Лига на мрака

От около два месеца насам малкото градче, разположено в Северна България, беше обхванато от ужас. Вече бяха оповестени няколко случая на хора, загинали при мистериозни обстоятелства. Макар че силите на реда и кметът правеха всичко възможно да потулят подробностите и да успокоят гражданите, паниката растеше с всеки изминал ден. Разследващите не успяваха да постигнат пробив най-вече защото липсваше ясна последователност и почерк на престъпленията. Жертвите бяха различни по пол и възраст, а причините за смъртта варираха от удушаване до умишлено заразяване с някакъв неизвестен паразит, който ги беше разял и обезобразил страховито. В една от местните гимназии също цареше оживление. Първият час беше започнал преди петнадесет минути, а учениците от дванадесети клас не спираха да се въртят и да шушукат. Учителят, суховат мъж на средна възраст, пишеше мълчаливо физични формули на дъската, а изражението му подсказваше досада и примирение, тъй като отдавна се бе отказал да води война за дисциплината в клас.

– Татко снощи си дойде много късно от управлението. Очите на трупа са били извадени, а червата му са били обвити около шията! – Виктор, един от побойниците на класа, говореше разпалено.

– Жестоко! – Марин, другарят му по чин, го гледаше с широко отворени очи.

– Ох, не ща да слушам! – Стефи, празноглава „кифла“, чието внимание обикновено беше погълнато от гримове и клюки, сега изглеждаше притеснена.

– Аз предлагам, когато убиецът се появи да му дадем изкупителна жертва. Защо не Полина? Ако обаче си пада по канибализъм, ще преяде, хаха! – мъжкараната на класа, Антония избоботи с дебелия си глас и всички се обърнаха към последния чин. Там седеше свито момиче с очила с дебели стъкла, което гледаше надолу. Откакто се помнеше Полина мразеше живота си. Мразеше да се гледа сутрин в огледалото, откъдето я гледаше един образ, който събираше в себе си всички отрицателни черти, които лошите тийнейджъри в тази възраст не можеха да подминат. Макар че беше висока на ръст, по тялото ѝ ясно си личаха излишните килограми. Лицето ѝ беше осеяно с тежко акне и лунички, а на носа ѝ се мъдреше едра релефна бенка. Рехавата ѝ рижава коса приличаше на слама. Разбира се, булитата не можеха да пропуснат и зъбите – изключително криви и зле подредени, те придаваха на говора ѝ силно изразен дефект. Единственото красиво нещо в това лице бяха очите – изразителни и небесносини, наследени от майка ѝ. Полина бе едва на десет години, когато нейната майка реши да напусне семейството си. Не беше удовлетворена от живота в панелка със съпруг автомонтьор в кварталния сервиз, чиято безхарактерност и липса на амбиции стигаха единствено до често пийване и излежаване. Беше разочарована и от дъщеря си. Момиченцето не беше взело почти нищо от нейните красиви черти и интелект, както самата тя горчиво обичаше да казва. Всички тези обстоятелства бяха довели до един безрадостен детски живот, лишен от любов, внимание и грижи. Това на свой ред пък беше довело до липса на самочувствие и увереност, както и до плахост и затвореност. Детето така и не успя да създаде приятелства, а единственото нещо, което го правеше истински щастливо, беше рисуването. Както се досещате, Поли не беше силна ученичка. Всекидневно отхвърляна и подигравана, девойката беше приела съществуването си пораженчески в един жесток свят, в който не можеше да се впише.

**

Наближаваше пролетната ваканция и цялото училище говореше за предстоящия купон, който се организираше по този повод. Няколко млади учители със свежи идеи бяха успели да издействат използването на големия физкултурен салон, като беше предвидено да има кетъринг, професионално озвучаване и различни игри. Тук рядко се случваше нещо интересно, затова идеята беше посрещната с всеобща радост. През последните седмици не беше извършено нито едно убийство и атмосферата сред жителите беше по-спокойна. Полина също реши да отиде, поради простата причина, че вкъщи не я чакаше по-интересна алтернатива. Развеселени и подпийнали ученици танцуваха и разговаряха оживено, а силната музика се смесваше с викове и смях.

