Читател 666

-1-

Градската библиотека в Камдън, Мейн, беше разположена в едноетажна сграда, във викториански стил, на главната улица и за да стигне човек до входа и, трябва да премине няколко стъпала и да поеме по пътека от от речен камък. Огромни букове хвърляха сянка на цялата сграда и на части от двора, където беше разположена през топлите дни лятната читалня, с прекрасна гледка към залива, където лекичко се полюшваха мачтите на закотвените яхти.

Слънцето вече клонеше към залез и Едмънд Харпър вече се гласеше да затваря. Библиотекарят беше едър, червендалест, четиресетгодишен човек, с очила и дълга, вързана на опашка гарвановочерна коса.

Очилата му се свлякоха на носа и той ги повдигна с пръст. Потеше се обилно, въпреки климатика. Не помнеше да е имало такова топла пролет в Мейн. А какъв ли ужас щеше да се развихри през лятото? Май ще трябва да си домъкна един фризер тук, помисли си той и се усмихна. Още малко, и щеше да се намъкне в малката тойота, паркирана отстрани, да надуе климатика на макс, да кара десетина минути и да се гмурне в банята за един животоспасяващ студен душ.

Постави последния вестник на купчината върху стелажа, обърна се и се запъти към гишето. Седна зад компютъра, провери за последно електронната поща, месинджъра и вайбъра, и се зае да затваря всички прозорци. По навик остави само библиотечната програма да работи. Не веднъж му се беше случвало в последния момент някой да се сети да се обади по телефона с молба за презапис на книги. Беше адски досадна грешка от негова страна да изгася програмата по-рано, затова се научи – до последно.

Докато кликаше по различните икони, за да ги затвори, на екрана излезе съобщение:

„Закъсняла книга“.

За пръв път виждаше програмата да прави така. Тя беше настроена да начислява глоби за просрочване в 00:01 ч. и на сутринта да пуска съобщения на закъснелите потребители, но не и да праща подобно съобщение в края на работния ден. Харпър познаваше добре програмата и беше сигурен, че това е някакъв бъг.

И все пак му стана любопитно, затова отвори съобщението.

„Уважаеми Читателю, книгата „Цар Плъх“ от Клавел, Джеймс с инвентарен номер 120000456781 е в просрочие с 1 (един) ден. Уведомяваме ви, че вече автоматично е начислена глоба в размер на 0,10 цента.“

Харпър го прочете още веднъж, копира номера и го пусна в системата. Веднага на екрана се появи заглавието със всички данни и библиотечни единици. Огледа инвентарните номера, но бройката с номера от съобщението стоеше незаета.

Странно. Неведнъж в системата бе имало бъгове, особено веднага щом я внедриха, но ги отстраниха бързо. Направи скрийншот на събщението с идеята утре сутрин да го препрати на програмиста, за да провери къде се крие проблемът, но нещо го зачовърка отвътре. Записа си номера на едно листче и отиде на място да провери книгата. Стигна до буква К и огледа точното място. Според системата имаше налични четири бройки на „Цар Плъх“ на Джеймс Клавел. На стелажа срещу него стояха две. Помнеше, че една лично той бе оставил в дубликатния фонд. Значи третата беше заета.

Заета, но от кого? В съобщенията до читателите системата изписваше и читателския им номер. В онова, което той получи на служебния компютър, нямаше такъв. Само едно „Уважаеми Читателю“.

Това определено беше бъг, ала оставаше и въпросът с липсващата книга. Харпър си погледна часовника. Беше станало шест и половина. Вече трябваше да затваря. Щеше да провери утре сутринта този казус и да помоли библиотечния програмист да оправи проблема. Отиде до гишето, изключи компютъра, взе си раницата, натъпка бутилката вода в страничния джоб, взе ключовете и се запъти към вратата. Въведе кода за сигурност, заключи и се спусна по пътеката. Обърна се за момент и се вгледа в закотвените на пристана лодки.

Залезът предстоеше, и Харпър знаеше, че от беседката близо до лятната читалня се откриваше прекрасна гледка към цялото яхтено пристанище и океана. Нещо го дърпаше натам, затова отиде бързо до тойотата, отвори багажника и извади хладилната чанта, която беше приготвил сутринта. Имаше намерение след работа да се насочи към кея, където да се отдаде на бира, сандвичи и книга. Утре му беше свободен ден, така че можеше да си го позволи, ала концепцията се бе изменила с появата на мистериозното съобщение.

Нещо наистина го човъркаше. Реши да поостане за малко.

За бира или две.

Не знаеше какво очаква да види. Може би как някой се промъква в заключената библиотека и си взема книги, записва си ги и си излиза през комина? Веднага отхвърли мисълта като абсурдна. Та нали охранителната система щеше да се включи. Незабавно щяха да изпратят патрул, линейка и пожарна, както беше по протокол. Особено за сграда като библиотеката. Бяха тренирали такава ситуация преди години и тогава всички негови колеги, които почиваха или бях в отпуска, получиха съобщения на телефоните си да се явят веднага за спешна евакуация.

Седна на беседката с гръб към пристанището, отвори си бирата, извади цигара и я запали. Не след дълго се хвана, че шари с очи по всички прозорци от източната и южната страна на сградата.

– Напразно се притеснавяаш – каза си Харпър на глас, изпи бирата на екс и тогава видя как библиотечният котарак Томас скочи на перваза на прозореца, протегна лапи и се излегна на оставащото слънце.

Познаваше Томас от малко бебе, когато го намери една есенна сутрин пред вратата на библиотеката, почти замръзнал и адски гладен. Прибра рижото пухче вътре, на топло, нахрани го, изкъпа го и го остави в детския отдел на мекичко и топло. Никой колега не възрази от присъствието на малката топчица, която в последствие порасна и стана огромен риж Мейн Кун със жълти, хипнотизиращи очи.

Дори директорката настоя да бъде осиновен, също като Дюи.

