Дама Пика

Децата са любопитни по природа. Още щом се появят на този свят, започват да го изследват с вродена упоритост. Вниманието им привличат най-необикновени неща и когато не получат отговор от възрастните, те намират начини сами да разберат търсеният от тях отговор. Което често има негативни последици.

Ужасът, който преживяхме тогава беше предизвикан именно от прословутото ни детско любопитство. Да, вече не бяхме деца, а големи дванайсетгодишни хлапета, които навлизат в пубертета. Но жаждата за нови знания и неща, която изпитвахме тогава ни изигра прекалено лоша шега и вярвам, че оттогава всеки научи за себе си този ценен урок. Има неща, които е по-добре да останат скрити и никога да не бъдат изваждани на бял свят. Ако хората не си вряха носовете, където не им е работа, може би никога нямаше да бъде изобретена атомната бомба и до ден днешен всички да живеем в страх.

Онази паметна за всеки от нас вечер се случи точно в петък. Денят на палача. Не съм суеверен или поне не ми се иска да бъда такъв, но смятам, че денят също оказа своето влияние. Да, не беше тринадесето число, но всички останали елементи на фатализъм бяха налице. Студена зимна вечер, непрогледна тъмнина навън, а ние бяхме сами в цялата къща, без родителско присъствие. Чувствахме се като богове, които могат да правят каквото си поискат със света, в нашият случай с двата етажа и големият таван.

Това беше поредното ни събиране заедно. Тогава нямаше смартфони, компютри, или интернет. Телевизията беше ужасно скучна и с малък избор на програми. Времето сякаш не минаваше и затова често се събирахме заедно. Всеки път в различна къща, но задължително в детската стая на домакина. Игрите бяха настолни, разговорите простодушни и наивни, а малката масичка задължително отрупана с бонбони, чипс и газирани безалкохолни напитки.

Онази вечер се случи така, че се събрахме в къщата на Вероника. Момичето беше прекалено слабовато и невзрачно, но това не ми пречеше тайно да мечтая как бягаме заедно от родното ни градче и се женим на някой далечен остров. Тайно я наблюдавах в училище и въздишах по нея. Чудех се дали изобщо усещаше, че проявявам специално внимание към нейната личност. Жените имат шесто чувство за това още от съвсем малки. Вероника току-що също беше навършила тринадесет години и тялото й постепенно започваше да се превръща в тяло на жена. Сигурно не бях единствен, защото около нея се въртяха още един куп момчета не само на нейната възраст.

Тя обаче държеше на нашата дружба и това можеше само да ме радва. Често ми се обаждаше по стационарния телефон с дебел кабел, да ме пита за домашните упражнения и уроци от училище, а понякога ме канеше да отида у тях. Къщата й беше съвсем близо до нашата, а нейните родители винаги ме посрещаха на прага с огромна усмивка и топло отношение.

В онази вечер родителите й отсъстваха от къщата и ни бяха оставили сами. Това не беше нещо необичайно, защото малкото ни градче беше спокойно и хората се познаваха. Хлапетата също и често пъти нямахме друг избор, освен да сме заедно. Никой не можеше да издържи дълго сам. Имаше неприязън в личните отношения, но самотата беше по-страшна и всеки се стремеше да прави компромиси. Сега децата нямат този проблем. Могат да прекарат целият ден пред телефона и когато някой не им харесва да го блокират завинаги, без дори да са го видели на живо.

Когато Вероника ми се обади, аз веднага обещах да отида в тях. Разбира се, мама също се съгласи да ме пусне да отида, но с обещание да не се заседявам много. Моето семейство се познаваше добре с това на Вероника, но тогава така и не разбраха, че ще бъдем сами. Може би доста да се позамислят дали вече е редно самичко момиче да прекара вечерта в компанията на четири момчета, макар един от тях да е нейния собствен брат.

Студът навън беше жесток и се облякох добре. Сложих в една найлонова торбичка три вида сладкиши и голямо шише с безалкохолно. Мама винаги ми повтаряше, че не е редно да отивам в чужд дом на гости с празни ръце. Изпълнявах всяка нейна заръка машинално, а в същото време мислех само за Вероника и предстоящата вечер.

Очаквах да се покаже някой от родителите й, но те вече бяха заминали. Отвори ми брат й и силно се здрависахме. Антон беше една година по-голям от нас и достатъчно здрав, за да ни победи в честен бой. Характерът му обаче беше добър и мекушав, което напълно ме устройваше. Мразех някой да се заяжда с мен, без да има причина, както правеха някои ученици в училище.