– Я, прасето е решило да дойде и да се наплюска на аванта! Роклята ти ще се пръсне! ­– Стефи и приятелката ѝ Моника хвърлиха подигравателен поглед върху Полина.

– С тези зъби как въобще ядеш? Да не си бобър?! ­– момиче с платинено руса коса и къса рокля, която едва прикриваше бельото му, правеше смешни физиономии и имитираше походката на Поли.

Полина сведе поглед. Беше свикнала с това отношение и обикновено то не я впечатляваше, но сега се почувства засрамена заради Иво, най-популярното момче в цялото училище, което седеше наблизо и пиеше бира. Висок близо метър и деветдесет, с атлетично тяло и зелени очи, той беше мечтата на всяка ученичка. Свикнал на непрекъснато внимание, младежът обикновено се държеше нахакано и надуто, а за бройките му и опита със забранени вещества, се носеха пикантни легенди. Той беше в класа на Полина, която също беше влюбена в него, но дори не смееше да си мечтае той да я заговори, камо ли да я покани за дама на бала им, който предстоеше след няколко месеца. Натъжена, тя се отправи към тоалетните, а на излизане усети силен удар в корема. Превивайки се от остри болки, тя съзря Антония.

– Това да ти е за урок! Да не гледаш така Иво!

Момичето се готвеше да си тръгне, когато чу някой да вика зад гърба му.

– Добре ли си?

В коридора стоеше непознато момиче на възрастта на Поли, облечено в черни дрехи. Косата му беше лилава, а на носа му проблясваше огромна обеца. Въпреки екстравагантния си вид, в погледа на непознатата се четеше загриженост и дружелюбност.

– Аз съм Ани. Не уча тук, но бях поканена. Как се казваш?

– Полина, приятно ми е! – Поли се изчерви и с неловкост огледа непознатата.

– Ако ти е скучно, можеш да дойдеш с мен в парка. Там се събираме с компанията.

Полина не вярваше на ушите си. От години никой не се беше обръщал приятелски към нея, а какво остава да я покани някъде. Тя с радост кимна и двете се отправиха към изхода на училищната сграда. Наближаваше полунощ и паркът изглеждаше тайнствен и пуст. По гърба на Поли пропълзяха тръпки, когато си помисли, че опасният убиец можеше да се крие някъде тук. Двете приближиха към една от най-отдалечените пейки, скрита между вековни борове и храсти. Някой беше пуснал хевиметъл от телефона си, а във въздуха се носеше аромат на бира и марихуана.

– Водя ви нова дружка. Това е Поли! Няма си компания, затова я поканих при нас.

Висок и слаб младеж с пънкарска прическа и размъкнати дрехи подаде ръка на новодошлата.

– Аз съм Станимир, искаш ли да си дръпнеш? – той приближи цигарата.

Полина поклати глава. Жена на средна възраст, облечена в дълга рокля, се усмихна топло.

– Аз съм Александра.

Малко встрани стоеше добре сложен гологлав мъж, който оглеждаше срамежливото момиче с любопитство.

– Добре дошла, аз съм Петър. В нашата компания ще ти хареса.

Малко по малко Полина започваше да се отпуска. Докато отпиваше от чашата си с бира, тя с интерес слушаше историята на новите си познати. Разказаха, че са живели в различни краища на света и уморени от прекалено динамичен начин на живот, били решили да се установят в този малък град, незнайно докога. Запознали се случайно, като ги свързвали общи интереси като хевиметъл музиката и любовта към философските науки. Всички те имаха различни професии. Станимир беше доставчик на храна, Ани работеше във верига за бързо хранене, а Александра – в агенция за недвижими имоти. Единствено гологлавият мъж не сподели много информация за себе си, а в погледа му имаше нещо мистериозно. Едва сега тя забеляза, че всички те носеха на вратовете си верижка с пентаграм от черен метал, чийто връх сочеше надолу. Тийнейджърката не се осмели да попита защо, но предполагаше, че това е символ на тяхната принадлежност към една общност, в която самата тя много искаше да принадлежи. Нощта премина в задълбочени разговори за смисъла на живота, за това колко е лоша човешката природа, как Бог не съществува и колко е важно човек да има своя „глутница“, която да го приема безрезервно. Полина слушаше с възхита. Цял живот беше мечтала да се впише, а сега тези хора я приемаха и разбираха, без да я съдят и да ѝ се подиграват. Тя не помнеше точно откога, но за първи път се почувства щастлива.