Томас вече трета година обикаляше библиотеката и познаваше всички работещи и читатели, но винаги се отбиваше при Харпър за милувка. Сега обаче все едно че не го видя. Директно отиде на слънцето на перваза и се запротяга, после се търкулна на една страна, примижа на слънцето и… насочи котешкия си поглед по посока на Харпър. Очите им се срещнаха и Томас се изправи. Седна на задни лапи, а опашката подви покрай тях. Погледаха се малко и тогава котаракът направи нещо, което Харпър видя за първи път. Животното се обърна, потупа с лапа прозореца, промуши я малко, отвори го малко и се изля в библиотеката.

Харпър настръхна.

Очакваше всеки момент алармата да писне, но в следващите минута или две, които му се сториха цяла вечност, нищо не се случи. Стана от беседката и пристъпи няколко крачки. Прозорецът си стоеше все така леко отворен.

Приближи се още малко и надникна.

Точно този гледаше към детския отдел. И вътре нямаше помен от котка. Затули с ръце стъклото и напрегна очи. Тц, ни вест, ни кост от Томас. Къде ли се беше дянало това диване? В следващият момент обаче котаракът скочи на перваза от вътрешната страна, измяука и излезе навън. Отърка се с мъркане в Харпър, тупна в тревата и изчезна между буковете.

И тогава зазвъня алармата.

Беше се задействала най-накрая и Харпър побърза към входа. Ако успееше да стигне до панела на стената и да въведе кода в следващите двайсет секунди, всичко щеше да се размине само с едно телефонно обаждане от полицията. Без цялата онази патаклама, която следваше по протокол след това.

Прехвърли се бързо през перилата и вземаше по две стъпала наведнъж, извади ключовете, отключи и влезе в просторното фоайе. Сензорът за движение над главата му вече мигаше, а алармата проглушаваше ушите му. Стигна до контролния панел, въведе кода и всичко загъхна.

– Мамка му – изпсува Харпър и облегна глава върху колоната.

Тогава телефонът в джоба му завибрира.

Извади го. На дисплея се мъдреше надпис „Полиция“.

Вдигна:

– Ало. Тук е Едмънд Харпър.

– Всичко наред ли е, господин Харпър? – попита женски глас. – Имате ли нужда от помощ?

– Не, не – отвърна той. – Всичко е наред. Просто Томас влезе през един прозорец, който сме забравили да затворим.

Знаеше, че излъга, но как би могъл да опише ситуацията? Котката си отваря сама прозореца, влиза, излиза и чак тогава се включва алармата? Абсурд номер две за деня.

– Аааааа, Томи ли – изчурулика гласът в слушалката. – Беладжия такъв. Тук се наострихме веднага. Дийн вече беше хванал слушалката да звъни на пожарната и момчетата сигурно вече са облекли гащеризоните.

Харпър се отпусна. Позна веднага гласът на Чарли. Когато не беше на смяна, тя идваше в библиотеката да помага с каквото може. Включваше се в летните занимания с децата от града и областта, удряше едно рамо при ремонтите, и дори когато Харпър намери Томи, се включи активно в неговото отглеждане. Даже докара ветеринаря с патрулката, когато котето трябваше да бъде ваксинирано.

С други думи, Томас й беше много добре познат и й беше любимец (както и на цялата общност в Камдън, в този ред на мисли). Затова веднага бе нареден отбой и щом чуха причината, пожарникарите паднаха от смях.

– Ще ти разказвам на кафе, Чарли. Чао за сега – каза Харпър.

– Добре, Еди. Ще чакам с нетърпение – отговори Чарли, засмя се и затвори.

Едмънд Харпър поседя още малко така, с телефон в ръка и взирайки се в леко отворения прозорец. Пресегна се да го затвори, но се отказа. Не че не му се искаше да чуе отново гласа на Чарли, ала не и по този начин. Реши, че няма какво да се случи през нощта и го остави така, както Томас се бе проврял – на два пръста.

Завъртя се, събра си нещата от беседката, натовари ги в тойотата и отпраши.

И утре беше ден.

Обаче мозъкът му блуждаеше и не можеше да заспи късно вечерта. В мислите му неспирно се въртяха „Читателю“, инвентарният номер на книгата и Томас.

Имаше нещо нередно.

Само дето не знаеше какво точно.

-2-

Събуди се не от звъненето на алармата, а от мяукане.

Надигна се в леглото, разтърка очи и погледна часовника.

06:30.

Значи тъкмо време за кафе. Точно си помисли как ще си спретне едно двойно, когато мяукането се повтори, но този път по-настойчиво.

Харпър стана от леглото, пусна още една прозявка и се запъти към входната врата. „Томас пак се е върнал, гладникът долен.“

Тегли му една майна наум и отвори вратата.

На прага нямаше котка.

А бройка на „Цар Плъх“.

Сърцето на Едмънд Харпър щеше да изскочи.

С треперещи ръце взе книгата и я разлисти. Отвори на страница 33-а и погледна инвентарния номер.

Същият като онзи в съобщението – 120000456781.

– Какво, по дяволите….

Едвам го изрече, когато отново чу мяукането.Този път беше зад дърветата, зад къщата му. Взе книгата и я притисна към гърдите си. Затича се по посока на мяукането, ала то изведнъж спря.

Беше се озовал пред беседката на библиотеката, а там го чакаше Томас, излегнал се на същия прозорец, който все така си стоеше леко открехнат.

– Какво се случва, Томи? Искаш нещо да ми покажеш ли? – приближи се бавно Харпър, като протегна ръка.

В ранната утрин се чуваше единствено мъркането на котарака. Харпър хвърли едно око назад, за да се увери, че вратата на къщата му е затворена, обърна се и Томи мързеливо протегна лапичка към него, сякаш му казваше “Дай пет”. После се изправи и грациозно влезе отново през малката пролука на прозореца в детски отдел.

Харпър се замисли за миг дали да не го последва, но веднага реши, че това е пълен абсурд. Нямаше как да се вмъкне вътре, без да задейства отново алармата.

Но котката го чакаше там!

