Епистаксис

Макар съвсем в края на лятото, дните все още бяха достатъчно горещи, за да се изпотиш и прахолякът от улицата да полепне по теб. Есента вече напомняше за себе си, първите пожълтели листа вече се виждаха, а всички знаят, че „есен“ означава училище-мъчилище. Стомахът на Калоян се свиваше само при мисълта, че скоро контролните, домашните и суматохата щяха да връхлетят с пълна сила, затова искаше да направи колкото се може повече през оставащото му безгрижно време. Братовчедка му беше дошла на гости от Плевен. Майка му се прибра от нощна смяна, рошава и с кървясали очи, и докато пушеше последна цигара, преди да заспи мъртвешки, му подаде няколко поомачкани левчета и му каза да изведе братчето си и Сани навън. Докато Калоян пооправяше банкнотите и ги прибираше в портмонето си, попита:

– Докъде може?

– Където искате, само гледай да сте яли нещо. Довечера пак съм нощна смяна и трябва да се наспя – с тези думи майка му загаси цигарата и се затътри към банята. Нощните смени я изцеждаха, прибираше се изтощена, кисела и искаше само да пуши, да се измие и да заспи. Синовете ѝ рядко я виждаха да яде. Готвеше им, винаги имаше храна в хладилника, но тя сякаш караше само на кафе, цигари и бира. Много бира. Тя шеговито казваше, че и в бирата има хранителни вещества и я засища, но Калян не разбираше защо я пие: лично беше опитвал и едва не се издрайфа. Всички бири бяха горчиви, резливи и не му се нравеха.

Останал сам в хола, Калоян отиде до детската стая, където бяха Сани и малкото му братче, Шмиргела. Направи им знак да го последват, мина през кухнята, в една кутия сложи три парчета кекс, наряза хляб „Добруджа“, направи три сандвича с дебел слой лютеница, поръси със сирене и ги уви в салфетки. Калоян имаше страхотен план как да прекарат този ден заедно и знаеше какво трябва да приготви.

Другите две деца само го гледаха, без да знаят какво си е наумило момчето, но като най-голям, той им казваше какво да правят и те слушаха.

Накрая взе три ябълки от масата, сложи всички тези провизии в една торбичка и им направи знак да тръгнат след него. Децата излязоха, без да вдигат шум.

Вече в асансьора, Сани първа попита:

– Къде отиваме?

– Отиваме на зоопарка! Не си ходила, нали? – попита Калоян. Сани само поклати глава, докато Шмиргела ококори големи очи, подвикна и подскочи от радост. Той беше ходил много пъти в зоологическата градина, и колкото повече ходеше, толкова повече я обичаше.

– Сега ще го видиш. Можем да останем цял ден, много е забавно! – подсмихна се момчето, но вътрешно направо се побъркваше от радост, защото щеше да изпълни едно свое желание от много отдавна. Щеше да наруши правилата. А правилата бяха, за да се нарушават, нали така?

Излязоха от блока. Слънцето обля усмихнатите им, безгрижни лица в топла светлина и краката им закрачиха по прашната улица, съвсем леки. С парите за храна Калоян щеше да купи билетчета за зоопарка. Имаха какво да ядат, майка му щеше да се прибере чак утре сутрин, тоест имаха предостатъчно време. Стига другите двама да се съгласяха да участват в приключението.

Децата вървяха между панелните блокове по път от едър чакъл, който хрущеше силно под краката им. Шмиргела се наведе и взе едно камъче, което беше по-различно от останалите скучни едноцветни камъчета на пътя: беше бяло и с големи кървавочервени жилки. Стори му се толкова красиво!

– Не спирай! Не взимай нищо от земята! – подвикна му Калоян, върна се няколко крачки назад, взе камъчето от ръчичката на брат си, хвърли го обратно на пътя и го побутна да продължи да върви, въпреки тихия протест на малкия.

Когато стигнаха до съседния квартал „Червена звезда“, откъдето щяха да вземат автобуса за зоопарка, вече се бяха поизпотили. Напичаше.

– Сани, кое ти е любимото животно? – попита големият ѝ братовчед.

– Нямам. Обичам всички животни! На Плевен си имам и котка, и кучета, и папагалче, и всички си ги обичам! – изчурулика Сани. – А на тебе? – върна въпроса тя.

– Кучета! – кратко отговори Калоян. – Искам мама да ми вземе, но не дава. Казва, че няма да мога да се грижа за него, защото съм малък. Обаче като види как добре се грижа за вас двамата, може и да си промени мнението! Днес аз ще се грижа за всичко. Гладни ли сте? Искате ли нещо от торбата? – попита и погледна първо Сани, после Шмиргела, като измъкна едната слушалка от ухото му, за да чуе въпроса.

– Не съм гладна, но искам вода, защото е много горещо и устата ми пресъхна! – промърмори братовчедка му. Къси косъмчета от косата ѝ бяха полепнали по изпотеното ѝ чело. Самият Калоян усети капчици пот да се стичат по гърба му и с ужас осъзна, че е взел само храна, но не и вода! В градината имаше чешмички, където щяха да пият леденостудена вода, но дотогава гърлата им щяха да съхнат. „Браво, Калояне! Ето защо мама не ти дава да имаш куче. Винаги забравяш най-важното!“ скара се сам на себе си. Сякаш чуваше гласа на майка си.

– Градината не е далеч, там ще пием вода. Тук няма откъде! – бързо отвърна той. Не се остави да загуби самообладание при такава дребна несгода.

Трите деца зачакаха автобус 102, скрити под сянката на дърветата, която донакъде смекчаваше горещината, а Витоша бе надвиснала над тях с цялата си прелест. След дълги минути на досадно чакане, огромният, шумен автобус се зададе в далечината. Спря бяло-оранжевото си туловище пред тях и с оглушително „ТССССССССССС!“ отвори търбуха си, за да се качат. Децата нахълтаха, настроението им моментално се повиши и застанаха на колелото в центъра на автобуса, където беше най-забавно на завоите. Понеже никой не си говореше с него, Шмиргела отново си сложи слушалката на радиото, което му беше дал дядо му – наричаше го транзистор – и заслуша. Винаги въртеше колелцето, докато намери станцията с хубавите мелодии – Класик ФМ. Обичаше тези песнички. Натисна слушалките още малко по-навътре в ушите си и се загледа през прозореца.

Първото, което децата направиха, след като си взеха билетчета за вход, бе да се затичат към каменната чешмичка и да се напият до насита с леденостудена вода. Каква наслада! Калоян затисна с палец чучура и изпръска спътниците си, но те нямаха нищо против.