Той взе торбата с лакомствата от ръцете ми и шумно ме покани вътре. Докато си събличах шубата и шапката, сестра му се появи в коридора и ме изгледа от главата до петите.

– Студено ли е навън? – попита Вероника с хубавото си гласче. – Доста си зачервен.

– Много е студено – потвърдих машинално аз. Никога нямаше да събера смелост да и каза, че зачервяването на лицето ми не беше само от студа.

– Влизай, но си събуй обувките. Мама ще ми надуе главата, ако изцапаме килима.

Покорно събух огромните ми ботуши и влязох в отоплената детска стая. Освен нея и брат й, вътре вече имаше други две момчета.

Тома беше на десет години и минаваше за „бебето“ в нашата компания. Понякога се държеше наистина като малко дете и не разбирах защо го канят на нашите събирания. Характерът му беше капризен, а плачът пронизителен и изнервящ. Хич не исках да му бъда детегледачка, но скоро щеше да се наложи, защото той много лесно се отегчаваше и обиждаше.

Йоан беше мой връстник, но от другият клас. Прекалено мускулест за възрастта си и с първи наченки на навлизане в пубертета. Сресваше косата си на път и прекалено дълго се заглеждаше в огледалото. Ако тази вечер щеше да има съперник за сърцето на Вероника, това щеше да е той. Знаех, че е доста добър приятел с брат й, което можеше да бъде допълнителна причина да се сближи и с нея.

Когато влязох в стаята поздравих всички, като се зарекох да не изпускам от поглед Йоан и в никакъв случай да не му позволявам да остава насаме с Вероника.

Това обаче не се случи през цялата вечер и по-едно време дори започнах да се укорявам за низшите си, ревниви чувства.

Първо играхме на „Монополи“, после на „Не се сърди човече“, а когато и двете игри ни писнаха се настанихме на двата фотьойла и канапето, за да гледаме телевизия. Повечето програми даваха глупави и неразбираеми за нас политически предавания, но на една от тях вървеше исторически филм. Средновековните костюми и мечове завладяха въображението ни и никой не премести канала.

Времето мина толкова неусетно, че се стреснах, когато видях, че наближава полунощ. Родителите на Вероника още ги нямаше и никой от нас не искаше да си тръгва. Всички имахме вечерни часове, но не ни се искаше да ги изпълним. Проклет да бях ако си тръгнех пръв и излезнех в очите на другите като „мамино синче“, което не иска да закъснява.

Все пак телефонът на семейството звънеше често, но ние с омаен глас убеждавахме родителите ни да ни оставят още малко заедно.

Когато свърши филмът, започнахме небрежен разговор за училище и другите ни съученици. Клюките и мненията за учителите скоро се изчерпаха и тогава Вероника повиши глас и вдигна високо пръст.

– Измислих какво ще правим. Искате ли да си разказваме страшни истории?

За всички нас това предложение дойде ненадейно, но ни се стори уникално хрумване. Имаше само един проблем. Не знаех нито една страшна история. Родителите ми се бяха погрижили много добре за това. Мама твърдо вярваше, че страшните истории деформират детската психика и правят децата луди психопати. Татко, както винаги я подкрепяше и нямах право на избор„ Книгите в библиотеката ми бяха само класически детски истории, без нищо страшно или депресиращо в тях. Побързах да си призная пред всички за моят опит със страшните истории, защото рано или късно щеше да дойде моят ред да разказвам.

– Аз знам – каза важно Йоан. – Като малък съм чел приказката за Синята брада.

– Тя изобщо не е страшна – пресече го Антон. – Някакъв богаташ трепел жените си, защото били много любопитни и не му се подчинявали. Прочети вестника и ще видиш всяка седмица същата приказка в полицейската страница.

Тома се засмя силно с неговият тънък, дразнещ смях. Вероника също се присъедини към него и също единодушно реши, че Синята брада наистина не е страшен.

– Конникът без глава на Майн Рид е стряскащ, но самото заглавие е подвеждащо. Макар, че ако видя през нощта конник без глава доста ще се изплаша. – каза Антон на свой ред.

– Не съм го чел, но Майн Рид не мисля, че може да напише страшна история. Червената шапчица е по-страшна от неговите книги, ако трябва да сме честни – каза отново Йоан.

Вероника отново се закиска, но когато спря да се смее, лицето й изведнъж стана сериозно.

– Знам една история, от която ще ви настръхнат косите. Научих я от моята приятелка Миглена. Казва, че е истинска, но не и вярвам.

