Най-дългият ден

Стаята, посрещала невъзмутимо низостта на десетки човешки същества, за пръв път изглеждаше отвратена и като че ли уплашена от настоящия си обитател. Стените й пуснаха влага и хлад и ако можеха, щяха да се срутят върху него. Или поне с такова впечатление остана отец Джон, когато влезе рано сутринта, за да прекара деня с Жан, който без поздрав, словоохотливо подхвана:

– Не помня дните, в които казват, че сме били щастливо семейство. Но си спомням добре, как баща ми ни пребиваше. Заради косъм в супата, заради главоболието си, заради времето. Като станах на пет, започнах да отключвам тайно входната врата, докато той се чукаше с поредната курва, за да може мама – изтощена и премръзнала, да се прибере на топло. Скривахме се в детската ми стая. На шест се опитах да я защитя, като застана между тях, но това го озвери още повече. Не разбирах какъв му е проблема. Знаех само, че искам да изчезне и никога да не се върне. През делничните дни, с нас живееше и прислужница, която изпълняваше функциите на кухненски робот. Тя беше няма и глуха за особеностите на бита ни. Едрогърда, дебелогъза и мазна мулатка. Искаше да й казвам леля Пег пред другите, а насаме беше “мон шери”. Когато оставахме сами, обичаше да се съблича и да чисти гола. Винаги сваляше дрехите от гърба ми. Струваха й се мръсни, независимо от това, че съм ги облякъл преди минути, а после се отъркваше в мен и ме масажираше, защото все й изглеждах схванат. Веднъж седнахме да обядваме, докато чакахме сушилнята да извърти. Аз се окапах и посегнах към салфетките, но тя ме възпря и започна да облизва храната, паднала по слабините ми. Изчаках търпеливо да приключи. Облякохме се и ми пусна DVD-то, защото извън неловките нуди сесии, не обичаше да ми обръща внимание. Нов диск, с приказката за Червената Шапчица ме заплени. Седнал на земята пред екрана, усещащ още затоплената материя по кожата си и неприятната миризма на слюнка, смесена с тази на омекотител, за пръв път почувствах онази част, зад челото ми, да прещраква. Пръстите ми се размърдаха като чужди и ме отведоха до кухненската ножица. Пег хъркаше на дивана. Доближих я бавно, концентриран върху издигащата се и спадаща планина от сланини. <<И ловецът взел ножа>>. Забих едното острие в долната част на туловището й. Изпищя. Клепачите й се скриха някъде дълбоко под веждите, а очните й яблки щяха да изскочат <<забил го в корема на вълка>>. Изправи се и залепи потната си ръка на лицето ми, тласкайки го назад, <<и го разпорил>> а аз натиснах металът нагоре, наблюдавайки с любопитство. Прислужницата придържаше вътрешностите си, опитвайки се да стигне до телефона, но падна в средата на хола. „Не знаех, че си пълна със змийчета”, изръсих, ха-ха. Повдигнах рамене, разочарован от изсипаното съдържание, което на всичко отгоре миришеше гадно и се върнах на старото си място. Чух шайбата на телефона да се завърта и последните й думи: „Той е чудовище”. Намръщих й се и обиден реших, че повече няма да й говоря.

– Не почувства ли поне за миг, че вършиш нещо нередно, синко? Ами родителите ти?