Денят премина в игри, закачки и филии с лютеница. Сани беше във възторг от животните, от кекса на леля Роса, от хубавия, слънчев ден… е, може би не беше съвсем във възторг от братовчед си, който постоянно искаше да се покаже като най-големия, най-силния и най-знаещия, но нямаше как. Единственият начин да види София беше да го изтърпи. Колкото до Шмиргела, него изобщо не го забелязваше. Той беше съвсем малък, нямаха за какво да си говорят, а и той постоянно си слушаше тъпото радио, вместо да участва в каквото и да било. Това забеляза и Калоян, който се пресегна, издърпа едната слушалка от ухото на малкия и му подвикна:

– Стига с това радио!

– Внимавай! Ще я прецакаш! – извика малкият. Тези слушалки бяха страшно афиф и спираха да свирят, дори само леко да ги дръпнеш.

– Остави го да слуша, щом иска! – сръчка го в ребрата братовчедка му, а после за първи път през този ден се обърна към малкия си братовчед:

– Ще ти се изхабят батериите!

– Няма да се изхабят! Сутринта съм ги сложил – нацупено отвърна малкият, но все пак изключи радиото, за да има и за после.

Остатъкът от деня премина в игри и смях. Някъде към пет часа Калоян отвори портмонето си, за да види с какво разполагат, и с последните си парички си купиха по един сладолед „Моливче“ и по една Холидейка. Седнаха под едни борове да ги изядат, докато гледаха как носорозите тежко и тромаво пристъпват на отредената им площ.

– Е, май е време да се прибираме, а? – попита Сани, която вече се беше изморила.

– Съвсем не – поклати глава Калоян – искаш ли да направиш нещо, което никой не е правил?

– Какво имаш предвид? – недоверчиво го погледна братовчедка му. Каква ли глупост беше измислил пак?

Братовчед ѝ се огледа, за да се увери, че наблизо няма хора, които да го чуят. Нямаше никого наоколо, но все пак се наведе към нея за по-сигурно и ѝ прошушна:

– Да останем цялата нощ в зоопарка!

– Абе ти нормален ли си бе? – попита го невярващо Сани и направи жест с ръка, все едно развива крушка до главата си. Нещо много сериозно се беше развило в главата на братовчед ѝ, та чак дрънкаше.

– Какво, шубе ли те е? – ухили се насреща ѝ хлапакът.

– Ти знаеш ли какви проблеми ще имаме, ако го направим?

– Не, какви?

– Майка ти ще се притеснява! Много при това. А като се върнем, ще ни набие едно хубавичко и тримцата!

– Мама е нощна смяна в завод „Електроника“. Няма как да разбере!

– Аз мисля, че ще е забавно – обади се Шмиргела. Калоян сякаш едва сега го забеляза, но закима ентусиазирано и посочвайки го с пръст, каза:

– Виждаш ли? Даже него не го е страх, а теб те е шубе!

– Не ме е шубе! – подвикна Сани, която вече започваше да се изнервя. Това, че не беше безразсъдна като другите деца, означаваше ли, че е шубе?

– Тогава го докажи – тихо я предизвика Калоян. Въпросът беше решен. Сани си каза, че ще останат, само за да може после като ги хванат, да обвини за всичко най-големия от групичката им и възрастните да му дадат добър урок. Можеше даже да го закарат в Милицията, а Сани много добре знаеше какво е в Милицията. Е, не лично де, но бяха задържали баща ѝ няколко пъти и винаги се прибираше я с насинено око, я с избит зъб. В Милицията не се церемоняха много-много с никого, дори с големите, силни мъже като баща ѝ, та Калоян ли щеше да им се опре? Лелеее, хубавичко щяха да го подредят! Не да го бият де, но щяха да го стреснат, за да знае, че не е той „най“ от всички.

Хората вече се разотиваха, слънцето залязваше, светлината стана оранжева, небето порозовя, майките хващаха децата за ръка и ги повличаха със себе си, колкото и да се съпротивляваха малките. Калоян се огледа, посочи с пръст нагоре и започна да се катери по бора. Другите двама го последваха. Седнаха в клоните и зачакаха. Не знаеха точно в колко затваря зоопаркът, но щяха да чакат, колкото е нужно, а после той щеше да е само техен. И те щяха да са само негови.

Иван Гагов пушеше синьо „Виктори“. Емил Кунчев пушеше „Мелник“, но когато свършеше своите цигари, посягаше към чуждите, затова Гагов мина на „Виктори“. За пред колегата си обясни, че не кашля от тях, но истината беше, че Кунчев мразеше синьо „Виктори“ и така не му изпушваше цигарите. Хитро, а?

– Готово ли е? – подвикна Кунчев. Все бързаше. Обожаваше „Акциите“, както сам ги наричаше, и нямаше търпение да стане това време. Направиха го веднъж, уплашиха се съвсем не на шега, обещаха си повече никога, ама НИКОГА да не го правят, и временно забравиха за случилото се. Обаче и на двамата им хареса. Твърде много им хареса. Хамалогията преди и след беше огромна, после ги боляха ръцете, краката, всеки мускул, понесъл далеч повече напрежение, отколкото в нормални условия, но си струваше. Мамка му, струваше си. Това беше гледка, която няма къде да се види на живо.

– Готово е. Празно ли е? – попита Гагов.

– Няма никой. Сами сме.

Обещаха си само още ЕДНА акция, и край. Никога повече. После имаше една последна, „три за щастие“. Научиха ценни уроци тогава. Постепенно акциите станаха веднъж месечно, а после веднъж на всеки две седмици, с различни животни.

Последните слънчви лъчи хвърляха зловеща червена светлина. Облаците в тъмното небе сякаш пламтяха. Телената ограда беше опъната по колчетата. Беше едва два метра висока – не твърде сложно препятствие за голяма котка. Гагов се наведе и щракна червеното копче. Доближи измервателния уред до оградата, при което лампичката светна: имаше напрежение. Всичко беше готово за най-голямото шоу, което Зоологическа градина София може да предложи на своите ненаситни обитатели.

Кунчев отвори клетката на бенгалската тигрица Арая – леле, как мразеше да е неин ред! Всяка голяма котка в зоопарка имаше свой характер. Не може да се каже, че която и да било прегладняла котка, изправена пред кървава следа и с жива плячка на разположение, е хрисима, но при Арая имаше нещо повече: тя беше зла. Винаги посягаше с масивната си лапа през загражденията, за да докопа някой от гледачите си. Дори питоните умееха да се привързват повече от нея! Все пак, първият сериозен инцидент, който бяха имали, беше с нея. Наложи се да я преследват с упойващи стрели из парка. Тогава научиха колко опасна може да бъде.

