Кръговратът на обречените

Мика се облегна тежко на дървената будка за билети и запали цигара с треперещи от изтощение и преждевременно развилия се артрит пръсти. Тъкмо издишваше с наслада тютюневия дим, когато погледът му се привлече от движение в сумрака. Той примигна в опит да разсее умората от очите си. С периферното си зрение видя плътна сянка да се шмугва безшумно зад шатрата с реквизит. Поколеба се. Ръцете му още го боляха след продължителното представление по-рано вечерта и жонгльорът нямаше никакво желание да се помръдне, камо ли да преследва някой нощен злосторник. Трупата, така или иначе, нямаше много какво да пази от кражба. „Освен екзотичните животни” – разсъди Мика и с досада изгаси цигарата си в пръстта, за да последва тайнствения посетител.

Фигурата заобиколи подвижния павилион на мадам Вера, чийто надпис „Разкрий тайните на бъдещето“ се белееше на лунната светлина, и се спря досами края на лагера, където започваше пътят към Самора. Без да го изпуска от поглед, Мика приклекна зад високите колела на павилиона, но не се наложи да чака дълго. Откъм пътя се зададе открита кола, теглена от два коня. Зад закачуления кочияш се полюшваше голям товар, покрит с плат. Изглежда срещата бе уговорена, защото новопристигналият чевръсто слезе от колата и се отправи директно към бродника от лагера. Носеше ръкавици и плътно наметало, макар нощта да бе толкова топла, че Мика бе само по риза.

Двете фигури зашепнаха нещо една на друга, но колкото и да напрягаше слуха си, Мика не можа да чуе и дума. После закачуленият се върна към колата и с отривисто движение отметна покривалото. Жонгльорът се ококори. Иззад плата се показа клетка, досущ като тези, които Борха ползваше за зверовете. Само че в нея нямаше звяр, а момиче. На бледата лунна светлина Мика забеляза, че вериги са пристегнали тънките ѝ китки и глезени. Макар в трупата да се бяха подслонили не един или двама бягащи от закона, като се започнеше с него самия, тия мерки за сигурност му се сториха нелепи, предвид нежната осанка на девойката и парцаливите дрехи, които едва покриваха слабото ѝ тяло. Нещо в студената ѝ красота му напомни за суровия север, от който бе избягал и го изпълни с жал.

Междувременно фигурата от лагера подаде на кочияша кесия и след като последният я скъта в гънките на дрехите си, с умение, неотстъпващо на цирков фокусник, двамата смъкнаха клетката на земята. Мика, чиито колена вече надаваха първите стонове на недоволство от неудобната поза, понечи да се изправи и да потърси някой за помощ, когато лунните лъчи огряха лицето на нощния съзаклятник. Беше самият маестро Буендия. Стреснат, жонгльорът заотстъпва назад. Титулярът на трупата бе известен със своенравния си характер и Мика нямаше никакво намерение да тества благоразположението на духа му, колкото и странна да бе тази размяна.

Докато внимателно се отдалечаваше на заден ход, все още наблюдаващ двете фигури, светлокосата глава на момичето се обърна към него. Дъхът му секна. Нямаше как да го вижда в сянката на фургона и все пак погледът ѝ като че прогаряше дупка в гърдите му. Той остана на място, преценявайки ситуацията. Ако сега момичето го издадеше, със сигурност щеше да си спечели гнева на дона. Докато обмисляше дали да не се обърне и побегне, Мика усети нечия ръка да докосва рамото му. Извърна се стреснат, но преди да разбере какво става, някой го дръпна рязко през платнището на близката шатра. Горещи устни се впиха в неговите.

– Триста дяволи, жено! Ще ми изкараш акъла. – задъхано рече, когато най-сетне се отскубна от прегръдката на Ирайде.

– Пък аз мислех, че акълът ти отдавна те е напуснал. – изкикоти се танцьорката и му намигна. – Все пак ти си странният скандинавец, който броди нощем из лагера и смущава съня на артистите.

Мика подбели очи, не в настроение за шегички. После обгърна с ръце талията на Ирайде и я притисна към себе си. Пъстрите ѝ, надиплени поли изшумоляха на пода и скоро клетката и странното момиче напълно отлетяха от съзнанието му. Едва по-късно, след като огънят на страстта утихна и Мика задряма напълно изтощен, гълъбово сиви очи си проправиха път в неспокойните му сънища и като че далечен глас призова името му.