– Кажи я да видим доколко е такава – подканих я аз и кимнах окуражително към нея.

– Добре. Но обещайте, че няма да ми се смеете или да ме прекъсвате.

– Обещаваме – побързах да отговоря от името на всички и погледнах другите строго. Те просто кимнаха.

Вероника отпи голяма глътка от чашата си с безалкохолно и започна да разказва с бавен, равен глас страшната история.

– Това се случило през Средните векове. В едно село живеело много красиво момиче, по което всички мъже въздишали. Красотата й била толкова голяма, че в един момент предизвикала завист. Тъй като отказвала да се омъжи и живеела в гората, селяните я обвинили, че е дете на Дявола и прави магии, за да изглежда толкова привлекателна. Една нощ те заобиколили къщата й, хванали я и вързали с въжета. След това с диви викове я жигосали с нажежено желязо и изгорили лицето й. Момичето плачело и повтаряло, че не е вещица, но никой не се трогнал от думите й. Оставили я жива, но обезобразена завинаги. Тя се погледнала в огледалото и напуснала дома си. Скитала из дивите гори и избягвала хората. Раните зараснали, но лицето й останало цялото в грозни белези. Красотата й била загубена завинаги и всеки, който случайно я зърнел изпитвал отвращение. Постепенно у нея надделяло желанието да си отмъсти на жестоките селяни, които я осакатили по този ужасяващ начин. Сама не можела да направи нищо, затова продала душата си на Дявола и този път наистина станала вещица. Въоръжена с черни магии тя се завърнала в родното си село и го запалила, кискайки се силно, докато хората изгаряли в къщите си или побягвали с децата си надалеч от огромните пламъци. Злините, които сторила обаче не й донесли очакваният покой. Затова тя направила последната си магия, като заключила душата си в огледало. Всеки който дръзнел да я предизвика и наруши спокойствието й, го очаквала ужасна съдба.

– Как може да наруши спокойствието й, като е заключена в огледало? – попита Антон, гледайки учудено сестра си, която изглежда не му беше разказвала тази история.

– Всичко е много просто. Ако някой застане пред огледало през нощта и повика името й три пъти, тя се появява в огледалото. Мнозина са опитвали да я викат и после горчиво са съжалявали за това.

– Викали са името й три пъти – констатирах аз. – А как е било то?

– Дама Пика! – отговори Вероника и ме погледна с хубавите си кафяви очи.

– Като картата за игра ли? – сети се бързо Йоан. – Оттам ли идва наименованието й.

– Кой знае – отговори Вероника. – Най-вероятно да.

В стаята настъпи мълчание, нарушавано само от тихият говор на телевизора. Всеки мислеше за вещицата и нейната история. Признавам си, че още тогава ме побиха несъзнателно тръпки, сякаш предварително знаех, че ще се случи нещо лошо.

– Искате ли да я извикаме и да видим дали историята е вярна или лъжа? – обади се Тома.

Всички машинално хвърлихме поглед към него. Той беше „бебето“ на групата, но сега беше предложил най-смелото нещо. Никой не му отговори, защото ако му кажеше да си затваря проклетата уста, другите щяха да го обявят за страхливец. А от това по-страшно нещо на тези години нямаше.

– Дама Пика, къде си? – подсвирна Йоан и се усмихна.

– Не се вика така! – пресече го Вероника. – Така няма да се появи.

– А как?

Мигом съжалих за въпроса си. Съжалявам за него и до ден днешен. Ако не го бях задал, може би сега нямаше да пиша тези редове. Трябваше да се изсмея с пълно гърло и да кажа на другите да не се занимават с глупости. След това щях да променя темата. А, може би всичко е било предопределено да се случи.

Вероника не ми отговори. Вместо това тя стана от креслото си и отиде в банята. Само след няколко секунди се върна с голямо огледало в дървена рамка. Сложи го на масата и каза многозначително.

– Тя е вътре в него! Но, за да дойде при нас трябва да я повикаме. За целта трябва да се взрем внимателно в огледалото и да извикаме три пъти: Дама пика, появи се!

– И ще изскочи от него ли? – попита на шега Йоан, макар че тонът му леко изневери и потрепери.

– Ще се появи вътре в него. Не може да изскочи, защото душата й е заключена за вечни времена вътре.

– Да я повикаме тогава! – предложи Тома и любопитно се взря в огледалото.

– Викай я ти, като толкова много знаеш! – сопна му се Йоан.