Беше вперила поглед в него, все едно с леко пренебрежение: „Пък ти не можеш да се провреш през прозореца, тц-тц…“. Обърна се, скочи на бравата и си отвори вратата към фоайето. Харпър притвори очи в очакване на алармата, но такава не последва. Затича се към входната врата на библиотеката, отключи я, въведе набързо кода за достъп и продължи спринта към детския отдел. Влетя вътре, като успя да се спъне в един надуваем слон, но продължи. Стигна до притворения прозорец, затвори го и го залости.

Томи беше тук преди малко. Къде ли се беше намърдал?

Тогава се сети, че все още държи онази книга.

„Цар Плъх“.

Отиде до гишето, включи компютъра и изчака програмата да зареди. Прокара баркода пред четеца и изскочи прозорче, на което пишеше, че няма такава книга.

– По дяволите – изруга Харпър. – Има баркод, има таг! Как става тоя номер бе, да го…

Хвана книгата и се затича към архива, където се съхраняваха инвентарните книги.Отвори шкафа, намери онази, която му трябваше, и я отвори.

Потърси номера и го откри.

Отчислен!

И то преди двайсет години.

Задраскан с червен химикал, както си му беше редът. Не че нямаше единични случаи отчислени книги отново да попаднат във фонда, но това беше изключително рядко. Мислеше си, че след десет години практика нищо не можеше да го изненада, но ето че сега и това се бе случило. Докато мислеше как точно въпросната книга се бе озовала на прага му, на екрана на компютъра изникна иконката за получена електронна поща. Чукна върху нея и веднага се отвори служебният мейл, който системата пращаше на читателите, които заемаха книги.

Затаи дъх, намести очилата си и се зачете:

„Уважаеми Читателю, вие заехте книга „Искрица живот“ от Ремарк, Ерих Мария, с инвентарен номер 120000567003. Приятно четене.“

Харпър се оцъкли. Прочете пак съобщението, облегна се назад и затвори очи. Главата му вече пулсираше. Как стана пък този номер? Да получи съобщение от системата на служебния си мейл?

Какво се случваше, да му се не види?!

Влезе отново в търсачката и въведе новозаетото заглавие. Всички бройки бяха отчислени, беше останала една в Хранилище и една…

Заета!

Преди малко!

Но до инвентарния номер се мъдреше надпис с едри червени букви: „Отчислен“. Разтри очи под очилата, грабна химикалка и набързо надраска на едно листче номера. Отблъсна стола и набързо се качи в архива. Откри инвентарната книга и затърси. Откри го почти веднага. Отново червени линии, задраскали цифрите и заглавието.

Акт 23/02

Това означаваше че, книгата е махната петнайсет години преди той да се яви работа.

А сега е заета?

Слезе по най-бързия начин по стълбището, нахлу отново в Детски отдел и запъхтяно седна зад компютъра. Въведе в търсачката за читатели името, с което се обръщаше системата в мейла – Читателю. Натисна бутона за търсене и… нищо не се появи.

Въведе инвентарния номер, натисна бутона – Зает.

Извади телефона си и повтори всичко, което направи, но го записа на видео. Искаше да има доказателство, че това, което е видял, е истина. Записа го, заключи телефона и се пресегна към клавиатурата. Отново въведе инвентарния номер и чукна върху името. В първия момент не се появи нищо. Страницата само зареждаше. После екрана премигна и го върна в начална позиция на интерфейса.

Опита отново.

Същият резултат.

Дали не беше сбъркал някъде?

Харпър се напрегна. Помнеше че, някъде долу, в мазата на библиотеката беше виждал архиви на старите картони. На тези, които бяха писани на ръка, сега вече може би вече пожълтели от времето, но беше сигурен, че са там.

Но къде бяха ключовете за този архив?

Томас се промъкна безшумно и скочи на бюрото пред Харпър. Завъртя се с мъркане и се излегна върху клавиатурата. Харпър инстинктивно го погали и Томас обърна корем. Въобще не му пукаше, че е върху клавиатурата и я натиска с тяло. Преобърна се още веднъж и спря да мърка. Изправи се, седна и се загледа в една точка.

Издаде звук, наподобяващ мъркане и съскане едновременно, стана и грациозно се отправи към стената, с вирната опашка.

Измяука още веднъж и…

Харпър гледаше и не вярваше.

Котката се беше изпарила във въздуха. Пристъпи към мястото, на което беше Томас последно, протегна ръка, но единственото, което посрещна неговите пори, беше въздухът. Падна назад по задник и запълзя.

Котаракът беше изчезнал.

Как, по дяволите, изчезва в нищото един котарак като Томас?

Ама какво се случваше въобще, мамка му?

Харпър се вдигна на крака точно в момента, в който алармата на сградата се активира.

Но, нали я беше дезактивирал?

Изтича да панела, до вратата преди трийсетте секунди, набра кода, натисна бутона за въвеждане и…

Алармата спря.

Опря гръб на мраморната стена, свлече се надолу и отпусна глава между коленете си. Много му идваше последните дни. Все още продължаваше да се чуди какво се случва? Нищо не разбираше. Защо точно на него се случваше това и какъв беше този бъг в системата?

И как точно Томас се изпари?

Тъкмо си задаваше тези въпроси, когато мокър нос се отърка в ръката му.

Харпър подскочи и се изправи на крака.

Да, животното седеше там, абсолютно необезпокоявано от неговата реакция. Само го гледаше с различните си очи изпитателно.

-3-

“Този не е от тъпите. Ще схване за какво става въпрос.”

Томас седеше и гледаше Едмънд Харпър в очите с лека пренебрежителност.

Но, Харпър чу в главата си изреченията.

Падна на колене и се хвана за главата. Усещаше как, слепоочията му туптят.

Това не беше истина.

Томас стоеше там, абсолютно като господар, гледаше го снизходително и не сваляше поглед.

Алармата отново се раззвъня. Харпър се надигна на коляно, но се свлече отново. Беше неспособен да направи каквото и да било. Погледът му отново се насочи към Томас.

