Отвъд отражението

Дата: 13.03.2020 година, петък

Пациент: Силвия Христова, 17 години

Присъстващ: д-р Петров

Начало на сесията: 13:00 часа

Д-р Петров: Здравей, Силвия. Днес ще ми разкажеш за лятната ваканция при баба ти.

Силвия: Това трябваше да е най-готиното лято.

Д-р Петров: Какво се случи тогава?

Първа част: Отражения

9 юли 2019г.

– Заминаваш и точка!

– Никъде няма да ходя!

Два часа по-късно бях във влака за Варна. Седях си сама в купето и беснеех. Погледнах към прозореца, после към телефона, който нямаше обхват. Тропнах с крак по пода, сякаш това щеше да промени нещо.

Най-гадното беше, че след няколко дни имах рожден ден. Планирах го от месеци. Щяхме да се съберем с приятелите ми вечерта на плажа, да слушаме музика, да пием бира и да се къпем в морето. Абе, много яко щеше да е. Всички бяха навити, даже Сашо обеща да дойде.

Вместо това, ще изкарам цялата лятна ваканция при баба ми, която дори не помня, за да може майка ми да отиде да бере ягоди в Англия, представяте ли си?!

Пак успя да развали всичко!

Слязох на гарата, влачейки куфара след себе си. Баба вече ме чакаше. Не я бях виждала от години, но веднага я разпознах, защото изглеждаше по същия начин като на снимките от старите ни албуми.

Само косата и: беше побеляла, прибрана под избеляла кърпа на жълти цветчета. Леко прегърбена, с тъмносиня пола до коленете и жилетка, която сигурно е била модерна… някога, но не и сега. В ръцете си държеше кафява, кожена „дамска чанта“, от онези квадратните, дето тежат повече от тухла.

Когато се приближих до нея, тя само присви очи. – Силвия.

И толкова. Никакво добре дошла, нито се усмихна, нито ме прегърна. Не че умирах от желание, ама… Аз да не съм пратка от „Еконт“?!

Умирах от срам. Молех се адът да се отвори и да ни погълне точно сега. По-добре да прекарам остатъка от жалкото си съществуване там, отколкото да ме видят да се возя в тази… тази… Лада.

Съвсем сериозна съм! Не е някаква готина ретро кола, а истинска ръждясала Лада, в която миришеше на бензин и одеколон. Само дето не се разпадна по пътя…

А когато стигнахме пред блока, ми идеше да се разрева.

Влязохме във входа и ме лъхна миризмата на манджа, примесена с мухъл. Страхотна комбинация. Не стига това, ами и крушката примигваше, точно като във филм на ужасите.

Качихме се на асансьора и вратата изскърца, когато баба я затвори. Докато се движехме нагоре, съпроводени от звуците на стенания и стърженето на въжето, което сякаш всеки момент щеше да се скъса, идеята да се кача до шестия етаж пеша ми се струваше все по-приемлива. Лампата трептеше, готова да изгасне. Затворих очи и си помислих, че ако заседнем тук – край. Ще ме намерят след седмица, изсъхнала, прегърнала куфара си.

Мамка му! МА-МИЧ-КА-ТА МУ! Исках да я убия! Не, не, не… Това не можеше да ми се случва.

БЛЪСНА МЕ! Баба ми ме блъсна и телефонът ми падна в малката пролука между вратата на асансьора и пода. Чух го как подскочи веднъж и след това изчезна в тъмното. Стоях с отворена уста, а баба дори не трепна.

Исках да крещя! ТЕЛЕФОНЪТ МИ! Целият ми живот – приятели, снимки, музика, чатове… ВСИЧКО.

13 март 2020г.

Д-р Петров: Какви бяха чувствата ти към баба ти в този момент?

Силвия: Мразех я!

Д-р Петров: Заради телефона?

Силвия: Да! И защото беше ненормална вещица! Ето заради това.

11 юли 2019г.

От два дена бях там и още не бях излизала. Не че не ми се излизаше, просто нямаше къде да отида. Разпределих парите, които майка ми остави. Падаха се по пет лева на ден – както и да го смятах, бях сериозно прецакана. Обмислях варианта да не харча цял месец и така щях да мога да отида на някоя дискотека на плажа за рождения си ден. Ама с кой…

Ако не си прережех вените, то жегата щеше да ме убие. Въздух нямаше, а кожата ми лепнеше от потта. Трябваше да се махна от този ад, навън сигурно беше по-хладно и можеше да се диша.

В първия момент си помислих, че започвам да халюцинирам, но после го чух отново. Зъъъъън – толкова плътен звън, сякаш отекваше в мозъка ми. След няколко секунди заглъхна… и пак иззвъня. Проследих звука до малката кръгла масичка в коридора, покрита с бяло каренце.

Телефон? Не бях го забелязала, когато дойдох. Голям, с кръгла шайба, с цифрите от нула до девет, над които има дупчици, достатъчни да си мушнеш пръста в тях. Може би някога е бил кремав, но пластмасата вече бе придобила жълтеникав отенък.

Вдигнах слушалката, а кабелът се изви като змия, готова да ме захапе.

– Ало? – казах колебливо.

– Здрасти, как си? Ох… Трябваше да се представя, – изкикоти се нервно. – Аз съм Ваня. Последва дълга пауза и може би трябваше да отговоря.

– И?

– А, извинявай, дядо ми каза да ти се обадя. Разбрал от баба ти, че си и: на гости, а аз съм на гости при него и… нали се сещаш, може да излезем, да се помотаем из квартала. Какво ти се прави?

– Качваш ли се? – попита ме Ваня, вече беше седнала на клона.

Стоях пред сливовото дърво. Хванах се за един по-дебел клон, прехвърлих крак, избутах се нагоре и така още един път, и още един.