– Не се карайте – намеси се Вероника. – Ще я викаме всички заедно. В един глас. И който се откаже, ще бъде най-големият бъзльо.

Това беше разковничето. Страхът да не се превърнеш в аутсайдер и да ти се подиграват всички. Желанието да последваш момичето, което обичаш навсякъде и във всяко начинание. Не забравяйте и проклетото детско любопитство. Дали наистина щеше да се появи въпросната дама или само щяхме да си я викаме напразно пред огледалото. Децата вярват много повече на такива неща от възрастните.

Вероника постави огледалото на земята и даде знак на другите да се съберем около нея. Аз веднага откликнах, защото тя вдигна ръцете си настрани. Веднага хванах топлата й длан и силно я стиснах. Другата й ръка хвана брат й, Тома хвана него и скоро всички бяхме наредени в кръг пред голямото огледало и се държахме за ръце, седнали на земята.

– Щом почна да говоря, гледайте да повтаряте след мен – обясни Вероника. – Трябва да изговаряме думите почти едновременно. Мисля, че така има повече шанс да се появи.

Всички кимнахме и се приготвихме да говорим. Не мога да си обясня и до днес какъв беше този синхрон и съгласуваност в действията ни. Вярно, бяхме хлапета, но дори и хлапетата имат някакъв мозък в главата си. Сегашните деца никога не биха направили подобно нещо. Може би ние бяхме последното поколение, което разчиташе повече на въображението си, отколкото на логиката. Последните ирационални вълшебници на света, позволили си да надникнат в потайните му кътчета, които днес са напълно забравени.

Толкова по-зле за нас.

– Дама Пика, появи се! – първият път синхронът беше лош и се проточи повече.

– Дама Пика, появи се! – вторият път беше значително по-добре.

Сърцето ми лудо затупка, сякаш предусети нещо. Още един път и въпросната дама щеше да се появи. Стискаше ли ни да го направим. Очевидно да, защото за трети повторихме зловещите думи, от които и до днес настръхвам и имам кошмари.

– Дама Пика, появи се!

В първият момент не се случи нищо и всички бяхме готови да се засмеем и да коментираме, колко смотана е била Миглена.

Тогава крушката в стаята гръмна и се пръсна на парчета.

Вероника изпищя и още по-силно стисна ръката ми. Тома веднага се разплака и пръв развали кръга, който бяхме образували. Антон и Йоан не помръднаха от местата си, но усетих как телата им се напрегнаха.

В стаята настана тъмнина. Единствената светлина остана от работещият телевизор, но той започна внезапно да примигва, сякаш имаше проблеми с електричеството и картината да се накъсва.

Вероника изпищя отново.

Този път вече нямах сили да стисна ръката й.

В огледалото под нас наистина се беше появил нечии чужд образ. Не можех да не се вгледам в него, колкото и да не исках.

Жената в огледалото беше млада и с дълга, огромна черна коса. Очите й бяха изцъклени и толкова зли, че сякаш хипнотизираха. Лицето изглеждаше като насечено с нож и по него личаха ужасни, лилави рани, от които капеше кръв и гной. Няколко черни бразди минаваха през челото и бузите й, сякаш някой ги беше прокарал през кожата с нажежено желязо.

Гледаше право в мене!

Изтръпнах и усетих как сърцето ми започва още по-силно да бие. Проклетата вещица наистина съществуваше и идваше за душата ми, сърдита за това, че бях дръзнал да наруша спокойствието й.

Преглътнах трудно няколко пъти и тогава Вероника изпищя за трети път.

С невероятно усилие отместих погледа си от огледалото и видях, че любимото ми момиче вече не държеше ръката ми. Ръцете й се бяха обвили около гърлото и го стискаха с всички сили. Не можех да проумея как е възможно това, но то ставаше пред очите ми. Вероника вече се задушаваше и хриптейки, се мъчеше да се освободи от собствената си хватка, но напразно.

Тома вече беше достигнал до вратата на стаята, но когато я дръпна тя се оказа заключена. До него се появи Йоан и също задърпа дръжката, но без успех.

„Бебето“ на групата ни започна да реве със силен глас, а Антон го изблъска настрани и с всички сили се опита да отвори вратата. Отново неуспешно, сякаш някой я беше заключил и отнесъл ключа със себе си.

Проклети страхливци! Единият твърдеше на всички колко я харесва и обича, а другият беше неин кръвен брат. Трябваше да й помогнат, вместо да бягат, изоставяйки я на милостта на Дамата от огледалото, за да спасят собствените си кожи.