Котката само протегна лапа, побутна го по лицето и после всичко стана мрак.

Томас обиколи спящото тяло и мъркайки се отдалечи от него.

Някой го разтърси за рамото.

Някакъв далечен глас го извика по име.

Още едно разтърсване, последвано от пареща болка в скулата.Отвори леко очи, но ярка светлина го накара да ги затвори пак. Някой повдигна клепача му и светлината се завърна с нова болка.

– Идва в съзнание – извика нов глас над него.

– Зениците реагират на светлина!

Слава Богу – това вече беше познат глас. Изпъшка и две ръце го хванаха под мишниците. Помогнаха му да застане в седнало положение и той положи усилие да отвори очи. В началото само различаваше силуети, четири на брой, които не спираха да сноват напред-назад около него. Малко по малко зрението му се възвръщаше.

Някой клекна до него, и постави ръка на рамото му.

– Едмънд, добре ли си – попита познат глас? Беше на Ава Томпсън – директорката на библиотеката. Гледаше го с уплах, какъвто той не бе виждал никога изписан на лицето й.

– Май да – успя да изтърси той. Мъж с лекарска униформа клекна също до него, намести стетоскопа на ушите си и започна да го преслушва. Накара го да му стисне ръката, да проследи пръста му, после го пита дали помни кой ден е. Харпър направи всичко, което трябваше и отговори правилно на въпроса.

– Може би от преумора си припаднал, приятелю – заключи санитарят и се обърна към Ава Томпсън – Препоръчвам да си остане няколко дни в къщи, за да се възстанови от припадъка, да приема повече витамини и никакъв стрес.

– Да, добре – съгласи се Томпсън. – Веднага излиза в отпуск до края на седмицата.

Санитарят кимна в знак на съгласие, събра си нещата, обърна се и излезе. Томпсън въздъхна от облекчение, взе най- близкия стол, седна и на свой ред затвори очи.

– Какво си правим в седем сутринта в библиотеката, Еди- запита тя, както стоеше със затворени очи? Тонът и не беше назидателен, а уплашен, както тя самата се чувстваше. Харпър въздъхна. Нямаше как да не и разкаже за всичко, което му се случи последните два дни, колкото и абсурдно да изглежда. Започна разказа си, без да спестява подробности. Показа и видеото, което направи преди всички други случки и припадането му. Ава Томпсън гледаше с невярващи очи, а цветът на кожата и побеля за момент. Разказа и как последното, което си спомня е мисълта, която му се бе врязала в мозъка: “Този не е от тъпите. Ще схване за какво става въпрос”.

Ава Томпсън стоеше на стола, на който беше седнала и беше с празен поглед. Все едно не виждаше какво се случва около нея. Постоя така няколко минути, после стана, отиде до чантата си, извади пакет цигари и запали една. Въобще не и дремеше че, се намираха в детския отдел. Имаше време до девет и половина, за да се проветри, а и беше спряла собственоръчно пожарните датчици, когато нахлу малко по- рано, с полицай в библиотеката, само за да намери припадналият Едмънд Харпър до гишето в детски отдел.

И един притворен прозорец, който тогава не и направи впечатление, но след разказа на Харпър, тя отиде и го затвори здраво. Напомни си да се обади на дърводелеца в понеделник да прегледа резетата на всички прозорци. Щом една котка беше способна да го отвори, какво оставаше за някой крадец или клошар?

– Слушай, Еди – започна тя, издишвайки кълбо дим – само аз и ти знаем за това… това нещо. Никой да не научава! Разбра ли ме?

Харпър само поклати глава в знак на съгласие. Виждаше някъкъв особен пламък в очите на директорката си. Тя смукна дълбоко, издиша нова порция дим и както беше захапала цигарата се зае да върже на опашка косата си. Чак сега Харпър обърна внимание на облеклото и. Беше свикнал да я вижда с безупречен грим, строги костюми по нея, но сега беше с провлачена тениска и къси шорти, с маратонки, които бяха обути на босо. И нямаше как да не забележи че, не носи сутиен. Мина му през акъла, че ако не му беше директор, щеше да се опита да я свали. Изглеждаше във впечатляваща форма за своите четиридесет и три години.

Тя запали нова цигара и започна нервно да крачи около гишето, като от време на време поглеждаше към включеният компютър. В един момент седна зад него и започна да трака по клавиатурата. Не след дълго се облегна назад, допуши цигарата и я загаси с пръсти. Харпър онемя от това действие. Тя не показа никакъв признак на болка от изгарянето. Просто стри огънчето и това беше. Смачка хубаво фаса и го изхвърли в коша. Намери под бюрото бутилка с вода, отвори я и изля част от съдържанието също в коша. Искаше да е сигурна, че всичко е загаснало.

– Тръгвай с мен – заповяда му тя. Харпър се подчини безмълвно. Излязоха от детския отдел и се насочиха надолу по стълбите.

Той знаеше на къде отиват.

Мислеше си да го провери сам, но при така стеклите се обстоятелства, вече имаше компания.

Почти бягаха по стълбите към архива. Прелетяха през двойните врати, които водеха към подземието на библиотеката, като Харпър беше впечатлен от ловкостта на Ава Томпсън. Тя прескачаше по две стъпала надолу през целият път и сякаш не се задъхваше, нищо че, както бе научил скоро той, беше пушачка, докато той се задъхваше вече от цялото това препускане.

Стигнаха до вратата на архива и Ава въведе кода за достъп. Чу се изщракване, тя натисна дръжката и влязоха в прохладно помещение. Ава натисна ключа за лампите и…

Онемя.

Върху една от масите се беше наместил Томас. Седнал по котешки, завил опашка около лапите си и ги гледаше с безизразен поглед. Отвори уста, прозя се, и отново впери жълтите си очи в тях.

– Как стана това – успя единствено да пророни Ава, като не откъсваше поглед от голямата котка.