Вече се бях настанила пред нея. Тя скъса една слива, потърка я в дънките си и ми я подхвърли.

– Пробвай, малко са кисели, ама ще свикнеш. Отхапах и сгърчих лице, а тя ми се усмихна.

Засмях се с нея и си помислих, че може би това лято нямаше да е чак толкова лошо.

15 юли 2019г.

Не знам как се случи, но за няколко дни Ваня се превърна в най-близкия ми човек. Тя беше различна. С нея нямаше нужда да се преструвам. Не беше като онези кифли в Бургас, дето мислят само за това кой им е писал в Инстаграм или кое червило ще направи устните им по-плътни.

С нетърпение очаквах онзи динозавър в коридора да звънне и да чуя гласа и:.

По цял ден се смеехме на глупости, чоплихме семки пред блока, докато някоя баба не ни подгонеше с метлата.

Ваня имаше някакъв свой начин да превърне най-обикновените неща в приключение и някак неусетно забравих за Бургас, за телефона и Сашо. И за пръв път откакто бях там, ми беше все едно, че нямам пари и че майка ми ме заряза.

13 март 2020г.

Д-р Петров: Какво изпитваше към Ваня?

Силвия: Тя… беше различна.

Д-р Петров: Как те караше да се чувстваш?

Силвия: Не знам… Разбираше ме, дори без да казвам нищо. С нея беше лесно – като да дишаш. Когато беше наоколо, сенките изчезваха.

16 юли 2019г.

Бяхме седнали на оградата на училището, полюшвайки краката си и зяпахме как хлапетата на игрището ритат топка.

Цялото дупе ме сърбеше. Докато се опитвах да се почеша, едва не забих нос в асфалта, а Ваня ме погледна и вдигна едната си вежда.

– Не ме гледай така, навсякъде е постлано с губери. Тя избухна в смях и за малко да се задави.

– Ти поне си имаш губерите. Аз се събуждам като зебра, с райета по гърба от шибаните пружини.

– Ужас! – казах и двете се засмяхме толкова силно, чак децата спряха играта си, за да ни погледнат, все едно сме паднали от Марс.

– Венци! – извика Ваня и скочи от оградата.

Погледнах към момчето, което вървеше към нас. Кожата му беше с невероятен бронзов загар. Косата му бе леко изсветляла по краищата и рошава, но по онзи начин, дето всяко кичурче си е на точното място, за да създаде един невероятен хаос. Вървеше леко приведен и когато я забеляза, се усмихна широко, а на бузите му се появиха убийствено сладки трапчинки.

Ваня се хвърли на врата му в прегръдка. Той я вдига във въздуха, а аз продължих да клатушкам краката си, чудейки се кой е той и защо от смеха ми не остана нищо.

17 юли 2019г.

За пети път обиколих апартамента като пълен идиот.

Над мивката в банята зееше празно място. Само ръждясалите, стърчащи винтове подсказваха, че е имало шкафче с огледало, най-вероятно. В коридора открих единствено огромно, светло петно на тапета. Дори стъклата на секцията бяха надрани до такава степен, че беше невъзможно да се огледам. Какво, по дяволите, се е случвало тук???

Сякаш всички огледала в тая къща бяха изтръгнати нарочно.

– Уффф, обясни ми пак – намуси се Ваня.

– Виж сега – започна Венци. – Това е пика, прилича на листенце, а това е спатия, прилича на трилистна детелина… Аууу!

– Не съм малоумна – каза Ваня и го перна по ръката. – Знам това, но защо пак ти печелиш?!

– Защото моите карти са от една боя.

– Моите също! – изскимтя тя.

– Да, ама моите са само купи.

Никога не съм се забавлявала така. Венци ни учеше на някаква игра на карти, но нищо не схващахме, а Ваня се държеше като сърдито хлапе.

Не знам как се очакваше да разбера правилата, щом всеки път, когато Венци се засмееше, нещо в мен трепваше. Или когато ме погледнеше, или неволно ме докоснеше, сякаш през тялото ми преминаваше ток.

Всичко беше толкова объркващо, но имаше три неща които са ми ясни:

Първо: Венци и Ваня бяха приятели от деца. Второ: Той щеше да е тук до края на лятото.

Трето: Венци беше най-сладкото и секси момче, което някога съм виждала.

13 март 2020г.

Д-р Петров: Разкажи ми малко повече за Венци.

Силвия: Бяхме заедно всеки ден.

Д-р Петров: Ти, Ваня и Венци?

Силвия: Да, обикновено се срещахме в училище.

Д-р Петров: А често ли прекарвахте време насаме?

Силвия: Не се случваше често. Ваня винаги беше наоколо, но това няма значение. Ние си имахме нашите моменти.

22 юли 2019г.

Е, дойде големият ден. Денят, който чаках от толкова много време. Седемнайстият ми рожден ден.

Вървях към училището, където се бяхме разбрали с Ваня и Венци да се чакаме. Нямаше да е купонът на годината в Бургас на плажа, който планирах с месеци, но сякаш не ми пукаше особено.

Щом пристъпих в двора и забелязах приятелите си, тези мисли изхвърчаха от главата ми. – Честит рожден ден, Силве! – извика Ваня, докато тичаше към мен и за малко и двете да

паднем, когато се хвърли отгоре ми.

– Дай си ръката – каза задъхана и извади гривна, направена от шарени ластичета. – За късмет – усмихна се. – А ако се скъса, ще ти се сбъдне едно желание.

В следващия миг погледът ми проследи Венци, който се приближаваше бавно към нас. Ръцете му бяха прибрани в джобовете и изглеждаше леко напрегнат. Гърдите му се повдигнаха, когато си пое дълбоко дъх. Без да забележа беше изкарал едната си ръка и я протегна към мен. В дланта му имаше малка черна кутийка, завързана със златна панделка.

– Честит рожден ден! – каза тихо.