В този момент образът на вещицата се появи и на телевизора. Приличаше на някоя зловеща телевизионна водеща, като изключим ужасяващото й лице. Тя започна да се киска по специфичен, смразяващ начин и да размахва напред костеливият си показалец с дълъг нокът.

До мен Вероника вече се предаваше. Тялото й постепенно се отпускаше и правеше все по-малко движения. Собствените й ръце да продължаваха да стискат гърлото с ужасяваща за техният размер сила. Образът в огледалото вече не гледаше мен, а само нея, впил хищни, зли очи в лицето й.

Последни хрипове се появиха от устата на момичето и тя се свлече назад. Ръцете й останаха вкопчени в гърлото, но вече не стискаха толкова силно. Дали фактът, че я харесвах или просто някаква вродена храброст, ми даде силите да действам пръв и пръв да осъзная какво реално се случваше наистина.

Вероника не беше споменала какво се прави, за да се спре заклинанието. Затова просто извърших първото нещо, което ми дойде наум. И до днес вярвам, че самият Бог ми прати тази внезапна, осеняваща мисъл.

Бързо се пресегнах към масата и грабнах най-близката стъклена чаша с безалкохолно. След това с всички сили я стоварих върху огледалото. Тя попадна почти в средата му и го пръсна на парчета.

Чу се яростен писък, придружен с проклятие на някакъв език, който не разбирах.

Парчетата от огледалото се разхвърчаха на всички страни от силата на удара и зловещият образ на вещицата изчезна.

В този момент ръцете на Вероника увиснаха сами във въздуха и спряха да я душат. Почти едновременно се удариха в пода до безжизненото тяло, сякаш не ги държеше нищо.

Образът на Дама Пика от телевизора обаче остана. Сега гледаше право към мен с такава омраза, че потръпнах. Никога не бях виждал толкова изкривено от злоба и ярост лице, нито пък след това срещнах някъде. Ядосаните и зли погледи на бъдещите ми работни шефове бяха благи и мили в сравнение с тази безумна ярост.

Вещицата ме посочи с костеливият си показалец, но аз бях по-бърз от нея. Грабнах кабела на телевизора и го издърпах със сила от контакта.

Очаквах, че няма да се случи нищо, но образът от екрана изчезна и телевизорът угасна. Екранът отново стана черен, но толкова ме потисна, че рязко се изправих пред него. Ритнах го с крак и той полетя назад, напуквайки се на няколко места.

Вратата най-после се отвори. Тримата момчета почти едновременно хукнаха навън, крещейки за помощ. Никой не се обърна да провери дали другите са добре. Приличаха на подплашено стадо бизони, което ще прегаже всичко, което се изпречи на пътя им. Не пожелах да ги последвам, нито пък след това вече имах желанието да комуникирам с тях.

Обърнах се и тръгнах към свлеченото на пода тяло на Вероника.

Лицето й беше побеляло, а очите затворени. Хванах бузите й в ръце и се опитах да я свестя, но безуспешно. Бързо опипах дясната й ръка с моите пръсти. Сърцето все още биеше и това ме зарадва. Много исках в този момент да я целуна и погаля с пръст по челото, но знаех, че това няма да я свести, нито пък ще отвори очите си и ще ме награби за още целувки.

Звъннах на Спешният телефон и със спокоен, равномерен глас им обясних какво се е случило, без да споменавам за никакви вещици или таласъми.

Останах до Вероника, докато бързо пристигналите медици не пристигнаха в двора. Качиха я на подвижната кушетка и я откараха в болницата. Нашите семейства, уведомени за инцидента тъкмо пристигаха и я изпратиха с ужасени лица, огрявани от сигналните лампи на автомобилите. Родителите на момичето се качиха при нея, макар това да беше забранено и воят на линейката отново проряза нощта.

Дълго гледах след нея. Когато тя се изгуби от погледа ми, затворих очи и се помолих на Бог, да остане жива. Въпреки, че у дома не ходехме на църква, внезапно се почувствах грешен и нямаше към кого друг да се обърна.

Въпреки ужасяващото дело, което бяхме извършили, молитвата ми беше чута.

Оттогава изминаха двадесет години.

