Кибер вещица

Любовта му беше мощна като ракета. Тя беше единствената жена, за която бе готов на всичко. Всеки ден я обсипваше с подаръци, любовни ласки и внимание. В буквалния и преносния смисъл я носеше на ръце. Дори и да имаше собствени крака, пак нямаше да й позволи да стъпва по земята. Обичаше я такава каквато е със своите женски прищявки, настроения и странности.

Докато един ден тя не реши да отвърне на любовта му. Корозиралото й сърце изскърца от болка и едва не я задуши до смърт. Набръчканата кожа по ръцете й за миг се изпъна като протегна изкривените си пръсти, за да го погали. Но пръстите не й се подчиниха докрай и вместо да отърка грубата си длан о мраморната му кожа, ноктите й се впиха в нея. Свикнал на странностите й, той нежно отхлаби пръстите й и обърса тънките струйки от ъглите на очите си.

Тогава понечи да го целуне, но зъбите й се оголиха и преди да успее да захапе долната му устна, лицето му се дръпна рязко и тя отхапа парченце от лявото му ухо. Бликналата слаба струйка кръв я възбуди до полуда. Отърка се плътно о члена му, който не дочака втора покана. Изпъна се и изпълнен с копнеж затуптя по гърба й, докато я масажираше нежно…

– Колко е часът? – обади се гласът й напук на вече свършващият член в нея и разливащото се на талази блаженство по цялото й тяло.

Кухнята чувстваше като родно място. Страстта й към готвенето беше неутолимо. Нямаше рецепта на земята, която не познаваше и не беше сготвила. Четеше готварските книги по метода ветрило – отваряше книгата и през пръстите си прекарваше страниците й като ветрило – само толкова й бе нужно, за да попие съдържанието между кориците.

В момента беше в настроение за нещо ново и необикновено, но творчеството никога не й се беше удавало. Въпреки странните вкусове, той нито веднъж не се оплака, а напротив – винаги я хвалеше дори и трудно да поглъщаше недоизпечените й пайове, жилави котлети и вонящи коктейли. На няколко пъти успя да го натрови почти до смърт, но той приемаше всичко с търпение и гледаше на всеки такъв инцидент като на изпитание.

Забърка лигаво тесто със зеленикав цвят – смес от броколи на пара и бистри жабешки очички, чесън, копър и чашка майонеза. Преди да го сложи да се пече го остави петнайсет минути да се стегне във фризера. Наряза го на малки сърчица и ги нареди в тавата да се пекат.

От топлината жабешките очи се пукаха и издуваха като балони около сърцевидните сладки.

Не след дълго влезе с гордо вдигната глава във всекидневната, но него го нямаше. Никога досега не беше се случвало. Седна във фотьойла като внимателно пренареди сладките в чинията в кратко любовно послание. Догади й се от внезапната романтика, която я обля и тя нервно поръси сладките с черна сол от сушени хлебарки. Напълни чаша със сок от отровени мишки и пъхна слушалките за подслушване в ушите си.

Чу тежките му стъпки, но не можеше да долови дъха му. Мълчеше и размисляше. Разходките по това време на деня не бяха сред любимите му дейности. Изведнъж той спря и тя почти интуитивно усети, че не е сам. Чу лекото като перце дишане в ухото му.

– Кучка! – изсъска един непознат женски глас и кожата й настръхна като до нея достигна звукът от нежно засмукване на ухото му, точно на мястото където тази сутрин го бе ръфнала неволно.

– По-нежно, каубой! – подкани го женският глас и той изцвили в отговор като кон язден от фина богиня. Сега разбра защо не можеше да чуе дъха му – устата му бе здраво захапала „конската юзда” дърпана от ръката на другата жена.

Причерня й. Свали слушалките и в яростта си започна да се тъпче със сладките. Задави се. Ужасно я болеше главата, а устата й беше пресъхнала. Тогава зърна чантата му. Никога не тръгваше без нея. Отвори я и зърна малка стъклена бутилка. Винаги се беше чудила какво носи в скъпоценната си чанта. Пазеше я като очите си.

Надигна бутилката и отпи глътка. Течността беше леко парлива, но много сладка. Донесе й минутка покой. После тялото й започна да се тресе като лудо. Не знаеше какво ставаше с нея. Опита се да повърне, но не успя. Метаболизмът на тялото й беше като машина – за секунди усвояваше всяко погълнато нещо, но сега не можеше да се справи с тази течност. Треперенето й се превърна в гърчове. Скоро светлината изчезна завинаги…

Като се прибра той внимателно постави тялото й в кутията за рециклиране и бавно извади новото тяло от кутия с надпис „Кибер вещица 2.0” като го изследваше жадно с очи и ръце милиметър по милиметър. Нощта бе тяхна.