Когато падне мрак

Гласовете звучаха далеч. Нямаше представа, къде се намира. Неразбираемото им ехо прерязваше пъпната връв на съня, и когато това се случеше болката бе пронизваща, нестихваща и непоносима. Искаше просто да се унесе. Да попадне под влиянието на съновиденията, контрол над които имаше единствено собственото й съзнание. Въпреки, че знаеше колко близо е краят, брътвежът на тези два гласа не я оставяше, а отвореше ли очи, тогава започваше истинското страдание.

Шестнадесет. Това бе цифрата, която помнеше. Единственото нещо след толкова години, което можеше да свърже с живота си, може би защото неговия край настъпи именно на шестнадесетия му рожден ден. Понякога сънуваше, мраченият ден. Противно на очакванията и легендите, вампирите можеха да сънуват. Не спяха в ковчези и най-вероятно слуховете за „Чесънът“ бе породен от себеподобен, тъй като той самия похапваше често шкембе чорба с много, ама много чесън. Ето защо, нахлувайки в ресторанта, благоуханната миризма го възнесе на пръсти към касата, пред която се виеше опашка от десетина човека. Заведението бе тъкмо отворило, две момичета сваляха столовете от масите, явно тъкмо приключили със сутрешното почистване.

– Същото нали? – зад касата се усмихна русокоса девойка. Той кимна срещайки сините й очи.

– Какво толкова му харесваш? На мен ми изглежда сякаш някой току що си е измил главата в тоя бълвоч. Между другото казвам се Елена! Идваш почти всеки ден, наблизо ли живееш?

– За вкъщи – Дори не обърна внимание на казаното мъжът.

Началото на май месец, слънцето едва показало се, изпаряваше капките слана върху капаците на колите. Будни граждани, забързваха към спирка Патриарха, от която до бърлогата му го деляха петдесетина метра.

Всеки път когато прекрачваше прага, лютия спомен за кончината на майка му се завихряше. Пламъците обхванали пердетата. Бълващия дим от комина и прозорците.

Стигнал до входът, лаят извади от унеса Тодор. Вътре се събу, докато рунтавия му любимец Пепо скачаше върху коленете просейки внимание.

– Животът на вампира не е никак лош – наля си уиски и приседна на дивана. Пепо въртеше опашка. – Но може да е много самотен. Вземи мен например. Кръстил съм домашния си любимец на най-добрия ми приятел. Закусвам с шкембе чорба разговаряйки с теб. – Той се засмя. – Не че не ми е приятно, но понякога ми се иска… Изведнъж тавана изскърца. Кучето излая в отговор. Като че ли някакъв тежък предмет бе паднал. Тодор се заслуша, а очите му бавно започнаха да натежават.

Като кръвопиец, му се налагаше да спи по три пъти на ден. Понеже излизаше да ловува само вечер, което донякъде беше негов избор. Когато приемаше недостатъчна за своя вид храна, почти нямаше енергия и макар наяве рядко да се сещаше за инцидента, утробата на умората го приветстваше в бялата си постеля, където бе началото на всичко.

– Къде каза, че се намира точно? – Пепо се оглеждаше по магистралата сякаш всеки момент от някъде щеше да изскочи къща. Спомена за луничавото лице на най-добрият му приятел бе тъй плътен. Тъкмо завършил Варненския машиностроителен техникум, плановете му за бъдеще на актьор се струваха за обкръжението твърде вяли. Не спираше да плямпа как някой ден ще си хване чукалата и ще отиде в Ню Йорк покорявайки Бродуей.

Не малко от приятелите, в това число и Тодор му се подиграваха, че нищо няма да се случи, ако не си наляга парцалите. Но според момчето в средите на изкуството никой не даваше и пет пари дали е взел изпита по машинно производство с тройка.

– Имаме още поне четиридесет километра до Шумен. Успокой се ще стигнем, стига се оглежда. Гледай си пътя.