На сутринта Мика се разбуди от обичайните звуци на лагерния живот, схванат и необяснимо потиснат. Ирайде се бе върнала да пренощува във фургона, който делеше с готвачката Соня, оставяйки го сам между сандъците с костюми и атрибути за фокуси.

Мика отметна покривалото на входа и примижа от яркото слънце. Хора щъкаха по задачи, а подметките им вдигаха малки облачета прах по чакълестата земя. Жонгльорът тръгна да дири ведро с вода, за да измие лицето си. По пътя поздрави Борха и почтително кимна на достолепния тигър, който звероукротителят разхождаше, сякаш бе домашно куче. Не че Бестия някога бе нападала човек, поне доколкото знаеше Мика, но никога не бе излишно да се показва уважение към нещо, което може да те схруска на няколко хапки.

Подминавайки двойката, Мика се спря. Смътното усещане за угнетеност, което се бе загнездило в гърдите му и не му даваше мира, го връхлетя с пълна сила. В края на лагера бе изникнала палатка. Тъмният брезентов плат контрастираше с цветната феерия на пътуващия цирк като мрачна кръпка насред веселия пейзаж. Скоро Мика научи от циганките, че маестрото се бе сдобил с нов експонат и по-рано сутринта бе забранил на всички да припарват до палатката.

Мерче се набра на халките с повече сила, отколкото изглеждаше да притежава слабото ѝ тяло, направи грациозен пирует във въздуха и се приземи леко в ръцете на Роке. Публиката избухна в аплодисменти, а двамата близнаци се поклониха в синхрон. После Мерче се покатери на раменете на брат си и заедно обиколиха манежа, докато раздаваха въздушни целувки и махаха на зрителите. Накрая на сцената излезе самият дон Буендия и гръмко обяви:

– Сеньорас и сеньорес, представям Ви чудо, невиждано досега от простосмъртни. На Вашето внимание… – Буендия свали лачения си цилиндър и драматично го размаха към публиката. – Девойката от Ада!

Барабанът на сеньор Аребосас прогърмя в напрегнато соло зад сцената и Мика се размърда неспокойно на мястото си отстрани на трибуната. Напред излезе момичето от предната нощ. Пепеляво русата ѝ коса се стелеше под кръста, а млечнобялата кожа придаваше на лицето ѝ фееричен вид. Оковите, които все още носеше около глезените си, се завлачиха с неприятно стържене по грапавата повърхност на манежа.

– Коя ли е тя? МИСТЕРИЯ! – продължаваше Буендия напева си, така пламенно, че тънките мустачки над горната му устна заплашваха да се отлепят и отхвръкнат към зрителите. – Откъде е дошла? Още по-голяма мистерия! Но, скъпи гости, тя има тъмна тайна. – тук маестрото направи драматична пауза и изгледа напрегнато публиката. – Нейната плът е безсмъртна! – чуха се ахкания, но донът продължи невъзмутимо. – Тя не яде, не пие, не остарява, не може да бъде наранена! Единствено оковите удържат духа ѝ в човешко тяло!
Настана тишина.

– Нека демонстрирам. – предложи Буендия.

За ужас на Мика в ръката му се появи кама. После, пред ококорените очи на гостите, маестрото направи дълбока резка на лявата ръка на момичето. Тя замижа от болка, докато алените капки пробляснаха и оформиха тънка струйка. Миг по-късно разрезът се затвори, сякаш никога не бе съществувал. Публиката замърмори напрегнато, а една дама изпищя:

– Пресвета Дево! Демон!

Около нея зрителите наскачаха и зашепнаха уплашено. Думата „демон” се чу още няколко пъти, докато гостите се кръстеха и целуваха разпятията около вратовете си.

– Сеньора – побърза да каже Буендия, в опит да потуши обземащата хората паника, – моля Ви, не подценявайте цирковото изкуство. Ние сме актьори, които създават магия за Ваше забавление.

Публиката като че се поуспокои, ала Мика се бе нагледал на достатъчно фокуси, откакто се присъедини към трупата, за да е сигурен, че трик нямаше и Буендия наистина поряза момичето.

Усетил, че тълпата може да понесе само определено количество изненади, преди по-първични емоции да вземат връх, маестрото направи знак на момичето да се прибере зад сцената. После плесна с ръце и бодро обяви:

– Сега пред нас ще излезе истинско пиршество за сетивата – Розата на табора. Оставям Ви в ръцете или по-скоро – той се подсмихна на господата, насядали на първия ред – в стройните крака на неповторимата Ирайде!

