Криеница

В помещението се стелеше като мъгла цигарен дим понесъл аромата на хляб и кайма от цвърчащата в дъното скара. През отворените врати се чуваха викове от спорове след последната ръка на белот и потракването на плочки за О-кей, шумоленето на липата когато топлият въздух се раздвижеше в подобие на вятър. Насред цигарения дим и тихото бръмчене на радио две момчета бяха привели потните си гърбове над очукана машинка забита в мрачния ъгъл на почти празното заведение. Лицата им бяха сериозни и напрегнати, сякаш са ги вдигнали неподготвени за изпит, но погледът им бе съсредоточен върху малкия премигващ монитор хвърлящ слаби неонови отблясъци. Пръстите им шареха бързо по-бутоните и ръчките завършващи с ярко оранжево топче досущ някоя голяма близалка.

За тях сякаш не съществуваше нищо друго освен играта. Не забелязаха нито как глъчката отвън стихва, нито пребледнелия мъж който влезе в помещението и размени няколко думи със собственика който тъкмо приключваше с печенето на принцесите. Собственикът внимателно прехвърли принцесите на избледнял пластмасов поднос след което извади две чаши. Наля една малка ракия за новодошлия, а за себе си сипа голяма. Изпиха ги на екс и лицето на притеснения мъж сякаш малко се поотпусна и възвърна цвета си. Чашата му бе пълна отново, а към нея намръщения собственик добави топла бутилка лимонада.

След като отказа да вземе пари, оплешивяващия управител на кръчмето носещо звучното име „При Алито“, взе подноса с принцеси и ги отнесе навън. Не се бави много защото имаше още нещо важно за вършене. Застана до машинката със скръстени ръце и изхъмка. Момчетата бяха толкова унесени, че не го чуха нито първия, нито втория път. Ъгълчетата на устните му трепнаха недоволно под прошарения мустак.

– Хайде, свършвайте – рече им със сериозен глас бай Али.

– Ама ние не сме свършили с животите – отвърна му без да се обръща по-малкото момче.

– Не ме интересува – сопна им се бай Али – Затварям! Айде, обирайти си крушите преди да съм казал на вашите, че играете на машинка.

– Ама на третия бос сме почти – възпротиви се по-голямото момче. Рошавата му глава се завъртя към възрастния мъж и го погледна умолително – До сега не сме успявали да го бием.

– Абе, не ме ли чухте – скръцна със зъби бай Али вече изнервен.

– Е ние си платихме – отвърна дребният събрал кураж.

– Ето, ето – мъжът бръкна в джобовете си и сред потракващи ключове и стотинки извади две монети по двайсет стотинки. Протегна се и натисна нещо зад гърба на машинката. Екранът присветна в синьо, а след това бавно потъмня угасвайки. Сърдитият мъж бутна стотинките в ръцете на разочарованите момчета и ги натири навън. Остана край вратата, за да се увери, че няма да се застоят сред смълчаните по масата мъже и едва след като ги видя да поемат по прашния път потъна обратно сред димната завеса на заведението си.

– Какво го прихвана този? – попита нацупено по-голямото момче. Горната му устна носеше стар белег. Беше бутал тежката желязна шейна миналата зима нагоре по пързалката, една стръмна улица по която големите изсипваха вода, за да я направят още по-хлъзгава. Препъна си и политна напред забивайки усмивката си в металната рамка. Снегът поаленя, а устната му се сцепи като презрял домат. Сега белегът я подръпваше леко в края и когато не говореше или не се смееше изглеждаше така сякаш се опитва да се озъби. Големите му бяха лепнали прякора Уредба защото бе гръмогласен и често го привикваха за рефер и коментатор на импровизираните им волейболни мачове.

– Не ми пука, имам двайсет стотинки повече, а дадох десет – ухили се дребният. Той бе с две години по-малък от Уредбата, но за това пък бе по-обигран. Идваше при баба си на село за празниците и ваканциите, а през останалото време живееше и учеше в града.

