Контактна Зона

В тясното помещението няма нито един прозорец. Плътните стени са боядисани в мъртвешко сиво, а единствената лампа изпълва интериора с влудяващо бръмчене. Няколко правоъгълни решетки пробиват ниския растерен таван. Те са част от вентилацията, която очевидно не функционира особено добре. Цигарения дим се носи из стаята необезпокояван. Синкавите нишки се вият около мен като призрачна паяжина от никотин.

Пушачът, седнал срещу мен, изглежда блед като мъртвец. Бялата му кожа контрастира на черния костюм, който поглъща жадно изкуствената светлина. Лицето на мъжа е изпъстрено с дълбоки бръчки, а оредяващата му коса е сивкава като графит. Физиономията му е застинала в каменна гримаса, лишена от всякаква емоция. Чудя се как би изглеждал ако се усмихне и не мога да си го представя. Усмивката ми се струва като нещо чуждо на строгата му външност. Навярно специалният агент не се е усмихвал от години. Представи ми се като Томас Нокс, но съм сигурен, че има прякор, който му приляга много по-добре. Може би „погребалният агент” или нещо от рода.

Той се намества по-удобно на металния си стол и гаси поредната цигара в препълнения пепелник. Хвърля ми подозрителен поглед, докато педантично преглежда папка с документи.

– Впечатлени сме от Вас, господин Милър –казва той. – Вие несъмнено сте голяма рядкост. Нямате представа колко шарлатани претендират, че притежават Вашите способности. Агенцията има нужда от човек, точно като Вас.

До вчера не бях чувал за „агенцията”. Не съм много сигурен с какво се занимават. Пълното ѝ наименование –Специална агенция за разузнавателни технологии(или накратко САРТ) предполага, че се ангажирани с националната сигурност и събиране на информация. Ако са решили че могат да ме използват като лабораторен плъх, ще останат разочаровани.

-Сигурно се чудите защо се свързахме с Вас –предполага агентът и запалва нова цигара. –Разбрахме за вашата дарба да откривате изчезнали хора. Може да се окаже, че Вие сте последната ни надежда.

-За какво?

Нокс не отговаря. Вместо това се опитва да се усмихне, но не му се получава. Както предполагах, усмивката стои неестествена, а в очите му разчитам недоверие. Дори да вярва, че притежавам дарбата, не би могъл да преодолее предразсъдъци към външния ми вид. Може би господин Нокс не е свикнал да работи с някой като мен. Някой, който носи чертите на древните американци. И в чиито вените тече кръвта на змийския народ. Сигурно му приличам на някой изпаднал дегенерат, напуснал резерватите. Може би пияница и наркоман.

-Искам да подпишете това преди да говорим по-конкретно –агентът плъзва документ към мен. Гласът му е тих, но твърд.

-Какво е това?

-Споразумение, че се съгласявате да не разгласявате нищо от това, което ще видите или чуете. При неспазване на клаузите в документа ще има сериозни последици, с които вече сте запознат.

Агенцията е обсебена от мания за конфиденциалност. Вече подписах три такива споразумения, откакто бях допуснат в мистериозния им научен комплекс. Той прилича повече на военна база отколкото на нещо друго. Чудя се дали да попитам шеговито къде са летящи чинии и сиви човечета, но после решавам просто да подпиша документа. Агентът го грабва и започва да рови в куфарчето си, което стои в единия край на металната маса между нас. Нокс изважда видеокасета в бяла полупрозрачна кутия и отива до малък шкаф, върху който са разположени телевизор и VCR устройство. Поставя касетата в него, преди кинескопът да просветне в искрящ син фон. След това се появява бял надпис на черен фон:

„САРТ – НИВО НА ДОСТЪП АЛФА 3”

Изображението прескача и се изкривява от време на време, появяват се линии през няколко секунди. Накрая то изчезва и на екрана се изписва:

„Зоната – 04.03.1995 – Квадранти А42 и А43”

Ако датата е вярна записът датира отпреди седмица. Надписът изчезва и най-накрая се появяват кадри, показващи серия от интериорни пространства. Камерата се движи сякаш е държана от неопитен оператор. Клати се и сменя ъглите прекалено рязко. Въпреки това постепенно започвам да придобивам по-ясна представа за това, което е заснето. Правоъгълни зали с внушителни размери, които са свързани помежду чрез широки проходи. Подът е покрит от квадратни плочки, които формират шахматна конфигурация. Използвани са два цвята – светло виолетово и тъмно сиво. Този растер се появява понякога и по стените и дори таваните. Последните са отрупани с квадратни осветителни тела, които обливат всичко в ярка светлина.

-Какво е това място?- обръщам се към Нокс. Чудя се затова ли бяха всички тези декларации. За някаква празна сграда?

Той не отговаря. Само ми кимва към телевизора, за да продължа да гледам. Започвам да разчитам необичайни неща в пространствата. Залите стават все по-големи и по-големи, но остават празни и с неясна функция. Не се виждат видими конструктивни елементи като колони или греди въпреки обширните размери. Не забелязвам никъде прозорци или следи от инсталации, ако изключим безбройните луминесцентни лампи.

Чудя се дали записът не е дело на специалисти по визуални ефекти. Само това може да обясни странните детайли. Все по-объркан наблюдавам как кадрите се сменят и показват коридор, който изглежда дълъг километри. По пода му има разпилени тъмни предмети. Качеството на записа е толкова лошо, че не мога да видя какво представляват. Едва когато операторът се приближава достатъчно до един от тях и го вдига в ръка, разбирам, че е плюшена играчка. Кафява мечка, която държи розово сърце. Тя леко се размърдва като жива и операторът я изпуска, след което изругава цветисто. Записът спира.

Двамата с Нокс стоим безмълвно. След кратка пауза, пушачът казва:

-Съжалявам за качеството на записа. Снимането в структурата има странични ефекти.

-Какво беше това?-питам в пълно недоумение. – Защо ми показвате тези кадри?

Агентът изпуска струя дим.

