Денят на Богородица
Verity Own
Част I – Зазоряване
Пътеката, поръсена с бял чакъл, се извиваше като змия в сумрака на ранното утро. Елефтерия, беше подранила. На нея се падна да подготви църквицата кацнала като бял гълъб на хълма за този свят ден. Черните й жалейни одежди се открояваха като адско петно върху райската белота на пътеката. Бавно пълзеше старата към върха, а устните й нареждаха молитва.
– Майчице, света богородице! Да се свети името ти! Ти, отдала детето си за да спасиш нас грешните. От теб имаме нужда, майчице! От твоята всеопрощаваща ръка. От милостта ти, майчице! Че грешни сме ние и още по-грешни ще бъдем. Прости прегрешенията ни, майко! И стари и бъдещи.
Първите слънчеви лъчи докоснаха хълма над Рупите и изгрева образува кърваво-огнен ореол по върха. Елефтерия отключи тежката дървена порта. Несмазаните панти изсъскаха с протяжна прокоба. Тъмнината все още изпълваше църквата. Старата заситни към олтара, където се издигаха три високи дървени кръста. Стоян, местния дърводелец ги беше изработил без пари за енорията. Беше вложил цялото си майсторство и душа, за да упомене сина си. Дървесината се усукваше като жива, агонизираща, обхваната от трънния венец. Майстор беше Стоян, но нямаше вече чедо да поеме занаята му. Велислав си отиде на двайсетишест. Устните на старата зашепнаха нова молитва докато треперещите й ръце запалиха трите, метрови свещи пред кръстовете, а след това завъртя метлата. Жалеещите щяха да се съберат до час за Голямата Богородица.
Шествието се точеше бавно по хълма. Най-отпред – поп Христо, в празнични одежди с осветения кръст и кандило в ръка. Зад него каруца с тъмно покривало. В каруцата, вместо добичета бяха впрегнати седем жени. Черните им одежди замитаха с полите си белия чакъл при всяка стъпка. Разпуснатите им коси обрамчваха пребледнели лица и зачервени клепачи, но по седемте изстрадали лица се четеше спокойна увереност.
Бавните им, премерени с такта на напявания от отеца химн, движения ги приближаваха с всяка отмерена нота към свещенната сграда. След каруцата се точеха още почернени фигури. В ръцете си държаха запалени свещи и припяваха в дисонантна акапела с кадящия свещенник:”Достойно е, наистина, да Те облажаваме, Богородице, винаги блажена и пренепорочна и Майка на нашия Бог…”.
Първият слънчев лъч докосна църковните двери и се смеси със сивият пушек от кандилото. Елефтерия отвори стенещата порта и пропусна поп Христо в храма последван от тълпата жалеещи. От групата се отделиха седем почернени мъже. Вдигнаха платнището на каруцата и безцеремонно изхвърлиха съдържанието й върху каменната настилка. Трите тела с плътни, зеблени торби около главите им и завързани отзад китки се стовариха върху белите камъчета. Неравната повърхност се впи в откритите им, голи тела и белотата попи малки пръски червенина. Дребните прорези, като от бръснарско ножче, не застрашаваха живота им. Последния им, безполезен ден на тази земя щеше да е дълъг, много дълъг…
Част II – Пладне
Мъжете подхванаха отпуснатите тела и ги повлякоха към олтара. Жените впрегнати в хомота последваха в стъпките им. Положените на пода Стоянови кръстове станаха тяхно ложе, а трънния венец окови. Яна, най-младата от седемте пристъпи към първото тяло и бързо издърпа платнения чувал от главата му. Когато очите му се приспособиха към мъждивата светлина на свещите, зениците му се заковаха в чертите й. Отне му секунда да я разпознае. Майката на Биляна. Последното момиче, което падна в капана на чаровната му усмивка и обяснения в любов. Яна се наведе. Главата й се отметна назад поемайки дълбово въздух и храчката изсвистя от устните й. Попадна в едното му око и се стече по скулата. Почернената майка се завъртя и издърпа чувалите от главите на другите двама. Поп Христо приближи към кръстовете. Килимявката му, обкръжена от люлеещите се пламъци на свещите, приличаше на короната на принц на преизподнята. Попът бръкна в купата със светена вода. Когато издърпа ръката си в нея проблесна сребристата глава на обемист чук. Свещенникът загреба и с другата си ръка и издърпа от купела шепа пирони. Седмината, внесли телата, застанаха пред него.
Попът подаде пирон на първия, вдигна инструмента към голямата икона с младенеца, продължавайки да припява и го връчи на мъжа. Първият пирон влезе в китката на сутеньора, като в масло и застопори мускулестия му израстък към кръста. Болката от проникващото желязо и хрущящите кости прокара пътека за ужаса, който се опита да избухне във вик. Младият мъж отвори уста. Разнеслото се, нечленоразделно хриптене не наподобяваше човешки глас, а раздиране на изгнило гробищно платно. Гласните му струни и езика му бяха изтръгнати още при залавянето. Седмината се изредиха да коват плът към дърво, докато всички крайници бяха застопорени. Почернените мъже изправиха кръстовете така, че събраните жалеещи да ги виждат на фона на иконата на Богородица. Химнът продължаваше да отеква в идеално белите, акустични стени на църквата, като мехлем за мъката на шестдесет и шестимата жалеещи.
Яна се завърна с две от платнените торби пълни с чакъл. Всеки от присъстващите получи камък. Бял като правосъдието, което се бяха събрали да раздадат.
Младата жена застана до посестримите си с разпуснати коси и псалмопението постепенно затихна.