Животното проследи оставената следа, която го отведе извън сградата „Големи котки“ и се озова на широкото, където няколко алеи за посетители се съединяваха. Двуметровата ограда нямаше да спре тигър, но токът, в съчетание с плячката вътре, щяха да свършат работа. Тази гениална идея беше хрумнала на Кунчев насън: сънуваше, че животните свободно се разхождат и ловуват из целия зоопарк, а след това плъзват из цяла София. Подробно я обсъди с Гагов, който беше единственият колега, с когото си говореше, и след хиляди уверения, че ловът, истинският лов на жива плячка е най-доброто, което могат да подсигурят на животните, дори с цената на собствената им безопасност и в извънработно време, колегата му се съгласи. Нарече го „средово обогатяване“. Искаха да видят нещо подобно на живо. Само веднъж. Само два пъти… Само два пъти в месеца, но не повече!

Тигрицата излезе от врата в тухлената стена с надпис „Служебен вход“ и това се стори адски смешно на Гагов… беше ли тя служител на зоопарка? Несъмнено. Очите му обаче се разшириха, когато видя този глупак Кунчев да излиза зад нея без какъвто и да е страх, че той може да стане основната плячка на хищника, а агнето да остане за десерт.

Мъжете огледаха със страхопочитание масивното туловище на звяра, който вече започваше да обикаля около малкото агне. Глупавичкото създание не беше схванало ролята на телената ограда, опъната около него, и се мъчеше да избяга. Колкото и да го биеше тока през муцунката, то не си научаваше урока и опитваше ту тук, ту там да мине през нея, и надаваше писък всеки път, когато го хванеше ток, досущ като малко дете.

Служителите на зоопарка гледаха внимателно. Кунчев извади цигара. Лапна я и щракна запалката. Както се беше привела, готова да скочи и да разкъса малкото агне, изведнъж тигрицата се изправи и замръзна. Кунчев също замръзна! Обля го гореща вълна от паника и съжаление, че не е от сигурната страна на оградата при колегата си. Щракването на запалката ли беше разсеяло звяра от предстоящото угощение? Клетникът гледаше с полуотворена уста, без да помръдва, а цигарата падна от устата му. Арая душеше въздуха, съвсем забравила за плячката си. Какво надушваше?

Нямаха време да помислят над този въпрос, защото тигрицата направи няколко големи скока и прескочи оградата, като само леко я закачи със задните си крака. Бързото пробождане на тока само я накара да изреве и сякаш ѝ даде тласък за последвалия бяг презглава. Арая се понесе към главния вход на зоопарка. „Благодаря ти, Боже, че е затворено, та ще я гоним само тук!“, помисли си Гагов. След това присви очи и видя към какво тича тигрицата: три малки силуета вървяха в далечината. Явно топлият вечерен вятър е донесъл миризмата им, а хищникът я беше доловил с безпогрешния си нос на върховен хищник. Вече и Бог не можеше да помогне.

Калоян и Сани вървяха напред и се озъртаха боязливо. Чувството, че правеха нещо нередно ту надделяваше над чувството за свобода, ту затихваше. Не знаеха какво да правят, освен да се разхождат по алеите. Това беше добро начало. Калоян щеше да измисли каква пакост да сътворят, докато са вътре. Просто трябваше да види възможността. Винаги така ставаше: дори в най-безобидните ситуации, момчето виждаше как да изправи на нокти възрастните.

Изведнъж я видя и очите му се разшириха от вълнение: пакост!

Голямата волиера, в която живееха орлите и лешоядите, стърчеше пред тях в цялата си прелест. Последните кървави лъчи на залеза обливаха бетонната клетка в червено.

Погледната отгоре, волиерата в Софийския зоопарк приличаше на хищно раззината паст. Погледната от земята обаче, формата ѝ наподобяваше птица с разперени криле. Между две огромни бетонни арки бяха опънати мрежи, които да задържат вътре ценните ѝ обитатели, завинаги лишени от възможността за дълъг полет.

Арките бяха плоски и приличаха на пътечки към небесата. Подканяха Калоян да се изкачи по тях! Дори преди да го е осмислил, краката му вече прескачаха оградата и стъпваха по съоръжението. Наложи се да пълзи на крака и ръце, защото наклонът ставаше все по-стъмен, колкото по-нагоре стигаше. Накрая успя да седне в най-високата точка на арката-крило и кресна:

– Ехоооо, вижте ме! – докато махаше на брат си и братовчедка си с всички сили. Направи им знак с ръка да го последват, макар да знаеше, че няма да го направят.

Огледа тъмносините облаци над главата си. Стелеха се по цялото небе, а червеното на залеза се просмукваше в пухкавите им тела. Виждаше блока си много добре и сякаш нещо го бодна в гърдите, когато видя прозорците на апартамента им, които не светеха. Не светеха, защото не бяха там сега, за да вечерят, да погледат телевизия и да си лягат, както се надяваше Мама. Бодване? Страх? Страх ли пропълзяваше по гърба му и се свиваше на топка в стомаха му?

Тръсна глава, за да се отърси от тези мисли. Видя малкия си брат, който отчаяно се опитваше да прескочи оградата и да стигне до батко си. За последен път погълна с очи гледката от върха на волиерата: кървавочервеният град, горящите облаци, сенките, които излизаха между дърветата и се разрастваха, за да се слеят в един плътен покров от тъмнина най-накрая… Докато гледаше между дърветата, където вече нямаше никаква светлина, му хрумна, че нощта е настъпила първо там. Каква смешна мисъл! Видя за последен път дома си и една нова тръпка, пролазила по гръбнака му, го накара да слезе оттам и да отиде при останалите.

Вечерта донесе тъмнина, но не и прохлада. Децата все още бяха леко изпотени и Сани с неудоволствие си помисли, че надушва Калоян. Нейната „Малиция Бон Бонс“ също вече не се усещаше. Искаше да се изкъпе и да си легне в леглото, където ѝ беше мястото. Успокояваше я само мисълта, че големите щяха да разберат за лудорията им и Калоян щеше да си изпати. Можеше ли да жертва комфорта си за една вечер, за да получи братовчед ѝ добър урок?

Можеше.

Продължаваха да вървят из парка, след като Калоян слезе от клетката на птиците. Колко беше глупав само!

Подухна ветрец, който освежи децата. След този горещ ден, прекаран в игри, вечерният полъх се усещаше като нещо фантастично! Невидима ръка подхвана опашката на Сани, разроши буйната русолява коса на Шмиргела и изсуши потта, която мокреше врата на Калоян, а след това понесе аромата им нататък, нататък…

Около алеята, по която вървяха, имаше лампи, но все още не бяха запалени. Гъстите дървета от двете страни на алеята правеха мрака на това място гъст, а облаците, които още тлееха над главите им, хвърляха толкова светлина, колкото да виждат пътеката и да не излизат от нея.

Шмиргела вървеше малко назад и се ядосваше, че едната му слушалка спря да работи. Сани и Калоян вървяха напред и спореха накъде да тръгнат: момичето чуваше птиците, които пееха в далечината и искаше да отиде, за да ги послуша. През деня изобщо не бяха толкова гласовити, като сега! Калоян пък искаше да отидат в залата „Големи котки“ и да видят дали могат да влязат в нея и да дразнят животните. Искаше да опита да пипне тигрите! Изглеждаха толкова пухкави… Трябваше да усети тази козина!

