Кървава луна

Тази вечер щеше да се наблюдава поредната „Кървавата луна“. Фантастичния небесен спектакъл се случваше не по-често от два пъти годишно и караше сянката на Земята да се плъзга по сребристата лунна повърхност, и да я обагря в кървавочервен цвят.

Жана не беше суеверна и не робуваше на предразсъдъците, които съпътстваха това лунно затъмнение. Още повече, че едва ли кръвта би я уплашила. Та тя беше част от нейната професия. Жана работеше като медицинска сестра в една провинциална болница.

Младата жена беше свикнала с натоварения си работен график. Преди да тръгне на работа тя зареди купичките на Макс с вода и гранули. Котаракът Макс се радваше на нейните грижи и обсебваше цялото ѝ внимание. Сега, предусещайки нейното излизане, той се сви на кълбо и втренчи зелените си очи в нея.

-Хайде, Макси! До довечера и да слушаш!

Последва обичайното изтракване на ключалката и звук от тънки токчета по коридора огласи входа на малката кооперация, където тя живееше. В този град всички разстояния бяха малки, а повечето хора се познаваха и се поздравяваха по улиците.

Половин час по-късно, тя вече беше на работното си място, в снежно бяла престилка и прилежно вързана на тила конска опашка. Бързо приведе в ред работния плот и го почисти с дезинфектанти. Днес щеше да има кръводаряване и тя зачака доброволците, които все още не бяха пристигнали. При всяка следваща акция желаещите ставаха все по-малко и обикновено бяха едни и същи хора. А тя знаеше колко много пациенти се нуждаеха от кръвопреливане. Вдигна поглед към вратата, където вече влизаше първия кръводарител.

Беше млад мъж, с твърде привлекателна външност. Със сигурност не беше местен.

Дали беше някой случаен пътник, разбрал и отзовал се на акцията по кръводаряване?

-Добър ден! Вие кръводарител ли сте? Не съм Ви виждала до сега?

-Да. Случайно чух, че има такава акция и реших да дойда!

-Нали знаете, че трябва да сте напълно здрав, за да дарите кръв?-тя питаше машинално, попълвайки нужната документация, но когато вдигна погледа си срещна две магнетични очи, които я смутиха.

-Всъщност, ще ми кажете ли първо как се казвате?

-Влади. Просто Влади!

-Трите Ви имена, моля? – тя го погледна строго, опитвайки се да не показва вълнението си.

Но внезапно почувства как краката ѝ се подкосиха, а по гърба ѝ полазиха ледени тръпки. Тя придърпа стола до себе си и седна.

-Добре ли сте?-мъжът положи ръката си върху нейната. Дланите му бяха необичайно горещи!

„Какво се случваше с нея? Може би майка ѝ имаше право да ѝ се кара, че не закусва сутрин! За първи път се чувстваше толкова несигурна и объркана, и то пред пациент. Работеше в този кръвен център от две години и никога досега не беше изпитвала такова нещо.“

-Вече съм по-добре! Ще ми кажете ли отново името си?

-Владислав Цанков Велев. Но иначе, просто Влади! А вие?

-Аз съм сестра Христова. Жана Христова.

-Значи просто Жана!-той се усмихна с най-пленителната усмивка на света, а снежно белите му зъби я заслепиха. – Знаете ли, че сте най-красивата жена, която съм срещал! Сигурно го чувате всеки ден, но аз казвам това за първи път! А, повярвайте ми, познавам много жени!

„Ама, че нахалник!“-си мислеше тя, докато поставяше на ръцете си каучуковите ръкавици.

– Владислав, всъщност не ми казахте годините си?

– Ами, може би вече съм на хиляда години! – той се засмя звънко. – Шегувам, се разбира се! На 30 години съм. А ти скоро ще станеш на 25?

Тя го погледна изумена. Този мъж или ѝ се подиграваше, или притежаваше нечовешки способности. Въздействието му върху нея беше толкова силно, че ѝ прилошаваше.

-Владислав, протегни ръката си напред! -успя да промълви тя.

Без да сваля поглед от лицето ѝ, той запретна ръкава на ризата и протегна напред ръката си. Мускулите му леко потреперваха и очертаваха силна мъжка ръка, с добре изпъкнали вени, които прозираха под кожата му. Погледа му не трепваше, а лицето му беше безизразно като мраморна статуя. Жана изпитваше странното усещане за дежа вю. Имаше чувството, че някога, много отдавна тя го е познавала. Дори нещо повече! Той е бил неин любим!