Сърцето ми заплашваше да изскочи, когато протегнах ръка и я взех. Развързах панделката и вдигнах капачето. Отвътре проблесна малък метален ключодържател – сърце с гравирана буквичка „С“.

Дъхът ми секна и когато опитах да измъкна някаква реплика, в гърлото ми заседна буца. Очите ми се напълниха със сълзи.

Стегни се! Не може да се разревеш точно сега!!!

Прехапах устна и наклоних глава, уж за да разгледам подаръка по-добре.

– Много е красив – измънках, надявайки се да не доловят треперенето на гласа ми.

– Видях го и… не знам, просто си помислих за теб.

Венци повдигна рамене и се усмихна, а онази дяволски секси трапчинка на бузата му накара пеперудите в корема ми да запърхат към небесата.

– Парти, бейби! – извика Ваня и ме свали обратно на земята.

И от нищото зазвуча любимата ми песен „Con Calma” на Daddy Yankee. Само че не от блутут колонка или телефон, а от стар касетофон с дълга антена.

– Какво е това… чудо? – избухнах в смях, сочейки касетофона.

– Чудо! – драматично постави ръка на сърцето си Ваня. – Това е класика! Неповторима машина за купони! Когато познаваш правилните хора, можеш да се сдобиеш с всички яки хитове, записани на касета.

– Носиш ли си моливче? – изхили се Венци.

– Моливче? – повторих.

– Да, маце, така се прави. Ако лентата се развие, хващаш я и въртиш с молива, докато пак се навие. Това е изкуство! – плесна с ръце Ваня.

– Това се нарича old school – Венци тупна касетофона и усили звука. – Забрави за Spotify.

Ваня извади стек бира и ни подаде по едно кенче. Бяха донесли чипс и фъстъци. Казахме си наздраве и отново ме поздравиха.

Отпих от бирата, а Ваня вече танцуваше като луда. С Венци се спогледахме и се засмяхме, а смехът ни се смеси с ритъма.

След няколко бири главата ми се замая и седнах на тревата. В мислите ми изплува картина на онзи купон в Бургас, който си бях представяла толкова пъти – морето, пясъкът, тълпата и шума. А сега се намирах в училище, седнала на тревата. Ваня и Венци продължаваха да танцуват и да се смеят, а аз… аз попивах този миг.

И точно там, в този момент си дадох сметка, че това бе най-хубавият ми рожден ден. Не защото беше голям, а защото го чувствах истински – подарък от най-страхотните хора, които някога съм имала до себе си.

13 март 2020г.

Д-р Петров: Какво изпитваше в този момент?

Силвия: Щастие. Истинско щастие.

Втора част: Пропукване

– Отивам за още бира – провикна се Ваня и преди да успея да кажа нещо, тя беше далеч. През това време Венци седна до мен и се облегна назад, подпирайки глава на ръцете си.

Светлината от уличните лампи се пречупваше в очите му, а музиката кънтеше, но вече се усещаше някак далечна.

– Е, забавляваш ли се, рожденичке?

– Амиии… не е зле – казах съвсем невинно и се засмях, когато ме щипна по ръката.

– Аха, и какво още ти трябва? – в погледа му проблесна предизвикателство.

– Изненадай ме – казах, без да откъсвам очи от неговите.

– Опасно желание – прошепна и се изправи леко на лакти. – Сигурна ли си?

– Пробвай – отвърнах и прехапах устна, а сърцето ми заблъска като лудо.

Венци се наведе бавно, сякаш ми оставяше време да се отдръпна, но аз не помръднах. Дъхът му погали кожата ми. Пеперудите в корема ми полудяха и се завихриха в ураган и…

– Партито продължава, сладури!

Викът на Ваня проряза въздуха, точно когато устните му почти докоснаха моите.

Стояхме на тревата. Бирата толкова ни бе замаяла главите, че се заливахме от смях за най-глупавите неща на света. Ваня размахваше празното кенче като микрофон и пееше фалшиво, докато Венци я аплодираше.

– Вие сте луди! – опитах да съм сериозна, но накрая така се засмях, че бирата едва не излезе през носа ми.

– И точно заради това ни обичаш – отсече Ваня и се отпусна назад.

Тогава музиката спря и настъпи онова кратко, почти нереално спокойствие. Чуваха се само щурците, докато някъде в далечината не излая куче. Погледнах към Венци. Беше се подпрял, извърнал глава назад, загледан в небето.

– Хей – каза внезапно. – Имам идея.

Ваня наостри уши, а аз го изгледах подозрително.

– Това „имам идея“ ми звучи като начало на филм на ужасите – изсмях се. – Винаги някой казва имам идея и после всички умират.

– Спокойно, сладурче – ухили се той, приковавайки погледа си в мен. Тази нощ никой няма да умира, освен може би от смях.

– Айде бе, казвай – нетърпеливо подскочи Ваня. – Каква е идеята? Усмивката на Венци се разшири.

– Носиш ли картите?

– Какво! – почти се задавих с бирата. – Ти съвсем се побърка.

– Чакай, чакай – Ваня вдигна показалец срещу Венци. – Това беше оная тъпата игра, дето ме плашеше като бях малка.

– Първо, не е тъпа, и второ – Венци лепна дяволита усмивка на лицето си – ще се получи.

– Първо не се прави така! – поклати глава Ваня. – Свири си часовника… Дама Пика се вика пред огледалото в банята, на тъмно, със запалена свещ. Трябва да изречеш три пъти името и: и тогава…

– Идва и ти взима душата – продължих аз.

– Глупости! – махна с ръка Венци. – А чувала ли си, че може да я повикаш на рождения си ден? Тогава ти изпълнява едно желание.

– Не, не, не, няма да стане – поклатих глава по-рязко, отколкото исках и светът отново се завъртя. – Няма шанс…

– Хайде, рожденичке – прикова ме с поглед. – Едно желание?