– Не сме за Шумен, а някакво селце – Дивдядово.

– Това пък какво е? – вдигна вежди Тодор. Бузите на момчето бяха обрамчени от акне. Сакото, което беше облякъл, бе задигнал от гардероба на втория му баща.

Беше нощта на завършването. Всички от класа щяха да пристигнат с нает от училището специално за случая автобус, но той бе решил да се изфука с новата бричка, която бе подарък от родителите на Пепо. Според приятеля му, за жълтата „Лада“ баща му беше чакал цели две години и в това нямаше нищо учудващо. През осемдесетте почти всичко работеше по сходен начин. Плащаш в аванс, получаваш когато дойде.

– Абе, хубави ли са съученичките?

– Имаме само четири в класа.

Пепо се опули – По-зле сте и от нас. За моята специалност нямаше много кандидатки. Само Аня, Петя, Ради и още три дето не ставаха за чеп на зеле. – Двамата се засмяха – Обаче ще сме с „А“ клас в същия хотел.

– Ясно. А как са решили да организират партито на сто километра от Варна. Не са ли повечето ти връстници от града? Известно време този въпрос бе глождил и Тошко докато не разбра, че всъщност класната му живееше съвсем близо.

– И заради дъртата, всички се курдисахте да…

– Внимавай! – викна Тодор. Пътят бе празен, но изведнъж фаровете осветиха две жълти очи. Инстинктивно момчето се пресегна и улови кормилото. Колата първо влезе в аварийната лента, после поднесе.

– Господи! От мисълта че бяха премазали някакво куче му призля. Aвтомобилът беше като пергел в ръцете на малчуган. Гумите засвириха, а калника издрънча в между-пътната мантинела.

– Спри! Спирачка, спирачка! В купето се разхвърчаха парчета стъкла. Нахлулия вятър ги прониза и мигът се проточи в секваща дъха вечност. Фаровете проблеснаха в отворилата се бездна под тях, а Пепо стискаше волана, с застинала физиономия приготвяйки се за сблъсъка с черната като катран вода.

Когато ги отвори, чу сблъсъкът.

Кучето залая срещу вратата и реалността окончателно засмука Тошко в настоящето.

– Какво има момче. Сигурно му се беше причуло, помисли си щом долови познатия тропот от горе. Лампата бе загасена, но помещението бе набраздено от светлина прокрадваща се между щорите. Той хвърли поглед отвън, сетне се обу.

Тишина! Мъждукаща лампа, котка тършуваща около два контейнера и източника на пробудилият го трясък – врязана в огромна топола кола. Бронята на сивото Пежо бе килната на една страна, над капака пъплеше пламък.

По кварталните блокове наблюдаваха едва четири-пет слабо огряти апартамента в полусънна дрямка. Ако Тошко не стореше нещо, скоро целия квартал щеше да се събуди. Краката му го отведоха до дълги разпилени по волана кестеняви коси. Притежателят – слаба жена чиито колан така и не бе закопчан.

Момичето от гостилницата, помисли си Тодор, когато я извади и алармата спря. Той отвори шепа и духна в посока автомобилът. Капакът засъска, по цялата дължина на сивата ламарина се разля скреж. Огънят прималя сякаш беше просто восъчна свещ разбулена от вятър. Най-сетне пламъчето се стопи в мрака и пушекът се понесе във въздуха като погребално було.

– Сега какво?

Тошко стисна устни в опит да подреди мислите си.

– Ей, всичко наред ли е?

Беше силует подал се от остъклена дограма на четвъртия етаж.

– Ще се оправя, благодаря. Забравил съм да я включа на скорост и просто тръгна.

Онзи махна с ръка.

– Ебаси кретена – бяха последните му думи.

– Събуди се. Не трябва да заспиваш. Събуди се! – Първото, което усети, бе парещия плам в бузите. Тодор бе превързал врата й. Парче стъкло стърчеше под напоената в червено марля, но така й не бе посмял да го извади. Девойката отвори очи. Очи готови да изхвръкнат като подскачащи сини топчета от орбитите.

