И лятото свършва някога

Започваше месец септември, а лятото свършваше. Свършваше и „голямата“ лятна ваканция. А скуката караше Васко да иска вече да свърши и даже да идва училището. Бяха ходили на море още в началото на ваканцията и случиха на четиринадесет дни дъжд, толкова сериозен, че на два пъти дори пропуснаха закуската, за да си спестят чадърите. Мама пък през цялото време мрънкаше, оплакваше се от времето, разправяше, че ако бяха ползвали нейната карта за почивка, вместо татковата, сега щяха да се радват на слънце в Приморско, вместо да се свират във влажното китенско бунгало. Татко само се подсмихваше и четеше, не си и помисляше да спори. За Васко така започна голямата скука, но да се оплаква нямаше право. Когато се върнаха в града се оказа, че всички приятели са вече на село. За семейството на Васко село нямаше от две години, откакто мама беше скарана с баба и дядо. Родителите на татко, по-скоро майка му, дядо беше починал отдавна, живееше в блока отсреща, та да се ходи при баба Танче нямаше много смисъл. Освен ако не ти се ядът стари бонбони. Така ден след ден се точеше и лятото, и скуката.

Сега скучаеше на пейката пред блока и щеше да остане тук чак докато пуснат телевизията. Вече му беше станало навик да заема тази позиция веднага след обяда, така трябваше веднага да забележи ако някое от момчетата се е прибрало в града. Преди беше обикалял близката половина на квартала, по-далече не му разрешаваха да ходи сам, но така и не намери нещо интересно. Също така важно условие беше, за да може да излиза докато мама и татко бяха на работа, баба Танче да може да го вижда от време на време през прозореца си отсреща.

– Не виждаш ли че ми е тежко?

Пред пейката се беше спрял зачервен старец и го гледаше строго. Голото му теме беше алено, изгоряло от слънцето, но компенсираше почти пълната липса на коса с рунтави бели вежди, а и изглежда че не се беше бръснал отдавна. Надолу беше закопчал всички копчета на бежовата си риза, но влажните петна по нея, под мишниците и около високо стегнатия колан на панталона, показваха, че му е доста горещо и неудобно. В ръка държеше олющен кафяв пътен куфар, който сега подпря на земята. „Сигурно идва отдалече, от някое село?“ помисли си Васко.

– Седиш тук и изобщо не си помисляш да ми помогнеш. Хубава работа!

– Аз не…

– Ти си пионер, нали? Не си ли чувал за тимуровците? Така ли ви учат в училище?

– Пионер съм.

– Тогава ще ми помогнеш със куфара, нали? Няма да ме оставиш да го влача сам?

„Защо точно аз. Ако на него му е тежко, той е голям, аз сигурно изобщо няма да мога да го вдигна.“ помисли си Васко.

– Не е толкова тежък! – сякаш прочел мислите му, пенсионерът повдигна няколко пъти нагоре куфара за олющената дръжка, после го пусна. – Имам проблеми с кръста… и трудно дишам, затова ми е трудно. Ще помогнеш или не!

Васко стана от пейката, доближи се и хвана дръжката на куфара, но преди да го вдигне отново погледна към стареца:

– Но на мен не ми дават ходя надалеч…

– Няма да ходим далече. Няма да закъсняваш или нещо. Ееей тука сме, съвсем наблизо. – старецът махна неопределено с ръка напред. – Хайде, да тръгваме!

Васко погледна към прозореца на баба Танче, но точно сега тя не беше там. „Дано не стане проблем, че не ме е виждала дълго. Ако каже така на татко и може да ми забранят да излизам въобще. Тогава ще станеее…“ помисли си и после вдигна куфара, който наистина не беше чак толкова тежък. Старецът разроши косата му с ръка, не беше приятно, но нали така правят всички възрастни хора. „Не е много по-висок от мен.“ каза си Васко, погледна още веднъж към празния прозорец на баба и тръгна.

– Тимуровец… – в гласа на стареца като че прозвуча насмешка.

Тръгнаха по алеята, после минаха между отсрещните два блока, по тротоара на улицата, след това покрай детската градина, където сега всички спяха. „Къде ли е това Ееей там?“ помисли си Васко, но не посмя да попита. Пресякоха, след малко пак, и така нататък, нататък. Все по близо до границата на „разрешената територия“ за разходки. И ето че пресякоха и нея, малко страшно, пресякоха и правилата, но Васко усети вълнение, ето ти едно малко приключение. Булеварда, през пешеходната пътека със светофара, и вече на свобода… Пък и нали не беше сам, с възрастен все пак, но как ще го разкаже на момчетата сам ще реши.

Петнайсет минути по-късно, вече бяха в друг квартал, място където Васко никога не беше попадал. Сега го водеше стареца, но на връщане трябваше да се оправя сам, пък и времето напредваше. Момчето истински се стресна. Да му върне куфара и да тръгва обратно, май така трябваше да направи.

– Ами аз вече ще искам да…

– Давай, давай, върви! Стига глупости! – строго го прекъсна старецът, отново като че прочел мислите му.

– Ама ще закъснея и … – Васко се зачуди дали да му каже, че може и да не намери пътят обратно. Погледна към старецът, а онзи като че беше станал по-висок и някак по-…. страшен? Не, нямаше да му каже това. – И трябва да се прибирам.

– Ще се прибереш ти, ще се прибереш… Ама първо каквото си ми обещал. Куфарът не може сам да се носи.