Тъмнокосата танцьорка излезе, придържайки дайре към разголения си хълбок и разкърши снага, карайки публиката да забрави шока си.

Мика се извърна и излезе от голямата шатра. При други обстоятелства щеше да се наслади на циганския танц, макар да го бе гледал стотици пъти. Сега обаче възелът в стомаха му се бе стегнал и невидимото му въже го затегли към тъмната палатка. Пристигна точно навреме да види как донът избутва вътре тътрещото се заради оковите момиче. Мика се доближи и наостри слух. Гласът на маестрото прогърмя почти веднага.

– Карамба, ама че безполезна покупка си! Платих цяло състояние за нещо, което да накара публиката да говори с месеци за „Великото шоу на Кармело Буендия“, а какво получих? Вяло и безизразно присъствие. Нищо чудно, че хората се уплашиха. Да се беше усмихнала. Да беше намигнала, да ги успокоиш. Повлекана! – чу се трясък, а после звук от търкане на метал в метал. – Нямаш грам сценично поведение! Ако за представлението утре не видя да омайваш гостите, ще проверим дали си толкова издръжлива и на камшика.

Мика се сети да се отдръпне миг преди Буендия да изхвърчи ядосан от палатката. След като се убеди, че маестрото се е отдалечил в посока на представлението, където танцът на Ирайде вървеше към своя край, жонгльорът се шмугна вътре. Завари момичето отново в клетката, седнало на земята. Нямаше даже одеяло с което да се загърне. Красивото ѝ, бяло лице го изгледа уморено.

– Какво е станало с теб, за да завършиш тук? – попита я, подавайки ѝ манерката си с вода. Тя не я пое, нито отговори, само обгърна с ръце коленете си.

– Можеш ли да говориш? – пробва отново Мика.

Посрещна го мълчание.

– Добре – въздъхна той, – няма да те притеснявам повече. Просто знай, че всички тук имаме минало, с което не се гордеем. Каквото и да си направила, си сред свои.

Тя отново не отговори и Мика понечи да излезе. Докато отгръщаше платнището, тихите ѝ думи погалиха слуха му като повей на вятъра и сърцето му се сви от тъгата в гласа ѝ:

– Благодаря ти.

Мика разтри болезнените кокалчета на пръстите си и метна една по една топките във въздуха. Докато репетираше, крадешком се опитваше да следи случващото се в лагера.

Наближаваше време „Пътуващото шоу“ да изнесе последното си представление пред жителите на Самора, преди шатрите да бъдат събрани и малкият, колоритен керван отново да поеме на път. Трупата бе неспокойна, не само заради мистериозния си нов член, когото бе забранено да приближават, но и защото две от любимите на всички котки бяха намерени мъртви една до друга. Като експерт по зверовете, Борха вещо заяви, че нещо е изпило кръвта им и умуваше дали е гигантски прилеп или някой несрещан досега вид змия. Зароди се слух, че новото момиче е виновно. Това толкова подразни дон Буендия, че той се бе разкрещял на жените да не вдигат врява, заплашвайки, че ще изпъди всеки, който обели и дума за девойката. Дори това не помогна да спре мълвата, след като на следващия ден намериха мъртви няколко врани.

Сега суетенето се бе изместило от лобното място на Кити и Пура към шатрата на музикантите. Последните раздаваха грубо издялани, дървени кръстчета, украсени с всевъзможни цветни кончета и съветваха никой да не броди из лагера без тях.

Мика тъкмо смени техниката на премятане, когато Ирайде весело се завъртя около него, показвайки му новата си придобивка. Той изпусна ритъма и топките нападаха по земята.

– Много е хубаво. – излъга я и тя, доволна се отдалечи с танцовата си походка.

Най-сетне Мика забеляза, че мадам Вера се върна от разходката си и се прибра в своя фургон. Бързо натъпка топките в дълбоките си джобове и влезе при гадателката. Завари старата дама поседнала на тапицираното си кресло пред огледалото, в опит да нагласи тюрбана, с който успешно прикриваше оплешивяващата си коса.

– Младежо, положението наистина трябва да е отчайващо, щом си се заинтригувал от моите дарби. – произнесе тя с дрезгавия си от тютюна глас, поглеждайки го в отражението.
Мика, който преваляше четиридесетте, се усмихна на тия думи и вдигна широките си рамене.

– Исках да те питам за Момичето от Ада.

– А! Мистериозната красавица-затворник, която изглежда не оправдава очакванията на нашия любезен домакин.