Поп Христо вдигна ръка и мелодичния му глас се възвиси над енориаршите му:
– Събрали сме се днес, за да почетем майката божия, дарът на агнеца й и да накажем съгрешилите към нейната саможертва изчадия дяволски – Христо подкани с ръка Яна.
Младата жена вдигна изгарящ поглед към тялото провиснало на първия кръст. Устните й се свиха в погнуса и прегракналия й от вопли глас изплющя:
– Това е Георги. Той подмами дъщеря ми с красиви думи и обещания за щастлив живот. Направи от невинното ми момиче зависим парцал. Продаде тялото й за цветни хартийки. Когато тя се съпротивяваше, това изчадие реши да я накаже. Детето ми не е проговорило от месеци. Косата му едва покрива оголените петна по главата му, където този “силен мъж” е изстъргал скалпа й. Ако можеш, прости му Богородице, но аз не мога. – белия камък полетя от ръката й и се заби в гръдния кош на провисналия от разпятието мъж.
Една по една седемте заставаха пред разпнатите изверги, разказваха за погубените млади животи на децата си и хвърляха камък. Починал от свръх доза. Нападнат и малтретиран, заради вида си, сега с панически атаки. Изнасилена от тримата и завършила с примка около врата си. Всеки камък оставяше нова дълбока синина по извергите. Когато седемте приключиха, полетяха и камъните на останалите жалеещи. Всеки един от тях изгубил дете от ръцете на изчадие адово в човешки облик.
Каменният дъжд заваля върху тленните обвивки на изродите. Превърна татуираните им тела в дрипи от разкъсана кожа прорязана от червените струи на божията кръв и образува малка бяло – червена мозайка по църковния под. Една голяма августовска мартеница направена за здраве. За здравето на народа български.
Поп Христо поднови псалма и поведе енориаршите си извън божията къща. Слънцето вече беше достигнало апогея си и беше време да се раздаде – за бог да прости. Лъчите си пробиха път във вътрешността ня бялата църква рисувайки причудливи композиции през изписаните прозорци. Отразиха се в малки огледала, специално разположени да ги фокусират върху раздраните тела на разпятията. Миризмата на свинско печено се понесе към църковния двор след приблизително час, a хриповете на изродите се сляха с песните в двора.
Част III – Смрачаване
Когато шестдесет и шестимата се завърнаха в църквата, цвърченето на окаченото месо беше спряло. Миризмата на опърлена плът все още насищаше въздуха в затвореното пространство. Изгарянията не бяха много, но слънчева светлина беше пробила път под външните обвивки на изродите. На места концентрираните лъчи бяха оголили мускулните влакна, които все още цвърчаха в собствена мазнина. Силни бяха мъжкарите. Тези леки неудобства не застрашаваха живота им, но денят все още не беше приключил.
Седемте почернени майки застанаха пред кръстовете и събудиха изпадналите в безсъзнание мъжаги с кофа студена вода от близкия кладенец.
– Когато издевателстваш над безпомощни същества, винаги трябва да го правиш с пълното осъзнаване, че все някога може да ти се случи и на теб. – изсъска хриптящо Яна.
Голямото огнено кълбо се оттърколи зад планинското възвишение. Светлината изгасна и в погледите на извергите, когато седмината почернени бащи застанаха пред тях.
Всеки един с остър нож в ръка. Енориаршите запяха наново. Първите разрези бяха вертикални, разкриващи пулсиращите вътрешни органи. Към вертикалите бяха добавени хоризонтали. Стомасите на здравеняците висяха като отворени рафлезии изпълнени с кървава слуз. Всеки от бащите направи разрез. Последният държеше скалпел. Почернените майки застанаха в редица, всяка с по две червени кутии в ръце с бял кръст на капака и надпис “Човешки орган”. Бащата-хирург заработи бързо.
Бъбреци. Черен дроб. Изливащото се количество кръв прекрати нещастните опити на първия донор да изтръгне закованата си плът от прегръдката на трънния венец.
Другите двама удвоиха усилията си, но голямата кръвозагуба надви и тяхната воля за живот. Малко преди полунощ на кръстовете висяха само изпразнени от съдържание мускули и татуировки. Църквата се опразни. Свидетелите на изцелението напуснаха един по един с изключение на четиринадесетте ново-почернени родители.
На сутринта след Голяма Богородица няколко от големите болници за трансплантации щяха да получат неочаквана доставка. Най-накрая здравите като бикове изчадия щяха да са полезни. Донорството е милост. Милостта на Девата към страдащите.
Лунната светлина си проправи път през изографисаните прозорци и ласкаво докосна иконата на Мария, майката божия, защитница на безпомощните. Образът й затрептя и придоби триизмерна форма. От очите й се лееха кървави сълзи. Сълзи за изгубените и в грешния свят деца. Бащите свалиха кървавите опаковки от кръстовете. Девата приближи труповете. Плъзна се като сянка и положи ръка върху всеки от тях. Разлятата кръв се стече към пръстите й, оставяйки само излъскания до блясък мрамор. Яна притвори очите на жертвата:
– Сега ти прощавам!
Богородица докосна всеки от почернените и по лицата им се изписа безпаметно благоговение. На сутринта кошмарът нямаше да съществува в спомените им. Майката на всички божии деца обгърна един по един кръстовете и кървави рози разпукаха цвят по дървесината.
Мъжете натовариха труповете в каруцата. Седем зачернени бащи поеха към неизвестен общ гроб някъде в планината. Майките вдигнаха кръстовете и ги отнесоха в задния двор на църквата. Розовата градина на “Св. Петка” прие поредния си дъхав храст от рози “Милосърдие”, а изцелението на вярата на един народ започна.
Verity Own