-Вие ми кажете. Вие сте медиумът. Какво виждате, когато наблюдавате тези кадри?

Толкова съм объркан, че не знам какво да отговоря. Дори предполагам, че записът е поредният тест на агенцията.

-Това някаква шега ли е? –мръщя се аз.

Агентът, бърка в куфарчето и вади папка с фотографии. Разстила ги на масата между двамата ни. Снимките явно са направени в структурата от записа. Те са с малко по-добро качество от видеоизображенията. Изглеждат още по-странни. На тях са запечатани празните зали, както и редица сюрреалистични детайли в тях. Виждам стълбища, които тръгват от пода и спират в плътни стени; врати, които са монтирани под странни ъгли или на необичайни места като тавана; кръгли шахти, които са разположени в спираловидни конфигурация в пода и още безброй строителни нелепици.

-Уверявам Ви, че това не е шега, господин Милър. Всичко, което виждате, е истинско –уверява ме Нокс. –Какво можете да ми кажете за това място?

Дарбата, която притежавам има много проявления. Понякога виденията приличат на неканени гости, които идват и си отиват когато поискат. Те са като призрачни сенки на невидим свят. Често са объркващи и неразбираеми, но с годините можеш да се научиш как да ги разчиташ.

Докосвам снимките и усещам, че от тях извира топлина. В съзнанието ми избухва поредица от образи – виждам безкрайни зали, изпълнени с тела. Обезобразени трупове, закачени на вериги или проснати на пода като разкъсани чували от месо. Виждам пропасти от мрак, изпълнени с писъци и смърт. Виждам господин Нокс, с обезобразено кърваво лице. От празните му очни кухини и разчекната уста се подават тънки черни пипала. Виждам как потъва в пода, който се втечнява и го поглъща като гъста черна каша. Тъмнината на виденията тече през мен като река от разтопен метал. Носи болка, която пулсира като ехо на далечен тъмен океан. Умът ми се разтваря в тази ужасяваща реалност и аз започвам да губя представа кой съм и къде съм.

-Господин Милър? –долитат думи като от много далеч. –Добре как сте?

Гласът на агента е като въже, за което се хващам. И по него се връщам в познатата реалност. Отново съм в малката стая, пропита от цигарен дим. Виденията се разпаднат неохотно, разтапят се и остават само неприятен вкус на страх и кръв. Рядко са толкова продължителни и плътни. Или пък толкова ужасни.

-Добре съм –промълвявам. Сърцето ми все едно ще изскочи от гърдите. Осъзнавам, че все още държа ръце върху фотографиите. Едва отлепвам пръсти от гладката гланцираната хартия. Болката гори в ръцете ми, все едно съм докосвал живи въглени.

-Какво видяхте? –пита Нокс. Хладнокръвното му самообладание се е пропукало.– Трябва да ми кажете! Какво видяхте?

-Отказвам да участвам -промърморвам, докато студена пот се стича по челото ми. –Каквото и да е това място, не искам да имам нищо общо.

Ставам от стола. Искам да изляза от тая стая, по-далече от тези снимки. От записа. От виденията.

-Моля Ви, господин Милър – започва Нокс, – Парите…

-Забравете за парите –срязвам го аз. Знам какво ще ми каже. „Парите не са проблем.” Да, прав е. В друго е проблемът. Ръката ми е вече на дръжката на вратата, когато агентът застава до мен.

-Моля Ви, господин Милър! Вие сте последната ни надежда да я намерим.

Нокс държи снимка в ръката си. От фотографията ме гледа малко момиче. Русоляво хилаво хлапе с изплашен поглед. Изглежда на не повече от 7-8 години.

-Тя изчезна там, господин Милър. В Зоната. Опитваме се да я намерим.

Гледам намръщено портрета. Взимам го в ръка и усещам как тупти като сърце.

Инстинктите ми казват да си тръгна и да не се обръщам назад. Да оставя зад гърба си мистериозната агенцията, техните експерименти и тайнствени записи. Но инстинктът е едно, а съвестта – съвсем друго.

Когато се връщам отново на масата, Томас Нокс ме обсипва с благодарности и обещания за щедра компенсация.

-Ако искате да ви помогна, ще трябва да ми обясните какво по дяволите става тук–казвам сухо. –Каква е тази Зона и как момичето е попаднало в нея?

– Името на детето е Кейтлин Лангер –започва да разказва Нокс. – Тя беше част от програма на агенцията. Секретен експеримент, за който няма да разкривам много освен, че целеше да развие неподозирани възможности на мозъка. Кейтлин имаше централна роля в нашите проучвания. Тя беше специална като Вас, господин Милър. Дори преди медицинските интервенциите, можеше да вижда и чува неща, невидими за другите. Но след прилагането на специални катализатори, тя започна да говори за светове и същества, за които никой не беше чувал. Думите ѝ звучаха толкова фантастично, че бяха отхвърлени като измислица. Смятахме, че са продукт на превъзбудено въображение. Докато не се появи Вратата.

Нокс изважда нови снимки. На една от тях се вижда стая с легло, а до него – медицинска апаратура. Плочки в розово и сиво покриват пода, а на стената има залепени стикери на анимационни герои на Уолт Дисни.

-Това е стаята на Кейти в центъра по експериментална неврология. Там се провеждаше програмата на агенцията. Сградата се намира в научния ни комплекс, на по-малко от 200 метра от нас.

Агентът показва втора фотография, снимана от същия ъгъл. На нея стикерите с приказни герои липсват, а на тяхно място има бяла врата. Тя изглежда с по-малки размери от нормалното, като че ли предназначена за височината на дете. Отворена е и отвъд прага ѝ се вижда обширна зала, която прилича на тези от видеокасетата.

– Според записите от камерата, Вратата се е появила на 16 февруари, няколко минути след полунощ. Малко след това Кейтлин е излязла през нея. Оттогава не сме я виждали.

Нокс гледа намръщено снимката с отворената врата.