– Спри! Спокойно, опитвам се да ти помогна.

Знаеше колко странно звучи това, при все, че хапеше устни само и само за да се удържи да не впие зъби в шията й. Въпреки, че някога бе избрал да живее пребивавайки с някой друг плъх на седмица, никое създание не можеше да избяга от природата си. A подобна ситуация бе просто пир за сетивата на неговия вид. Подскачащата зад ухото сънна артрерия. Ромотът на циркулираща във вените кръв. Трепетът който изпитваше щом докоснеше превръзката.

– Кой сте…

– Не говори – сложи ръка пред устата й. – Познаваш ме! Преживя катастрофа. Извиках линейка, но нямам представа кога ще дойде. – Тодор надигна глава заслушвайки се в нищото. – Със сигурност не е близо.

В очите й се заплува отчаяние. По бузите и шурнаха реки. Тя изхлипа и се задави. Тодор й помогна да се изкашля в една кърпа при вида на която затрепера.

– Мога да ти помогна – сякаш й се беше причуло. Всичко в главата й вървеше на епизоди. Куче ближеше ръката й. Върху себе си усети топлината на одеяло. Стори й се че човекът й предлага да отпие от чаша.

– Всичко ще е наред. Това е твой избор. Такъв какъвто аз самия нямах. Той вдигна стъклото зад което ръбовете облизваше вино.

– Ще ти помогне – това чу, а в този миг бе напълно достатъчно. Така устните се доближиха. Целувка между живота и смъртта.

Дори не беше разбрал как е излязъл от колата. Само багажника се виждаше над водата от която се носеше бълбукането. Тошко отметна ризата си на една страна и се хвърли. Студът поби иглички по врата му, а когато стигна до потъналия автомобил, кожата му като че ли умаля с няколко размера.

– Помогни му! Моля те помогни му.

Силуетът във водата, доплува с нечовешка скорост и изхвърли на метри вратата на колата. Тодор не знаеше от къде се бе появил странникът, но за него сякаш ламарината представляваше просто корен, който изкорени безпардонно.

Въпреки желанието да помогне на своя приятел, той се бе вцепенил, когато забуленото в качулка същество го стрелна с поглед. Пръстите му бяха дълги, лицето забулено в сенките на мрака. Вонята беше следващото, което усети. Във въздуха бе надвиснала тежката миризмата на разложена плът. Тодор се върна на брега само за да установи, че онова бе отнесло другаря му от другата страна на канала. Нямаше представа какво е то, но когато извика, създанието го погледна с пронизващи очи и избяга.

Какво беше това? Добре ли беше Пепо? Трябваше да мине оттатък и да повика помощ? Как? Наоколо нямаше никой, а и…Ръката му трепна, по цялата й дължина се стичаше кръв. Той прокара пръсти по тила си. Беше негова.

През първата седмица подобрението бе осезаемо. Ели беше дружелюбно създание, което в знак на благодарност с охота прие да се грижи за къщата. Поне докато се възстановиш – казваше й Тодор. Въпреки препаратите, обезмаслителя и сапунът, който използваше наоколо витаеше странна, задушна миризма. Домакинът трябваше да признае, че откакто бе дошла, това място приличаше много повече на дом.

През първите вечери момичето се пробуждаше, влизаше за продължителен душ след който казваше, че не може да се сгрее. Сърце не даваше на Тодор да обясни катаклизмът в състоянието й. Беше я уверил, че е успял да я зашие, но девойката не беше глупава. От порезната рана причинена при катастрофата нямаше и следа, но съществуваха моменти в които забелязваше погледа на съмнението й как се прокрадва към стълбите. Границата, която беше заръчано да не преминава.

– Слушай – заговори я в кухнята – Беше приготвила печен черешов пай.