Дори да не спореха толкова разгорещено, а да пазеха пълна тишина, пак нямаше да чуят върховния хищник, който препускаше като сто и петдесет килограмов снаряд право към тях. Възглавничките на лапите му омекотяваха всеки негов скок, дори дишането му беше замряло, за да не го издаде.

В един напълно сюрреалистичен кадър, Шмиргела вдигна очи от слушалката между пръстите си и погледна напред: телата на Сани и Калоян просто се… прегънаха… а после отново… и отново… Нещо почти неразличимо във вечерния сумрак размяташе децата във всички посоки. Нямаха време дори да извикат от шок…

И тогава се започна.

Чу нечовешки рев на болка, който се вряза в ухото, което не беше със слушалка. В другото му ухо звучеше „Танцът на рицарите“ от Прокофиев. Вцепенен, ужасен, в тотална дереализация, мозъкът на Шмиргела отказваше да възприеме невъзможната картина от тела, разкъсвани от тигър насред алея. Момчето, или по-точно краката на момчето, завъртяха тялото му с гръб към ставащото само на няколко метра, подгънаха се и го накараха да седне на земята: твърдата, услужлива земя.

Останалият му разсъдък стигна дотолкова, че да усили транзисторчето докрай и да вкара пръста си в ухото, което беше без слушалка, а когато това не помогна да заглуши хрущящите звуци зад гърба му, вкара пръста си по-навътре… и по-навътре… и още по-навътре, докато не усети нещо мокро на върха на показалеца…

Хрущене и пукане.

И мляскане.

Нещо мокреше под дупето на Шмиргела, но той не смееше да погледне надолу. Подозираше, че се е напишкал. Надяваше се да се е напишкал. Молеше се на всички богове да се е напишкал и цялата тази влага, която се просмукваше в панталона му, да не е… Да не е… усети, че му прималява. Образите се замъглиха пред очите му. Отпусна пръста, с който натискаше ухото си с всички сили – вече не се чуваха писъци. Чу гласовете на мъже, които си викаха нещо един на друг. Може би щяха да бъдат спасени. Очите му се наляха със сълзи, които размазваха образите пред очите му. Всичко стана двойно, после тройно, после светът спря да е на фокус. Всичко плуваше пред него. Лампите в парка светнаха едновременно и цялата алея бе огряна от призрачна бяла светлина. С периферното си зрение можеше да види тъмночервени рекички, които се стичаха от двете страни на тялото му и пълзяха напред. Внезапно спря да усеща тялото си го остави да се свлече на една страна. Посрещна го твърдата земя, която любезно предложи опората си, за да може да припадне спокойно. Почувства нещо мокро на бузата си. В слушалката топъл женски глас обяви:

– Слушахте „Танцът на рицарите“, част от Сюита номер две от „Ромео и Жулиета“, опус шестдесет и четири“.

Земята се отдели от бузата ми и малките камъчета престанаха да я боцкат. Две силни ръце опитаха да ме изправят на краката ми, но беше безполезно: не ги усещах. Подгънаха се и може би щях да падна, ако силните ръце не бяха впили пръстите си още по-силно в мен. Накараха ме да вървя. Сякаш вървяхме през мъгла. Струваше ми се, че изведнъж Земята е станала като лепкаво желе, в което потъвам на всяка крачка и с мъка успявам да отлепя краката си. Силните ръце ме бутнаха през главния вход на зоопарка и притежателят им каза „Хайде малкият, бягай у вас“. Стоях като препариран, без да смея да се обърна. Какво се случи с другите? Само след секунди гласът започна да мърмори на себе си „Виж се, целият си в кръв. Какво да те правя сега? Съвсем я оплескахме…“ и този път само една силна ръка се впи в ръката ми над лакътя и ме задърпа обратно.

Не се възпротивих.

Не проговори цели осем години след случката. Как ли не го разпитваха милиционерите. Как ли не го беше молила майка му. Леля му и чичо му го умоляваха да им каже какво се е случило и къде е дъщеря им. Когато търпението им се изчерпи, чичо му си изпусна нервите, силните му ръце го сграбчиха и започнаха да разтрисат телцето му в желанието си да изтръскат фактите, ако ще с цялата сила на света. Жена му и балдъзата му се опитаха да го спрат, но безуспешно. Чичо Коце бе извън себе си.

Шмиргела слушаше транзисторчето от дядо си.

Шмиргела седеше на терасата в сбор „Дициус“. Сборовете бяха единственото място, където човек можеше да усети вятъра и да погледа навън. Това бяха открити пространства на всеки сто и петдесет – двеста метра от кулите, покрити от тънки и претенциозни козирки от метал. Там имаше къде да се седне, хората можеха да разговарят, ако желаят, и да консумират леки храни и напитки.

Вятърът се усещаше, въпреки че стъклените прегради намаляха силата на повеите. Сборът, на който се намираше Шмиргела, беше на около петстотин метра над земята. Беше сравнително пълно, имаше двойки, компании, които вдигаха наздравица след наздравица… Само той бе единак, облегнат назад в удобното кресло. На масичката пред него имаше голяма чаша кафе с мляко. В слушалките му звучеше Прокофиев. Нещо като подготовка за това, което му предстоеше.

Обичаше да се изключва от света с музика. Нямаше интерес да слуша хорските разговори, те винаги бяха едни и същи: започваха еднакво, свършваха еднакво, дори неизказаните неща бяха еднакви. Беше се научил да е нащрек, дори когато едно от сетивата му беше ангажирано, затова не се сепна, когато видя всички хора наоколо да подскочат и да погледнат нагоре. Отново някой се беше хвърлил от по-горно ниво. В главата му Прокофиев бе заменен от Вивалди. Сборовете бяха обезопасени с прегради от закалено стъкло, които бяха трудни, но не невъзможни за преодоляване. Често хората избираха да прекратят безкрайния си житейски път, като прескочат някоя от тези прегради. Ако човек не слуша музика или не води особено интересен разговор, може да преброи пет, шест или дори осем удара от размазващи се тела върху ламаринените козирки, при това само за едно кафе време. Прас! Глътка. Прас! Още захар. Прас! Прас! Разбъркване и глътка. Така беше. Умислен над всичко това, с поглед, вперен право в кафето му, нещо накара Шмиргела да се изправи на удобното кресло, сякаш се бе нагорещило: тънка струйка кръв се стичаше в чашата му и бързо я препълни. Кошмарната смес преля и пропълзя по масата към него, докато той вдигаше поглед нагоре: металът на козирката бе поддал и от процепа се стичаше кръвта на скочилия преди секунди. Сред пихтията не можеше да различи много, но видя коса, която се подаваше на сплъстени кичури… Внезапно му се повдигна. Кръвта на струйка го върна назад… Краката му го понесоха към стъклената преграда и болезнено го забиха в нея, при което носа му се смачка. От болката, а донякъде и от спомените, очите му се насълзиха и размазаха света навън. Хвана горния край на преградата, готов да се набере и да сложи край на всичко. Увиснал до кръста навън, чу думи: „Не още, не още… не сега“. Идваха от собствената му уста. „Не сега“, повтори си с малко по-твърд глас, и стъпи обратно на терасата. Хората го гледаха от местата си и наблюдаваха какво ще направи. За тяхно разочарование, той не попълни статистиката днес. Заситни навътре към кулата, заобикаляйки масата си, доколкото бе възможно, и тръгна към дома си.

