Блатото

Трите приятелки- Ина, Лили и Мая, имаха среща на люлките в 10 сутринта.

Както винаги Ина закъсняваше. Тя обичаше да си поспива и често не идваше навреме за сутрешните игри.

Отегчени, другите две момичета за пореден път не издържаха сами и отидоха да повикат приятелката си. Отвориха тихичко старата дворна порта (само Лили знаеше как да я открехне така, че да не скърца), качиха шестте стъпала до входната врата и смело звъннаха. Лили задържа пръста си над минута, докато Мая не я скастри и не бутна ръката й.

– Какво правиш! Ще ти се скара баба Цонка! – изсъска тя

Желанието да започнат най-сетне с интересните игри почти всяка сутрин надделяваше над страха от баба Цонка – дребната, но силно гласовита настойница на тяхната приятелка. Жената бе така изгърбена, че сякаш ходеше прегъната наполовина. Въпреки това обаче ярко зелените й очите гледаха страшно изпод дебелите бели вежди и сякаш виждаха и знаеха всичко. Косата й също бе чисто бяла и макар да бе съвсем къса, стърчеше на масури във всички посоки. Но най-страшен бе гласът й: Когато креснеше вечер от прозореца „ИНААА…ПРИБИРАЙ СЕ ВЕДНАГАААА“, всички деца от махалата се изпокриваха където сварят. Те знаеха, че до броени минути гласът ще бъде последван от страховитата дребна фигура на бабата, която безшумно като сянка се появяваше насред детската площадка и слагаше край на веселбата. Единствено Ина сякаш нехаеше и махаше с ръка „Ще почака още малко“, казваше тя и довършваше поредната щура игра, която бе измислила.

Днешният план (отново на Ина) определено си го биваше: щяха да измолят по четиридесет стотинки от бабите си, да си купят по един кроасан „Чипикао“ и който получи талончето с най-ниския номер, ще отиде на опасна мисия в близкото блато.

Говореше се, че по средата на изоставеното блато се крие нещо- никой не знаеше какво точно. Едно от момчетата твърдеше, че това са само стари потънали дрехи на някой скитник. Друго момче бе виждало на дъното счупен стол. Но най-интересен беше слухът за съкровището: клюките твърдяха, че заедно с дрехите са потънали ценни бижута и монети, но никой не може да ги намери в мътната вода.

Честно казано трите момичета не вярваха на историята за ценностите, но изгаряха от любопитство какви предмети са потънали там. Момчетата умишлено не искаха да разкриват какво са видели: казваха, че само смел човек може да скочи там и останалите не заслужават да знаят.

– Според мен има само трева и нарочно ни предизвикват- предположи Мая, която бе най-разумната от трите приятелки, а и с половин година по-голяма- вече на цели единадесет години.

– Откъде знаеш? Ами ако не е така? Ако има нещо интересно, но ги е хванало шубе да го извадят? – апострофира я веднага Лили. Тя често спореше с твърде скучната според нея Мая.

Мирът обичайно се възстановяваше от Ина- неформалната лидерка на бандата.

– Нека отидем и проверим сами- така е най-сигурно- отсече тя.

Както обикновено, другите две момичета не се възпротивиха.

Измислиха плана за следващия ден и ето, денят бе настъпил- обещаваше да бъде слънчев и задушен като предишните летни дни.

Във входа на старата къща обаче бе приятно хладно. Все още обаче никой не отваряше зелената дървена врата.

– Да си ходим, а? – предложи разумно Мая, но Лили възрази:

– Нека звъннем още един път. Може баба Цонка да я няма и Ина да не ни чува, защото спи.

Момичето се оказа право. Само след минута вратата се отвори и едно рошаво, сънено създание с бяла нощница ги изгледа объркано.

– Мммм? – каза само Ина

– Ина, закъсняваш !!! Време е да ходим до магазина за кроасани и после…знаеш къде- тихо прошушна Лили, защото официално им бе забранено да ходят до блатото.

– Да, да…Идвам- лаконично измърмори Ина, която започваше бавно да се разсънва

– Тук ли е баба ти? – попита предпазливо Мая

– Няма я…Каза, че сутринта ще ходи на пазара за домати – обясни Ина – и трябва сама да стана и закуся. Хайде, влезте- покани ги тя.

Трите момичета седнаха на голямата кухненска маса. Мушамата бе бяла, на червени макове. Макар да стоеше върху масата откакто децата се помнеха, винаги бе идеално чиста и изпъната и изглеждаше като чисто нова. В дома на Лили не бе така: мушамите винаги бяха надраскани, намачкани и с трохи по тях, помисли си засрамено момичето. Нейната баба недовиждаше и носеше огромни очила със сиви рамки. Затова и домът им не бе от най-чистите.