– Гладен ли си? Нямам представа какво се случва – усмихна се Ели – Колкото и да се тъпча пак озверявам като видя храна.

– Трябва да ти кажа нещо. – Ели остави ножа и потупа ръце в престилката. – Всичко наред ли е?

Според нея, Тошко бе странен, но безобиден. Вярваше, че може би държи непокътнати горе вещите на майка си. Но понякога се мислеше за глупачка, когато шумовете зазвучат и той я уверяваше, че къщата е стара, а това са просто тръбите.

– Седни моля те.

– Ако е затова, че още не съм се обадила на мама, вече ти казах, че сме скарани и няма смисъл да я тревожа. В университета така или иначе ще се върна след седмица. Aко искаш мога да остана още ден на гости, виждам, че ти харесва компанията ми но все някога трябва да се върна на работа.

Тошко бе разбрал, че живее в общежитията до Медицински университет.

– Няма смисъл да играем вече тази игра. Знаеш че съм вампир.

Момичето го гледаше известно време и внезапно избухна в смях.

– Не веднъж ме пита къде отивам вечерта, е ще ти кажа. Излизам да ловувам. Няма какво да крия. Как според теб заздравя раната ти? Какво мислиш за слабеенето? Въпреки, че ядеш толкова много?

– Тя го поогледа изумено: – Ти, сериозно ли говориш? Не знам що за извратена шега…

– Ели. Ако погледнеш фактите сама ще разбереш.

– Да кажем, че си такъв – въздиша тя. Можеш ли да накараш някой да възкръсне?

Тодор я погледна като обезумял.

– Ето защо се съгласи на поканата ми. Още преди дни забелязах, че си ровила в шкафовете. Какво откри там? Снимки? Статиите, които съм събирал през годините? Дипломи, вестници. Какво си се ровила в…

– Aкта ти за раждане! Нима си роден през 1968 година? –

Той кимна.

– Ти ли си избил всички кучета и котки за които се говори в изрезките?

Мъжът потърка младото си чело и приседна. – Събирах ги за да разбера на къде води следата!

– Следа? Каква следа?

Той махна с сякаш да прогони мушица.

– Виж – Ели каза – проумях, че нещо не е наред в самото начало. Държиш се странно дори когато те приближа. Баба ми ги разправяше тези дивотии за вампирите. Aко възнамеряваше да изпиеш кръвта ми, щеше да го направиш, не да ме спасяваш, така че, разкажи ми какво точно се е случило?

– Смяташ ли, че онова нещо е убило приятеля ти?

– Не – отвърна Тодор. Тя стисна устни, но преди да попита, той каза: – Поради същата причина поради която помогна на мен.

– Какво стана после?

– Върнах се на автостоп. Всичко в първите две седмици беше нормално. Въпреки, че бях изгубил приятеля си и хората около мен стъпваха на пръсти, се възстанових. С това обаче започнаха да се случват странни неща. Започнах да чувам как си говорят дори съседите от другия край на улицата. Когато майка приготвяше закуска, ми се повръщаше. Чувствах се слаб. Усещах импулс щом спореха с втория ми баща. Беше долно пиянде, което не можех да търпя. Една вечер си мислех, че съм го убил когато го бутнах по стъпалата след поредния им скандал. Беше й счупил ръката.

– Какво те спря?

– Бях се стреснал – каза Тодор – В мислите си съм прерязвал гърлото му не веднъж. В онзи миг едва се удържах да не изтръгна сърцето му, но избягах. Нямах смелостта. Не исках да се връщам, но знаех, че мама е в капан и не можех да си представя да я изоставя. Ето защо една вечер реших да я посетя. Караше нощна смяна в шивашкият цех където работеше, но аз нямах представа, че Йордан е сам. Беше заспал пиян до козирката на леглото. Целия в оповръщано. Вдигнах голям шум, когато се вмъкнах от прозореца, затова знаех, че каквото и да сторя, няма да го пробудя.