– Можеш ли да…

– Да гледам за нея? – довърши вместо него мадам Вера.

– Да.

Гадателката въздъхна и забоде едра червена брошка в надипления плат над челото си. После грациозно, за толкова възрастна жена, се отправи към масата си с карти и разбърка колодата.

– Раздели. – подаде му тя тестето, намествайки се на табуретката срещу него. – Картите трябва да поемат от твоята енергия. Мисли какво искаш да питаш колодата.

Мика се подчини, след което мадам Вера сложи първата карта на масата.

– Глупакът, обърната. – каза тя и многозначително изгледа Мика. – Първата и последната карта в колодата, символ на наивност и краен идеализъм. Предвещава залитане, не… пропадане в непознатото, поради липса на осведоменост. Погледни. – посочи тя с костеливия си пръст малката мъжка фигура, крачеща ведро напред, без да вижда пропастта пред себе си.
Мадам Вера положи втората карта до първата.

– Хмм. Колелото на съдбата, отново обърнато.

– Какво значи? – нетърпеливо попита Мика, но гадателката като че осмисляше двете изрисувани карти на масата. Най-сетне каза:

– Колелото е късметът ако щеш, неизчерпаемите възможности и повратности. Само че тук, в комбинация с обърнатия Глупак, бих казала, че е предупреждение. – тя замислено почука с нокът по картата и погледът ѝ се отнесе. – Измама, предателство.

Мика се опита да събере достатъчно слюнка в пресъхналата си уста, за да преглътне.

– Да видим последната.

Мадам Вера се сепна и открехна последната карта. От другата страна се появиха две човешки фигури, преплели крайници като че в изблик на страст. Или… в борба, Мика не можеше да определи.
– Влюбените, обърнати. – мадам Вера се надвеси над картите заинтригувана. – Три големи аркани в поредност и трите обърнати. – тя отново изгледа многозначително Мика. – Влюбените в това гледане са заедно, но се ненавиждат, вкопчени един в друг като в капан. Те искат да се откъснат, но са по неволя завинаги свързани във вечно двуборство.

– Само това ли е? – протестира той – Не научих нищо полезно!

– Защото не търсиш полезното. – скастри го гадателката. – Картите говорят чрез символи, а ти сам трябва да търсиш истината.

– Не е достатъчно. – настоя Мика.

Мадам Вера въздъхна.

– Добре, да отворим още една карта. – тя открехна изображение на сгъната на кълбо човешка фигура, в чийто гръб бяха забити остриета.

– Десетка мечове, обърната. – очите на гадателката се разшириха. – Четири обърнати аркани, завършващи с мечове. Крах на илюзиите, загуба на вярата. Отчаяние. Смърт без смърт. – прошепна тя. – Младежо, каквото и да си намислил, по-добре стой настрана от Дяволското момиче.

Мика наистина искаше да вземе предвид предупреждението. След като една дребна кражба го накара да избяга от дома преди толкова години, се бе научил да държи главата си наведена. В крайна сметка кой бе той, че да си играе на герой? Нима трябваше да рискува дон Буендия да го изпъди и предаде на властите? Вместо това, успокояваше гузната си съвест с извинението, че щом девойката не бе поискала помощ, значи имаше причина да носи оковите си. В тихата прегръдка на среднощния хлад обаче, Мика се въртеше неспокоен и трескав, измъчван от угризения, породени не само от бездействието му, но и от новопробудило се желание, което Ирайде не можеше да утоли.

Ден след ден странните събития в лагера ставаха все по-обезпокоителни. Сутрин осъмваха с мъртви плъхове, а на половината път до Саламанка един от конете бе намерен мъртъв, точно както котките. Борха, който се грижеше за всички впрегатни животни, плака с глас. Никой не посмя да потърси сметка на маестрото за затворничката или труповете, въпреки всеобщото убеждение, че именно тя пие кръвта им, а Буендия ѝ помага. Макар жонгльорът да бе единственият имигрант в трупата, всички се страхуваха да не загубят подслона и прехраната си. Сърце не даваше и на Мика да ги подтикне към действие. Тия прости хора от години бяха единственото му семейство и не заслужаваха да ги забърква в неприятности.

Едва пристигнали в покрайнините на Саламанка, донът го извика, за да му представи нов номер, в който да вземе участие. Когато Мика влезе в главната шатрата, намери девойката завързана за дървена стойка. Оскъдното ѝ облекло, вероятно заето от Ирайде и другите циганки, едва прикриваше женските ѝ прелести, а сивите ѝ очи го изпиваха с молба.
Маестрото му подаде няколко къси ножа и небрежно каза:

– Като най-ловък измежду артистите, е време да влезеш в ново амплоа.