**

Следващите няколко седмици за Полина минаха като сън. В рамките на няколко дни отново бяха открити пет трупа на хора, загинали при неясни обстоятелства, но сега тя нямаше време да се страхува. Вниманието ѝ беше изцяло погълнато от друго. Неусетно девойката се сближаваше все повече и повече с новите си приятели и беше истински доволна, когато разбра, че я канят да стане част от тяхното движение, носещо името „Лига на мрака“. Не им отне много да я убедят, че това не е обикновено движение, нито религиозна секта, а тайно общество за духовно пробуждане. Светът не биваше да съществува в сегашния си вид. Беше прекалено уродлив, несправедлив и лицемерен. Нуждаеше от спешно пренареждане. Той щеше да принадлежи на тези, които не се боят да го пренапишат. Единствено чрез хаоса и разрухата това щеше да е възможно. В него трябваше да останат само достойните и избраните. По-голямата част от човечеството не беше такова. Избраните щяха да изчистят новия свят от всичко старо и ненужно. Щяха да го освободят. От ненужните хора, порядки, но най-вече от религиозните вярвания, свързани с Господ. Според „Лига на мрака“ никой не биваше да служи на Бог, защото истинската сила се криеше в мрака. Светлината лъжеше. Къде беше Бог, когато Полина беше тормозена и пренебрегвана? През всичките тези години той беше ням свидетел на страданията ѝ, но не направи нищо. Вероятно не му пукаше или просто силата му отдавна беше изчерпана. Сега друг щеше да бъде начело на цялата вселена. Някой много по-могъщ. Някой, който бавно набираше власт и влияние. Самият Дявол. Петър, който беше лидер на движението в града, ѝ обясни, че техният върховен господар не бива да бъде назоваван директно, защото по тази начин се привличало вниманието му, а когато за това нямало сериозна причина, той се гневял, че го безпокоят. Вместо това тя можеше да го нарича „Черният владетел“, „Пазителят на мрака“ или просто „Той“. Докато слушаше всичко това, Полина беше обхваната едновременно от страх и почитание, тъй като осъзнаваше могъществото на това свръхестествено създание, което съвсем скоро щеше да властва над света. Годината беше 2023, но нищо вече нямаше да е същото.

– Поли, мисля, че вече си готова за посвещаващия ритуал. Ще те заведем в нашата тайна база, където ще узнаеш още неща. Помни, че ти си много специална и си част от малцината избрани за тази роля – да бъдеш жрец и последовател на Пазителя на мрака! – заяви един ден приповдигнато Петър.

– Малко ме е страх. – смънка тийнейджърката.

– Това е част от процеса. Страхът и падението са първата крачка към възхода!