– Всички опити да намерим момичето бяха неуспешни. Структурата зад Вратата се оказа истински лабиринт, който сякаш продължава безкрайно във всички посоки. Въпреки това не се отказвахме докато не започнаха серия от трагични инциденти, в които загубихме много хора. Все по-малко се завръщаха, а телата на мнозина бяха изоставени в залите на Зоната.

-Какви инциденти?

– Някои загубиха живота си заради опасната и необяснима архитектура. Открихме спираловидни структури от стълбища и рампи, които се извисяваха на километри и бяха крайно нестабилни. Имаше и случаи на необяснима агресия и кървави престрелки между членове на експедициите. В крайна сметка преустановихме изпращане на хора вътре. Вратата е запечатана и под непрекъснато наблюдение.

Умът ми се опитва да асимилира тази поредица от фантастични събития. Виждал съм какво ли не, но това е истинско предизвикателство за разума.

– Знаем, че сте помагали на полицията да открива изчезнали хора. Вие имате талант да виждате неща, които са далеч от вас. Искаме да ни помогнете за Кейтлин. Да ни кажете дали е жива. Ако да, как да можем да я достигнем безопасно, за да я спасим.

Поглеждам отново снимката на Кейти. За момент ми се струва, че тя оживява, че момичето на нея обръща поглед към мен и се усмихва.

-Не гарантирам нищо –казвам, без да откъсвам поглед от малкия портрет. – Но мога да опитам.

Спомням си ужасните видения, които ме погълнаха щом докоснах снимките от Зоната. Вътре има нещо тъмно. Не мога да обърна гръб на някого, затворен вътре. Може би ще успея да помогна. Но за целта ще трябва да надникна надълбоко, дори да вляза в Зоната с ума си.

– Стаята на Кейти не е далеч. Можем да я посетим, ако това ще Ви помогне?

-Не –поклащам глава. – Мога да го направя и оттук. Но вероятно ще отнеме малко време.

Отдавна не съм го правил. Да бродя из света само със съзнанието си. Да пренеса ума си надалеч. Дядо ме научи на това, когато бях едва на десет. Тогава той разбра, че имам дарбата на древните шамани. Малкото, което знам за невидимите светове, е научено от него. Той самият казваше, че много от познанието е изгубено, когато индианските народи са били пречупени и победени.

Докосвам снимката на Кейти. Още щом усетих фотографията да тупти в ръката ми като сърце, бях сигурен, че тя е жива. Където и да е, ще я намеря. Но първо трябва да напусна тленните окови. Затварям очи и поемам дълбоко от въздуха, оплетен с никотинов дим. Използвам специална техника на дишане и концентрация за да изпадна в междинно състояние на транс. Не след дълго усещам как съзнанието ми се отделя от плътната физическа обвивка.

Изправям се виждам как материалното ми тяло остава седнало на стола. Правя няколко крачки в малката квадратна стая. Имам чувството, че едва стъпвам по земята, нося се лек като перце. Астралното ми тяло изглежда като обикновеното ако изключим почти неуловимото сребърно сияние, което ефирно го обгражда. Усещам как сетивата ми са станали по-остри. Долавям всичко –цветове, шумове и аромати в болезнена детайлност. Виждам себе си Нокс, седнали на масата. Духът ми е невидим за специалния агент – той не знае, че вече съм напуснал тялото си и скоро ще проникна в запечатаната структура.

Изпълвам съзнанието си с едно изгарящо желание. Да открия Кейти. Да я достигна, където и да се намира. Пространството около мен примигва за секунди, а после оживява. Всичко в него – мебелите, Томас Нокс и тленното ми тяло се стопяват като сянка и изчезват. Подът се покрива от плочки в розово и сиво. Стените и таванът се отдръпват, стаята около мен се разширява и формира грамадна празна зала…

Пространството, в което се намирам е потънало в гробовна тишина. На пръв поглед изглежда като обикновена зала. Висока е около шест метра и е лишена от всякакви прозорци. Десетки лампи я обливат в студена стерилна светлина. Усещам в потискащата тишина и празна геометрия нещо неестествено и чуждо. Оглеждам внимателно наоколо, но от Кейти няма и следа. Забелязвам проходи, които водят до поредица от сходни зали. Сред тях има разпилени артефакти – прекатурени сандъци и видеокамери, строшени на парчета; теодолити и триножници; листи с надраскани схеми и чертежи; скенери от най-различен вид. Това са останки от опитите на агенцията да научи повече за Зоната.

В една от залите намирам врата, сгушена в ъгъла. Височината ѝ отговаря на ръста на дете. Изглежда жалка и невзрачна на фона на големия мащаб. Това е тя. Вратата, която води до стаята на Кейти в научния комплекс на САРТ. Това е мястото, където Зоната докосва нашата реалност. Изругавам щом разбирам, че съм още в самата периферия. Кейти не е тук. Много по-далеч е, но нещо ми пречи да я достигна. Не ме допуска, съпротивлява се и издига невидими стени.

-Къде е Кейтлин Лангер? – промълвявам, докато си представям детското лице.

Тишината която ме обгръща отказва да си тръгне, става още по-тягостна и плътна. Усещам как съм наблюдаван от някого или нещо през стерилните стени. Зоната мълчи в предизвикателно неподчинение.

-Къде е тя? –повтарям по-високо, с нотки на раздразняне и гняв. –Знам, че момичето е тук!

Минават дълги мигове, в които нищо не се случва. Започвам да се съмнявам, дали имам шанс за някакъв успех. Но най-накрая тишината се пропуква като стъклена стена. До мен достига едва доловима призрачна мелодия. Отначало е слаба, почти недоловима, но постепенно става все по-ясна. Звучи ми като детска песничка въпреки, че думите все още са неясни. Мелодията се разнася като сладникава миризма, съпроводена от детски смях. Тя е като невидимо влакно, която мога да докосна. Кейти е от другата страна на тая мистериозна нишка. Усмихвам се преди да уловя невидимите звукови вълни и да им позволя да ме насочат като призрачен водач.

