Аз бях

Аз съм Лудостта. Сега съм само лице. За да кажа. Тялото ми го няма. Не ми трябва. Стражарите ме влачат, имам белезници. Не съм италиянец, като ми вържеш ръцете, да мълча. Днес трябва да говоря.

Карат ме в съда. Тълпата вика. Е, поне не ме замерят с домати.

Хората, които убих, нямаха близки. Иначе сигурно щяха да ме замерят с камъни. Да, аз го направих. Не се срамувам.

Бил съм роден. Не го помня. Бил съм и тогава само лице, защото съм можел само да викам. После съм станал дете. Играх със сестра ми и брат ми. После пак играех. А те бяха ученици. Бяха по-големи от мен.

Война. Брат ми стана войник. Върна се. Мама плачеше. Татко се кръстеше. Брат ми отиде в друга къща. От онези, вкопаните в земята, които са имали първобитните хора. Имаше и свещеник. Брат ми ни гледаше, но приличаше на рибите, които понякога ядяхме за вечеря. Бях на три.

Войната свърши. Играхме със сестра ми. Бях на шест. Тръгнах на училище. Там децата нямаха глави. Бяха само тела. Само се местеха по заповед на учителите. А учителите бяха само глави. Нямаха тела. Не ставаха от мястото си, само крещяха заповеди. Плъховете само бяха цели. Живееха в стола. Все пак трябваше да имат глава, за да ядат, и тяло, за да храносмилат изяденото. А децата набутваха обяда направо в гърлата си. По заповед на учителите. Аз обаче бях цял. Затова всички ме възприемаха като плъх.

Сестра ми умря. Заразила се от училище. Бях на осем. Още бях цял. Когато за първи път погледнах сестра си, нея вече я нямаше. Обикновено така става. Оттогава имам зрение на орел.

Играх си. Отписаха ме от училище. Не знам защо. И без това там всички искаха да ми отрежат главата. За да стана само тяло. Като другите. Да пиша, да ходя, да изпълнявам заповедите на учителите… Не.

Играх си. В пясъчника. Нямах бавачка. Останалите деца в парка бяха само тела. Нямаха глави. Бавачките им им зоповядваха, защото те пък бяха само лица, седнали на пейката.

По обяд парка се изпразваше. Децата отиваха вкъщи, за да им набутвав храна в гърлото. Бавачките. Вероятно никога не бяха виждали родителите си.

Аз обаче оставах. Да си играя. Дори по обяд. Децата строяха пясъчни замъци, където никога нямаше да отидат. Аз строях пясъчни затвори, за да отидат там лошите хора. И сега аз отивам в затвор.

Убих ги. Да, аз бях. Не се срамувам. Те нямаха близки. Бяха само лица. Нямаха тела, за да ми се съпротивляват. А и то едни лица! Очите им винаги са били слепи. Не са подушвали аромата на розите. Никой не е докосвал устните им. Не са се изчервявали. Веждите им са били винаги неподвижни, косата – прилежно стояща на главата им. Вътре – кухо. Сам проверих, като им разбивах главите.

Бях на тринайсет. Играх си. Тогава за пръв път видях друг цял човек. Беше момиче. Говорехме си. И тогава дойде една учителка. С нож. Отряза главата й. Бликна кръв. Учителката я хвана за ръката и я поведе нанякъде. Оттогава не я видях. Някои хора просто не могат да живеят без глава. Вероятно и аз няма да мога.

Всъщност, не отивам в затвора. Ще ме обезглавят. Сериен убиец, така му се пада. Убивал невинни бавачки и учители. Така ли? Аз просто смазвах едни лица. Те бяха само лица. А отрязваха главите на другите. Отрязаха и нейната глава.

Елате на погребението! Нали бяхте на процеса, приятели!

Обикновено приятели са тези, които идват на сватбата и погребението ти, но много често присъстват и на процеса срещу теб. Мазно се усмихват и казват:

-Добро момче беше, но пропадна.

Не. Това не са приятели. Приятелите трябва да са цели, докато тези ми ти същества нямат очи. Да, те са слепи. Затова пък имат ръце до земята и дълги пръсти, с които да грабят боклуците, служещи им за храна.

Наричат ги аси. Същества от митологията. От моята митология. Хранят се първо с доверие, а после с всичко друго, което намерят по жертвите си.

Да, аз бях. Аз ги убих. Играх си. Като малък обичах да заравям играчките в пясъка или в градината. Които не ми трябваха, разбира се. Имах си и любими играчки, които пазех. А те бяха само лица. На кого са нужни? Зарових ги. Аз бях митологичния Торсерсън. От моята митология. Който щеше да спаси света от лицата и асите. И хората щяха да бъдат цели.

Слагат въжето на врата ми. Всъщност, ще ме бесят. Процесът мина. Така ли ме осъдиха? Беше днес. А сякаш бях на двайсет. На колко съм? Питаха и за името ми, но го бях забравил. Вероятно съм имал име. И сестра ми е имала, и брат ми е имал. Но те умряха. И аз ще умра. Защо ми е име? Ще отида при митологичния Неблос. От моята митология. Той няма да ме пита как се казвам. Ще знае, че аз съм Торсерсън и че съм се опитал да спася човечеството. Ще ми даде да ям, да пия. После ще ме заведе в просторна, бяла зала. Там ще са брат ми и сестра ми, майка ми и баща ми, момичето от парка… Те ще ми се радмат. После ще си играем. Дори родителите ми. Когато бях малък, те никога не си играеха с нас. Само плачеха и се кръстеха, когато умирахме. Но аз вярвам, че сега ще са се променили и ще си играем. Но първо трябва да ме обесят.

Не, няма да ме давят, ако това си мислите. Макар че сега съм само глава. Не мога да плувам. Последно желание? Да говоря. Само това мога да правя. Иначе бих поискал сам да ритна степенката, но нали нямам крака.

Да, аз бях. Аз пребих Мег. Аз счупих главата на Нани. Аз застрелях Томас в главата. Аз поканих Мили на среща и я отрових. Аз бутнах Марк от скалата. Аз пребих Александър. Аз подпалих мижавата квартирка на Стивън. И останалите, които за мен нямаха имена. Не им трябваха, нали и без друго щяха да умрат. Аз ги убих.

Сега съм само лице. Но аз съм Торсерсън. От моята митология. Омръзна ми да съм скромен. Играх си. Бил съм роден. Елате на погребепието, приятели! Аз съм Лудостта.