– Но, дон Кармело, ако я нараня? – невярващо го изгледа жонгльорът.

– Пор диос, пендехо – извиси ядосано глас Буендия, – нали нейните рани зарастват сами! Но, докато намеря по-малко суеверна публика, гледай да мяташ точно. Планирам да сте коронният номер!
Когато първият нож одраска бузата на девойката и тя трепна от уплаха, Мика разбра, че повече не можеше да стои безучастен към съдбата ѝ, независимо дали бе кръвопийца или не.

Нощта бе по-хладна от обичайното и облаци скриваха иначе наситено жълтата луна. Мика изчака, докато последната глъчка на музикантите край лагерния огън замре и всички се разотидат по фургоните си. Промъкна се към самотната палатка на Дяволското момиче с ключовете от клетката ѝ, които по-рано бе отмъкнал ловко от маестрото. Маслената лампа я освети, легнала на парцаливия плат. Дългата ѝ коса се бе разстелила отгоре ѝ, сякаш се бе опитала да се завие с нея в студената нощ. Щом го видя, момичето се надигна и застана нащрек. Мика постоя за момент, изгубен в сивите кладенци на очите ѝ. Хрумна му, че поради някаква причина, макар дон Буендия да я държеше в пълна мизерия, тя изглеждаше безупречно чиста и привлекателна.

– Не ме интересува дали пиеш кръвта на животните. – промълви най-сетне той, посягайки да отключи клетката. – Никой не заслужава това.

Ала преди да завърти ключа, катинарът сам падна на земята. Мика примигна объркан. Девойката плавно се изправи и срещна погледа му. На розовите ѝ устни разцъфна тъжна усмивка. Мика понечи да се отдръпне, но тя положи студените си ръце на раменете му.

– Така се надявах да не си ти. – по бузата ѝ се търкулна самотна сълза.

– Аз…

– Шшшт… Сторено е. – тя докосна с фините си пръсти устните му. – Толкова дълго чаках… Толкова дълго, че умирам от глад.

– Готов съм. – промълви задавено репликата, която бе репетирал наум. – Щом трябва, пий от мен.

– Боя се, че не е толкова просто…

Два чифта дълги бели зъби пробляснаха на пламъка от лампата и се впиха във врата му. Пред очите му причерня.

Непоносима болка бе сковала главата му като в менгеме. Мика изстена и понечи да размърда скованите си крайници. Отпървом отказаха да му се подчинят, ала след няколко опита успя да се изправи. Палатката бе тъмна, а лампата отдавна изгаснала. Мика запристъпва неуверено към изхода. Гърлото му изгаряше от жажда, а движенията му бяха така некоординирани, сякаш бе пиян. Навън бе излязъл силен вятър, който навяваше лек дъждец и преследваше купестите облаци по небосклона. Лунните лъчи ту си проправяха път, ту се скриваха и оставяха лагера в непрогледен мрак.
Мика довлачи крака до най-близкия фургон и се облегна на него, в опит да се задържи на крака. Погледът му попадна на светлина, която прозираше през плата на голямата шатра. Запъти се натам, ала обувката му се подхлъзна в калта. Той залитна и тежко се свлече на мократа земя. Пръстите му напипаха нещо меко и щом луната услужливо проблясна, пред него се разкри безжизненото тяло на Борха. Звероукротителят лежеше сгърчен в неестествена поза, а до него… Мика повърна. До него нещо бе разпорило корема на Бестия и червата на огромния тигър лъщяха, свлекли се на лигава купчина пред звяра.

Мика надигна трепереща ръка и се прекръсти. После с усилие се изправи отново и довлачи натежалото си тяло до шатрата. Досами входа лежеше някой. Мика приклекна и дръпна мократа от дъжда връхна дреха. Посрещна го ококореното, безкръвно лице на маестрото. Злостният му иначе език, който всеки в трупата ненавиждаше, се бе изплезил, съсухрен и посивял. Мика не можа да събере слюнка да преглътне. Ужасът се бе вкопчил в сърцето му и, макар да знаеше, че в шатрата го очаква нещо още по-зловещо, като че невидима сила го накара да пристъпи вътре.