Астралното ми тяло се понася из лабиринта и потъва в безкрайна върволица от необясними зали. Докато минавам през пространствата, се опитвам да запомня оскъдните детайли в интериора. Докато напредвам безумието на Зоната започва да изглежда все по-грандиозно и невероятно.

Попадам в коридори със сечения, подобни на фунии, и мостове, които преминават над шахти с размерите на пропаст. Озовавам се в пространства, по-тесни от килери, които водят до зали, грамадни като футболен стадион. Структурата изглежда не е построена, а съшита от архитектура с несъвместими размери и мащаби.

Сюрреалистичният декор ме кара да се чувствам като в сън. Появяват се тревога и желание да напусна странното пространство. Страхувам се, че духът ми може да остане тук и да броди до безкрай. Че мога да изгубя пътя към плътното си тяло. Колкото и да се опитвам да прогоня страховете, пипалата им отказват да ме пуснат. Те се превръщат в постоянен и невидим спътник, който се е залепил като духовен паразит.

Миговете стават дълги като вечност и скоро изгубвам представата за време. Само бродя като хипнотизиран от детската мелодия с надеждата, че ще открия момичето от снимката.

Може би съм пребродил километри, преди да се натъкна на първата следа. На доказателство, че следвам правилния път.

Стигнал съм до кръгла зала, нещо уникално досега. Таванът е толкова нисък, че бих могъл да го докосна ако се пресегна, а белите стени са изрисувани с цветни тебешири. Различавам множество изображения – предимно на къщички с димящ комин, кончета и еднорози, които летят сред облаци, дъги и усмихнати слънца. Контурите са по детски разкривени, но се вижда голямото старание, вложено във всеки образ.

Централно място в тази малка експозиция има рисунка с няколко човешки фигури. Тя единствена е оградена с виолетов тебешир. Композицията се състои от маса с триетажна торта по средата. Около нея са седнали петима души – момиче и четирима мъже, които стърчат около него като великани. Лицата на мъжете са оцветени в червено, а дългите им черни коси са украсени от пера. Зад групичката има оранжеви балони и надпис с разноцветни букви. Той гласи: „Честит рожден ден!”

„Какво по-дяволите това?”

Докато наблюдавам странната рисунка, светлините в залата примигват и угасват за секунди. Когато отново се включват гледката около мен е напълно променена. Таванът на залата е издигнат много по-високо, а изображенията по стените са коренно различни. Сега вместо къщи и дъги, там има безлики хуманоидни същества. Издължени уродливи силуети са нагазили в нещо, оцветено в алено червено. Предполагам езеро или река. Около фигурите са изрисувани множество очи. Не разбирам дали безликите хуманоиди ги използват за да виждат, или очите символизират нещо, което наблюдава тях. Не е ясно и дали съществата празнуват или водят битка. Те държат в ръце странни инструменти, които приличат на нещо средно между извити мечове и музикални инструменти.

Толкова съм запленен от тия мистериозни изображения, че ми трябва време да забележа още повече детайли в кръглото пространство. Стените са белязани от изстрели, а по пода са разпилени многобройни гилзи от оръжия. Плочките са счупени и покрити от петна.

Следи от потъмняла кръв подсказват, че някой е влачил разпорени тела към тесен проход. Той също липсваше преди. Формата му е крайно причудлива. Кривите линии изрязват профил, подобен на изобразените изчадия. Портата се извисява поне на три метра и зад нея чака непрогледен мрак. От нея се носи миризма на гниещо месо, както и на нещо друго – на страх и ужас, който се издига като пара на невидима мъгла.

Последното, което искам е да премина през тоя проход, но призрачната музика ми казва, че това е правилния път. Ако искам да намеря Кейти, трябва да прекрача в тъмнината.

Зад завесата от мрак ме чака дълъг проход. Той се спуска в стръмна рампа и ме повежда все по-надолу и надолу. Единствената светлина в тунела е пламъкът на астралното ми тяло. То мъждука със сребърно сияние като свещ сред тясна пещера.

Подът отразява слабата искра в локви от кървави следи. Стените са белязани от изстрели и изронена мазилка. Отпечатъци от разранени длани загатват за отчаяна борба.

Постепенно се натъквам на още повече следи. По стените са закачени многобройни артефакти. Десетки разкъсани костюми от многопластов полимер и неопрен висят до кислородни резервоари, противогази и гранати. Различавам и огнестрелни оръжия, устройства за комуникация, раници с провизии и амуниции.

Ако съдя по екипировката, цяла армия е била изпратена в лабиринтите на Зоната. Агенцията не е пестила никакви ресурси. Но това не е спасило бедните изследователи. Каквото и да са открили, не са били подготвени за него. Предметите им са закачени по стените, аранжирани старателно като трофеи от ловно приключение.

Когато рампата най-накрая свършва се озовавам в поредния влудяващ коридор. Той е тесен, но висок и потопен в студена синя светлина. Предчувствам, че това на което се натъкнах е просто прелюдия към нещо по-ужасно.

Постепенно около коридора се появяват малки ниши. Те са правоъгълни и пълни с причудливи артефакти. Различавам празни стъкленици в най-различни форми и размери, както и метални инструменти. Някои приличат на скалпели и клещи, други са напълно непознати. Общото е, че изглеждат несъразмерни за нашите мащаби –прекалено са големи за човешка длан. Повърхността им е покрита от символи, които приличат на непознати йероглифи.

Нишите стават по-големи и придобиват размерите на стаи. Умът ми замръзва в ступор, когато виждам какво ме чака там. Във всяка ниша има обезобразено тяло на човек. Повечето трупове лежат разрязани върху метални маси. Изглеждат все едно са били подложени на разточителна дисекция. Торсът е отворен, а много от органите са извадени. Ръцете и краката на някои са отрязани и закачени на стената. Други са с премахнати очи или уши, има и такива с отстранена долна челюст и езици. Навсякъде се носи воня на кръв и разлагаща се плът. Преброявам повече от двайсет мъртъвци, които формират мозайката от ужас. Като апотеозът на зловещия терор откривам, че някои от телата са превързани с ремъци към масите.