– Юлиан Войкински! Каква чест! – ухили се мъжът насреща му и разпери ръце с прекалено въодушевление. – Не всеки ден човек среща супервивент! Какво да направя за вас?

Да. Шмиргела беше супервивент. Всеки човек на възраст над двеста години беше супервивент. Още през 2035-та година ИИ откри начин да спре стареенето на хората и да ги направи практически вечни. Органите и системите се самообновяваха и регенерираха. В съчетание с терапиите, които разработи, ИИ сложи край и на рака, множествената склероза, Алцхаймера, Парконсона и всички други смътоносни болести. Нещо повече, удължаването на живота стана задължително за всеки един жител на планетата Земя. Проблемът? ИИ не успя да намери лек за човешката кръвожадност, и въпреки че излекувахме смъртта, не спряхме умирането. Цифрите на Брояча на населението препускаха стремглаво надолу. На всеки роден безсмъртен, умираха по дванадесет-тринадесет души. В периода на Последните дни (въпреки че не се оказаха последни), умираха по двеста-двеста и двадесет човека на минута. Основната причина беше насилието. Боже, толкова много насилие… толкова много кръв… Голяма част се самоубиваха. От самота, от скука, от отчаяние или ако бяха изгубили всичко на хазарт. Причини много, но общото беше, че след сто четиридесет и петата си година, хората се самоубиваха изключително често. Някои просто губеха интерес към този свят. Иронично, човечеството се беше борило хилядолетия да постигне безсмъртие, само за да открие, че няма интерес към живота след определен момент, пък било то и в перфектно здраве. Шмиргела бе сред малцината супервивенти, оцелели над четиристотин години. Той имаше цел и беше дошло времето да я изпълни: най-после технологиите го позволяваха.

– Гледах рекламата, доктор Юнгер. Искам да ме върнете във времето. Как става това? Ще съм отново дете или…? Изобщо, как… какво… – Юлиан търсеше подходящите думи.

– Хаха, отличен избор! Смелчага сте, господине. Ще бъдете един от първите възползвали се, ето защо ще получите и специална цена. Разработвахме пътуването във времето в продължение на десетилетие, и можем смело да заявим, че то ще преобърне представите за ваканция и забавление, с които сме свикнали! – енергично започна да каканиже мъжът, сякаш рецитираше стихотворение. Имаше нещо странно в лицето му, но Юлиан не можеше да определи какво точно. – Сегашният Вие сте си Вие, а Вие от миналото си е Вие от миналото. Това е пътуване в истинския смисъл на думата! Изпращаме Ви там, можете да си направите някоя снимка, да се позабавлявате, да хапнете, да пийнете, да се полюбувате на света такъв, какъвто е бил… И след това да се върнете обратно, зареден с красотата на един отдавна изчезнал свят! – тържествено завърши мъжът. Юлиан не откъсваше очи от лицето му и разбра какво му се е сторило странно: двете половини на лицето му бяха съвършено еднакви. Еднакви очи, еднакви уши, еднакви страни, еднакви вежди, всяко косъмче и пора бяха огледално изображение на срещуположните. Как ли го беше постигнал?

– Имате ли някакви въпроси? – попита мъжът. Юлиан имаше много въпроси, но не успяваше да формулира нито един в разбираема форма, затова само поклати глава и остави непознатия да продължи, за да си даде време.

– Чудесно, чудесно. Пред Вас ще се появи карта на стария свят, на която трябва да отбележите от коя точка бихте искали да започнете своето пътешествие. Уви, въведените данни достигат едва до 2012 година. Всички по-стари карти са схематични и ще трябва да се ориентирате приблизително. Добрата новина е, че няма да Ви стоварим в стена или над пропаст, ха-ха! Озовавате се на безопасно място на кота нула на съответната територия. Има ли някакво специално място, което от което искате да започнете или ние да избе…

– Знам точното място. – изстреля Юлиан, прекъсвайки доктор Юнгер.

– Ах, носталгия, носталгия! – с мек глас промърмори мъжът насреща. Не изглеждаше ядосан от нетърпеливостта на клиента си, дори напротив. Усещаше изгарящото желание на мъжа за връщане в миналото и възнамеряваше да го използва по най-изгодния за себе си начин.

– Сега, нека да споменем финансовата част на цялото приключение. Цената за подобна услуга, която е била само мечта за човечеството от хилядолетия, а сега е напълно достъпна за всеки, започва от 2 160 000 кредита на минута.

Гърлото на Юлиан се сви. Това ли беше специалната цена? Това бяха парите, които изкарваше за осемнадесет години… Дори с премията на супервивент, която се полагаше веднъж годишно на всеки човек над двестагодишна възраст, можеше да си позволи едва седем минути… Противно на очакванията, че човек, бил в трудоспособна възраст от четири века, би трябвало да е извънредно богат, Шмиргелът не беше дори близо до богат. Данъците за живот в кула бяха огромни, допълнителните разходи за охрана, която да го пази от останалите жители на кулата му също, а храната… Шмиргелът нямаше пороци, но храната беше голямо перо в бюджета му. По-скоро би си сварил обувките на супа, отколкото да яде евтината химическа храна, която се предлагаше масово. Живееше съвсем сам от столетия, а животът за сам човек винаги беше по-скъп. А и той отиваше с мисия… Колко минути щяха да му бъдат нужни, за да убеди три деца да не ходят в зоопарка? Какво щеше да им каже? „Здравейте, деца! Слушайте, защото нямаме никакво време. Днес се приберете навреме вкъщи! Каквото и да правите, не оставайте в зоопарка след затварянето му!“. Децата щяха да го помислят за луд.

– Как Ви звучи това? – откъсна го от сметките тихият, спокоен глас на мъжа срещу него.

– Нуждая се от двадесет минути. – отговори Шмиргела, след като преглътна топката, заседнала на гърлото му.

– Виждам известно колебание във вас? А какво ще кажете за някое от другите ни средства за забавление, които са далеч по-бюджетни? – продължи доктор Юнгер и извади чифт очила изпод бюрото си.