А куфарът също беше станал по-тежък, съвсем не като в началото. Васко усещаше, че ръката му започва да изтръпва. Може би трябваше просто да го пусне на земята и да побегне обратно. Да, не беше мъжка постъпка, но точно така трябваше да направи. И после даже сигурно щеше да се разплаче, но вече тичайки към вкъщи, така че никой нямаше да види, дори този гаден дядка. Опита да разтвори ръка, да пусне долу куфара, но пръстите му не го послушаха, стискаха здраво олющената дръжка. Сега усети и че дори не може да спре, краката му сякаш сами го носеха редом до стареца. Щеше да заплаче, но още тук и сега.

– Хайде сега! Ще ми ревеш ли?!

Васко изкриви уста, по бузите му свободно се застичаха сълзите. И даже се чу хлипане, но… Това не беше той. Той плачеше тихо, не искаше да се излага съвсем. Но все пак някой му пригласяше на глас. Сълзите размазаха всичко наоколо, това непознато място се изкриви по зловещ начин. И даже беше започнало да се стъмва, при все че не беше толкова късно. Замириса някак гадно, горчиво, като че на пепел, както когато вече си се изпишкал отгоре за да загасиш огъня. Тъжно и сиво… Тъжно и сиво…

– Но… Но кога ще стигнем? – Ще стигнем… Ще стигнем… Шшшшщеее стигнем… – като че ехо от тихи гласове подхвана думите на Васко.

– Да стигнем? Къде искаш да стигнем, момче?

– Там където… където нося това. – Васко с мъка повдигна нагоре куфара, вече ужасно натежал в ръката му.

– Не го размахвай! Ако го изпуснеш ще ти откъсна главата! Ще ти откъсна главата! ЩЕ ТИ ОТКЪСНА ГЛАВАТА! ХА ХА ХА ХА ХА! -Нещо ужасно развесели стареца. Смехът му шибаше Васко като ледени шамари… Или това беше суграшица, която се впиваше в измокрените от сълзите бузки. Не беше ден, а нощ! Не беше лято, а зима! И момчето вече знаеше, че винаги е вървял с огромния старец до себе си и винаги ще продължи така – напред, напред, напред….

Ами мама и татко? Къде останаха мама и татко? Те мислят за мен сега, търсят ме, нали? НЯМА ГИ! Няма никакви мама и татко! Огледай се наоколо, виждаш ли ги? И ти няма защо да плачеш за тях… Плачи за себе си. Няма ги и никога не ги е имало. Затвори очи… Помниш ли ги? Помниш ли как изглеждат? Появиха ли се сега? Пак ги няма, нали? Няма ги и никога не ги е имало. Плачи за себе си, плачи за себе си и за другите…

„Отвори очи! Отвори очи! Гледай в краката си! Ако се спънеш, паднеш и изпуснеш куфара лошо ти се пише! Лошо ти се пише, чуваш ли!“ Гласът на стареца ръмжеше в главата на момчето. „Лошо ти се пише! Лошо ти се пише! Лошо!“ – хор от гласчета предупреждаваше без да спре… Или това беше вятърът? Духаше в гърба му и го блъскаше – напред, напред, напред! ВЪРВИ НАПЕД! И гледай, гледай пред себе си! Паднеш ли, лошо ти се пише! Но беше толкова тъмно, нищо не се виждаше. Само горе високо строго светеха очите на стареца, като две кръвясали луни.

Сега вече ги чу, чу ги съвсем ясно. Те му бяха говорили през цялото време, но едва сега успя да долови думите им. Цял хор от детски гласове, гласове на момчета и момичета. Васко…, така ли се казваше още наистина, усети кръв в устата си, беше прехапал език от изненада и страх. Едни му разказваха за тъгата и самотата си, плачеха, молеха го да намери техните родители, техните близки, да ги повика да дойдат, да им разкаже че още са тук и ги чакат. Други крещяха: БЯГАЙ! Бягай оттук! Бягай надалеч! Захвърли всичко и бягай, спасявай се! Трети го молеха: Остани при нас и нека играем. Нека си разказваме как е било, когато още имаше ден и въздух, когато имаше мама и татко, когато ни имаше нас. Не ни изоставяй отново сами! И още много, много думи, които не искаше нито да чува, нито да разбира, но те сами се забиваха в ума му, като нокти които дълбаеха там, за да намерят нещо което сами са загубили.

Изведнъж се спъна в нещо. В изхвръкнала плочка, в корен, а може би старецът сам го препъна с крак. Полетя напред, протегна ръце за да се предпази и от едната, като снаряд, в плавна дъга полетя куфарът. Пръстите сами, с болка се бяха разтворили, за да пуснат дръжката. И докато падаше, точно както коленете му жестоко се блъснаха в сгурията долу, вехтият куфар се вряза с ръба си в земята и широко се разтвори.

– КАКВО НАПРАВИ! ВИДЯ ЛИ КАКВО НАПРАВИ!? – прогърмя ядният глас на стареца.

А от разтворилият се куфар, навсякъде се затъркаляха детски глави, главички на момчета и момичета, малки и големи, с дълги и къси коси, изтънели от времето и като че току що откъснати. Едни с облени в сълзи лица, други с измъчени усмивки, а някои с нескрит гняв, но всички повтаряха тихо:

– Какво направи! Видя ли какво направи! Какво направи! Какво направи!