„Изгубихме много хора –беше казал Нокс. –Телата на мнозина бяха изоставени сред залите на Зоната.” Дали е знаел, че е имало и оцелели. Какво са преживели клетниците, изпратени да търсят Кейти?

Умът ми е оплетен в паяжина от лепкави съмнения, докато откривам още ужасяващи детайли. На пода в нишите има и стъклени контейнери. В тях са поставени извадените органи и анатомични части. Те плуват като гротескни украшения сред мътна жълта течност. Контейнерите са опаковани с панделки като подаръци и понякога до тях стоят плюшени играчки. Сладникавата детска музика продължава да се носи като фон на пълна лудост.

Съзнанието ми започва да се задушава от кървавите гледките. Те проникват като отрова през острите ми сетива. Искам да напусна по-бързо подземните галериите, но злокобните загадки продължават да извират от ужасните пространства. В последната заета ниша откривам тялото на мъж. То виси от високия таван, провесено на куки, пробили раменете. Кожата на тялото му е премахната, разкривайки мускули и сухожилия. Единствено място, където кожата не е одрана, е лицето. То е застинало в мъртвешки сън и ме привлича като песента на смъртоносните сирени. Приближавам се и го докосвам със сребърно сияние. Чертите на лицето се раздвижват. И осъзнаването ме пробожда като нож.

Това са моите черти. Това е моето лице. Все едно пропадам в поредния кладенец от тъмнина. Кошмарите сред тия коридори нямат край.

-Не биваше да идваш –прошепва съживилият се труп. Сухият му дрезгав глас носи сянката на застинала агония.

Вцепенен съм. Не знам дали гледката пред мен е видение или реалност. Зоната е като бездънна яма, в която границите между двете се размиват.

-Не можеш да се мериш с него –продължава зловещият ми двойник. – Всичко вече е приключило.

-За какво говориш? С кой не мога да се меря?

-Мисля, че вече се досещаш. Тук има нещо от другата страна.

Провесеното тялото се раздвижва и от местата, където куките проникват, започва да струи тъмна гъста кръв. Подозирам, че пред мен стои заплашително видение. Частица от бъдещето или някакво предупреждение. Ако в думите му има капка истина, трябва по-бързо да намеря Кейти.

– Къде е момичето? Наблизо ли е?

Лицето на събеседника ми се изкривява в болезнена гримаса.

-Забрави за хлапето –казва той. – Накарали са я да броди прекалено надалеч. Погледнала е в Дълбоките земи. Умът ѝ е изгубен. Същото е станало и с теб. Не си ли спомняш?

Аз не отговарям, още по-объркан. Всяка дума ме оплита все по-дълбоко в тревожно колебание.

-Ти си тук от много време. Преживяваш отново и отново провала, който не можеш да приемеш…

Отстъпвам ужасен от провесеното тяло. Не искам да му вярвам. То е просто видение и нищо друго.

– Ти не си реален –казвам. – Зоната си играе с моето съзнание…

Обезобразеният ми двойник поклаща бавно кървавата си глава.

– Напротив – ти си този, който е илюзия. Просто спомен и нищо друго. Ако продължиш напред, само ще намериш болка и страдание…Отново и отново.

Отказвам да повярвам и да слушам. Без да кажа дума оставям провесеното тяло и се отдалечавам. Но двойникът продължава да говори. Гласът му започва да кънти сред призрачните коридори:

-Ако влезеш в проклетата ѝ къща ще бъдеш разрушен! Не разбираш ли, нещастнико?! Историята вече е написана – и вече знаеш края!

Докато се отдалечавам, думите продължават да се сипят като порой от огнени сълзи. Предупрежденията преминават в отчаяни молби. Накрая те за заменени от неразбираеми крясъци, накъсвани от смях или болезнено ридание.

Потънал в отчаяно съмнение, достигам изхода от подземната галерия. Стръмни стъпала, водещи нагоре – към проход от бледа светлина. Дори когато писъците най-сетне се стопяват, ехото на преживяното продължава да ме следва. Ще ме следва до края на живота.

Докато се изкачвам по стръмни стъпала, имам чувството, че изплувам от задушаваща миазма. Гледките в зловещите галерии са се запечатали в ума ми. Въпросите за Зоната продължават да се трупат и стават все по-объркани и мрачни. Духът ми е потънал в отчаяно безсилие да разбера какво се крие зад изкривената реалност.

„Погледнала е в Дълбоките земи. Умът ѝ е изгубен.”

Знам, че нашият свят не е единствен. Знам, че отвъд жалките ни сетива и открития на прохождаща наука, съществуват непознати сили. Дядо ми е казвал за необятните селения на Дълбоките земи, където същества от светлина и мрак воюват помежду си. Древни духове и демони, които са заключени отвъд. Не могат да проникнат в нашата реалност, но влияят индиректно. Дълбоките земи са като океан от хаос – а нашата реалност е нищожно късче от материя. Жалък остров, който се носи сред невидими течения. Това ли е видяла Кейти?

Изкачвам се все по-нагоре и по-нагоре. Стълбището ме извежда до поредната картина, изпитание за разума. Гледката пред мен ме оставя замръзнал в изумление. Вече не съм в тесни коридори. Нито в зали или лабиринти.

Безкраен линолеум на сиви и виолетови квадрати се простира като изкуствено поле. Над мен висят парчета от разкъсана архитектура – части от тунели, стаи и цели сгради. Структурите се поклащат бавно, в нереална левитация, като че ли са носени от невидим океан. Множеството от гиганти се шири на стотици метри във всички направления на тримерното пространство и накрая потъва в тъмнина. Разпокъсано сияние с неясен произход облизва композицията от грамади и я прави още по-нереална и необяснима.