– Изключващи очила! Съвсем нов продукт, тъкмо пуснат на пазара. Слагате ги, те се свързват с чипа в окципиталния Ви лоб и изненада! Всички хора изчезват. Не буквално, разбира се, но изчезват от зрителното Ви поле. Преставате да виждате навалицата препъващи се един в друг хора, преставате да виждате въргалящите се по земята тела – защото, нека не се лъжем, има адски много тела, престават да Ви притесняват погледите на околните, започвате да виждате празни коридори, празни улици, празни стълбища, празни стаи, зали, станции, сборове: докато всички са там. – Юлиан отвори уста да попита очевидното, но докторът само вдигна ръка, изпреварвайки го – Знам какво ще ме попитате! Ако не ги виждате, как ще се предпазвате от тях? Съвсем просто, драги! Очитала са в постоянно взаимодействие с чипа в париеталния Ви лоб. Те взимат информацията от него, изчисляват маршрута и го препращат директно към чипа в челния Ви лоб, който инициира движението в свободното пространство около Вас. Така вървите в почти права линия в желаната от Вас посока, без да виждате образите на хората около Вас, докато краката Ви получават команди накъде да вървят, без да се сблъскат с някого. Гениално, нали? – завърши най-накрая Юнгер и подаде очилата към Юлиан. Той ги взе и ги огледа внимателно. Беше виждал такива очила, при това съвсем наскоро. Преди не повече от две седмици видя двама души, вкопчени един в друг в смъртоносна хватка. Юлиан беше на известно разстояние от тях и успя да види как те се сблъскаха при разминаване, последва препирня, която бързо прерасна в безмилостен побой,в който ту единия, ту другия взимаше превес. Когато стигна съвсем близо до тях, успя да огледа вкопчилите се един в друг мъж и жена. Те носеха абсолютно същите очила.

– Наскоро имаше тежък побой, завършил с убийство. Сбилите се носеха точно такива очила – изрече Шмиргела и върна очилата на доктора, който ги пое и без да губи време, изстреля:

– Да, съобщават се леки отклонения от работата на устройствата, но те се дължат по-скоро на смущения в работата на чиповете, отколкото в дефект на нашия продукт. – ръката с очилата се шмугна под бюрото, остави ги и взе нещо друго: плосък екран, който вдигна пред Юлиан -мога да Ви предложа и най-новия ни…

– Не, никакви екрани – вдигна ръка Шмиргела. Екрани се използваха все по-малко, откакто многобройните мозъчни чипове навлязоха масово в главите на хората – съвсем буквално – и позволяваха всичко да се „вижда“ директно в съзнанието. Преди да бъдат заменени обаче, екраните представляваха едно влудяващо продължение на човешката ръка. Рекламите, които бяха задължителни за гледане, спираха, ако очите на потребителя не гледат директно в тях. Искаш да гледаш филм? Гледаш реклами. Купища реклами. Искаш да се обучаваш с видеа? Още повече реклами. Докато свърши поредния рекламен блок, съвсем спокойно може и да си забравил какво си гледал. Шмиргела мразеше рекламите повече от всичко.

– Всъщност, това са много забавни устройства! Позволяват ви да гледате сънищата, които сте сънували през нощта. Дори да не ги помните, защото сте се събудили много след REM фазата, всичко, което мозъкът ви е прожектирал през нощта, е записано тук. След това можете да го гледате на закуска, а защо не и да го покажете на приятели! – не се отказваше докоторът. – Не можете да си позволите тези двадесет минути, освен ако не вземете заем от нас. Ако наистина ги искате, условията на заемите са доста привлекателни. Желаете ли да Ви запозная?

Шмиргела кимна. Беше запознат. Пред очите му се заизреждаха многобройните схеми за разсрочено плащане, които го правеха роб на „ТРУДИТРУП“ КОРПС за столетия. Все пак избра план.

– Това е хубавото да си безсмъртен… Имаш цялото време на света, за да заработиш средствата за осъществяване на всяка мечта, дори невъзможната! – с изкуствено въодушевление издекламира доктор Юнгер.

– Нещо последно. Благодарение на съвършената ни технология, пътуването във времето се понася сравнително леко. Може да сте временно замаян, но това ще изчезне в рамките на минути. Връщате се доста назад във времето, още повече във Вашето детство, което неминуемо може да Ви разклати емоционално. Възможно е да се разплачете, да бъдете залян от множество преплитащи се чувства, спомени… Не даваме безплатни минути за адаптация. Ако прекарате времето, което сте поискал, в ридаене на земята, това е за Ваша сметка. Не, че няма своят чар, разбира се! Някои хора предпочитат просто да погледат около себе си, да вдишат въздуха от онова време – казват, че миналото мирише много по-различно от настоящето – и да се върнат обратно. При всички положения, няма да останете разочарован, господин Войкински!

– Може ли да започваме? – попита Шмиргела, като се стараеше да прикрие растящото си нетърпение. Не успя. Ако съумяваше да удържа гласа си да не трепери, то бясно пружиниращия му крак и ръцете, които триеше една в друга, издаваха всичко, което се случваше вътре в него. Беше чакал твърде, твърде дълго.

– Разбира се, господин Войкински. Запомнете само едно: ако нещо непредвидено се случи, нещо извън Вашия контрол, извикайте контролната дума. Знаете ли какво е „ЕПИСТАКСИС“?

Шмиргелът смъщи вежди и поклати глава в знак на отрицание.

– Преди векове, когато хората все още са кървяли, „Епистаксис“ се е наричало кървенето от носа. Ще използваме тази отдавна изкоренена дума, която не е част от Вашия обичаен речник, за да избегнем възможността да я изречете без да искате и да Ви върнем, без това да е истинското Ви желание. Можете ли да я повторите? „Епистаксис“?

– Епистаксис – послушно повтори Шмиргела.

– Отлично, господин Войкински! Е, това беше всичко. Можем да започваме. Елате с мен.

Шмиргела се изправи и с изненада установи, че краката му са някак омекнали. Заповяда им да вървят след доктора и подтисна с всички сили влудяващото чувство да се обърне и да бяга, докато не може да продължи повече.

„1996-а, дръж се! Идвам си.“

С изненада установи, че не е нито замаян, нито му се вие свят. Отвори очи, погледна пред себе си и го връхлетяха толкова много чувства и мисли едновременно, че се олюля на краката си. Веднага разбра, че не е нито на точното място, нито на точното време. Премаза го едновременно гледката, спокойствието на 1996-та, тишината и реализацията, че се е провалил: нямаше да успее да се добере до близките си навреме и да предотврати трагедията. Чиповете в главата му не работеха и не показваха часа и датата, нямаше и ръчен часовник на себе си: чувстваше се сякаш плува в езеро от време, което не знае колко е дълбоко.

И потъва.