– Убил си го?

Брадичката му килна виновно в коленете.

– Кръвта му ли изпи?

– Да не съм луд – изплю се погнусен от мисълта за това. – Бих допрял устни по-скоро в торба лайна отколкото до този изверг. Запалих му цигара, и я оставих на масата. Гледах час по-късно как пламъка обгръща къщата. Лекарите установиха, че се е задушил в съня си. За нещастие имотът не беше застрахован, но изпратих писмо на мама, че искам да помогна. Дълго, тя вярваше, че работя в Германия като монтьор. Въпреки съветите й да се върна, така и не го направих. Нямах доверие дори на себе си. Как можех?

– А къде беше всъщност?

– Ако щеш вярвай, но живеех на улицата. Просех пари и..

– Не ти ли трябва да пиеш само кръв? – Тошко я погледна.

– Дори да сме мъртви, не можем много време без захар, не можем и без вода. Ако не си набавяме в ограничени количества фруктоза, светлината предизвиква по кожата ни петна. Някакъв вид пигментация свързана пряко с инсулинова резистентност. Понякога се вмъквах в моргата и крадях банки с кръв. Смучех трупове на плъхове, но в един момент му изпуснах края. Беше когато преди петнадесет години срещнах Боно. Бях припаднал до една кофа за боклук, когато висок червенокос мъж забеляза белега върху шията ми. Разказах му как се е случило всичко. Как съм умрял. Разказах и за мистериозния ми целител. Тошко говореше с мъка. Думите му едва излизаха от устата и често Елена го насърчаваше да продължи.

– Той ме научи на много. Няма да повярваш, но ми поиска помощта. Казваше ми „С теб ще прочистваме улиците“. Така ходихме по стриптийз барове където разпространяваха дрога. През вечер залъгвахме дребни наркопласьори. Случваше се да отвлечем провинил се престъпник или дори убиец. По онова време Боно разправяше, че има човек който работи в полицията. Та подчинявахме на волята си или изпивахме кръвта на онези, които са намерили начин да подмамят правната система и са се измъкнали безнаказано. В началото за пръв път смятах, че имам цел в живота. От една страна наказвах злото, от друга стомахът ми беше сит.

В един момент разбрах, че ме е лъгал. Че всички тези хора са били невинни. Вероятно от тях е имало и провинили се, но повечето бяха наши жертви. Скарахме се и Боно ми отвори очите, че не сме единствените такива. Според него в града живеят поне четиристотин души. Когато се разделихме ми каза, че някой ден ще трябва да преосмисля. Сега смятам, че никога не съм гледал по-ясно на нещата.

Той издиша, сякаш от гърдите му бе паднал непоносим товар.

– Съжалявам Ели.

– Съжаляваш за какво? Дори историята ти да е истина! Дори да си такъв, ти ме спаси.

– Ако не бях аз щеше да умреш, но това в което те превърнах е по-лошо! Не успях да те спася, ти беше мъртва за цели три минути. Ето защо организма ти се бори. Искаш храна, истинска храна, а не тези пайове и пържоли. Те не могат да те нахранят. Давах ти малко количество кръв през седмицата в храната, но няколко капки не са достатъчни за да те укрепи.
Елена стана от мястото си, но преди да успее да го смъмри вратата се хлопна и прага прекрачи, тантурест човек загърнат в черен балтон.

– Не се тревожи, той е с мен – каза Тошко.

Сърцето й се смрази от особения начин по който онзи влачеше крака си. По кожата на шията му, единственото място, което качулката не прикриваше се виждаха изпъкнали лилави вени върху бледа кожа.

– Защо ме спаси?

– Защото приличаш на нея!

Тодор се опита да я успокои. Той стана и се върна със снимка, при вида на която Елена едва не припадна.

– Как?