Призрачните звукови вълни, които ме доведоха дотук все още ме докосват. Долавям ясно детската мелодия. Следвам я и виждам най-накрая мистериозния ѝ източник. Измежду летящите конструкции, различавам силует на двуетажна къща. Тя е с остър покрив и розови стени. Зад прозорчета с ярки жълти рамки блещука светлина. От комина се издига пухкав дим, който прилича на захарен памук.

Сградата се рее на десетина метра от растерния линолеум, а от долната ѝ част висят вериги, завършващи с извити куки. Няколко безжизнени тела висят от тях и се поклащат леко, носени от невидимата сила.

Къщата е толкова високо, че не бих могъл да я достигна ако бях лек като перце. Отскачам и се понасям нагоре като ангел. Леко се приземявам на дървена веранда, точно пред входната врата. По дървения парапет има завързани балони в ярки цветове и дори саксии с пролетни цветя.

Музиката вече не е мистично ехо, а звучи съвсем обикновена, идва отвътре през открехнатия вход. Различавам най-накрая текста. В него се говори за крилати еднорози и приказни дворци. За безкрайни светове, където има само игри и забавления, а рождените дни могат да продължават безконечно.

Прекрачвам прага, подготвен за поредната фантастична гледка. Но вместо това се озовавам в обикновена дневна стая. Интериорът е съвсем нормален – ако изключим, че изглежда разхвърлено и мръсно. По пода и дивана има разпилени аудио и видеокасети, играчки, строшени чаши и чинии. Миризмата на повърнато допълва жалката картина. Тя долита от мръсния мокет, покрит с множество петна. Включеният телевизор предава детски филм – анимация от поредицата „Весели мелодии”. Бъгс Бъни бяга през глава от Елмър Фъд, който го преследва и стреля с голямата си пушка. Познатата до болка мелодия пък се лее от касетофон, който лежи прекатурен на пода.

Долавям миризмата на нещо прегоряло, която идва от съседна стая. Приближавам се до нея и надничам през квадратния прозорец. Там има малка кухня, която е потънала в неразбория. По пода се стелят разкъсани картонени кутии, купчини от корнфлейкс, брашно и черупки от яйца. Мивката е препълнена с мръсни съдове и прибори, а печката дими. Дребно момиче е застанало до нея, натиска копчетата и се кара на кухненския уред. След това отваря няколко прозореца, за да излезе задушаващия дим. Детето е облечено в болнична роба, покрита с кафеникави петна. Лицето ѝ е нацапано с останки от храна, а русата коса – сплъстена и стърчаща в няколко посоки. Въпреки това я разпознавам. Това е Кейтлин Лангер. Момичето, заради което бродя в този странен свят.

Тя отива до центъра на помещението, където има маса, отрупана с играчки и сладкиши. Кейти реже парчета от голяма торта и ги слага в малки картонени чинийки. Разноцветни плюшени мечета, костенурки и жирафи, се раздвижват около сладката почерпка. Някои отварят уста и се опитва да ядат, но само я размазват шоколада по устата и телата си. Кейти се разсмива, докато ги наблюдава и дори им слага допълнително.

Чудя се дали сънувам, когато тя вдига поглед и ми се усмихва. Наблюдава ме през прозореца, все едно съм от плът и кръв, а не невидим дух. Големите ѝ кафяви очи са изпълнени с вълнение, все едно се радва да ме види. Дори ми дава знак с ръка да вляза.

-Хайде де! –нетърпеливо казва Кейти. – Няма ли да влезеш най-накрая?

Прекрачвам прага и се приближавам. Силата на Кейти се усеща като топлина от жарко слънце. Не се учудвам, че ме вижда. Тя вижда всичко. Кейти носи дарба, много по-могъща от това, което имам аз. Превърнала се е в проводник на сили, които не осъзнава и не контролира.

-Здравей –казвам предпазливо. Усещам как съзнанието ѝ е оковано в перманентна еуфория. Очите ѝ блестят, а лицето ѝ е зачервено. Тя едва стои на едно място, тресе се от вълнение, а усмивката ѝ е като залепена за лицето.

-Ти си призрак, нали? –пита Кейти.

-Не точно. Духът ми е тук, за да те открие. Искаме да те спасим. Да те отведем у дома.

-Но аз съм у дома –Кейти размахва ръце наоколо, за да акцентира на разхвърлената кухня. – Това ми е къщата! И днес имам рожден ден!

Тя започва да се киска весело. Долавям как детският ѝ ум е на ръба на разума. Виждам чрез дарбата си още много. Кейти е наистина се е докоснала до Дълбоките земи. Но не е посмяла да прекрачи. Създала е пристан между двата свята. Гранична територия, където почти всичко е възможно. Момичето и Зоната са споени органично – като елементи на невидима конструкция.

– Знаех, че ще дойдеш на рождения ми ден –доволно казва тя. – Видях и другите. Къде са?

-Хората от агенцията ще дойдат скоро, ще им кажа къде си и…

-Не, не – клати глава Кейти. – Питам къде са другите като теб.

-Другите като мен, ли?

-Другите призраци – тя завъртя очи от досада, раздразнена, че трябва да ми обяснява нещо очевидно. – Къде са другите призраци?

Поклащам глава. Кейти има нужда от помощ. Трябва да се върна и да кажа на Нокс да изпрати експедиция възможно най-скоро.

-Няма други като мен. Тук съм, за да ти помогна. Сега ще си тръгна, но скоро ще дойдат хора да те приберат. Само не мърдай оттук…

Кейти сбърчва чело все едно се опитва да си спомни нещо.

–Не, не мога –казва тя. – Не мога да си тръгна. Той ще се разсърди. Ще страда. Няма да го изоставя.

-Кой?

Кейти се озърта притеснена все едно очаква някой да се появи.

-Дългучът –прошепва тя. – Много е ревнив.

В съзнанието ми се появяват сцените от изрисуваната кръгла стая. Издължените тела, които газеха в реки от кръв. Спомените от подземните галерии.

„Тук има нещо от другата страна.”

-Къде е той?

-Не говори за него! – мръщи ми се Кейти. -Така ще го извикаш! А ако дойде ще ти вземе кожата или очите. Много обича да го прави.