По слънцето се ориентира, че е късен следобед, може би пет, може би шест часа?

Тези проклетници от „ТРУДИТРУП“ КОРПС! Пак бяха оплескали работата, но този път сериозно! Кой знае в кое време го бяха изпратили… Да извика ли кодовата дума? Да поиска ли да бъде върнат тогава, когато всъщност е искал?

Огледа се.

На това място пред зала „Христо Ботев“ в Студентски град от 2405 година се издигаше трикилометрова кула. Кулата, в която самият той живееше. През 1996 година обаче, на това място се откриваше идилична гледка към полегналата Витоша, покрита с пухкато синьо-зелено одеяло, огромна зелена поляна с пътечки от шестоъгълни плочки и огромното синьо кълбо с изрисувани деца от всички раси, хванати за ръце – символ на вечната дружба. Синьото на небето ли… кристалната белота на облаците ли… зеленото на тревата ли… Не знаеше кое точно го срина, но краката го предадоха и той коленичи на земята. Зарида, превит на две, съкрушен. Провален. Нямаше смисъл. Минаха една, после две минути, които щеше да изплаща през следващите тридесет и шест години… Огледа се. Нямаше други хора, освен него. Всеки беше на работа, на университет, никой не го забелязваше, коленичил по средата на пътеката пред залата. Шумно смръкна сополите си и избърса мокрото си от сълзи лице с ръка. Заповяда си да се изправи. Заповяда си да отиде до будката за вестници на леля Катя, за да провери кога се намира.

Приближи се и я видя вътре: четеше „Нощен труд“, цигара димеше между пръстите ѝ, и както винаги не забелязваше никого, освен ако не я заговореха директно. Шмиргела не очакваше да го разпознае, тя така и не го видя голям: няколко години по-късно почина от поредния побой, който ѝ хвърли мъжът ѝ.

Приближи се и мерна „5 септември 1996г.“ на близкия „24 часа“, нареден заедно с останалите днешни вестници най-отпред. Значи не всичко беше изгубено!

Без да губи повече време, хукна в посока 27-и блок: високия блок в бяло и оранжево, където живееха навремето. Мина през незастроената полянка с „Червеното“ кафене, мина под терасите на блока, в който беше отраснал и трябваше да се пребори с желанието да влезе в него, напомняйки си, че няма ключ, и продължи по прашната пътеката с едрия чакъл, който водеше до спирката на автобус 102.

Встрани видя камъчето, което искаше да вземе със себе си: явно вече децата бяха минали оттук, той го беше вдигнал, а батко му го беше взел от ръката му и го беше хвърлил настрани. Чувството да преследва самия себе си правеше всичко още по-странно! Дори не знаеше колко е часът, колко от двайсетте му минути са изтекли и докъде ще стигне, преди да го върнат обратно… Знаеше само, че не трябва да спира.

Спря.

„Осемнадесет години. Толкова загуби, докато се взираше в тъпото камъче и се чудеше дали да го вземеш. Тръгвай, по дяволите!!“ скара си се наум Шмиргела. Въпреки това се върна, взе го и го сложи в джоба на панталона си. Продължи, като подтичваше. Чувството, че го преследват, докато той преследва, го гонеше неумолимо. Кой кого щеше да хване?

Потен и прашен, стигна спирката, а дъхът му излизаше шумно от устата му. Подпря ръце на коленете си в опит да успокои дишането си и осъзна, че няма представа колко ще чака автобуса. Започна да се чуди дали да тръгне пеша или да чака. Познатите червени езици на последните слънчеви лъчи вече пълзяха по облаците, придавайки им страховит вид. Колко време беше минало?

Дилемата реши бяло-оранжевото тяло на автобуса, което се зададе в далечината. Автобусът отвори врати с познатото „ПССССССССС“ и мъжът нахълта вътре. Избра си една седалка с продупчено билетче на нея, взе го и седна. Нямаше време да се наслаждава на пътуването с тази реликва. Сърцето му препускаше лудо, чувството му за време беше тотално объркано, а отчаянието от факта, че ще се провали, го обливаше на вълни.

Изхвърча от автобуса, тичешком се добра до парка и установи, че той вече е затворен.

Защо още не го връщаха?!

За миг го обля чувството, че нещо с проклетите технологии на „ТРУДИТРУП“ КОРПС се е объркало сериозно, и той ще си остане в 90-те години. Може би дори ще остане затворен в този ден, който ще се повтаря отново и отново до безкрай?

Огледа се. Не се виждаха хора, но не се виждаха и камери. Нямаше охранителна система, а само една наивна ограда, която бе висока, но и лесна за прескачане.

„Обичам 90-те. Наивни години“, помисли си мъжът.

Приближи се до оградата на главния вход и успя да я прескочи.

Добре. Още беше тук. Оставаше да намери близките и себе си.

Прецени, че те най-вероятно са около голямата волиера с лешоядите, затова тръгна наляво. Преценката му се оказа вярна, защото едва минал моста над езерото с костенурките, видя децата да вървят право срещу него. Отлично! Можеше да ги излъже, че е служител на зоопарка и трябва веднага да напуснат. Въпреки че в началото мислеше, че се е провалил, щеше да успее. Препречи пътя им, сложи ръце на кръста си и зачака Калоян и Сани, които вървяха отпред, да го забележат.

Децата бяха толкова увлечени в спор накъде да поемат, че колкото и да се приближаваха, не забелязваха Шмиргела… Глупчовци!

Развеселеното изражение на лицето му обаче започна да преминава в ужас, докато осъзнаваше, че децата въобще не го виждат. Подвикна им „Хей! ХЕЙ!“, когато бяха само на няколко крачки от него, но те дори не поспряха, дори не вдигнаха глави. Калоян и Сани минаха през него, както си приказваха, а след секунди и самият той мина през тялото си.

Юлиан се обърна и проследи с поглед децата, а разсъдъкът му вече го напускаше. Мозъкът му се предаде, пречупен след всичко чуто и видяно през този невъзможен ден.

Подвикна след тях още няколко пъти, но беше безполезно: не го чуваха. Видя кошче, пълно с отпадъци: станиоли от вафли и бонбони, опаковки от зръчно, спукани балони, и започна да вади с ръце съдържанието на кошчето и да го разхвърля във въздуха. Огледа се по земята, видя един кестен, вдигна го и го запрати с всички сили към себе си: уцели малкия Шмиргел по главата, което го накара да разтърка с ръка мястото, където го удари кестенът. Малкият се огледа, но тъй като не видя никого, продължи да върви.