Малко преди полунощ цялата компания се отправи към края на града. В далечината тъмнееше гъста гора, а сребристият сърп на луната надничаше студено и любопитно между върхарите на дърветата. Насред гората, старателно скрита между дървета и лехи с канабис, се издигаше дървена барака. На пръв поглед бараката изглеждаше неугледна, но още щом пристъпи прага, Полина усети, че наоколо витаеше нещо необикновено. Нещо древно и окултно. Нещо зло. Спотайваше се някъде и сигурно скоро щеше да се покаже. Страхът пълзеше по кожата ѝ, а сърцето ѝ биеше учестено. Бараката се състоеше само от едно помещение без нито един прозорец. От едната страна беше разположена стара дървена маса, върху която лежеше старинна книга, чаши със засъхнала червена течност, буркан със сушени билки, различни по размер ножове, клещи, брадва, кожени камшици и дебела папка с документи. На отсрещната стена беше подпрян малък гардероб. Светлината идваше от големия брой запалени свещи, които хвърляха зловещи сенки по стените. Едва сега Полина забеляза плакатите, които бяха закачени по стените. Огромни черни надписи на червен фон гласяха: „Ние служим на мрака!“, „Светлината лъже“, „Култ към разрушението!“, „От разруха до просветление!“, „Долу светлината!“. Най-плашещото от всичко обаче, несъмнено беше един голям черен трон, който се издигаше в средата на бараката. Беше обкован със злато и скъпоценни камъни, а на гърба му беше изобразен огромен пентаграм с обърнат връх надолу. Полина потрепери при мисълта за кого беше предназначен тронът. Всички насядаха на пода, а Петър взе старинната книга в ръце и заговори тържествено.

– Скъпи приятели. Поддръжници на нашия велик владетел, днес Полина официално ще стане част от „Лига на мрака“. Ще следва достойно нашата мисия, а именно да угасим завинаги светлината и силата на мрака да завладее света. Преди обаче да пристъпим към ритуала, искам да кажа няколко думи.

Полина се взираше в лицето му. Петър говореше толкова убедително и обаятелно, че съвсем не беше странно, че беше един от лидерите на движението. Този мъж излъчваше ярка харизма и чар, които караха хората да го следват безропотно. Централата на организацията се намираше в САЩ, като той беше една от ключовите фигури, набиращи нови членове в различни градове и държави. Беше изключително интелигентен и проницателен, и това му помагаше да преценява безпогрешно кой е подходящ и кой не. Предвид малобройния състав на членовете в този малък град, беше ясно, че селекцията е строга. Сега той посочи книгата и продължи:

– Това е нашият пътеводител. От днес нататък тази книга ще бъде твое основно четиво. Тук е описано какво е длъжен да спазва всеки член на „Лига на мрака“, също така какво му е позволено и забранено. Ще ти прочета някои от най-важните задължения: „Всеки член е длъжен да сее хаос и разруха, да подкопава морала и ценностите в обществото, да извършва унищожителни дейности в името на по-бързото изчистване на старото, да създава съмнения и недоверие, да се бори срещу Господ и официалните религии, да набира нови членове, да предизвиква страх и параноя, да отдава тялото и душата си на Него и всички останали членове, да извършва по пет убийства всеки месец като жертвоприношения в знак на почит и преданост към Пазителя на мрака…“.

Като чу последните думи, Полина усети, че се сковава от ужас. Значи това се криеше зад мистериозните убийства. Това не бяха погубени човешки животи, а просто част от един зловещ култ. За момент през главата ѝ преминаха хиляди мисли ­– брутален страх, съжаление към жертвите, желание да избяга, но също така и стремеж да бъде силна, приета. Все пак, вече беше прекалено късно за каквото и да било. Това беше правилният път, просто трябваше да превъзмогне страха и слабостта си. Петър се изправи и отвори гардероба. В ръцете си държеше черен чувал, който положи на пода, голяма спринцовка и черна верижка с пентаграм, същата като тези, които носеха всички те. Мъжът разтвори внимателно чувала и от него се показа труп. Трупът беше на дете, като съдейки по вида му, то бе загубило живота си съвсем наскоро. Петър взе една чаша от масата и един голям нож. Всички стояха безмълвно, а силният шок, който връхлетя Полина, я накара да се разтрепери неудържимо.

– Това е част от ритуала, Поли. Децата са невинни и необременени с религиозните вярвания на възрастните, затова чистата кръв, която ще изпиеш тази вечер, ще ти помогне да се извисиш по-лесно. – при тези думи той направи напречен разрез през корема на трупа и започна да събира кръв със спринцовката. Когато чашата се напълни, Петър се огледа доволно. Очевидно, всичко вървеше по план. Накара Полина да коленичи пред олтара, а всички останали се събраха около него.