-Откога е тук? Какво иска? – продължавам да разпитвам, но Кейти не отвръща. Вместо това става и отива да затваря прозорците, докато тревожно наднича през тях.

Къщата се разлюлява осезаемо. Чаши и чинии, закачени по стените, започват да дрънчат, а после падат и се строшават на парчета. Плюшените играчки се разбягват и скачат от масата на пода.

-О, не, не! –възкликва Кейти. –Видя ли какво направи?

Момичето ме гледа притеснено и трепери.

– Скрий се някъде! – тя се оглежда из разтурената кухня. -Скрий се зад вратата! Не, под по-добре под масата! Или в хладилника!

Трусовете спират и сградата утихва като морга. Усещам чуждото присъствие да прониква по стените и тавана. Покрива всичко като призрачен саван. Прилича на сянка от невидима прокоба. Дори да исках да избягам или да се скрия, не бих могъл. Паяжина от чужда воля е оплела къщата като в капан.

Обречен съм да се срещна с нещото, дошло от другата страна. Дългучът. Приятелят на Кейти. Кошмарът от Дълбоките земи.

Под прага на вратата се провира бяла пара. Прилича на мъгла, но се движи като колекция от мазни пипала. Те се издигат и докосват, преди да се слеят в полупрозрачен силует. Парата става плътна като течност, а после застива в оковите на твърдата материя.

Съществото е хуманоидно, но пропорциите му са много по-различни от тези на човек. Почти всичко в него изглежда гротескно издължено –торса, крайниците и тънкият му врат. Слабото му тяло е покрито с бяла полупрозрачна кожа. Тя е лъскава и мокра, а под нея се виждат мускули и кости. Ръцете му са толкова дълги, че стигат до земята, където то се подпира на длани с дълги тънки пръсти. Главата му се докосва до тавана, стърчи върху дълъг врат и е наклонена към нас, все едно ни наблюдава. Последното изглежда невъзможно –гладкото лице е лишено от очи. Няма и нос или уши, а само вертикален тесен отвор, който зее като полуотворена уста. От него се стича лепкава субстанция, подобна на жълтеникава и миризлива слуз.

„Дълбоките земи са като океан от тъмнина, който ни обгръща –казваше дядо. – Малцина от шаманите са бродили там, а още по-малко са се завръщали без да полудеят. Там има много същества. Древни и безсмъртни. Някои са безразлични към хората, други са добри, но има и такива, които се хранят със страдания.”

Чудовището се приближава, като настъпва разпилените боклуци. Нужна му е само крачка, за да се надвеси застрашително над мен. От грозната му вертикална паст се разнася миризмата на изгнила плът.

-Остави го! –заповядва Кейти и го замерва с шоколадова бисквита. – Призракът е мой приятел! Дошъл е за рождения ми ден! Казах ти за него.

Дългучът обаче не помръдва. Усещам как мислите му ме докосват. Те са като червеи, които лазят в самото ми съзнание. Нещото усеща, че съм различен. Че духът ми е тук, а тялото го няма. Долавям как чудовището е разочаровано. То копнее да отидем в подземните галерии, където ще се храни с моята агония.

-Махни се оттук! –казвам на съществото, без да знам дали разбира човешките езици – Върни се в дълбините! Мястото ти не е тук.

То не си отива, а се навежда се и доближава лицето си до моето. Не мога да помръдна, като парализиран гледам как грозната уста се разтваря и оголва малки остри зъби. Лъхва ме топла пара от задушаващо зловоние. От разтворената паст се подават тънки черни пипала. Уродливите езици се пресягат и ме докосват. Усещам по лицето си лигавата тъкан. Страхът избухва в мен като бълбукаща отрова. И нещото го пие с пълни глътки. Опиянява се от него. Иска още. Още много…

Умът ми е оплетен в чужда и противна воля. Тя ме кара да отворя устата си насила. Езиците проникват вътре и болезнено изследват. Стигат чак до гърлото и по-дълбоко. Създанието ми потъва в океан от болка и погнуса. Все едно някой налива пареща киселина в устната ми кухина.

Чувам, как Кейти пищи и вика нещо, което не разбирам. Какво и да се опитва, съществото не ѝ обръща никакво внимание. То е като хипнотизирано от мен. Аз съм пир за извратения му ум. Съзнанието ми е на ръба да се разпадне. Да се разтвори в езеро от лепкаво безумие.

„Махни се, Махни се!” –крещя наум докато сълзи се стичат по лицето ми. Потъвам все по-дълбоко в ямата от ужас. В смъртоносната целувка.

-Извикай другите! –долитат до ума ми думите на Кейти. – Извикай другите призраци!

Това място е отражение на абсолютна лудост. И аз ще стана част от него. Ще се превърна в поредния трофей на безименното същество.

„Никога не се предавай на страха! Ако той завземе мисълта ти, вече си изгубен! Мисълта е истинският съюзник на шамана. Тя е неговото оръжие и щит.”

Думите на дядо просветват като свещ на мъничка надежда. Споменът за неговата мъдрост ми дава сили срещу мрака. Отровата на чуждото съзнание ме залива като помия от разтопена злоба. Поглъща ме като потоп, готов да ме удави.

Но аз изплувам чрез убежище от мисли. Знам, че има по-могъщи сили от сянката, надвиснал над мен. Знам за източника на доброто. За създателя на всички светове и стените между тях. За онзи, който е дарил шаманите със сетива да виждат и да се борят срещу мрака. Шаманите, като дядо, който ме научи на парченца от древното познание. Представям си неговата мъдрост и любов, с която ме отгледа.

Пламъкът на мъничката свещ става все по-голям, докато накрая се превръща в буен огън. Съществото се съпротивлява срещу неговата светлина. Езиците проникват по-дълбоко, а болката завзема цялото ми тяло. Но аз не се отказвам, не пускам закрилящия огън. Той става все по-силен. Изпълва ме докрай и стаята започва да сияе. Около нас се появяват три стълбове от светлина. Те са като течен огън, който пулсира и пращи. От него се формират човешки силуети.