Децата отиваха тъкмо към мястото, където ги беше пресрещнал хищникът, и Юлиан не можеше да направи нищо, за да ги спре! Опитваше се да състави план как да ги изплаши, как да ги накара да избягат от там, но всичко беше безсмислено. Беше закъснял, и сега щеше да ги види да умират пред очите му. Ето го тигърa, приближава… В миг на безумие, Юлиан видя един по-нисък клон и се вкопчи в него с намерението да го откъсне и да бие тигъра, докато му отвлече вниманието от децата. Увисна с цялото си тяло на клона, дърпайки го с всички сили, докато краката му бясно се мятат във въздуха, но проклетото нещо не искаше да се строши!

За миг си представи безумната картина отстрани: бенгалски тигър, тичащ по алея в зоопарка, три деца право на пътя на прегладнялото животно, а встрани от тях един клон се тресе бясно, сякаш го е подхванал ураганен вятър, което е крайно необичайно на фона на лекия вечерен повей. Времеви пътешественик, идващ от бъдещето, се опитваше да откъсне клона, за да пребие тигъра, или поне да му бръкне в окото, преди да разкъса за втори път близките му… Усети слабост в цялото си тяло от всичкото това безумие и безсилие…

Накрая, изгубил ума си, пролази до тигъра, затиснал с кървавата си лапа врата на брат му, докато се опитваше да схруска черепа на Сани, който пукаше страховито между подгизналите от кръв челюсти. Опита се да докопа животното, да оскубе козината му, да разтвори устата му – безполезно.

Без-по-лез-но…

Превит на две, усети миризмата на желязо да го удря в ноздрите. Паралелно с това усети крачолите си мокри…

– Епилактис…. ЕПИЛАКТИС!!! – изрева Юлиан, докато гледаше през сълзи малкото превито гръбче на Шмиргела. – ЕПИЛАКТИС!!!!!

ЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕПИИИИИИИЛАААААААААААААААААААААКТИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИСССССССССССС!!!!!!!!!!

Образите започнаха да избледняват. Земята се отдели от краката му, докато не увисна в безтегловност. Горе? Долу? Беше в куб от студен въздух, докато тялото му се разтваряше в потока енергийни частици.

Стисна очите си, докато чакаше отново да почувства тялото си, а гравитацията да се появи.

Отвори очи.

Бялата зала, силно осветена, разноцветните светлини, които дразнеха очите му и благото лице на доктор Юнгер. Екипът му.

– Не познахте думата, господин Войкински, но времето Ви така или иначе изтече. Съжалявам за преживяното, усещам, че пътуването не беше според очакв…

Погледът, който му хвърли Юлиан, го накара да не довърши изречението си.

– Върнахте ме в грешното време! – изрева той, все още разтреперан, разтърсен, разреван и задъхан. – Какво се случи изобщо? Ясно посочих къде и кога да бъда!

– Несъмнено имаше леко отклонение от посочените от Вас данни, но трябва да отчетете факта, че Ви отпуснахме цели десет минути като компенсация! Считам, че това беше повече от достатъчно.

– Вие ме измамихте! Всичко това беше някаква ваша игричка, фокус! Та те не ме виждаха!!! Какво беше това? Симулация? Прожектирахте нещо в главата ми? Аз изобщо не съм напускал тази стая, така ли е?! – крещеше Юлиан, готов всеки миг да се нахвърли върху доктора. В един откачен миг осъзна какво не е наред с лицето му: то беше пластмасово. Не точно пластмасово, но от новите изкуствени материали, които не се набръчкваха, не горяха и покриваха лицето като безупречна кожа. Напълно симетрични две половини.

Докторът заговори със съвършено спокоен, тих глас:

– Нищо подобно, господине. Вие няхте там. Бяхте в деня, който пожелахте. С цялото ми уважение: погледнете се – каза мъжът и посочи към дрехите на Шмиргела. Той се подчини и погледна надолу: панталоните му бяха целите в кръвта на Калоян и Сани.

– Ако изследвате тази кръв ще установите, че тя е точно на вашите близки. Съжалявам за случилото се с тях, но съгласете се, би било немислимо да имаме мостри от кръвта им, с която да Ви опръскаме, за да постигнем достоверност. Бръкнете в джоба си: камъчето? Билетчето от автобуса? Как бихме могли да се сдобием с толкова конкретни предмети, само за да Ви заблудим? – докторът гледаше Юлиан така, както родител гледа детето си, докато му обяснява някакъв много простичък факт за заобикалящия го свят. Юлиан пъхна ръце в джобовете си и наистина напипа камъчето – бялото с червените жилки – както и билетчето за автобуса.

– Тогава… тогава… – Шмиргела се опитваше да формулира въпроса си – защо не ме… виждаха?

– Причи… – опита се да отговори доктор Юнгер.

– ЗАЩО НЕ МЕ ВИЖДАХА? ТЕ МИНАВАХА ПРЕЗ МЕН!

– Вижте…

– Докосвах, усещах всичко под пръстите си, ходех по земята, дори ми влезе камъче в обувката, по дяволите! Опитах се да откъсна един проклет клон и почти успях! Замерих… СЕБЕ СИ с кестен и се уцелих по главата!!! Как можех да пипам всичко, но да съм невидим за хората?

– Вие наистина, наистина ли си мислехте, че ще Ви позволим да променяте миналото? – невярващо го изгледа докторът, изоставил всякакви излишни любезности. – Когато връщаме някого в миналото, ние отваряме нещо като джоб във време-пространството. Вие сте там, на същата дата и място като останалите хора, но с разлика от няколко секунди и няколко градуса. Наричаме го „Парадокс на Лемро“. Това леко отклонение поволява да не се сблъсквате с хората от миналото.

– Искате да кажете, че аз изобщо не съм имал шанс да… Да говоря с тях? Да направя каквото и да било? Дори да им кажа едно „Здрасти“?

– Не и за тази сума, господин Войкински.

– Какво искате да кажете? – смръщи вежди Шмиргела, при което докторът само се усмихна, вдигна ръка и посочи девиза на „ТРУДИТРУП“ КОРПС, изписан на стената със златни букви:

„НЯМА НЕВЪЗМОЖНИ НЕЩА“.

– Няма невъзможни неща, господин Войкински, но те имат съответната цена. За да говорите със своите близки си има определени условия, както и определена цена. Съвсем различна от това, което Вие ще плащате през следващите столетия…

Без да каже нищо, Шмиргела се изправи и се затътри към вратата, гледайки, без да вижда пред себе си.

На вратата, доктор Юнгер го спря:

– Не правете опит да се самоубиете, господин Войкински. Чиповете в главата Ви няма да Ви разрешат. Докато не изплатите задълженията си към нас, имаме ангажимента да Ви поддържаме жив, независимо дали искате или не. Още само двеста и петдесет години.

Явно беше важно да чуе и да възпреме тези думи, каза си наум Шмиргела, защото това бяха първите думи, които докторът изрече на глас, а не по телепатичния канал за комуникация. Но докторът се тревожеше излишно. Нямаше да се самоубива. Не и в близките двеста и петдесет години.