Докато острата игла се впиваше бавно в изпъкналата вена на ръката му, тези мисли се блъскаха лудо в главата ѝ. Усетил притеснението ѝ, Владислав многозначително се усмихваше. На шията му пулсираше една артерия, в синхрон с ударите на сърцето. Уханието на мускус и кипарис я замайваше. Когато банката с кръв се напълни, тя отпусна гумения маркуч, измъкна иглата, но ръцете ѝ трепереха от вълнение, и без да иска прободе с върха на иглата пръста си. Бързо свали ръкавицата, която не беше успяла да я предпази. От пръста ѝ потече капка кръв и капна върху снежнобялата престилка. Тя се обърна настани, опитвайки се да прикрие своята непохватност.

-Приключихме, Владислав!-прошепна тихо.

-Опасявам се, че всичко едва сега започва…! До довечера. Точно в 19 часа. Ще ти покажа Кървавата луна тази нощ.

-Но ти не знаеш нищо за мен?- гласът ѝ заглъхна в стаята, защото странния мъж вече беше излязъл.

Тя напълни една епруветка с кръв и приготви натривка за кръвния тест.

Това, което видя там съвсем я озадачи. Червените кръвни клетки бяха изключително многобройни, с необичайна големина и плътност . Тромбоцитите почти липсваха, за сметка на изобилстващ, странен белтъчен компонент, който най-вероятно беше някакъв непознат ензим.

Жана занесе пробата на доктор Найденов и го помоли да я погледне. Половин час по-късно лабораторния лекар я повика в кабинета. Очилата му бяха вдигнати над очите, а челото му беше набраздено с дълбоки бръчки:

-Сестра Христова, сигурна ли сте, че това е кръвта на пациента Владислав Велев?

-Разбира се, докторе! Надписвам внимателно всички проби.

-Сестро, тази кръв не е от човек?

-Какво искате да кажете, доктор Найденов? Как така не е от човек?

-Прилича на кръв от някакво животно. По морфология са доближава най-много до кръвна проба от прилеп. Много странно…!

Жана прехапа устните си и притисна с ръка убодения си от иглата пръст.

-Сестро, добре ли сте? Доста сте бледа?

-Наистина не се чувствам много добре, докторе! Сигурно кръвното ми е паднало?

Възможно е да съм объркала пробите? Сега ще проверя пак?

Тя взе епруветката и я пъхна в джоба си, а после излезе бързо. По-късно подмени пробата с друга и отгоре постави етикет с надпис:

“Владислав Цанков Велев-30 год.“

Остатъка от деня премина като на забързан кадър. Кръводарителите влизаха един след друг.

Тя работеше машинално, а в главата ѝ кънтяха думите на Владислав.

„Всичко едва сега започва! До довечера в 19 часа.“

След работа се прибра направо в къщи. Беше 18.30 часа.

„Той нямаше да дойде! Нито знаеше къде да я намери, нито пък тя щеше да му отвори!“

Въпреки това тя си облече дълга рокля, която се спускаше меко и очертаваше стройните ѝ бедра. Косите ѝ падаха на вълни по раменете. После обилно нанесе на клепките си черен туш и се погледна в огледалото. Отражението, което видя там я стресна. В зениците ѝ гореше същия огнен пламък, който беше видяла и в неговите. По гърба ѝ пробягваха студени тръпки. Нещо се случваше с нея! В този миг на входната врата се позвъни. Беше точно 19 часа. Жана се насочи като хипнотизирана към вратата, но преди да стигне до нея, видя в коридора, точно пред себе си Владислав.
“Сигурно беше забравила да заключи вратата? Как иначе би се озовал тук? Освен, ако не минаваше директно през стените?“

Лицето му почти докосваше нейното. Беше елегантен и много привлекателен.

-Здравей, Жана! Ето, че спазих обещанието си!-той пристъпи напред и ѝ подаде една кървавочервена роза.

-Как ме намери? Кой си ти? Не дойде в болницата, само за да даряваш кръв, нали?

Целта ти е била друга?

-Права си! Исках първо да се уверя, дали наистина това си ти? Не ме ли помниш, Жана?

-Какво да помня? Плашиш ме? Дори не съм сигурна, дали си човешко същество?

-Разбрала си, значи! Но това на променя нищо! Ти също вече не си!

В този миг котаракът Макс настръхнал целия, започна да съска. След това изведнъж подскочи високо във въздуха, сякаш гонеше нещо невидимо, а после със злокобно мяукане излетя през открехнатата врата. Внезапно появилото се течение накара вратата да се затвори с трясък.