– Искаш ли да си вземем ледено сокче? – попита го приятелят му и прекара език по напуканите си устни.

– А после да ловим жаби – възкликна развълнувано малкият му другар.

– Няма да мога – отвърна му унило Уредбата – Трябва да се прибирам за обяд скоро, а после имам да прехвърлям и нареждам дървата в дърварника.

– Е, ти си като някакъв затворник – възмути се дребният – Вашите те карат да ядеш по часовник, после да работиш и накрая пак ти мрънкат защо не си решавал задачи.

– Трябва да помогна на дядо – въздъхна голямото момче – От сутринта цепи дървата сам.

– Бащи ти защо не му помогне?

– Иска, но знаеш, че дядо е инат. Като си науми, че трябва да направи нещо и не му пука топло ли е, студено ли е.

– Чудно на кой ли си се метнал? – ухили му се малкия и го побутна закачливо.

Двамата се засмяха и закрачиха по прашния път покрай реката оглеждайки напечените камъни и прохладните води за жаби. Монетите подскачаха в пълните им със семки и камъчета джобове. Скоро щяха да забравят неприятната случка и да се насладят на сладките жилки в ледените сокчета под дебелата сянка на орехите край малкото гаражно магазинче.

Натъпка остатъка от вечерята си в устата си и махна на родителите си, че излиза. Опита се да преглътне всичко наведнъж, закашля се, додъвка храната и чак след като я преглътна въздъхна дълбоко. Наведе се над чешмата и пи от студената вода която до скоро охлаждаше динята която бяха разрязали за десерт. Закрачи нетърпеливо към тичащите и смеещите се отвън деца.

Слънцето бавно пропадаше зад хоризонта оцветявайки всичко в медни цветове докато то самото се превръщаше в кървав диск. Сенките бавно превземаха улицата подготвяйки я за най-великата лятна игра – криеница. Заедно с настъпващия мрак повяваше хладен бриз който разбуждаше живота в селските градини. Щурците зацвърчаха нетърпеливо изпреварвайки звучните цикади. Към хора се включиха и крякащите песни на жабите подготвящи се за нощния си пир.

Уредбата се включи сред останалите деца предвкусвайки незабравимата забава. Тази вечер улицата бе пълна с хлапета. Бяха най-малко дузина, някои дори не бяха от тази махала, а други бяха гражданчета. Нямаше значение кой от къде е или какъв е, важното беше да може да брои до двайсет, а готините пък знаеха и как да дават царски път. Повиши глас и събра всички около себе си. Вдигна пръст и посочвайки всеки в такт с броеницата започна да върти ръката си, досущ часовникова стрелка, следвайки кривия кръг.

– Онче, бонче, счупено пиронче. Риба щука, махай се от тука – повтаряше се неспирно броилката като след всяко приключване едно дете с грейнало от щастие лице отстъпваше от кръга докато не останаха само двама.

Уредбата застана между тях като рефер и започна да брои отново:

– Онче, бонче, счупено пиронче! Риба щука, махай се от тука! Майка ти се скара за една цигара! Земното кълбо е пълно с коли, коя кола избираш точно ти! – пръстът му се спря върху едното дете и то победоносно подскочи във въздуха. Загубилият побърза да се доближи до дървото и започна да брои.

Децата в мигом се пръснаха като яребици сред изстрел. Всеки търсеше най-близкото прикритие или сянка като се надяваха броящият да тръгне в другата посока давайки им достатъчно време да се измъкнат от скривалищата си и да се заплюят. По-големите и хитри пък се промъкваха между изгнилите решетки търсейки прикритие сред сенките на селскостопанската техника, а по-смелите дори се намушкваха по ремаркета, цистерни и кабини или пролазваха под някоя машина.