– Тази верижка показва твоята принадлежност към нашия господар. Когато той е наблизо, петолъчката ще свети в червено и ще гори кожата ти. Освен това в нея има свръхестествена сила. Достатъчно е да я насочиш към всеки, който трябва да умре, и да изречеш наум това, което искаш да му се случи точно. Този талисман ще те пази. – лидерът закачи верижката на врата ѝ и поднесе към ръцете ѝ чашата с кръв, към която добави щипка от сушените билки в буркана.

Поли трудно успяваше да овладее инстинкта си за повръщане. Сърцето ѝ препускаше като лудо, а краката ѝ бяха като парализирани.

– Остават няколко минути до полунощ, когато тайнството ще се извърши. Ще призовем нашия господар. Повтаряй след мен! – нареди Петър. – О, Пазителю на мрака! Ти, Господарю на тъмнината! О, велики Дяволе! Призовавам те! Полагам своята клетва за вярност! Ще ти служа вечно! Предавам душата си на теб за вечни времена!

С огромно отвращение момичето пресуши чашата с кръв. Тронът леко изскърца, сякаш някой току-що се беше настанил върху него. Свещите започнаха да изгасват една по една. Полина усети полъха на чистия ужас.

– Той е тук. – прошепна тихо Петър.

Никой от присъстващите не вдигаше очи към трона, което беше знак за преклонение и почит. Това донесе известно облекчение на тийнейджърката, защото едва ли щеше да понесе гледката на този, който сега седеше там. Въздухът се изпълни с мирис на сяра и изгоряло. Всъщност миришеше на нещо още по-лошо. Миришеше на страх, на отчаяние, на спомени и грехове, които човек обикновено иска да забрави. Полина усети пронизваща болка на шията си и забеляза, че пентаграмът светеше в ярко червено и прогаряше кожата ѝ. Стаята силно се разтресе, а в следващия миг всичко утихна. Свещите отново се запалиха, а въздухът придоби обичайния си дъх на застояло.

– Ритуалът приключи успешно. Вече принадлежиш на Него. Остава само още една стъпка, за да бъде всичко както подобава. За да се извисиш, трябва да преминеш през страдание, което аз ще ти причиня в името на твоето добруване. Вие можете да си вървите. – Петър махна с ръка към Ани, Александра и Станимир.

Щом останаха сами, гологлавият мъж нареди на Полина да свали всичките си дрехи и да остане легнала на пода. Тя се подчини без възражение. Той грабна един от кожените камшици и започна да нанася жестоки удари върху младото тяло. Девойката плачеше и пищеше, но лидерът на движението изпълняваше необходимото, без да се впечатли от това. След като тялото на Полина се покри с кървави рани, той разкопча панталона си и извърши насилствено онова, което за всяка млада жена трябваше да е специален момент. С последни сили тя вдигна очи и видя самодоволното лице на Петър. После изгуби съзнание.

**

След ритуала всичко за Полина се промени. Ден след ден, тя се чувстваше все по-силна и уверена, а моралният ѝ компас полека избледняваше. Емпатията, покорният характер и жалостта, която преди изпитваше към по-слабите като нея, постепенно се превръщаха в далечни понятия. Преобразяването беше видно дори и физически. Поли с изненада откри, че всеки ден лицето и тялото ѝ придобиваха все по-пленителна красота, за която не бе и мечтала. Лицето ѝ се изчисти напълно, чертите станаха по-меки и правилни, очите – още по-изразителни, косата се превърна в гъста пепелно руса грива, а усмивката ѝ разкриваше бели и перфектно подредени зъби. Тялото ѝ също стана хармонично. Нямаше и следа от излишните килограми, като вместо това изящни женски извивки допълваха грациозната походка, с която се движеше. Представянето ѝ в училище също се промени. Изкарваше високи оценки с лекота, а когато рисуваше, някаква невидима ръка ръководеше нейната, за да се родят най-съвършените форми. Съучениците на Поли вече я възприемаха различно. Все още беше вълк единак, но в нейната аура имаше нещо, което те не можеха да си обяснят, но ги караше да стоят на разстояние, затова рядко влизаха в контакт с нея. Тя служеше на движението изключително стриктно и нямаше търпение да започне да изпълнява своята „норма“ за пет убийства месечно. Знаеше, че трябва да е предпазлива и убийствата да са изпълнени различно. Петър ѝ беше обяснил, че когато техният господар е много доволен от някой от членовете, може да го посети лично. Тя тръпнеше за този момент, макар че все още чувството за страх не я беше напуснало напълно.