-Жана, чуй ме! Ще ти разкажа всичко! Имал съм много жени, но никоя от тях не е оставала с мен до сутринта…..жива! Единствената нощ, в която мога да срещна такава жена е тази- вечерта на Кървавата луна. Трябваше да съм сигурен! Затова дойдох първо в болницата. Къде ли можеш да откриеш една принцеса от вампирска династия, освен там, където мирише на кръв? В центъра по кръводаряване. Моята кръв вече се смеси с твоята. Ти също го усети! Ние си принадлежим един на друг!

-Върви си!-тя се опита да се отдръпне от него, но той изведнъж долепи страстно устните си до нейните. Зъбите му внезапно се заостриха и после се впиха в гладката кожа на шията ѝ, където пулсираше изкусително артерията. Лекия метален вкус на топлата ѝ кръв го влудяваше. Тя усети, че ѝ прилошава.

-Жана, знаеш, че ще бъдеш моя! Ти също го искаш!

Той продължаваше да я притиска към себе си, опиянен от нейната свежа плът.

После я понесе на ръце и внимателно я положи на леглото. Косата ѝ се разпиля по чаршафа, а лицето ѝ стана восъчно бледо.

През прозореца надвисна кръглата сянка на луната, обагрена в аленочервен цвят.

Когато Жана най-накрая отвори очите си, сякаш бяха изминали няколко денонощия.

Погледна датата в телефона си и установи, че наистина е така. Леглото още пазеше очертанията на мъжа, който беше лежал там. Чаршафите все още ухаеха на неговия парфюм.

До главата ѝ стоеше розата, която той беше донесъл. Тя докосна шията си и напипа раната в областта на каротидната артерия. Капка кръв остана на върха на пръста ѝ.

“Не беше сън! Било е истина!“

Бръкна в чантата си и извади кръвната проба, която беше взела от лабораторията. Разклати я леко и установи това, което вече предполагаше. Кръвта не се съсирваше. Беше аленочервена и топла, като току що взета от пациент. Внимателно я скри в най-горния шкаф на секцията.

Докато си приготвяше кафе, в опит да раздвижи заспалото си съзнание, внезапно си спомни, последните думи на Владислав, които той прошепна преди да си тръгне:

„Ще се върна отново след шест години, Жана! Във вечерта на Кървавата луна ще дойда да взема своя син!“

Жана уплашено притисна корема си с две ръце и заплака.

-Мамо, рождения ми ден е само след три дни! Ще имам ли торта, ама с много шоколад и сметана?

-Разбира се, скъпи! Как без торта?

Жана се обърна, за да скрие сълзите, които напираха в очите ѝ. Беше го отгледала съвсем сама. Отказа дори помощта на майка си.

Знаеше, че той е специално дете. Беше изкарала тежка бременност, но беше продължила да работи, почти до самото раждане. Непрекъснатите прилошавания лекуваше с пиене на кръв направо от кръвните банки. Понякога, докато вземаше проба от поредния пациент, я изпиваше още щом той излезе от стаята. Запаси се с достатъчно банки еритроцитна маса, за да има резерва, когато се роди бебето. От време на време излизаше нощем и бродеше около близките ферми, влизаше вътре и пиеше кръв от домашните животни, но не толкова много, че това да ги убие. Не желаеше да умъртвява никой, още по-малко пък – човек.

Синът ѝ беше едно чудесно дете, с ясно сини очи, като на баща си и с нежна, много светла кожа, като нейната. По -късно тя разбра, че той страда от рядкото заболяване порфирия. Тя поразяваше хема, основната съставка, която изгражда хемоглобина. Кожата му беше изключително светлочуствителна и се покриваше с обриви и мехури, щом се изложи на слънце. Нуждаеше се от все повече свежа кръв и за това тя съкрати майчинството си, и започна по-рано работа в кръвния център. Банките, които вземаше от там бяха жизнено важни и за двамата. Когато започнаха да се усъмняват в тяхното изчезване, тя започна да пие кръв, а после в къщи я връщаше от стомаха си, за да нахрани детето. Беше прочела, че така правят женските прилепите при отглеждането на своите малки. Въпреки всички трудности, годините изминаха бързо и сега наближаваше шестия рожден ден на сина им. А още повече, датата съвпадаше с поредната Кървава луна.

Жана ставаше все по-нервна и неспокойна. Тревогата беше изписана на лицето ѝ. Очакваше неговото появяване и той наистина дойде. Появи се така внезапно в стаята, както и първия път. Беше все така красив и магнетичен, но тя вече беше имунизирана срещу чара му.

-Махай се!-тя се изпречи пред него, решена да го спре.

-Здравей, скъпа! Така ли посрещаш мъжа си? Не се ли радваш да ме видиш?