– Няма по-голям кеф, от това в такива моменти да ме гледат, разбираш ли? Тогава наистина ме забелязват и се интересуват от разни работи. Питат „Защо?”, ”Как?” и т.н. Друго чувство не изпитвам. И не искам. А ченгетата почти закопчаха баща ми, но всичко си остана на хартия. Виж ме, ти би ли обвинил това лице? – Жан доближи главата си към мъжа отсреща и го порази с онази плашеща красота, която в първия миг те покорява, притегля те към себе си, а сетне си казваш, че в нея трябва да има пръст Сатаната. – Когато можех да излизам вече сам, от всичко, най-много обичах да ходя в парка. Изкарвах цял ден на пакетче дъвки и фуния със семки. Гледах как обикновените хора, с обикновените си семейства се вълнуваха: “Тате, тате, ще ми купиш ли сладолед?!”, а после некадърните дребосъци го изпускаха и цивреха. Имаш ли представа колко деца на ден си изпускат сладоледите там?! Поне седем. Цели седем ги изяждат мравките. А в почивните дни – дори повече. Престъпление! Наблюдавах ги от любимата ми пейка. Винаги беше свободна, защото на дървото отгоре се събираха доста птици и я осираха цялата. Отдясно на нея се намираха павилионите за храна, отляво зелената площадка, на която бездарничетата се учеха да карат колела. Рай. Редовно падаха, нищо, че имаха помощни гуми. А ако нямаше някой по-бдителен родител, да видиш какъв смях, като им метнеш камъче. Направо се размазваха. Но аз отивах за друго. Като се свечери, плъзваха разни спортяги, които тичат насам-натам и стопани, дето ги мързи да си помръднат задниците, та си пускат кучетата да скачат наоколо. Ммм…още ми е тръпка. Най-вече дребните породи. Тупуркат ведро и всяко косъмче вика „ гушни ме”. Мека душа съм, какво да се прави. Щом безотговорно ги изпуснеха от очи, тръгвах към дома с нова рошава топка. Доверчива, гальовна. Първото, което прибрах, баща ми го помля с лопатата, но следващите… Не успявах да се сдържа до вкъщи. То е като да гледаш кутия с бонбони и да не си вземеш, като да знаеш, че под елхата има подаръци и да чакаш до сутринта. Както си махат с опашки, ги хващах под предните лапички и докато се огъват, в опит да се застопорят във въздуха, стисках с все сила. Пръстите ми потъваха с припукване и копчестите им очи се изцъкляха, досущ като човешки. Действаше ми като опиат. Целия свят изчезваше, звуците се забавяха, заедно с колите, вятъра и въртенето на земята. Но твърде скоро осъзнах, че това е само малка хапка от голямата торта, ордьовър. Вземи си, впрочем, не се сетих да те поканя. Добре са го приготвили. – посочи печеното, което изстиваше между останалите вкусотии.

– Нямам апетит. Ще се въздържа.

– Ти губиш. Та, както и да е, в последно време не съм ходил натам. Започнах да си търся по-силни усещания. Онази, за която ти разказах…

– Пег?

– Същата. Не ми излизаше от ума. Някак си, по-друго е. Когато е човек, преди да умре, почти има телепатия, чувам мислите му, бъркам и си играя с тях. Всеки се вторачва в другия и се опитва да се постави на негово място.

– Казаха ми и за младо момиче. Какво се случи между вас?

– Беше нова. Премести се в 10-ти клас. Когато я видях за пръв път, обезумях. Харесвах я много. Беше единствената, която ме караше да се чувствам значим. Зимата се подхлъзнах и си счупих крака, а тя ми носеше домашните и джинджифилови курабийки. Но се оказа мръсница, като всички останали. Подведе ме.

– С какво?

– Като оздравях, през ваканцията я поканих на среща и ми отказа. Заради зубъра Джофри. Ебаси името има и той. Срещала се с него, пфф. Вбесих се. Трябваше да я видя на всяка цена и излъгах, че се нуждая от помощ с уроците. Знаех, че си изкарва джобните, като помага на други да се справят с материала. Дойде с огромната си раница, която Бог знае как успяваше да вдигне и с какво я пълни. Влязохме в стаята ми. Имаше свещи и вино. Като по филмите. Постарах се да създам атмосфера, а реагира все едно я вкарах в кошер с оси. Обясних й се, паднал на колене, представяш ли си? И познай! Отхвърли ме. Бързаше да си плюе на петите, малката кучка. Мислиш ли, че си по-добра от мен, А? Защото си чела тонове глупости?! – крещеше, сякаш стоеше срещу нея и ситни капчици слюнка хвърчаха от устата му към свещеника. – Метнах я на леглото. Къде е оня смотаняк сега?! – мъжът отсреща се огледа, сякаш за проверка, дали ученичката не стои зад него. Но само привидението й понасяше обидите. – Отскубнах панделката от косата й и с нея я завързах за таблата. Почна да се мята, да моли, да се съгласява с всичко, което кажа, но вече нямаше значение. Обкрачих я и взех ножа от нощното си шкафче. Разрязах розовия й пуловер, заедно с розовата й кожа, но леко и започнах да облизвам окървавените й гърди. Ммм, имаха вкус на сладко и на желязо, направо ме подлудяваха. Гледай ме, като ти говоря, отче или какъвто си там! Тук си за мен. – Джон се насили да изпълни командата. – Онова чувство в черепа ми се върна и адреналина ме удари. “Ще бъдеш ли само моя?” я питам, а тя хлипа: “Да, да, даа, ще бъда!”. Отдръпнах се леко назад и когато почти повярва, че всичко е свършило, си разкопчах колана. Членът ми беше твърд като камък. Плъзнах по дължина на раната между гърдите й, докато ребрата й го раздвижваха учестено нагоре-надолу. Пискливият й глас предрезгавя и излизаше на пресекулки. Проникнах в нея рязко и болката, която й причинявах, ме караше да искам повече. Кълцах ръцете, бедрата, лицето й и с върха на възбудата си усещах как тялото й се свива, докато изпадне в безсъзнание. Но не можех да свърша така. Трябваше да ме гледа. Станах, махнах цветята от вазата и я олях. Потрепна, едва си отвори очите и ме нарече чудовище. Сетих се за Пег, за баща ми, за всички които ме омаловажаваха. В онзи момент бях Бог и всичко зависеше само от мен. – отчето се прекръсти. – Върнах се към забавлението, опрях ножа в гърлото й и го натиснах. Потъна като в масло. Докато гледах как пачаврата се дави, направо експлодирах в нея. Върховно удоволствие!