Уредбата не бързаше да се крие. Бе забелязал перфектното място да се скрие и не искаше да го издава на никого. Увери се, че никой не гледа в неговата посока и бързо се затича към края на улицата. Прескочи една пейка и ловко се мушна под храста зад нея. До тази пейка почти не достигаше светлината от уличните лампи, а храста бе на ръба на реката. Ако се наложеше можеше да се спусна надолу и да се скрие по-добре в сенките и дори да пропълзи по наклонения бряг и да се покаже от встрани от скривалището си.

– Кой зад мен, кой пред мен, пу за него! – провикна се броящият ознаменувайки началото на търсенето. Веднага се чу издайническото хихикане на по-нетърпеливите хлапета. Скоро улицата притихналата улица се изпълни отново със смях, глъчка и бясното шляпане на подметки.

Уредбата наблюдаваше всичко притаил дъх и едва сдържащ смеха си. Не успяха да го открият дори след като дадоха царски път до десет. Той реши да остане скрит за поне още една игра и да ги изненада. Размърда се нетърпеливо докато чакаше последния заплют да се примири със съдбата си и да започне да брои. Предвкусваше забавата и триумфът когато му дадат отново царски път и той изпълзи от сенките подтичвайки презрително.

Протегна крак , за да се спусне надолу по брега и замръзна. Връзката на едната му платненка сякаш се бе закачила. Раздвижи внимателно крака си и изтръпна. Не беше се закачил за храста. Имаше нещо което бе хванало глезенът му. Веднага си помисли, че е някоя змия и се наруга наум, че е решил да се забие точно тук. Притихна и наостри уши оставяйки глъчката от играта на криеница някъде далеч. Опитваше се да чуе съскане или някакво движение.

Нямаше представа колко време бе прекарал така, но забеляза включването на лампите. Малко след това децата започнаха да се разотиват едно по едно, а той уплашен продължаваше да лежи под храста зад пейката. Искаше му се да извика, но го беше страх дали змията няма да го ухапе.

Ами ако не е змия? Обади се едно гласче в главата му. Мигом пред очите му преминаха куп страшилища които се криеха в мрака и чакаха да го сграбчат за крака когато техните го караха да изгаси лампата от ключа в основата на стълбището. Тогава се катереше, не направо пробягваше по стъпалата нагоре към заветната светлина и успокояващото бръмчене на телевизора. Но в такива моменти той бе уверен, че чудовищата не биха го настигнали защото знаеше, че е по-бърз, че там горе са родителите му – силни, неуязвими и всезнаещи.

Изпукването на старите дъски на пейката го изтръгна от неприятните му мисли. Някой беше седнал. Чу се прокашляне последвано от мощно смъркане и още по-гръмко изхрачване. Някой запали цигара пръсвайки из сухия въздух аромат на кремък и тютюн. Скоро се чуха и други стъпки, а в мрака заблестяха издайническите въгленчета на цигарите.

Пушачи! Вълна на успокоение се разля по тялото му. Това бяха големите хлапета, батковците. Той и останалите деца от махалата ги наричаха Пушачи защото смърдяха на цигари, а вечер се събираха тук да си говорят, да пушат и слушат музика. Весо и сестра му носеха уокмен с колонки. Беше от модерните, със зареждаща се батерия. Родителите им бяха в чужбина и им пращаха готини неща – видео игри, дискети, слушалки, кецове и дрехи които ги нямаше нито по пазарите, нито в магазините.

– Пак ли пушиш Арда – закачливо подхвърли Весо на пушача седнал на пейката.

– Не всички сме баровци като теб – не му остана длъжен другия. Уредбата разпозна в този дрезгав и мутиращ глас Христо. Харесваше го, макар че го караше да му козирува и да повтаря стихчето за заека на кокала.

– Ей, баровец, дай едно Боро – провикна се новодошлият. Този беше от противните пушачи. Владимир, но му викаха Влади. Постоянно мъчеше по-дребните от него. Все им показваше как сере мечката или как пълзят мравките.