Една сутрин, малко преди първия час Полина миеше ръцете си в училищните тоалетни. Отнякъде се появи мъжкараната Антония.

– Я, грозното пате се превърна в лебед! – дебелият глас подразни Поли и тя тутакси насочи сатанинския знак към съученичката си. Някаква невидима сила запрати Антония в една от кабинките и потопи главата ѝ в тоалетната чиния. Тя усети щипещи болки по цялото тяло и обезумя, когато видя, че това бяха малки червеи, които настървено късаха плътта ѝ. Мъжкараната не можеше дори да извика, защото сякаш някой я стискаше за гърлото. Червеите бързо успяха да прегризат и гърлото ѝ, а глухото клокочене на кръвта накара Поли да се усмихне. Тя побърза да влезе в час, защото беше въпрос на време някой да открие тялото. След около час наистина беше вдигната силна тревога и цялото училище беше строено на спортното игрище в двора. Директорката се опитваше да се овладее и обясняваше на полицаите, изпратени на място, че учебното заведение винаги е било смятано за едно от най-сигурните места в града. Шокът и суматохата бяха обхванали всички ученици и членове на персонала, затова логично учебната дейност беше преустановена за неопределено време.

Полина чувстваше задоволство. Това убийство я караше да се чувства силна и значима, особено пред своя върховен господар. Беше изчистила света от човек, който беше ненужен. Беше си отмъстила за всичките години тормоз. В главата ѝ се въртяха идеи за следващите жертви и тя усещаше сладко вълнение в стомаха. Извършителят никога няма да бъде разкрит, тъй като в тоалетните нямаше камери, а тя дори не беше пипала тялото с ръце. Определено късметът беше на нейна страна. Тя се убеди в това още същата вечер, когато срещна случайно двете празноглавки Стефи и Моника. Облечени пошло и безвкусно както обикновено, те обсъждаха важни теми като огромната вероятност да останат на поправителни изпити и сексуалните си преживявания с бегло познати момчета. Държанието им към Поли през всичките години, в които учеха заедно, беше надменно и подигравателно, но откакто тя се преобрази, те нескрито ѝ завиждаха и искаха да приличат на нея. В същото време несъзнателно техният инстинкт за самосъхранение им шепнеше, че не бива да влизат в конфликт с нея, затова сега те се опитаха да завържат нормален разговор.

– Как е, Поли? – глуповатият поглед на Моника се плъзна по впитите дънки на Поли.

– Спечелих процедура за безплатно поставяне на хуалурон в устните, но задължително трябва да доведа две приятелки. Чудя се кого да извикам? – Полина се стараеше да изглежда замислена.

Очите на двете момичета светнаха, щом чуха за неустоимата оферта.

– Ние можем да дойдем! Много искаме да сме ти приятелки. Ние такова…преди просто се бъзикахме, нали знаеш. – Стефи въртеше очи подмазвачески.

В корема на Полина отново се надигна познатата жажда за мъст, но тя я потисна. Знаеше, че колкото повече бави намисленото, толкова по-сладко ще бъде усещането накрая.

– Добре, момичета. Да вървим тогава. – тя се усмихна и трите тръгнаха. Стигнаха до панелния блок, където живееше. Обясни им, че салонът се намира в един от апартаментите, но това по никакъв начин не бивало да ги притеснява. Когато влязоха във входа, тя отключи вратата на мазето и докато разберат какво стават, ги бутна вътре.

– Трябва да взема нещо, момичета. Ще ме изчакате, нали?

Моника и Стефи се спогледаха. Макар да не бяха особено интелигенти, нещо им изглеждаше не съвсем наред. Тя ги поведе в една от мазите. Въздухът миришеше на мишки и на застояло.