– Аз нали ти казах…

Томас стана, протегна се и слезе. Издаде отново онзи звук, наподобяващ съскане и мъркане в едно, мина грациозно покрай тях с вирната опашка и излезе. Двамата го проследиха и се спогледаха. Сега в очите на Ава нямаше пламъкът, който видя одеве. Там се четеше объркване и страх. И наистина, замисли се Харпър, как може да влезе животното тук, след като вратата е заключена с код? През вентилацията? Не, не беше възможно. Нямаше как да мине през отворите нищо, че е котка.

– Ами ако може наистина да… – гласът на Ава затрепери.

– Да се телепортира – довърши Харпър?

Ава Томпсън кимна с глава. Знаеше, беше убедена че, такова нещо не можеше да се случи. Телепорта беше фикция, която можеше да стане реалност след сто или двеста години, но не и в XXI век. Но нямаше друг отговор на този въпрос. Поне засега.

Разтръска глава, за да премахне тези налудни мисли и се съсредоточи отново към намирането на картона, на мистериозния читател. Обърна се на ляво и бързо продължи по един дълъг коридор. Стигна до нова врата, набра и тук кода. Отново познатото изщракване. Хвана дръжката, натисна я, но се спря.

– Ами ако и тук отново ни чака Томас- прошепна тя? Харпър инстинктивно сложи ръка на рамото и за кураж. Тя се усмихна леко, отвори и влязоха в прохладна стая, пълна с шкафове. Ава запали лампата, но от котаракът нямаше и следа тук. Усети как напрежението леко спада от раменете и.

– И така, – започна Харпър- от къде започваме?

– Аз предлагам да проверим буква Ч- каза Ава и отвори двуметров шкаф, на който имаше червена буква Ч.

Допреди десет години, в библиотеката все още водеха картони, но и електронна система. Когато през 2018- та модифицираха електронната система, необходимостта от картоните отпадна и те бяха преместени в архива. Както и азбучният каталог. Сега вече всичко се съхраняваше на сървъри и в мрежата. Ава се съмняваше да открие някъкъв странен картон, но вътрешно усещаше че е на прав път. Харпър знаеше същото. Бяха длъжни да проверят този архив, преди да предприемат някакви други действия и да уведомят отдела, отговарящ за компютърните мрежи в библиотеката за евентуален бъг. Започнаха да ровят из картоните, като знаеха че, не им остава повече от час, преди библиотеката да отвори.

-4-

– Намерих нещо- извика Харпър и се обърна към Ава, хванал един пожълтял читателски картон.

Ава се надвеси над рамото му и той усети аромата на тютюн и парфюм как се смесват. Отвори картона и и посочи името- Читател 666. Нямаше никакви други данни. Нито адрес, нито телефон, нищо. Само един подпис, който изглеждаше все едно че, дете се е подписвало. Но пък беше изпълнен със заети и върнати книги, като дори имаше втори картон, малко по- нов, но пак със същите данни. Зачетоха се в заглавията. Някои бяха доста стари и заемани през миналия век.

Това въобще не им вършеше работа. Мистериозният Читател бе заемал и връщал книги редовно. Значи е начетен човек, който се интересуваше не само от художествена литература, но и от точни науки. И както подсказваха някои заглавия- дори и окултното.

– Виж тук- извика Ава в ухото му и заби пръст в един от редовете на картона. Харпър се обърна към нея с изписана болка на лицето, но веднага щом видя изражението и, отместо поглед към реда, който му сочеше тя.

Там със ситен, но много прав шрифт бяха изписани автора и заглавието на книгата. Харпър ахна. Усещаше как ава диша тежко зад него и явно тя също беше ужасена като него. Записаната книга, която гледаха не съществуваше.

Тя беше измислена, но все пак беше вписна като заета и върната. Нямаше как да съществува и едновременно с това да е само във фантазията на един писател от 19-ти век.

Но все пак името Абдул Алхазред беше там.

– Дай да се качим горе и там, на дневна светлина и кафе да премислим нещата- предложи Ава.

– Имам нужда от кафе, но май и от нещо по- твърдо, след тази сутрин- отсече Харпър. Ава му се усмихна лукаво, стана и двамата тръгнаха нагоре. Направиха си кафе, което успя само с миризма да им вдъхне сили. Ава се качи до кабинета си и след малко слезе, носейки бутилка уиски.

– Не е ли доста рано за това- попита я Харпър?

– Хич не ми дреме след това, което ти се случи на теб, и това, което предстои.

Пресегна се и наля по малко в кафетата. Излязоха на беседката, седнаха и тя запали нова цигара. Отпи от кафето, разтърси се леко и въздъхна.

– Еди, знаеш че, такъв автор не съществува, нали- започна тя?

– Да, знам. Чел съм творчеството на Лъвкрафт- отговори Харпър и на свой ред отпи глътка. Кафето му опари езика, но уискито вътр веднага притъпи всички болки в тялото му.

– Е, да де. И двамата знаем това. Но все пак трябва да намерим някакво обяснение как тази книга е попаднала в картона на някой, който я е прочел, върнал я е в библиотеката и тази книга някак си е съществувала.

Ава се облегна назад и зарея поглед в облаците. Добре, каза си тя, това вече надхвърляше всякакви граници на лудостта. Опъна още една дълбока дръпка и даде напред. Харпър вече разглеждаше картона. Устните му се движеха беззвучно, като четеше заглавията. В един момент спря, погледна я и пребледня. Постави пръст на едно от заглавията. Ава го прочете и очите и се разшириха отново. На картона пишеше: “Ролинс, Джеймс- Арктически ангел”. Да, заглавието беше ново, от миналата година, но това, което ги накара изтръпнат беше че, книгата беше заета през 1999 година.

Харпър потърка очи и се вгледа в годината отново.

Да, беше правилно разписана.

1999 година.

– А, този номер как става бе, мамка му да еба- изпсува Харпър. Ава запали нова цигара и започна да трепери. Събра крака пред гърдите си, обхвана ги с ръце и продължи да пуши.