-Мамо, кой е този човек?-детето се беше свило на леглото, прегърнало коленете си, и го наблюдаваше с ужасени очи.

-Никой, Влади! Не се страхувай! Той ей сега си тръгва!

-Влади? Кръстила си го на мен?

-Казва се Владимир.

-Просто Влади! Малката промяна в името няма да промени същността му. Дошъл съм за него.

-Не! Няма да ти го дам!-тя скочи напред, като разярена лъвица, която пази малкото си. Замахна с ръката си към него, но той бързо я сграбчи още във въздуха, преди да достигне лицето му. Владислав се усмихваше, показвайки заострените си резци:

-Браво, Жана! Така ми харесваш още повече!

-Няма да ти позволя, да ми вземеш детето?-съскаше тя.

-Успокой се! При мен ще стане истински мъж, а не такова мекотело, каквото ти си направила от него. Даваш му разни замразени полуфабрикати, които може да са добре за прилепите, но не и за един истински вампир. Той трябва да пие прясна, здравословна кръв от човек, за да възвърне силите си.

Тя издърпа ръката си от неговата и неочаквано му нанесе силен удар с юмрук, точно в лицето.

Той леко се олюля, но се опита да запази самообладание:

-Слушай, Жана! Трябва да ти разкажа нещо, за което може би вече си се досетила сама! С теб някога бяхме съпрузи. През 14 век нашата фамилия владееше влашките земи на Север, а аз бях техния коронован владетел -Влад II от рода Дракула. Обичах те повече от всичко. Ти ме дари с красиви деца, но Влад III Цепеш беше нашия любим син и бъдещия граф Дракула -наследника на трона. Векове наред те търсех, за да възродим силата на рода ни. Трябваше да заченеш точно в часът на Кървавата луна, за да се роди отново нашия син Влад IV, който ще властва над целия свят. Но за да стане отново Велик, той трябва да дойде с мен! Само аз мога да го направя такъв!

-Не, няма да ти позволя да го направиш кръвожаден убиец!

Той внезапно я блъсна в гърдите и тя се строполи в противоположния край на стаята. Лицето му придоби зловещия вид на прокълнато нощно създание.

-Жана, не се опитвай да ме спреш, защото не можеш! Нищожна си като крилатите мишки, на които подражаваш. Задоволяваш се с пиенето на животинска кръв, когато можеш да владееш целия свят. Нашият син няма да бъде обречен на жалкото съществуване, което ти му предлагаш!

-Моля те, остави го още малко при мен! Аз съм негова майка! Вземи го след няколко години, когато порасне!

-Времето ми е ограничено! Само, докато трае Кървавата луна и преди той да навърши шест години, може да се изпълни знамението! Кървавата луна умножава силите ни! Можеше да го спасиш само по-един единствен начин, ако му беше дала да пие кръв от истински, жив вампир. Но знам, че ти не можеш да го направиш! Няма как да победиш вампир и да пиеш от кръвта му? Дори и човек не можеш да нараниш, а камо ли вампир! Толкова си жалка!

Изведнъж Жана се сети за кръвната проба, която пазеше в секцията. С бързината на котка тя се хвърли към шкафа с ценната течност. Епруветката изглеждаше непокътната, като току що напълнена с кръв. Алената течност съдържаше непозната ензимна съставка, която я консервираше, без да ѝ позволява да се съсири. Тя бързо я отвори и докато Владислав все още не разбираше, какво ще прави, Жана допря епруветката до устата на сина си, и го накара да я изпие. Той щеше да добие изключителна сила, но дали щеше да стане най-добрия в доброто, или най-добрия в лошото, това зависеше само от това, което той пазеше в душата си. Човешката и вампирската му същност щяха да са в непрекъсната борба, а Кървавата луна щеше да покровителствува победителя.

Жана усети силен хлад, от който кожата ѝ настръхна. Огледа се и видя, че Владислав беше изчезнал. През прозореца надничаше сребристата луна, смъкнала вече своята кървава мантия. Часовника отмерваше 12 след полунощ.

-Честит рожден ден, Влади!-Жана го притисна силно към гърдите си.

Детето обгърна врата ѝ с двете си ръце. Тя усети аромата и мекотата на златистите му къдрици.

-Мамо, какво искаше този човек от нас?

-Искаше да те върне в мрака миличък, но аз не му позволих!

-Аз не искам в мрака, мамо! Той ще се върне ли пак?

-Сега ти си много по-силен от него, Влади! Дори и да се върне пак, няма да успее да ни стори нищо!

-Обичам те, мамо! А ще има ли торта?

-Че кой става на шест години без торта? Разбира се, че ще има! С много шоколад и сметана!