– Искате да бъдете красиви, а? Сега ще ви разкрася хубавичко! – без да дочака отговор, Полина зашлеви и двете с всичка сила и започна да ги налага. Яростта ѝ беше толкова неукротима, че те не можеха да се изправят от пода. След това спря за секунда и насочи пентаграма към тях. Това, което си пожела наум, със сигурност надминаваше и най-страшните им кошмари. Една костелива черна ръка се протегна изотзад и бръкна в устите им. Изтръгна езиците и гласните им струни, за да не могат да викат за помощ. Те започнаха да ръкомахат и да се оглеждат безпомощно около себе си, полудели от ужас и отчаяние. Това обаче не беше всичко. Същата костелива ръка обля телата им с някаква разяждаща и лепкава течност и от тях започна да излиза пушек. В рамките на няколко минути косите и кожите им се стопиха, а крайниците им се отделиха от телата. Болката беше толкова силна, че Моника и Стефи загубиха съзнание. Накрая това, което остана от тях бяха само оглозгани скелети. Полина си отдъхна и погледна часовника си. Беше станало късно, жителите на блока вероятно отдавна спяха, затова тя не срещна никого, докато се качваше към своя дом.

**

Несигурността и паниката в градчето бушуваха с пълна сила. След трите ужасяващи убийства жителите бяха по-объркани от всякога. Беше издаден вечерен час и забрана за придвижване вечер в пусти и неосветени места, а дежурни полицаи патрулираха в различни части на града. Учебната дейност беше възобновена при засилени мерки за сигурност. Полина знаеше, че трябва да е по-предпазлива от всякога, но потребността да убива и чувството за дълг към Дявола, я караха да крои планове за нови жертви. Жертвата я намери сама. В една ранна сутрин тийнейджърката вървеше към училище, когато чу подвикване зад гърба си. Беше побойникът Виктор. Той редовно вземаше насила джобните пари на по-слабите от него и се чувстваше безнаказан, понеже баща му работеше като полицай. Полина многократно бе отнасяла шамари в случаите, когато отказваше да му даде парите си за закуска. Сега тя се запъти към близкия пуст строеж и размаха портфейла си.

– Имам двайсетачка. Давам ти ги, само не ме бий! – тя се опитваше да изглежда изплашена.

Без да се замисли, той се приближи и протегна ръка, за да вземе банкнотата. Пред очите му проблесна някакъв странен символ във формата на звезда и той мигом се намери паднал по гръб. Нещо невидимо започна да дърпа четирите му крайници в различни посоки, докато не ги откъсна. А викът му секна, когато същото се случи и с главата. Полина продължи към училище и изкара целия учебен ден, а малко преди да си тръгне, Иво я покани да излязат. Най-популярното момче сега искаше да я има. Познатата тръпка се надигна в стомаха ѝ. Вечерта мина неусетно. Младежът беше истински привлечен от красивата си съученичка. Разхождаха се в парка, пиха по нещо в един бар, а по-късно той я извика в дома си. Лежаха в леглото, а Иво нямаше търпение да се наслади на голото ѝ тяло. Ако преди няколко месеца някой му беше казал, че това ще се случи точно с това момиче, той щеше да се изсмее. Беше му под нивото дори да разговаря с такива момичета. Ненавиждаше загубенячки. Неочаквано тя стана от леглото и му хвърли гневен поглед.

– Много ме искаш, нали? Повърхностен надут задник!

Преди да успее да отговори, Поли вече беше насочила верижката срещу него. Мършавата ръка се протегна в полутъмната стая и откъсна мъжкото му достойнство. Дъхът му секна. Нещо затискаше устата му и от нея не можеше да излезе нито стон. Леглото бързо прогизна от кръв, а под него изпълзяха гигантски плъхове, които с апетит изядоха първо това, което беше откъснато, после очите и сърцето му, а накрая и всичко останало. Поли потри доволно ръце. И тук всичко беше минало безпогрешно.