Завари хаос. Насред преобърнатите пейки и обагрената с пръски кръв земя, съзря труповете на близнаците един върху друг. А там, по средата на манежа, с гръб към него беше тя. Нямаше как да сбърка буйните къдрици, пищните бедра, скрити под воланите на разноцветната ѝ пола, татуировката на розов цвят върху голия ѝ кръст.

– Ира…де. – опита се да произнесе името ѝ, ала гърлото му бе сухо като шкурка.

Докато приближаваше, видя че босите ѝ крака висяха на сантиметри от пода, а ръцете ѝ бяха увиснали неестествено до тялото. Не искаше да вижда какво е станало с нея. Не биваше да го вижда. Но трябваше. Най-сетне довлачи вдървените си, мокри крака до танцьорката и погледна лицето ѝ. Светът се пукна и натроши на парчета. Мика искаше да крещи, да вие, ала нито звук не излезе от пресъхналата му уста. Прииска му се да избоде очите си, да не вижда провисналото ѝ лице. Да изтрие от паметта си образа на голямата метална кука, набучена в устата ѝ, сякаш бе рибарски улов. Знаеше, че трябва да смъкне грозно оскверненото ѝ тяло, но вкаменените му ръце отказваха да помръднат.

– Ето те! – тънкият глас на момичето иззвънтя в тишината. Тя го гледаше, нехайно седнала на един от висящите обръчи на акробатите. Белите ѝ крака се поклащаха, люлеейки я леко във въздуха.

– Колкото и да ти е трудно да повярваш, знам как се чувстваш.

Мика я изгледа със злоба.

– Ззашшто? – изсъска той.

Момичето въздъхна, пусна ръце и увисна с главата надолу от обръча, оставяйки дългата си коса да се спусне на водопад под нея.

– Ще ми се да имаше друг начин. – печално каза тя. – Когато един ден станеш достатъчно силен да ме убиеш, ще разбереш. – девойката се набра на обръча, плъзна се по него и елегантно се приземи на манежа.

– Моят създател също копнееше за хладната прегръдка на смъртта. – тя се приближи и го погледна с пълни със съжаление очи. – Но за тази цел трябва да намерим чиста душа, някой, който да ни предложи себе си, да се жертва за нас.

Нов пристъп на болка повали Мика и той се прегъна на две. Замъгленият му поглед мерна босите крака на момичето да приближават към него.

– Някой, който да ни намрази дотолкова, че да иска да ни убие повече от всичко друго на света. – гласът ѝ прозвуча почти до ухото му. – Някой, който да сложи край на омразното ни съществуване, защото ние самите сме неспособни. Виждаш ли – клекна тя пред него и повдигна брадичката му с нежната си ръка, – само вампир може да убие друг вампир в двубой.

Мика изръмжа в агония. Тялото му гореше като на клада. Болката му пречеше да мисли, да диша…

– Когато моят господар уби сестрите ми и изпи кръвта на майка ми пред мен, знаех, че ще живея, за да го убия. Както ти ще живееш, за да убиеш мен.

Ръката ѝ погали русата му коса.

– Исках да потърся някой сред отхвърлените и престъпниците, който да заслужи участта си. А, ето че намерих теб.

Тя оголи дългите си зъби и раздра кожата на китката си.

– Пий, преди раната да се затвори.

И Мика отпи. Металният вкус на кръвта бе като амброзия за изтерзаното му тяло. Живителна течност го изпълни и болката постепенно намаля, докато не се превърна в далечен спомен. Раната се затвори и девойката се отдръпна.

– Сега ми принадлежиш. – тихо рече тя. – Ще бъдеш мой спътник, слуга и любовник. Жалостта ти ще отстъпи място на жестокост. Добротата ти на поквара. Отпървом, за да изпълниш заповедите ми. После от безсилие. Накрая от ярост. А един ден, векове напред в бъдещето, силата ти ще нарастне достатъчно, за да разкъсаш оковите на древната магия. И за двама ни се надявам този ден да дойде по-скоро.

Мика се изправи. Усещаше тялото си като ново – силно и гъвкаво, без помен от проблемните стави. Но имаше и нещо различно. Една невидима нишка, която се бе оплела около душата му и го свързваше с убийцата на Ирайде. За първи път проумя смисъла на думите ѝ. Не можеше да я нарани, бе прероден, за да ѝ служи. В гърдите му се разгоря гняв, по-опустошителен и бурен от адските огньове, с които испанските свещеници плашеха трупата, заради богохулните им занимания.

– Господарке. – коленичи пред нея, разкъсван от желанието си за мъст.

– Убий останалите от лагера. – заповяда тя.