В бяла порцеланова чиния, покрита с по-голяма метална чиния, стоеше закуската на Ина: филия с дебел слой масло и чубрица, нарязана на „влакчета“. ‚Влакчетата“ бяха обикновени ленти, но за залъгване на злоядото дете от години в дома им хапките се наричаха така.

Ина започна да дъвче бавно и без особен апетит. Не беше гладна сутрин, но ако не изяде филията, баба й щеше да й се кара..освен ако…

– Момичета, искате ли по едно парче? – предложи тя

Двете приятелки не чакаха втора покана и натъпкаха по един голям залък в устата си. Така за Ина остана да се справи само с още едно влакче.

Реши да го вземе за из път, за да не губят повече време в днешния план.

– Напред към магазина, бандата на Ина!- девойчето често римуваше спонтанно, но приятелките й я погледнаха накриво.

– Нали се разбрахме, че ще измислим заглавие с имената на всички!- възпротиви се Лили

– Добрее, отбор МаЛИна, бързо към магазина! – поправи се Ина и този път всички останаха доволни от името.

Половин час по-късно настроението не бе вече толкова приповдигнато. Трите момичета седяха на едно дърво в близост до блатото и клатеха нервно краката си, които висяха от клона. Вече бяха изяли кроасаните си и разгледали картинките, които са им се бяха паднали. Мая бе получила най-ниския номер 9 – „Светкавицата“ и се мусеше, вперила поглед в блатото. Другите момичета се опитваха да я окуражат:

– Какво толкова, всички момчета са влизали! – каза Лили – с къси панталонки си, ще нагазиш докъдето можеш.

– И цялата ще се изцапам!- оплака се Мая – освен това в средата може да е по-дълбоко и да си намокря дрехите!

– Ами сложи бански! – отново имаше решение Лили

– А ако има ПЛЪХОВЕ? Или някоя водна змия? Не искам да ходя! – вече бе напът да се разплаче Мая. Макар и най-голяма, тя нямаше куража за подобни приключения и сега горещо съжаляваше, че се бе съгласила на тази „тъпа игра“.

Ина мълчеше, което не бе типично за нея.

Изведнъж се изправи, изхлузи роклята през главата си и остана по розовия си цял бански, който явно бе сетила да сложи отдолу преди да излезе.

– Аз ще поема мисията – обяви детето

– Но номер 9 се падна на Мая, а ти си с 18! – възрази Лили

– Няма значение. Доброволец съм. Мая, в замяна ще ми дадеш 2 вафли „Кукуруку“ и Номер 30 от Чипикао, става ли?

– Да! Става! – Мая бе толкова щастлива, че някой ще я отмени в ужасното дело, че в този момент щеше да се съгласи да даде всичко, което й поискат.

– Обаче имам друга идея – рече Ина – няма да газя боса, а ще отида на сал! – и тя скочи от клона и вдигна една голяма тежка дъска, която наистина можеше да послужи за сал.

Приятелките й помогнаха да домъкне дъската до началото на блатото. След това Ина се качи и отплава навътре.

– Имам някакво лошо предчувствие – каза Мая, която бе пребледняла. Тъкмо бе чела тази фраза в една книга и й се стори подходящо да я използва.

– Глупости! – отсече Лили- най-много да се изкаля цялата. Е, за теб това е мега страшно- подкачи я момичето.

В това време Ина бе легнала по корем на импровизирания сал и гребеше с две ръце. Бе взела и дълга дебела пръчка, която обаче не бе удобна за гребане и лежеше на сала, като неприятно убиваше гърдите и корема й. Пръчката обаче бе важна за изследователската мисия.

Вече бе стигнала средата на блатото. Не се страхуваше от изцапване и намокряне, но и не беше толкова смела, на колкото се правеше пред другите деца. Притесняваше се колко точно е дълбоко и какво има вътре в мътната вода. Нещо сякаш се движеше отдолу- тя не можеше да види какво е, но от време на време забелязваше бълбукащи мехурчета.

Внимателно за да не загуби баланс, Ина се изправи на колене и потопи пръчката във водата. Дървото потъна цялото- а бе дълго поне два метра по нейна преценка.

– Доста е дълбоко- понечи да каже на другите момичета Ина, но те бяха вече толкова далеч, че едва ли щяха да я чуят.

Изведнъж пръчката рязко натежа. Ина едва успяваше да я задържи- сякаш се бе заплела в нещо здраво.. или…или…

Или някой я дърпаше изпод мътните води.

Ина изпищя при тази мисъл и пусна пръчката, която за секунда потъна.

Дъската й се бе разклатила ужасно при борбата и сега детето бе цялото във вода и кал. Тялото и банският й бяха подгизнали.

– Връщам се! – извика уплашено Ина, без да знае дали някой я чува.