Вече съм мъж на тридесет и две години, женен с три деца. Благодарен съм на Бога, че ме срещна с жена, която ме обича и търпи кошмарите ми нощем. От онази ужасна зимна нощ, прекъснах приятелството си с другите момчета. Цяла седмица след инцидента бях в шок, но когато мама влизаше в моята стая с телефон в ръка, неизменно питах кой се обажда. Когато чуех тяхното име, веднага махах с ръка, че не желая да разговарям. Всичко смятаха, че с времето ще преодолея загубата и ще възстановя приятелството си с тях, но аз не го направих. Сега живея на друго място, заобиколен от любящо семейство. Понякога се чувствам виновен пред тях, че ги оставям сами и отивам да се срещна с Вероника.

Всъщност „среща“ е много силна дума.

След като спасиха няколко пъти живота й в реанимацията, тялото на Вероника остана в кома, от която така и не излезе. Жизнените й показатели бяха стабилизирани, синините и отокът по шията изчезнаха, но тя не се събуди.

Вече наближава Христовата възраст с крехко, смалено тяло и огромна, къдрава коса. Лежи неподвижно на болничното легло и единствената част от нея, която се движи са очите й, шаващи под клепачите, като мишки под чаршаф.

Сърцето й бавно бие, а гърдите й се надигат и спускат равномерно. Ако я види за пръв път, човек ще реши, че просто е заспала дълбоко, но истината е далеч по ужасяваща. Персоналът на болницата полага добри грижи за нея, но промяна в състоянието й няма.

Често я посещавам в болницата и сядам срещу нея. Чета на глас вестници и книги, а понякога започвам дълги монолози, в които й споделям всички нови неща около мен. Винаги идвам сам и лично се уверявам, че грижите за нея не са занемарени. Болничните разходи са високи, но поносими. Родителите й не пожелаха да изключат животоподдържащите системи, чакайки до последно да се случи някакво чудо и тяхното дете да се събуди сама.

Двамата починаха почти едновременно преди няколко години и оттогава аз плащам престоя й в болницата. Вече съм и единственият й посетител.

Очаквах, че поне собственият й брат, ще идва я наглежда или поде ще поеме част от разходите й. В началото, докато беше дете идваше често и се стараех да не се засичаме. След това постепенно престана да идва и когато навърши пълнолетие се премести да учи в чужбина. От години не се е връщал тук и вече не съм сигурен дали изобщо ще го позная, ако се срещнем случайно. Не съм изненадан от поведението му и дори се радвам, че постъпи така, за да разберат всички какъв боклук е.

Лекарят не се наема да дава прогнози дали някога ще дойде в съзнание. Тялото й функционира нормално, Храната и водата влизат в нея през системи, но никой не знае кога ще отвори очите си.

Имам свое обяснение за нейното състояние, но го пазя само за себе си. Според мен в онази нощ, Вещицата изтръгна душата й и я взе при себе си. Твърдо съм убеден, че първоначално се беше насочила към мен, но нещо в последният момент я накара да промени решението си и да предпочете Вероника. Може би защото тя първа предложи да я повикаме. Може би.

Не знам истината, затова съм предпазлив и до днес. Знам, че не мога да изхвърля огледалата от дома си, но съм ги ограничил до минимум. Никога не се заглеждам дълго в тях и е невъзможно да кажа и дума, докато гледам образа си. Дори някой да ме заговори в този момент, мълча като риба до момента, в който не се отдалеча от огледалото.

Параноично следя за интересите на децата ми и съм готов да се намеся във всеки един момент. Слава на Бога, страшните истории не ги влекат. Зяпат по цял ден телефоните си, но сайтовете, които посещават са развлекателни или научнопопулярни. В училище се учат добре и показват склонност към точните науки, а не към истории за лагерни огньове и обезобразени вещици. Надявам се да нямат съученици, които се интересуват от страшни истории и да ги разкажат и на тях. У дома никога не се гледат такива филми или предавания, а книгите в домашната библиотека са строго проверени за насилие. Дано не ми се сърдят за параноята и никога не се сблъскат с ужаса, който преживях като хлапе. Всяка неделя отивам в църквата и се моля за тях, след което заставам пред свещенника да ме помаже с елей.

Все още пазя в мен ужасната си тайна и какво се случи в онази студена зимна вечер. Убеден съм, че и другите няма да кажат истината на никого. Надявам се срамът да ги погуби, а съвестта им да ги яде до края на дните им. С времето обаче започвам да се съмнявам, че някой от тях изобщо изпитва срам. Фактът, че никога не посетиха своята приятелка в болницата е достатъчен за мен да разбера какви хора са.

Само аз я чакам да отвори очи и да види, че съм до нея.

Дано да се усмихне, когато ме види.

Дано.