– Гледай си работата, муфто – сопна му се Ирена, сестрата на Весо. Тя беше малко по-голяма от уредбата, но заради брат ѝ останалите от големите нямаха против да идва и тя. Уредбата харесваше косите ѝ и нещо в него винаги трепваше когато срещнеха поглед и тя му се усмихнеше.

До толкова се бе заслушал в това какво говорят, че беше забравил за уловеният му в капан крак. Чак когато мръдна за да избегне една храчка изстреляна в прахта пред него се усети неприятното подръпване и притискане покрай глезена си. Мозъкът му бясно запрехвърля варианти докато обмисляше кое бе по-лошо – да извика за помощ и да се изложи пред Ирена или да остане скрит тук с приклещен крак. Поне вече не се тревожеше, че може да е змия. Бе сигурен, че не е змия. Може би щеше да изчака още малко. Майка му скоро щеше да се разтревожи защо не се е прибрал и щеше да прати баща му да провери къде се е запилял.

Групичката край пейката бе нараснала до осмина Пушачи. Уредбата не ги виждаше всички, но ги разпознаваше по гласовете. Христо, Весо, Ирена, Влади, Жоро Малкото и Жоро Голямото. Последни пристигнаха Росица и Данчо. Бяха двойка от скоро и дори хлапетата си разказваха клюки как са ги виждали да се държат за ръце и да се целуват при което всички извъртаха глави и свъсваха очи и устни сякаш са близнали лимон.

– Някой виждал ли е, Иван – запита останалите Данчо – Обеща да ми запише онази песен със скачането – щракна с пръсти сякаш отброяваше липсващите букви от думата.

– Jump Around – извика Росица развълнувано сякаш самия Къци Вапцаров ѝ е задал въпроса.

– Същата – щракна отново с пръсти Данчо и последва звучно млясване – Исках да те изненадам с един микс от мен.

– Иван няма да го видим скоро – прекъсна ги Влади – Днес минах покрай тях да го викана да се помотаем и майка му бе изпаднала в истерия. Крещеше и виеше като полудяла. Явно доста се е издънил – завърши злорадо той.

– Не се издънил – рече глухо Жоро Голямото след което смукна дълбоко от цигарата си – Брат му се е удавил днес – продължи толкова тихо той, че всички трябваше да се напрегнат.

– Жоро, ако се шегуваш… – повиши глас Ирена, но не намери какво да добави към заплахата си, а само се отпусна тежко на пейката. Росица пусна приятеля си и веднага седна до Ирена обвивайки ръце около раменете ѝ.

– Ще ми се – отвърна унило Жоро – Чух баба ми да говори с леля Пепа, дето спи с попа. Днес камбаната е била за Гопето, утре ще го погребват май.

Ирена се разрида, а Росица безсилна да я утеши притисна мокрото ѝ от сълзи лице към гърдите си.

– Стига толкова! Ние си тръгваме! – отсече Росица опитвайки да сдържи трепереното на гласа си – Хайде, ела с мен, коте. Ще те изпратя до вас – шепнеше ѝ нежно Росица докато я водеше по пътя придържайки я.

– Тя го харесваше – каза просто Весо и последва сестра си оставяйки замлъкналия уокмен и колонките – Утре ще си ги взема, Данчо – подхвърли той през рамо.

– Какво е станало? – не скри любопитството си Влади.

– Плували са в канала с Илия и Крис – започна Жоро спирайки да запали нова цигара – Водата започнала да се покачва и те тъкмо излизали когато кракът на брат му се оплел във водораслите. Опитали се да го изкарат преди да дойде студената вълна. Някакъв овчар ги чул и изтеглил Иван от водата, за да не се удави и той. Едва го удържали да не се хвърли в ледената вода. Стефан се удавил пред очите им – завърши Жоро след което захвърли все още димящия фас и се изправи – Ще тръгвам.