– Ако не стане?

– Ако стане?

– Стига бе! – Ваня въртеше поглед между двама ни.

– Добре!

– Супер!

Стоях пред дългата поне десет метра рампа, водеща към задния вход на училището, загледана в тъмнината отдолу, толкова плътна, сякаш някой я бе трупал с шепи. Обвих се с ръце и погалих настръхналата си кожа. Нищо, че беше поне трийсет градуса, по челото ми беше избила вледеняваща пот. Вятърът тихо свистеше през процепа и носеше със себе си мириса на прах и влага.

Браво, Силве, браво!

Ако не бях толкова пияна, а Венци не беше толкова сладък, никога нямаше да се навия.

– Кой нормален би влязъл там – измърмори Ваня, докато се навеждаше да погледне.

– Ние – ухили се Венци и ми подаде ръка. – Идваш ли, сладурче, или се уплаши?

– Как пък не! – потърках влажната си длан в дънките, преди да му я подам. – Ще трябва повече да се потрудиш, за да ме уплашиш.

Лепнах си самодоволна усмивка, въпреки че усещах ударите на сърцето си чак в ушите.

Пристъпвахме бавно, леко приведени, а маратонките ни потъваха в пясъка. Венци извади телефона си и включи фенерчето. Светлината хвърляше дълги призрачни сенки около нас.

Когато стигнахме до средата, той приклекна, а дланите му потънаха в песъчинките, вдигайки облаче прах, което се завихри около лицето му като призрачно було.

Седнахме срещу него.

– Огледалцето – каза тихо.

Ваня го извади от раницата си. Той го взе, постави го на земята и отново протегна ръка.

– Картите.

– Мразя, когато си толкова сериозен – измърмори тя и му ги тикна в дланта.

Венци измъкна една карта от тестето и я сложи до огледалото. За миг светлината проблесна по лъскавото и: покритие.

– Ето я – прошепна. – Нашата кралица.

Сърцето ми заплашваше да изскочи от гърдите. Исках да се изсмея, да кажа, че това е детска игра, че няма нищо страшно…

– И сега какво? – гласът ми излезе писклив.

– Сега – едното ъгълче на устната му се повдигна в крива усмивка – ще я повикаме.

– Ела при мен – повика ме Венци.

Изправих се и за малко да си разбия главата. От бирата още бях замаяна, но в последния момент успях да се подпра на тавана. Остра болка прободе ръката ми.

– Аххх – изплаках и се пльоснах пред Венци. – Май си порязах ръката.

– Добре ли си? – придърпа ме по-близо до себе си и обви кръста ми. Извърнах глава и дъхът ми се смеси с неговия.

– Не съм достатъчно пияна за това – плесна с ръце Ваня. – Браво, Венци! От една седмица се чудиш как да я свалиш и… това ли измисли?

– Тихо бе! – ухили се, без да сваля очи от мен. – Разваляш магията.

– Ако това е магия, значи аз съм Хари Потър.

– По-скоро Доби – изстреля Венци, без да се замисли.

– Тъпак!

– Доби е сладък – казах аз.

– И верен – продължи той. – Никога няма да ни зареже.

– Хайде да приключваме, докато не съм върнала всичката бира обратно.

Венци отвори огледалцето срещу мен и ми каза да взема картата. Когато я хванах, усетих леко парване и една капчица кръв се стече по ръба й. Бях забравила, че малко по-рано се порязах.

– Мамичката му! – посегнах да я избърша, но той ме спря.

– Остави я – едната му ръка се спусна по бедрото ми и започна да го масажира нежно. – Готова ли си?

– Не знам – думата излезе като въздишка.

– Пожелай си нещо, сладурче – прошепна в ухото ми, толкова близо, че топлият му дъх ме накара да настръхна. – И после я извикай.

– Става все по-зловещо, хора – изсумтя Ваня и обви коленете си с ръце. Венци я стрелна с поглед и отново се извърна към мен.

Стегни се тъпачке, защо си такава бъзла!

Сърцето ми подскочи, когато ме прегърна по-здраво и това ми вдъхна кураж.

– Дама Пика, появи се – прошепнах едва чуто.

– По-силно – настоя той, без да откъсва очи от огледалото.

Добре, Силвия, можеш да го направиш!

– Дама Пика, появи се…

Всички затаихме дъх. Венци се отдръпна леко.

– Дама Пика, появи се! – извиках, а ехото се разнесе под рампата.

Последвалата тишина се усещаше толкова гъста, че чувах ударите на собственото си сърце. Венци насочи фенерчето към огледалцето. Светлината заигра.

И тогава повърхността започна да се напуква, а отражението се замъгли. Пукнатините се разпростяха като фина паяжина – започваха от центъра и стигаха до края, сякаш нещо искаше да излезе отвътре.

В следващия миг, някъде около нас, пясъкът просъска. Остра миризма на бензин изпълни ноздрите ми. Последното, което видях, преди фенерчето да угасне, беше застиналото в паника лице на Ваня, нещо между „колко силно мога да изкрещя“ и „колко бързо мога да бягам“.

Случиха се няколко неща едновременно. Нещо издрънча.

С Ваня изпищяхме.

Венци избухна в смях.

– Ти си пълен нещастник! – изрева Ваня и скочи към него, налагайки гърдите му с юмруци.

– Хайде де, не се сърди – задъхваше се Венци. – Беше просто шега.

– Ще ти дам една шега – изпъшка тя, но вече се смееше.

– Силве, ти защо си побеляла така? – ухили се Венци и ми намигна. – Да не видя духа на Дама Пика?

– Много смешно!

– Признай си – побутна ме с лакът. – Поне малко се стресна.

– Ако под малко, имаш предвид „на ръба на инфаркт“, да, беше страхотно преживяване.