Това вече беше абсолютно невъзможно! Вече всичко излизаше извън нормалността. Как се случваше така, една книга от бъдещето, или настоящето, както беше сега, ще се озове заета в миналото? Ава вече не може да мисли за това. Беше сигурна че, и Харпър беше в ступор от видяното. Обърна се към него и видя как капки пот избиват по челото му.

Харпър преглътна на сухо и продължи да следи заглавията.

Появяваха се книги от нашият век, но заети преди 30-40-50 години. И надлежно разписани в картона. Имаше и книги, като “Некрономикон”, които не съществуваха, но пак бяха заети и върнати в тази библиотека.

Огледаха отново картоните, и тогава, на новия видяха записани двете книги, които за последните два дни се получаваха странните съобщения.

Бяха чинно вписани в картона на Читател 666.

Ава и Харпър се облегнаха назад. Все още нямаше девет, а денят вече им се струваше адски дълъг. И двамата усещаха главоболие, но не беше от уискито с кафето.

Беше от напрежението, от последният един час. Главоболието на Ава беше по- силно. Нещо се случваше в библиотеката, на която беше директор и тя не знаеше какво точно.

Нещо свръхестествено, в което до сега не вярваше, но вече беше убедена, че съществува.

Рухна безпомощна точно за миг.

Сълзите и започнаха да се стичат по бузите. Тя захлупи глава и започна да ридае. Тялото и се тресеше от спазми, докато плачеше. Харпър знаеше че, е в нервна криза от случващото се. Пресегна се и я придърпа към себе си. Ава въобще не се се възпротиви. Гушна се в него и продължи да глипа. Хвана го за ръката, сплете пръсти в неговите и продължи.

Слънцето вече беше изгряло, докато те все още гушнати така, с бутилката уиски, стояха на беседката. Започнаха да прииждат колите на колегите им. Една по една паркираха на паркинга за служители, но сякаш не ги забелязваха.

Влизаха един по един в сградата и започваха работния ден.

-5-

Бяха заспали прегърнати на беседката.

Слънцето вече започваше да прежуля. И те го усетиха. Първа се надигна Ава. Беше заспала върху гърдите на Харпър, които все още ритмично дишаше и под клепачите му очите играеха.

Сънуваше.

Тя несъзнателно погледна към краката му. Ето какво и убиваше по едно време. Зачерви се и отмести поглед, само за да зърне на масата Томас.

Изкрещя с все сили и в този момент Харпър се събуди. Съзря котката и се дръпна максимално назад.

Томас ги гледаше отново с пренебрежение, седнал по котешки начин. Въобще не се уплаши от викът на Ава.

Само стоеше и ги съзерцаваше.

Жълтите му очи сякаш ги изпитваха.

Ава се приближи до Харпър, прегърна го и затрепери. Едмънд я прегърна на свой ред. Какво ли щеше да се случи сега? Нейният писък беше вече чут от колегите вътре, в библиотеката. Трябваше вече да са навън и да тичат насам. Защо още нямаше никой?

Всичко беше толкова сюрреалистично…

Допреди два часа беше в леглото си и спеше, когато и се обадиха, че алармата на библиотеката се е включила. Скочи в първите дрехи, които видя и отпраши, само да намери един от най- добрите си служители в безсъзнание. Библиотеката веднага беше обградена от две коли на охранителната служба, с по четири охранителя вътре. Всички бяха извън колите и главният на групата даде разрешение за влизане.

Когато обходиха залите, не намериха нищо подозрително, докато не откриха Едмънд Харпър, припаднал в детския отдел до гишето. Тогава вече беше извикана линейката и полицията. След свестяването му, всичко беше някъкъв сън.

Не можеха да се случват тези неща. Книги, които са от бъдещето, да се заемат в миналото, или несъществуващи такива.

Библиотеката беше под нейно ръковдство и искаше да знае истината.

Томас беше там, на масата.

Беше жив и ги гледаше.

С лапа докосна бутилката с уиски.

Харпър не помръдна. Котката направи същото движение, все едно ги караше да пият.

И двамата виждаха едно и също, така че се пресегнаха в синхрон към кафетата си.

Чашите бяха празни.

Нима бяха изпили кафето и бяха заспали?

Харпър си каза че, не е възможно.

– Не е възможно- пророни Ава, сякаш прочела мислите му и Харпър я погледна с учудване.

Дали не му беше прочела мислите?

И още един въпрос го мъчеше: Защо, след като Ава изпищя, никой не се показа? Реши и той да го направи. Изкрещя с пълно гърло за помощ, но никой не излезе от сградата. Ава разбра идеята и също закрещя с пълно гърло.

Никой не се показа от сградата, камо ли от съседните. Само Томас невъзмутимо ги гледаше и отново с лапа потупа бутилката.

Дали не искаше да си налеят?

– Сякаш ни подканя за по още едно- рече Харпър и обърна поглед към бутилката. Погледна си часовника. Показваше единайсет без десет. Мамка му, колко ли време са спали на проклетата беседка? Ава сви рамене, отвъртя рязко капачката и наля по една пълна чаша. Взе своята и глътна на екс съдържанието. Харпър я гледаше опулено. Даже не беше успял да си близне. Тя си наля втора чаша и нейното съдържание изчезна светкавично.

– Каквото и да става нататък, искам да имам сили и нерви да го приема. До сега всичко ми дойде в повече- обясни поведението си Ава и сведе поглед, сякаш леко се засрами от себе си. Харпър също изгълта своята чаша на екс и едвам не се задави. Уискито сякаш прогори вътрешностите му и за малко да му потекат и сълзи.

“Божичко, Ава Томпсън е по- мъж от мен!” помисли си Харпър.

Котката, която досега ги гледаше с безизразен и немигащ поглед се размести леко, повдигна задницата си и им обърна гръб. С грациозна стъпка, големият Мейн-кун прекрачи през масата, скочи на пейката, обърна глава и пак ги изгледа. Издаде същият звук- съскане с мяукане и бавно излезе от беседката.

– Май иска да го последваме- прошепна Харпър.