Някакъв предмет обаче привлече вниманието й. Той плуваше върху водата и една част от него бе скрита, но друга се виждаше добре.

Това беше..някаква метла или…

Ина изпищя.

Беше човешка ръка.

От уплаха загреба толкова силно към брега, че салът й започна да се накланя застрашително на една страна. Паниката не позволяваше на момичето да вземе правилно решение и вместо да се опита да овладее дъската, тя просто бързаше да се приближи към брега възможно най-скоро. Така салът й продължи да се накланя и накрая се обърна.

Момичето остана захлупено под дебелата дъска.

Двете приятелки гледаха от брега и макар и да не разбраха какво се случва, ясно видяха празната дъска и се спогледаха уплашено.

– Инаааа!- извика Мая, защото само това се сети да направи- Къде е Ина? – обърна се тя в паника към Лили.

Лили вече бе осъзнала, че приятелката им е в беда.

– Отивам да извикам помощ! – обяви тя – ти чакай тук.

В това време Ина се бореше с тежката дъска над главата си. Колкото и да се опитваше да я повдигне, не успяваше, сякаш някой я натискаше умишлено отгоре. Може би собственикът на ръката? При мисълта за това паниката й само се усили и момичето изобщо не се сети, че може просто да изплува настрани. Въздухът й вече свършваше и тя усети болка в гърдите.

Една ръка я сграбчи за глезена и я задърпа още по-надолу, към дълбините на блатото. Ина отчаяно се бореше за живота си, риташе с всичката сила, на която е способна.

Тогава чудовището, което я дърпаше, бавно изплува пред очите й.

То имаше космата черна глава, огромни стъклени очи и разкривена грозна муцуна, която сякаш постоянно се хилеше. Имаше ръце, подобни на човешките, но огромни и с двойно повече пръсти. Пръстите се рееха във водата като дълги пипала на медуза. Бе грамадно – поне два пъти по-голямо от нея.

Ако можеше, Ина щеше да запищи и да пищи, без да спре.

Но тъй като това бе трудно под вода, чуваше писъка само в главата си.

После чудовището сложи ръце на врата й и настъпи пълна тъмнина.

– Ина? Ина, чуваш ли ме? – уплашеният глас принадлежеше на Мая. Лицето й плуваше над удавеното момиче. „И тя ли е във водата?“ – помисли си Ина.

Всъщност и двете бяха на брега, точно под дървото, където бе започнало всичко.

Спасена ли беше? Защо чудовището не я изяде?

От устата на Ина изригна вода, както когато играеше с баща си в морето и се плюеха като китове. Водата този път обаче бе доста повече. Сякаш след цяла вечност спря да тече. Момичето се опита да каже нещо, но устата й, уж цялата във вода, бе пресъхнала и слепена.

На третия път успя:

– Къде… Къде е чудовището? – промълви тя

– Какво чудовище? Спаси те ето този водолаз- усмихна се Лили

Наистина, малко встрани от тях стоеше симпатичен младеж, на не повече от 18 години. Висок и едър, с къдрава коса, от която капеше вода. Дишаше учестено, но намери сили да се усмихне на събудилото се дете. Мъжът бе свалил водолазния шлем, но още бе с неопреновия черен костюм.

– Извинявай, ако съм те изплашил- извини се младежът- Аз съм Сам и отдавна исках да изследвам блатото. Не знаех, че в него може да има деца – обясни той- Опитах се да те извадя веднага, но ти риташе и се бореше с мен…

Мозъкът на Ина работеше трескаво. Ръката с десет пръста…козината…зловещата муцуна…

Възможно ли бе това да е просто един водолаз с маска?

– Но аз… видях чудовище, което се опита да ме удуши – обясни отново момичето

– Въображението ни понякога играе номера под водата, особено когато сме без въздух – добродушно, но професионално обясни водолазът – И на мен ми се е случвало да си мисля, че съм видял нещо невъзможно… Искаш ли да те заведем на лекар? Как се чувстваш?

– Добре съм.. – колебливо изрече Ина. – благодаря, че ме спасихте- сети се да добави тя.

В това време Лили се върна сама- не бе успяла да намери никого наоколо и не искаше да отсъства дълго.

– Слава Богу, че си добре- зарадва се тя.

Двете момичета прегърнаха приятелката си.

Ина най-накрая се успокои малко и се отпусна в обятията на приятелките си.

Никой не забеляза как странно проблеснаха очите на младия водолаз.

Въпреки горещото време, той носеше черни ръкавици с дебели пръсти.

Никой не обърна внимание на червените следи по врата на Ина.

По-късно баба й щеше да помисли, че е изгоряла от слънцето.

Водолазът изчезна така тихо, както се бе появил.

Никой не видя накъде е тръгнал.