– Нямам представа. Не мисля, че имаме роднинска връзка, просто… просто приличаш на майка ми. Имам да ти казвам още – рече Тошко, докато девойката оглеждаше онзи чието лице не се показваше. Мъжът стоеше на бар плотът, приготвяше питие.

– До този миг вече сме пет хиляди във Варна.

– Нека аз те попитам нещо? – каза Елена – Уби ли я? Уби ли майка си?

– Някак е разбрала, че съм запалил пожара. Сълзи избиха по бузите му. Бяха черни сякаш лицето на Тодор бе гримирано – дойдох твърде късно. Беше се хвърлила от втория етаж и…

– Защо не й покажеш? – За пръв път от как бе влязъл непознатия изрече нещо. Гласът бе дълбок, непоколебим и някак празен.

Тя завъртя глава към стълбището сякаш не го бе чула. – Какво криеш?

Макар да се боеше да разбере, не искаше да ходи горе. – Какво има там? Нещо и подсказа, че не бива. Искаше просто да си отиде, но преди да усети, дървеното стълбище ги отведе до бяла врата с олющена боя зад която нещо драскаше. Неприветлив стон от другата стран бутна въображението й по стръмния склон на необятното. Беше гърлен и хриплив.

– Не се страхувай. В безопасност си с мен.

Вратата се открехна. Пантите издадоха печален вой.

Първото, което й направи впечатление бе, че нямаше мебели!

В следващия миг погледът се зарея и гледката я накара да улови Тошко за ръкава за да не падне. Облени в мухъл стени. Окадената замазка виеща се като серпентина заплашваща да унищожи кътчето рационализъм, складирано за черни дни в съзнанието й. О, този определено беше такъв. И със сигурност трябваше да се въоръжи със целия арсенал с който разполагаше за да запази вменяемостта си. Тя пристъпи прага. Гнили коренища пълзяха по подът.

В стаята беше усойно, светлината бе тъй приглушена, червеното обаяние на абажурна лампа, караше всеки сантиметър да изглежда покрит с кръв.

Крясък се надигна в гърлото й, когато едва не се спъна. – Какво има в тях? Като пулсиращи вени, нещо в тия отсечени кореновидни нишки, се движеше. Бълбукаше със странен звук. Пълзеше.

– Не исках! – оправда се Тодор. Той се държеше за главата с две ръце – Бог ми е свидетел не исках, но ако обичаш някой с цялото си сърце си готов да направиш за него всичко!

– Какво точно си направил? – прошепна Елена.

Тя не смееше да откъсне очи от обграждащия я готически интериор. Това място можеше спокойно да мине за площадката на някой филм на ужасите. Само, че вместо зелени декори прозорците бяха покрити с вехти одеяла, пожълтели чаршафи. Течението зад нея караше протяжните паяжини по тавана да трептят. Бяха сплетени като персийски нишки. Липсата на обитателите в тези гнезда само възпламеняваха тревожността й, а линиите по земята се пресичаха до малък килер недалеч в ниша между баня с почернели, прашни плочки.

– Тъли е името на човека който някога ме спаси. Това долу беше той.

Тя го погледна, прекрачвайки подуващите се чревни органи. Преглътна и повтори въпроса си: – Какво си направил?

– Той ми помогна! А аз не се опълчих.

Иззад вратата на банята една ръка се стрелна към тях при което сърцето на Елена изскочи от тялото. Писъкът разтресе гробовната тишина, но вампирът реагира мигновено. Улавяйки я за рамото да не побегне, част от плата на ризата остана в юмрука му.

– Всичко е наред! Вече спят. Вече никой не може да ги нарани – Увери я кръвопиеца.

Скоро дишането й се нормализира. Тя осъзна, че ръката, лежеше безжизнено, като отсечена върху плочките.