– Казах ти, че е пълен идиот! Да се махаме от тук – засмя се Ваня и тръгна напред.

Аз също се опитах да се усмихна, но нещо в мен бе застинало. Фенерчето светеше отново и ми се стори, че сенките под рампата са по-дълбоки отпреди.

– Хей – прошепна Венци и ме спря.

– Какво?

– Нищо… просто, не… исках да…

И тогава ме целуна – бавно и несигурно, като първият лъч топлина, след дълга нощ в студ и мрак. Смехът, страхът, всичко се стопи в един миг, в един удар на сърцето. Пръстите ми се вплетоха в косата му, а целият свят се смали до двама ни.

Когато устните ни най-сетне се разделиха, останахме да се гледаме, дишахме учестено, сякаш сме преплували целия океан. Накрая се усмихнах глупаво, а той с онази трапчинка, която вече бях сигурна, че ще ме погуби.

13 март 2019г.

Д-р Петров: Как се чувстваше след тази нощ?

Силвия: Изтощена. Почти не можех да спя.

Д-р Петров: Може би си се изплашила повече, отколкото мислиш. Понякога при силен стрес мозъкът може да види несъществуващи неща.

Силвия: Мислите, че съм си измислила всичко?

Д-р Петров: Не, не казвам това. Просто тялото и умът реагират по различен начин. Някои хора започват да виждат разни неща, други чуват звуци. Това е начинът на психиката ни да се защити.

Силвия: Може. Но това, което усетих, беше истинско.

23 юли 2019г.

Някой буквално блъскаше по мозъка ми и главата ми пулсираше. За секунда се зачудих къде се намирам. После фокусирах малките цветчета по избелелия тапет и миризмата на застояло и лавандула ме върна към реалността.

– Хайде, мързелано, ставай! – вратата изскърца и Ваня влетя в стаята. – О боже, изглеждаш ужасно!

– Добро утро и на теб! – изграчих. Гърлото ми беше пресъхнало. – Ти как влезе тук?

– Баба ти ми отвори. Айде, малко чист въздух ще ти се отрази добре, ще те черпя кола.

Не бях сигурна дали изобщо искам да виждам някого днес. Предната вечер се въртеше в главата ми като лента – рампата, смехът, целувката и онова странно усещане, че има някой там, в тъмното.

– Добре – въздъхнах накрая. – Дай ми пет минути.

– Имаш три – ухили се Ваня и ме остави да се приготвя.

Десет минути по-късно едвам се влачех надолу по стълбите. През големите прозорци между етажите се процеждаше утринната светлина, а прашинките танцуваха около нас. Естествено, че асансьорът няма да работи.

– Малко кардио не вреди на никого – ухили се Ваня и скочи на следващото стъпало.

– Ще те видя как ще говориш после, когато трябва да се качиш до десетия етаж – изсумтях.

Боже, как я мразя понякога! Откъде по дяволите намира толкова енергия? Аз още се опитвах да си спомня как се диша, а тя подскачаше като в реклама за витамини. Дори с махмурлук пак изглеждаше, все едно е спала дванайсет часа и е закусвала с щастие.

Трета част: Разпад

Люлките стенеха под тежестта ни.

– Мразя това скърцане.

– А аз го обожавам – усмихна се Ваня и се залюля по-силно.

Стояхме на площадката, под сянката на старата кайсия, чиито клони ни пазеха от жаркото слънце. Катерушките проблясваха на местата, където ръждата още не ги беше покрила.

Дълго време не казахме нищо. Не бе типично за Ваня да млъкне за толкова дълго. Обикновено не можеш да я спреш да говори, дори и да искаш. Може би махмурлукът си казваше думата.

– Дядо не е добре – каза изведнъж. – Лекарят му казал, че трябва да го приемат в болницата.

– Какво му е? – извърнах рязко глава към нея. Тя сви рамене. Очите и: се напълниха със сълзи.

– Не знам. Напоследък много отслабна и все забравя разни неща. Не знаех какво да кажа. Протегнах ръка и я докоснах по рамото. Ваня се опита да се усмихне, но погледът й остана тъжен.

– Силве… прибирам се при нашите.

Вятърът люшна клоните на дървото и сенките се раздвижиха. Протегнаха се към мен и бавно ме обгърнаха. Някъде нещо се размърда. Усетих го като пропукване – съвсем леко и без звук…

Кротко изчакваше да се разпадне.

Решихме да рискуваме с асансьора. – Ами, ако заседнем? – прошепнах.

– Спокойно, Силве, щом си с мен всичко ще е наред.

Само че ми каза, че заминаваш. Помниш ли?! И ти ще ме изоставиш, също като мама…

Вратата се затвори с пронизително скърцане. Ваня натисна копчето за шестия етаж и кабината трепна под краката ни. Обаче вместо нагоре потеглихме надолу.

– Какво по… – започна Ваня, но бученето заглуши думите и:.

Лампата премигна няколко пъти и угасна. Въжетата простенаха, преди асансьорът да спре.

Изпищяхме силно и се прегърнахме. Не знам колко време мина, преди да отворя очи – секунда, минута или повече.

Счупеното стъкло на вратата пропускаше слаба светлина. Ваня първа се съвзе. Трескаво натискаше бутоните за всички етажи, но нищо не се случи.

– Не трябваше да се качваме – проплаках.

– Тихо, сега ще тръгне.

Но асансьорът не помръдна.

Пристъпвахме бавно по дългия коридор. Разнесе се много позната миризма. Долавяше се съвсем леко – бензин?

Въздухът се усещаше толкова гъст. Представих си, че ако помахам с ръка, ще остане отпечатък. Стените сякаш се стесняваха с всяка крачка и скоро щяха да ни притиснат. Паяжини висяха от всички ъгли.