Най – близко стои фигура на старец. Нисък мъж, с коса, бяла като сняг. Той се подпира приведен на бастун. Не мога да повярвам на очите си. Това е дядо, както го помня за последно преди да си отиде. До него са застанали двама исполини. Достолепни и високи, облечени в старите одежди на древното ни племе. Лицата им са изсечени като от камък. По главите им блещукат пера от сребриста светлина. Непоклатимата им воля е като прилив от стомана.

Мъничката кухня сякаш ще се пръсне от силата, която струи от тях. Двамата мъже проронват непознати думи. Веднъж изречени, те оживяват и политат като буреносно ехо. Съществото започва да трепери. Усещам болката, която словата му нанасят. Но то упорства, не иска да ме пусне.

„Махни се! Махни се, изчадие!”

Думите летят като грабливи птици, който забиват клюнове и нокти в отвъдното изчадие. Кожата му се раздира в рани и от тях потича водниста мътна течност. Съществото измъква дългите езици от устата ми и надава ужасяващ рев. След това започва да губи плътния си образ. Грозните детайли се разтварят в неясни размазани картини. Контурът на изродения му силует се размива като боя на акварел. Прилича на портрет от бяло и катранено мастило, който се разтича под силата на едри капки дъжд. Накрая и течността се изпарява в облак от неописуемо зловоние.

Строполявам се на пода. Чувствам астралното си тяло плътно като канара. Няма и следа от лекотата или от острите ми сетива. Усещам как отровите на съществото клокочат в мен като миазма от самия ад.

Дядо е коленичил над мен ме прегръща.

-Ти успя, Бени –прошепва той. – Ти успя. Остана още малко, моето момче. Още малко и ще я спасиш.

Виждам как безименните шамани са приклекнали до Кейти ѝ говорят нещо тихо, а тя омаяно ги слуша.

-Съжалявам –казва дядо. – Съжалявам за цената, която трябваше да заплатиш…

Къщата около мен започва да бледнее и изчезва, парчета от нея се стопяват като сняг. Аз хващам дядо за ръката, но той изчезва като дим. Кейти и древните спасители, разтурената кухня и цялата ужасна къща се разплитат като нереален сън. А след тях и Зоната изчезва в море от ярка светлина.

Минават мигове от вечност преди ослепителният пламък да угасне. Като от сивкаво мастило около мен се образуват очертанията на малка стая. Тя е квадратна, без прозорци и изпълнена с миризмата на никотинов дим. Усещам в периферията на съзнанието си, че стоя на стол, а ръцете ми са подпрени на метална маса. Трябват ми няколко мига преди да си спомня, че именно оттук започна всичко. Минутите прекарани в Зоната се усещат като периоди на безкрайна празнота. Има чувството, че са минали години, откакто разговарях с Томас Нокс. Той е още тук. Сакото на специалния агент е закачено на празния му стол, а той крачи нервно из тясното пространство.

-Върнах се – изричам тихо.

Агентът рязко обръща. Цигарата, стърчаща от устата му, безшумно пада на полирания под.

-О господи! –възкликва той. – Исусе!

Докосвам с пръсти кръвта, която се стича от очите ми. Едва намирам сили дори за този малък жест. Окован съм от неописуема умора и долавям сянката на тъмна болка. Имам чувството, че някой е прерязал цялото ми тяло с невидими бръсначи. Страхувам се, че ако стана, ще се разпадна на парчета.

Нокс е скочил до вратата. Отворил я е и крещи:

-Джейсън, извикай лекар! Веднага, по дяволите! Веднага!

Усилията на агента са напразни. Никой лекар не може да ме избави от това, което ме очаква. Цяло чудо е, че успях да се завърна, преди съзнанието ми да се строши на безброй мънички парченца. На кристали от раздробена лудост.

Времето изтича и ме тегли към последната врата. Болката отново се събужда –във всеки нерв и всеки атом, от който съм съставен. Кожата ми се подува и разпуква в грозни рани. Знам, че съм обречен. Но все още имам малко време. И всеки миг е ценен като планина от чисто злато.

Сгромолясвам на пода заедно със стола и повличам снимки от ужасяващата Зона. Нокс се е надвесил над жалкото ми тяло. Замръзнал е в парализиращо безсилие. Той не знае какво да прави. Страхува се дори да ме докосне. Никога не е виждал подобно нещо. Аз съм гледка, която няма да забрави. Нека е така, нека се изплаши. Тогава може би ще ме послуша.

Вдигам ръка и го приканвам да се приближи. Дори този малък жест ми струва океани от болезнени усиля. Той изпълнява немощната ми молба. Съвсем близо е до мен. И аз прошепвам онова, което трябва да научи. Казвам му за Кейти. Какво е преживяла и как да я достигне. Описвам залите и пътя, които ще го отведат до летящата ѝ къща. Нокс ме слуша и може би си мисли, че съм полудял. Че бълнувам, че разумът ме е напуснал безвъзвратно. Но въпреки това записва всичко. Чувам го как ругае лекарите, които никакви ги няма. А след това ме уверява:

-Всичко ще бъде наред! Само се дръж, приятел! Дръж се!

Знам, че имам само още няколко секунди. Използвам ги за да разкрия на агента, че трябва да побърза. Предупреждавам го, че има нещо в Зоната, което е враждебно и опасно и готово да убива. Че то скоро ще се върне. Казвам му, че програмата на агенцията е била огромна грешка. Каквото и да са целели – резултатът е катастрофален. Докоснали са сили и стихии, отвъд жалките им възприятия. Обяснявам му, че ако продължат с опасните експерименти, ще донесат гибел и страдания в невиждани мащаби. Казвам му, че щом измъкнат Кейти трябва да затворят завинаги Вратата.

Надявам се да ме послуша. Да повярва на всичко, което изприказвах. В противен случай смъртта ми няма смисъл. И кошмарите на Зоната тепърва предстоят…