Ава стана, залитна леко и се наложи Харпър да я подпре.

– Май те хвана, а- усмихна и се Еди, докато бавно вървяха след котарака.

– Не съм свикнала да жулвам две големи на екс в единайсет сутринта, Еди- усмихна се на свой ред Ава. Харпър досега беше изненадан от своята директорка, но след това, което направи- изненадата му премина в лек шок. Не си представяше Ава Томпсън в такава светлина. Продължиха тихо след котарака, докато не стигнаха входа на библиотеката. Томас се обърна и направи някъкъв жест с глава, все едно беше човек, да го последват.

Не скочи върху дръжката, както би направила всяка нормална котка. Побутна с лапа вратата и тя се отвори.

Ава и Харпър се спогледаха, но прекрачиха прага.

Въздухът вътре беше застоял. Беше задушно и миришеше на библиотечен прах, и леко на мухъл. По тавана висяха паяжини, които изглежда че, с години не бяха чистени.

Ава сбърчи нос и се заоглежда. Инстинктивно хвана Харпър за ръката и влязоха навътре, след Томас, който грациозно ги водеше на някъде. Стелажите с книги бяха същите, подредбата беше същата, даже имаше на едната масичка, покрай която минаха, вчерашен брой на “Ню Йорк Таймс”. Харпър също го беше забелязал.

– Абсолютноо нямам идея какво се случва- прошепна и той на ухо, докато продължаваха напред.

– И къде са всички? Библиотеката изглежда запусната- допълни с нов въпрос Ава. Харпър също си го зададе мислено, преди да влязат. Бяха викали толкова силно за Помощ, че ги бяха заболели гърлата, но никой не дойде.

Сега разбираха защо.

Единствените живи същества в момента бяха те и котката, която ги водеше незнайно накъде.

Завиха по един коридор и се озоваха пред вратата на Детски отдел. Томас отново само я побутна с лапа и я отвори. Промуши се и изчезна от поглед.

Ава и Харпър надникнаха, но на мястото, където трябваше да има книги и стелажи, сега нямаше нищо.

Голо пространстово, затъмнено от щори и пердета.

– Нали знаеш че, вече не се намираме в нашата библиотека- каза Харпър и обходи с поглед пространството?

– Забелязах- язвително му отговори Ава, като се опитваше да намери отговори на всички въпроси, които се блъскаха в главата и. Всичко вече и се струваше, като сън. И то доста кофти сън.

– Добре де, мамка му, как стана пък това? Къде, по дяволите се намираме- изпсува тя на висок глас и тръсна глава. Дори изпитото количество уиски не и помогна да овладее нервите си.

Сълзите напираха в очите и и тя се разплака. Започна да се тресе от хлиповете, подсмърчаше и не можеше да спре. Харпър я прегърна, за да я успокои. Тя се сгуши в него и продължи. Знаеше правилният отговор, но не можеше да го приеме. Беше реалист и такива неща бяха отредени за фантастиката, но в момента и се случваше на нея. Беше убедена че, и Едмънд Харпър, който в момента я притискаше към себе си, беше стигнал до същото заключение.

В далечината, в тъмното помещение се запали лампа.

И двамата подскочиха.

Плахо поеха напред към светлината.

Беше настолна лампа, поставена върху бюро, отрупано с книги и един единствен стол зад него. Огледаха се на фона на мъждивата светлина от лампата, но дори от Томас нямаше следа. Къде ли се бе изпарил котаракът?

Приближиха бюрото и го огледаха.

Обикновено компютърно бюро. Върху му, на две равни колонки, от двата края бяха подредени книги, а по средата имаше още една, затворена.

“За мишките и хората” бе изписано върху корицата, а в горния и десен ъгъл седеше сигнатурен етикет от библиотеката. Ава се наведе, разтвори я и видя печат “Отчислен” върху баркода. Вдигна я и от нея изпадна снимка.

Ава се наведе да я вземе, вгледа се в нея и …

Очите и се разшириха.

Ава изпусна снимката, за да прикрие с две ръце устата си.

Харпър се наведе, взе я и на свой ред отвори уста. От снимката го наблюдаваше младеж, с дълга, рижава коса, безизразно лице и две различни очи.

– Томас…- промълви Харпър.

-6-

Двамата гледаха снимката и бяха безмълвни. Не можеше да е истина. Сигурно все още бяха в беседката и спяха. Може би споделяха един и същи сън. Харпър беше чел за такива неща по научните списания. Как мозъците на близки хора се свързват и сънуват заедно едно и също, но в случая въобще не си бяха близки.

Е, като се изключат две- три хващания за ръцете в последния един час, ако това се броеше де.

Не, нямаше как да е това.

Обърна снимката и отзад, със ситен и прав шрифт беше изписано “Томас Флинтрой”. И отдолу следваха със същият шрифт 10.03.1964- 30.01.1999г.

– Виж- побутна той Ава и и показа датите.

– Искаш да кажеш че, Томас…- думите и заседнаха в гърлото.

Някъде от тъмното прозвуча същият звук: съскане с мяукане. И двамата подскочиха и се заоглеждаха. Нямаше движение в осветената част от лампата. Но и нищо не се приближаваше. Остана във въздуха този звук.

– Дали не ни подканя за още нещо- предположи Харпър?

– Освен да си ходим, аз не виждам за какво- отговори Ава и се завъртя към мястото, за което в тъмнината предполагаше, че е изхода. Беше заслепена от светлината на лампата. Този път гласът на Томас дойде от ляво и тя тръгна след него. Измяука след няколко метра от дясно. Сякаш ги водеше в тъмнината.

И защо да не го прави без проблеми?

Та той беше котка.

А, дали наистина беше?

-7-

Ава Томпсън и Едмънд Харпър вървяха хванати за ръце през непрогледния мрак, ослушвайки се за нови “напътствия” за посоката. Не помнеха да са вървели през детския отдел толкова дълго. Имаха усещането, че се движат от часове.