– Ти си… Недей, поне днес можеш да ми го спестиш, старче.

– Как успя да се измъкнеш след това?

– Не бях обмислял подробностите. До вечерта се чудех какво да правя, но ме спаси досадния навик на майка ми да не чука преди да влезе.

– Значи и тя е замесена?

– Нямаше друг избор. Вината, че не си е тръгнала от скапания си брак, когато е имала възможност, я изяждаше. Но дори да не беше така, оня боклук, дето ми е баща, се погрижи характера й да е толкова слаб, че в последните години можеше само да хлипа и да повтаря това което й кажеш. Донесе отнякъде найлони, лопати и си жертва розовата леха в задния двор. После почистихме всичко. И продължихме постарому. Не говорехме за случилото се. – последва минута мълчание. Преподобният Джон не желаеше да слуша повече. Това се оказа най-дългият и ужасяващ ден в живота му. Но ядът на Жан се разпали отново и убиецът закрещя с все сили. – Прецака ме! Шибанякът ме прецака! Изчезна за няколко месеца и се върна пиян на мотика! – Залюля се и почервеня целия. – Влезе при мен посред нощ и…искаше да… Но тоя път се бях подготвил. Писна ми! Разбираш ли? Бухалката ми стоеше под леглото. Потроших го. Горкото ми татенце. Ръцете му увиснаха. Започна да скимти като псе, като му откачих ченето. Когато нямах вече сили да удрям, го зарязах и се качих в неговия бардак на горния етаж. Заслужаваше си го. Той трябваше да изгние жив, да страда, да се удави в собствената си помия. Проснах се на леглото и заспах. Корав обаче се оказа тоя кучи син и е изпълзял някак си до улицата.

– И така стигна до последното си причастие. Не изпитваш ли поне малко съжаление, вина? Дойде времето да се покаеш.

Жан се усмихна и погледна в десния долен ъгъл на килията.

– Да си виждал лъв да оплаква газела?

За миг свещеникът се втренчи в него и разбра, че стаята е по-празна от всякога.

– Време е за тръгване. – един от пазачите отключи вратата. Тримата поеха по студения коридор към електрическия стол. Момчето седна в трона на своята жестокост и миг преди токът да пропълзи по тялото му – никой не заплака. Дори то самото. Напротив. Жан се смееше. Все едно някой го гъделичкаше. Настана смут сред свидетелите. Екзекуторът погледна апаратурата и провери няколко пъти изправността й. Беше сигурен, че не е изпуснал нищо. Отец Джон прекъсна молитвата си и доближи плахо напред. Миг преди униформените да го спрат, волтова дъга прескочи от тялото на момчето към неговото. Всички се отдръпнаха и закриха очите си. Секунди по-късно, на стола пушеше труп, а свещеникът стоеше още изправен. Той се завъртя и с тънка усмивка се обърна към присъстващите.

– Гледайте ме. Защо не ме гледате?