Останалите помълчаха още малко, след което неловко се сбогуваха и се отправиха към домовете си. Единствен там остана Уредбата. Потта по гърба му беше изстинала. Знаеше, че хората умират, беше го виждал по филмите и дори го имаше в книгата за Тарзан, но никога не си бе помислял, че може да се случи на някого край него. Познаваше батко Стефан, веднъж му показа как да си смени катовете на жилката и все им вадеше топките от реката. Беше ги научил да играят на джам, а сега, сега го нямаше. Звучеше нереално, сякаш сънува лош сън. А най-лошото бе, че сякаш в гърдите му остана огромна дупка. Почувства се сам и уплашен, уязвим.

Хлипове се надигнаха в гърлото му. Нима можеше да се случи на майка му и баща му. Но те бяха големи, възрастни. Като батко Стефан. Тази мисъл изпълни съзнанието му и го хвърли в паника. Родителите му не бяха неуязвими, не можеха да го предпазят всичко. Ами ако баща му не можеше да се пребори с чудовището което го е уловило за крака кой щеше да го спаси? Ами ако нещо се случеше на сестричката му защото родителите му го търсят? Въпросите се блъскаха в обърканото му съзнание, а ужасът нарастваше все по-голям и осезаем впивайки хладните си нокти в тялото му.

Вече не го бе страх от това което не виждаше в мрака и го преследваше. Страхуваше се, истински се страхуваше от това което щеше да му причини нещото в мрака щом го хване. А той бе сигурен, че то ще го хване, че ще се добере до него колкото и бързо да тича, колкото и силно да крещи. Възрастните не бяха безсмъртни, а той още по-малко. Беше малко, дребно момче което не можеше да се изправи срещу един дебел побойник като Влади, а какво остава за ужасяващото чудовище скрито в мрака.

Ослуша се напрегнато. Всичко бе притихнало. Нямаше ги песните на щурците и цикадите, а квакането на жабите отдавна бе замлъкнало. Сърцето му блъскаше в гърдите от ужас, отскачаше от земята и се удряше в гърба му. Напрегна се, дали не долавяше майка му да го вика. Да, така беше. Викаше го от стълбището. Заслуша се. Едва сега разпозна тревогата в гласа ѝ. Беше притеснена, дори уплашена. Но ако тя е уплашена, всезнаещата му майка, тогава какво го дебнеше в мрака. Наистина ли можеше да умре, да стане поредния повод за сълзи.

Вече не издържаше. Имаше чувството, че страхът го раздира парче по парче и ако не се измъкне от този капан невидимата ръка ще го повлече към реката, ще се спусна под моста и ще го удави в сенките. Опита се да изкрещи, но езикът му бе слепнат. Положи неимоверни усилия да се надигне. Тръните се забиха в гърба му, но не ги усещаше. Събра останалите си сили и дръпна заклещения си крак. Крачолът се разпра със зловещ звук на арматурата за която се бе закачил.

Намерил се свободен Уредбата се затича към светлината на уличните лампи, към дома си, към зовящият го майчин глас който през тази лятна нощ бе по-ярък и желан от всеки морски фар по широкия свят. Тичаше без да спира, без да поглежда назад, защото знаеше какво го очаква. Гърдите му се разтърсваха от ридания, а погледът му се замъгляваше от сълзите преливащи пред очите му.

Прегърна майка си и се разплака на глас оставяйки я да го успокоява. Разказа ѝ за батко Стефан, но никога не ѝ сподели истинската причина за сълзите си. Бе разбрал, че родителите му са смъртни, че в този свят дори когато пораснеш не си защитен от страхотиите в тъмното и смъртта. Задържа в себе си всичко тези ужасяващи мисли, а когато се спусна да угаси лампата на стълбите не се затича нагоре по тях. Беше безсмислено.

„В момента в който спрем да вярваме в чудеса
ставаме смъртни“