Тогава пред тях, на съвсем близко разстояние чуха Томас да съска. Спряха се, протегнаха ръце в тъмнината и продължиха бавно напред, докато не напипаха дърво.

Вратата беше пред тях.

Харпър опипом намери дръжката, натисна я…

Ярка слънчева светлина заслепи очите им.

– А, вие двамата къде бяхте, а? Търсихме ви по телефоните, ама кой да отговори! И защо изглеждате така? Че и на уиски ми миришите- гласът на главната счетоводителка им се наби яростно в главите. Двамата примижаха и се опитаха да фокусират. Голямото тяло на счетоводителката беше застанало пред тях. Боулин Фрийман ги гледаше изпод очилата и продължаваше да хока:

– Само това не бях виждала. Шефа и работник да се скатаят някъде из блиблиотеката, да си къркат заедно.Че и през работно време. Тц, тц, тц. Кой знае какво сте правили още, ама айде, от мен да мине. Няма да ви издавам никъде. Госпожа Фрийман не разпространява слухове. Не, не, не.

Врътна голямото си тяло и се затвори в кабинета си. Ава и Харпър се спогледаха гузно. Да, наистина излизаше, все едно са се усамотили някъде, където алармата нямаше да ги хване и са си устроили пиянска оргия.

Излязоха през страничния вход, където нямаше камери и се разбраха след час да се видят пак в библиотеката. Трябваше да довършат започнатото и да си изяснят, какво точно им се случи.

Половин час, преди да затвори библиотеката, Ава Томпсън влезе през главния портал по същия начин, по който беше облечена и през деня. Вече въобще не и дремеше за това как изглежда. Знаеше че, госпожа Фрийман вече е раздула и украсила всичко.

Беше успяла да си вземе един душ, да хапне една салата на бързо и да си измие зъбите. Вече не вонеше така на уиски, отколкото при неочакваната среща с госпожа Фрийман.

Запъти се към кабинета се толкова бързо, че някои колеги дори не успяваха да и кажат “Добър ден”.

Влезе и включи компютъра.

Извика програмата и изписа в търсачката Томас Флинтрой.

Натисна Въведи.

Не изскочи никаква информация за този човек. Отвори Гугъл и направи същото.

Въведе имената в търсачката и пусна лупата.

1076523 търсения, но най първото прикова вниманието и.

Отвори линка и се зачете. Беше от дата 30. 01. 1999 г.

“Мъж, на 35, загина при инцидент в библиотеката.” гласеше заглавието.

Ава ахна.

Имаше снимка на самият Томас Флинтрой. Такъв, какъвто го видяха и на снимката преди няколко часа.

А, сякаш бяха минали минути.

Зачете се в статията, която не беше много:

“Млад мъж загуби живота си тази сутрин, падайки от часовниковата кула на библиотеката в Камдън. Безжизненото му тяло е било открито към 05:40 сутринта, от случаен минувач. Отзовалите се полицаи и пармедици само са констатирали смъртта на младият мъж. Разпознат е по баджа, който е висял на врата му, като Томас Флинтрой. Бил е дългогодишен служител в библиотеката. В момента текат разпити на всички служители, оглед на инцидента, както и изземване на на записи от близки камери. В очакване на повече подробности сме, относно този трагичен инцидент.”

Ава се облегна назад.

Нима беше възможно това?

Вратата се отвори и в кабинета влетя Едмънд Харпър с леко пръхтене, държейки някаква папка. Настани не стола срещу нея, отвори папката и започна да търси нещо в нея. Нямаше никакви любезности, а само тишина и шум от листи.

– Намерих го- извика победоносно Харпър и измъкна един лист! Обърна го срещу Ава и тя видя същото, което беше отворила на компютъра си.

– Харпър, вече го четох това. Кажи ми нещо ново- каза тя и обърна монитора със същата статия. Харпър се ухили и пак започна да рови из листите. Извади две зърнести фотографии от камери, които бяха насочени към библиотеката. Доста зле бяха, като качество, но нещата се разпознаваха. На първата беше фигура, която много приличаше на Томас Флинтрой, качена на покрива, държащ се с една ръка за ограничителният парапет и протягащ се към нещо, което изглеждаше като котка, с риж цвят.

На втората, Флинтрой вече бе успял да хване котката и я притискаше към себе си, все още държейки се за парапета.

– Дооообре- каза Ава и заразглежда снимките по- отблизо. Взе лупа и ги обходи детайлно една по една.

– Има още една снимка и нещо неофициално в доклада, с който полицията разполага- не спираше да се усмихва Харпър. Извади една последна снимка, на която изображението, макар и с лошо качество, показваше как мъжът е в полет, прегърнал котката.

Ава Томпсън се облегна назад, пое си дъх и затърси из чекмеджетата скатаната кутия цигари. Намери я, извади една, запали я смъкна дълбоко. Затвори очи, пусна дима да излезе и усети как тялото и се отпуска.

– В полицейския доклад- продължи Харпър,- нищо не пишеше за котка. Говорих с мой приятел- следовател. Бил е на мястото онази сутрин.

– И?

– И? Под трупа на Флинтрой е бил и трупа на животното. Умрели са заедно, Ава. Това обаче означва само едно…

Ава Томпсън вече знаеше и и се искаше да си влее още едно уиски. Или да награби цялата бутилка за себе си. Усети се, че започна да трепери, но не от студ, а от спомена, какво бяха изживели с Едмънд Харпър.

– Искаш да кажеш че….

– Да- Харпър беше усетил на къде и бият мислите.

Тогава вратата се отвори тихо и с грациозна походка влезе Томас. Рижавият Мейн Кун само се спря по средата на стаята, изгледа лениво хората, пусна една прозявка, скочи на бюрото пред Ава, легна върху клавиатурата и замърка.

Ава се отдръпна инстинктивно, но после се съвзе. Протегна ръка и започна да гали животното.

– Ти ли си, Флинтрой- попита с нежен глас тя, докато го галеше.

Котаракът вдигна глава, измърка силно, облиза я по ръката и легна отново.

КРАЙ ?