Ваня мълчеше и това беше най-страшното. Вкопчих се в нея – трепереше.

Нещо изщрака. Толкова тихо, че можеше и да си въобразявам. Но тогава се усети лек полъх, чак косъмчетата на врата ми настръхнаха.

– Силве…

Тогава я забелязах. В края на коридора имаше открехната врата. Отвътре се процеждаше бледо сияние, което сякаш ме приканваше да отида.

– Не искам да ходя там – проплака Ваня.

– Кога аз станах смелата, а ти бъзлата? – засмях се. – Хайде, само ще погледнем. Вратата изскърца едва доловимо, когато я побутнах с пръсти. Нещо проблесна.

Стоях пред огледало. Стъклото беше напукано на хиляди дребни парченца. Всяка пукнатина отразяваше различен образ – един усмихнат, друг със сълзи в очите, трети ядосан, следващия с безжизнен поглед.

Виждах десетки лица. Всички бяха мои, но нито едно не бе истинско. Премигнах.

Тънка сребриста мъгла започна да пълзи по всяка пукната частица, докато не остана само едно отражение.

Протегнах ръка към момичето, което ме гледаше с празен поглед. Лицето и: беше бледо, бузите – хлътнали, а под очите се спускаха тъмни сенки. По кожата личаха дълбоки прорезни рани.

Пръстите ми докоснаха ледената повърхност. От най-фината пукнатина се стече капка кръв. Плъзна се по мрежата и капна на пода. Всяка цепнатина се превърна в рана, от която се процеждаха алени струйки.

Сякаш самото огледало кървеше.

Вдишах рязко и отскочих назад. Кракът ми се блъсна в нещо.

– Силве, моля те, искам да си отида!

Стаята беше обгърната в полумрак. Огледах се.

Бях се ударила в малка, олющена масичка. Единият и: крак бе счупен и се беше килнала на една страна. Върху нея лежеше стар кожен бележник, завързан здраво с връвчица.

Грабнах го и го пъхнах в чантата си. – Да се махаме оттук.

– Ооо, виж колко е сладко! – извика Ваня с въздишка, която обикновено беше насочена към малките котенца зад блока.

Изкачвахме се нагоре по стълбите. Вече бяхме стигнали до петия етаж. На мен ми оставаше още един, а на нея още толкова.

– Какво има? – проследих погледът и:.

На стената под перваза на прозореца, личаха няколко надписа, нарисувани с черен маркер, вече избелели и леко напукани.

М+Х=ВНЛ С+Т=ВНЛ М+Т=ВНП

– Я виж – посочи тя. – М и Х, като Мария и Христо. Баба ти и дядо ти. Има и сърчица, колко романтично!

– Ужас – направих гримаса, все едно ми се гади.

– Стига де – побутна ме със закачка. – Много е мило.

13 март 2020г.

Д-р Петров: Силвия, поведението на Ваня не ти ли се струва странно?

Силвия: Не ви разбирам. Защо да е странно?

Д-р Петров: Претърпели сте силен шок в асансьора и в стаята в мазето.

Силвия: Сега разбрах, но не. Ваня си е такава. С нея страхът беше сладък. Като да стоиш на ръба на пропаст и да вярваш, че можеш да полетиш.

Продължих да гледам надписите.

– С, като дядо ти Стоян – прокарах пръсти по другата буква и се отрони малко мазилка. – Как се е казвала баба ти?

– Иванка – тя присви очи. – Но това не е И.

– Може пък дядо ти да си е имал любовница – вдигнах рамене.

– Голяма си гаднярка, да знаеш!

– Аз ли? Никога!

Добре де, може и това да беше гадно, но трябваше да си върна за ранното събуждане.

– На деветия етаж не живееше ли баба Тинка… или беше Тонка? Усмивките ни замръзнаха, когато чухме нисък и дрезгав глас зад нас.

– Таня.

Обърнах се към мъжа – слаб, прегърбен, с избеляла риза с навити ръкави. Набръчканата му ръка стискаше парапета.

Очите му срещнаха моите и се разшириха.

– Какво… – гласът му пресекна. – Какво правиш, момиче?

В погледа му се четеше ужас, сякаш току-що е видял призрак.

– Дядо – прошепна Ваня, но той не и: обърна внимание.

Направи крачка назад. После още една. Петата му се подхлъзна по ръба на стъпалото, тялото му залитна и за миг времето спря.

– Дядо! – изкрещя тя и се втурна надолу.

Стоях вцепенена. Ушите ми кънтяха. Само гледах как лежи неподвижно, а сянката му още трептеше по стената.

13 март 2020г.

Д-р Петров: Трепериш. Може да продължим утре.

Силвия: НЕ! Обещахте ми, че след като приключим, ще видя мама.

Д-р Петров: Добре. Продължи, когато си готова.

24 юли 2019г.

Събудих се плувнала в пот, а чаршафите лепнеха по мен. Гърдите ми се надигаха и спускаха и чувах туптенето на сърцето си. Туп, туп, туп – звукът изпълваше стаята.

Погледнах към прозореца. Утрото още не бе дошло, само бледата светлина, предвещаваща изгрева, се процеждаше през завесите. За миг ми се стори, че има някой отвън.

Невъзможно!

Изправих се рязко. Нямаше никого, единствено собственото ми отражение. – Просто сън – прошепнах.

Образите от изминалия ден още пулсираха в съзнанието ми. Стълбището, дядо Стоян, как пада, викът на Ваня – всичко се сля във вихър от сенки и звуци. Страх, в който времето спря и издиша последния си дъх.

Обърнах глава към Ваня. Спеше сгушена в завивката, ръката и: подпряна на брадичката. Лицето и: изглеждаше спокойно, въпреки следите от сълзи по миглите.