Полина беше много горда от себе си. Беше изпълнила задължителните пет убийства перфектно, без да остави никакви следи. Получи признание от Петър, както и от останалите членове на лигата. Получи и щедро парично възнаграждение. Това означаваше, че най-вероятно Той щеше да я посети. И то се случи. Една нощ тя спеше дълбоко, когато чу почукване по таблата на леглото. Това я събуди и тя усети едновременно вълнение и смразяващ страх. Мракът в стаята се сгъсти и от него започна да се оформя силует, който ставаше все по-ясен. Познатата остра миризма на сяра изпълни въздуха. Тогава го видя. Беше неестествено висок и леко приведен. Тялото му беше слабо и издължено, крайниците – твърде дълги, с пръсти като сухи клони, които се огъваха под ъгли, невъзможни за човешките стави. Ноктите изглеждаха съвсем като човешки. Опашката му завършване с остри твърди косми. Кожата му беше катранено черна и приличаше на овъглена напукана повърхност, като под нея проблясваше тлееща червенина, подобна на лава. Лицето му беше най-ужасяващото. Не защото беше грозно, а защото носеше смесица от уродлива човешка красота и диво излъчване на звяр. Очите му – червени бездни без дъно, заплашваха да погълнат всеки, който погледнеше в тях. Скулите му бяха ясно изразени, което придаваше на изражението му особена строгост. Устните му бяха тънки, разтегнати в лукава усмивка, а от челото му се издигаха гладки и закривени рога, които приличаха на вековни корени, израснали направо от черепа му. Движенията му бяха отмерени и леки. Той не стъпваше, а се плъзгаше над пода, а сенките наоколо се движеха покорно в неговия ритъм, сякаш, за да му направят път. Дяволът не говореше. Само знаеше всичко. Притежаваше. Обсебваше. Тя усети ледения му дъх до лицето си, лепкавият му език се плъзна до ухото ѝ, а допирът на кожата му ѝ причини изгаряща болка. Беше готова да му се отдаде напълно. Тялом и духом. Прочел мислите ѝ, той се настани върху нея. Движенията му първоначално бяха плавни, а после забързани, като ѝ носеха едновременно болка и наслада. Не след дълго конвулсиите на удоволствие разтресоха тялото ѝ и пареща болка изгори шията ѝ, там където се намираше пентаграмът. После той изчезна и всичко утихна.

**

През следващите седмици Полина се чувстваше странно, но продължаваше да изпълнява задълженията си. Създаваше конфликти и съмнения между хората, опитваше се да подкопае основната религия и ценности, като това ѝ се удаваше най-лесно сред по-малките ученици. Оглеждаше се за нови потенциални членове на „Черна лига“ и кроеше планове за следващи жертви. Въпреки това, тя не можеше да пренебрегне неразположенията, които напоследък изпитваше ежедневно, а когато накрая разбра, че е бременна, в главата ѝ всичко се преобърна. Сякаш някой я разтресе и я събуди от някакъв страшен сън. Това променяше всичко. Детето можеше да е на Петър или Станимир, с който тя също беше имала контакт. Можеше дори да е на самия Дявол, но тя трябваше да го спаси. В нея се надигна непознат досега защитен инстинкт, искаше да предпази това невинно създание. Вътрешно знаеше, че ако остане тук, то трябваше да бъде пожертвано и никога нямаше да е само нейно. Вече нищо друго нямаше значение. Не искаше да служи на никого, не искаше да отмъщава или да променя света. Трябваше да спаси себе си и рожбата си. Трябваше да се измъкне. Това беше просто една дяволска секта, която примамваше нещастни и самотни хора, за да ги използва за чудовищните си цели и да ги отдалечи от Бог, от светлината. Как можеше да е толкова наивна? О, как се разкайваше. Полина нямаше време за губене. Събра малко багаж и се отправи към близката автогара. Хвана първия автобус и когато пристигна в другия град, влезе в първата църква, която намери. Прекръсти се, коленичи на пода и впи отчаян поглед в изкусно изрисуваните икони. Чу се сподавено хлипане. Поли се молеше за душата си.