– Не искам да влизам! Няма да вляза – повтаряше с треперещ глас, но краката не се подчиняваха на думите. Все пак всичко изглеждаше така сюреалистично, че трябваше да се убеди дали не е кошмар.
В мокрото помещение завари още двама мъртъвци. Застинали в пленната гримаса на смъртта, изстисканите до безжизненост трупове изглеждаха заспали. Ужасът настъпи когато надзърна във ваната. Повърхността бе покрита от червена вода. Миризмата я блъсна и тя сложи ръка върху носа си. Беше отвратителна, удряше на метал, а над касапското мочурище стърчеше коляно. Няколко пръсти държаха ръбовете на чугуна и лицето на притежателя им бе изпито, бяло и с изпъкнали скули като скелет. Изцъклени от ужас очите му бяха безцветно сиви. Елена понечи да изпищи, но вампирът бе обвил устата й с шепа.

– Ще я събудиш! Бъди тиха – за пръв път го чу да се държи така студено. За какво говореше? Да събуди кого? Всички тук бяха отдавна мъртви. Едва когато излязоха, Ели си даде сметка, че това помещение бе началото на разклоняващите се корени. Искаше ли да научи, къде свършват? Имаше ли избор? Погледът и шареше върху нишките, които постепенно се преплитаха в една главна артерия.

– Още малко – рече Тодор – само още няколко крачки.

Вратата пред, която я отведе изръмжа като празния търбух на Енот. По стените висяха странни тъмно-лилави пашкули.

– Запознай се с мама – каза Тошко и тогава погледът на Елена установи, че чудовищно, живите броеници подхранваха пашкул, като чашката на цвете. Стоеше върху капака на тоалетната чиния, а от него се подаваше лице.

– Красива е нали?

Все още усещаше кръвта в устата си. Не смееше да каже нищо. Не можеше! Жената беше с…

– Поддържам я с кръвта на другите. Потопил съм ги във формалин за да забавя процеса. Всяка вечер Тъли хваща по един. Пие от него, а остатъка свързваме чрез питателните чревни канали към нея.

– Вие сте ненормални – шепнешком едва държаща се на крака рече Елена.

Ръцете на голата жена бяха побити от тези неща. Те я хранеха, а тя… В лицата им някога може би човек би намерил прилика, но сега онова бе набраздено и подпухнало. Като спаружена твърде дълго престояла във вода кожа. По скалпа й се люлееха няколко косъма, беше като оскубана кукла пострадала при пожар в следствие на който по скулите бяха набъбнали мехури.

– Закъснях – в гласа му имаше толкова много мъка, помисли си тя, но това не променяше фактите.

– Ето защо процеса е необратим. Това е единствения начин по който мога да я имам до себе си.

– Ти си луд! – най накрая събрала сили викна.

В речника й не съществуваше друга дума. ЛУД! ПСИХОПАТ! ПОБЪРКАН!

Втория път когато извика, жената отвори очи и Ели изгуби почва, падна на земята. Бяха светло зелени, пълни с кръв. Тялото на онова чучело не помръдна, но се опита да посегне. Вероятно сочеше нещо, но погледът… В тях Елена прочете нещо. Не беше чудовищно. В тях витаеше… Страх ли беше? Елена се вдигна на крака и побегна към прага, но се спъна и падна на колене отново обляна в сълзи.

– Тъли беше прав! – изкрещя Тодор и преди да усети, девойката бе стисната в хищната прегръдка на изперкалия домакин. – ТИ НЯМA ДA РAЗБЕРЕШ! НИКОГA НЯМA ДA СЕ НAУЧИТЕ! Усети дъха на леш. Зъбите се впиха в шията й. Животът я напущаше. Ръцете се отпуснаха, коленете й се свлякоха, докато кърлежът смучеше последните капки. Стори й се че отнякъде дори пред погледа й минаха две жълти очи. Само един стон си проправи път до слухът й. През цялото време майката повтаряше безгласно едно и също. Миг преди мракът да обгърне Елена, чу думите й. Беше молба. С гласът на отчаянието, жената молеше. Очите и викаха за помощ!