В гърдите ми се надигна гадене. Станах и тръгнах към кухнята. Подът скърцаше под босите ми крака. Пуснах водата и се наведох над мивката. Студените капки се търкулнаха по кожата ми, но вместо да ме освежат, ме накараха да настръхна.

Вратата се отвори рязко и подскочих. – Не можеш да спиш?

Баба стоеше на прага, облечена в старата си хавлиена нощница. Косата и: се спускаше около лицето, като сребриста мъгла.

– Ела, седни за малко.

Настаних се на масата срещу нея.

– Виждала ли си Ваня? Как е тя?

– Да… Тъжна е.

– А ти как си? Чух те да викаш. Кошмари? Само кимнах.

– Преди… – гласът и: пресекна. – Преди да заминете с майка ти, ти често се събуждаше нощем. Чувах как малките ти крачета потропват по паркета, докато тичаше към спалнята ми. Винаги почукваше по вратата точно три пъти и после скачаше в леглото при мен, сгушваше се и заспиваше отново.

Въпреки че устните и: се извиха в нежна усмивка, очите и: се напълниха със сълзи.

– Така ли съм правила?

– Липсвахте ми, с майка ти – една сълза се търкулна по бузата и:.

– Мама ми е разказвала, че дядо я е изгонил. Заради баща ми. А после той ни е изоставил.

– Съжалявам, Силве – плачеше. – Майка ти беше горд човек, а сега вече е късно.

– Късно за какво, бабо?

– За какво си говорите? – Ваня влезе в стаята.

Очите и: бяха зачервени, а гласът – дрезгав и звучеше уморено, но не само. Долових и тревога.

– Съжалявам за дядо ти, дете – каза баба, без да я поглежда. – Не трябваше да се случва така.

– Да… аз също – отвърна Ваня, но не седна при нас. – Само че… Бабо Марийке, преди дядо да падне се случи нещо странно. Спомена едно име – поколеба се. – Таня.

Баба застина.

– Таня – прошепна, едва чуто. – Отдавна не бях чувала това име.

В гласа и: се долавяше едновременно нежност и страх. После сякаш се изгуби някъде далеч, в спомен, колкото прекрасен, толкова и жесток.

– Също като вас деца, така и ние с дядо ти Стоян и Таня бяхме неразделни. Всеки ден излизахме и стояхме навън до късно. Обичахме да играем на дама, на стражари и апаши и карти.

Не бях осъзнала, че съм затаила дъх, докато не издишах тежко.

– Любимата ни игра беше криеница. Таня беше най-смелата от трима ни – ъгълчетата на устните и: леко се повдигнаха в тъжна усмивка. – Както и най-изобретателна в измислянето на места за криене. Когато Стоян броеше, винаги се скривахме заедно. Но онази нощ беше мой ред да броя. Лесно открих дядо ти. Все едно нарочно се беше скрил на най-глупавото място. Много се смяхме, преди да тръгнем да търсим Таня. Обиколихме обичайните места, но никъде я нямаше. Няколко пъти претърсихме целия квартал и когато не я открихме, решихме да проверим у тях. Когато влязохме във входа, потреперих. Нещо не беше наред. Тогава видях отворената врата на мазето. Вътре беше тъмно като в яма.

Студът се надигаше от пода и полепваше по голите ми глезени. Тръгнахме надолу, като се подпирахме на стената. Таня, извикахме няколко пъти, но никой не отговори. Стъпалата свършиха и надникнахме зад ъгъла. В дъното на коридора видяхме отворена врата, през която се процеждаше слаба светлина.

Баба спря, за да си поеме дъх. Когато заговори отново, гласът и: трепереше.

– Стоян я видя първи. Лежеше на пода в локва кръв. Очите и: все още бяха отворени и се взираха право в мен с празен поглед. Казаха, че е било инцидент. В помещението имало огледало. Може би се е препънала, ударила си е главата в него и всичко е свършило за секунди.

13 март 2020г.

Д-р Петров: Мислиш ли, че с тази история баба ти се е опитала да ти подскаже нещо?

Силвия: В този момент не. Но на следващата нощ всичко ми се изясни.

Почти проспах целия ден. Въпреки това, когато станах, се чувствах разбита. Сънищата ми бяха изпълнени с кошмари, сякаш някой ги беше оставил на повторение. Едни и същи картини – безкрайни стълби, тъмни коридори и студена ръка на рамото ми.

– Най-после! – гласът на Ваня ме стресна. Беше застанала до прозореца. – Помислих, че ще спиш до утре.

– Не ми е добре – измърморих, докато разтривах челото си. През завесите се процеждаха последните слънчеви лъчи.

Боже, наистина ли съм спала толкова време?

Станах и тръгнах към нея, но се спънах в бюрото и бутнах чантата си. Съдържанието и: се разпиля по пода – гримове, бонбони, дори отворено пакетче семки… и нещо, за което бях забравила.

Тя се наведе първа. – Какво е това?

Бележникът от мазето.

– Дай ми го – казах по-рязко, отколкото исках и посегнах да го взема.

– Добре де, спокойно. Само попитах.

– Извинявай, не исках…

Развързах връвчицата и прелистих страниците.

Беше дневник. Отворих на последната страница и зачетох на глас:

„Вината. Това не е просто чувство. От нея боли. Тя е като треска, за която няма лек. Настани се под кожата ми, пропи в костите и започна да ме яде отвътре.

Понякога е тиха, само тежи на гърдите ми и не ми позволява да дишам. Друг път крещи. Толкова силно, сякаш ще се пръсна.

Вината не изчезва. Не ми разрешава да забравя. Не мога да избягам от нея. Времето не помага. С всеки изминал ден става все по-тежко.

Шепне: ти си ВИНОВНА за всичко. Не ме оставя да затворя очи. Всеки път, когато го направя, виждам кръвта. И празния поглед, който ме умолява. Казва ми, че ако не бях аз, тя още щеше да е жива.“

Последните думи заседнаха в гърлото ми. – Това… Не може да е… – прошепна Ваня.

Съзнанието ми започна да подрежда парченцата, едно по едно.

В апартамента на баба нямаше нито едно огледало. Тогава не разбирах. Помислих, че е странно, но сега…

Сега всичко имаше смисъл.

Тя не е могла да понесе мисълта да се види.

Не е искала да гледа лицето си, защото в него е виждала нейното. Лицето на Таня. Момичето, което е умряло заради нея.

И цял живот е живяла с това отражение в ума си – счупено, раздробено на хиляди парченца.

Същото отражение, което гледаше мен. Таня.

– Господи – изрекох на глас.

– Какво става, Силве?

– Да се махаме оттук, веднага!

Изтичахме до входната врата. Ръцете ми трепереха толкова силно, че ключът подскачаше между пръстите ми. Не успявах да улуча ключалката.

– Силве, побързай!

– Опитвам се…

Изтървах ключа. Коленете ми се подгънаха, когато се наведох да го взема.

– Силвия, – гласът беше тих, почти нежен. Замръзнах.

– Силвия, миличка, къде си? – повика ме баба отново, вече по-силно.

Най-сетне ключът щракна и вратата се отвори. Ваня ме последва, когато се втурнах надолу по стълбите. Чух как вратата се тресна зад гърба ни, но не се обърнах.

Не спрях да бягам, нито се осмелих да погледна назад. Едва когато изкачих баира, позволих на тялото си да се срине. Строполих се на земята. Положих длани пред себе си и се опитах да успокоя дишането си. Бесните удари на сърцето ми заглушиха всеки звук наоколо.

В следващия миг раменете ми се разтресоха силно. Светът се завъртя. Всичко беше като насън – виждах силуети, чувах приглушен глас. Някой се опитваше да пробие през мъглата в съзнанието ми.

Пищенето в ушите отслабна, погледът ми фокусира лицето пред мен. Венци.

Устните му се движеха, а в очите му се четеше ужас.

– Силвия! – най-сетне го чух.

Помогна ми да се изправя. Огледах наоколо. Беше се стъмнило.

– Ваня – прошепнах. Никой не отговори.

– Ваня! – изкрещях и се обърнах към Венци. – Къде е Ваня?!

– Не знам – каза задъхано. – Не съм я виждал от рождения ти ден. Тъкмо бях тръгнал към вас… Какво, по дяволите, става?

– Трябва да я намерим – вкопчих се в него. – Ти не разбираш. Тя ще я убие!

– Какво говориш, кой?

– Баба ми! – думите изригнаха. – Разбрах всичко… През цялото време Таня се е опитвала да ни предупреди.

– Силве, чуй ме! Остани тук! Ще се върна за телефона си и ще повикам полиция. Само не мърдай!

– Моля те, побързай!

Стоях на мястото, където Венци ме остави. Трябваше да остана. Така ми каза. Но не можах.

Не можах да я изоставя.

Не и след всичко, което се случи.

Не се изненадах, когато се върнах и намерих вратата за мазето отворена. Познатата миризма на бензин се носеше във въздуха. Знаех какво ще открия долу. Въпреки това слязох по стъпалата и завих зад ъгъла.

Ваня лежеше на пода. Косата и: беше сплетена, а кожата – нереално бледа. Под светлината от лампата кръвта, която се беше събрала около нея, изглеждаше почти черна.

Вцепених се, когато нещо просъска.

Обърнах се бавно. Лицето на баба изплува от сенките. Устните и: трепереха, но не издаде звук.

– Убила си я!

– Не трябваше да идваш тук.

– Какво си направила?! – гласът ми излезе дрезгаво, сякаш всяка дума прорязваше гърлото ми. – Убила си я!

– Миличката ми, чуй ме – баба направи крачка към мен.

– Спри! – отдръпнах се назад.

– Остави ме да ти обясня – още една крачка.

– Достатъчно!

– Силвия, знам, че боли, но трябва да го направиш…

– Спри! Замълчи! Знам какво ще ми кажеш…

В гърдите ми се блъсна вълна от гняв, ужас и болка.

Баба ми беше слаба. Беше толкова лесно да обвия ръце около гърлото и:. Стиснах силно.

– Прости ми милото ми дете… – изхриптя.

Дишането и: се накъса. Главата и: се удари в стената с глухо тупване. Така и не разбрах как парченце от счупеното огледало се е озовало в ръката ми. Прокарах острата му част по гърлото и:. Отпуснатото и: тяло се свлече на земята.

Светът се завъртя няколко пъти. Чух гласа си, но идваше някъде отдалеч. – Не, не, не, какво направих…

И после на мястото на думите ми дойде едно безумно повторение. В празното пространство между вдишванията, чух тихо, пронизително шепнене: искам да помня, но не знам как да го направя, без да се разпадна.

Четвърта част: Разкрития

13 март 2020г.

Доктор Петров не се прибра у дома тази нощ. Вместо това се върна в кабинета си и остави папката на бюрото. Дълго време само се взираше в нея.

Бръкна в джоба си и прокара пръсти по измачканото листче, също както беше направил вече няколко пъти през изминалия ден. И този път не го извади.

Вместо това отвори папката с досието на Силвия.

Име: Силвия Христова Възраст: 17 години

Диагноза: дисоциативно посттравматично разтройство с психотични епизоди.

Състояние: частична амнезия, редува моменти на осъзнаване и пълно отрицание на реалността.

Препоръка: постепенно въвеждане на реални спомени.

Прогноза: несигурна; частично възстановяване при поддържаща терапия.

Най-отдолу докторът беше добавил:

Силвия помни всичко, но отказва да го признае пред себе си. Не съм сигурен дали възстановяването означава да я върна към спомена или да и: позволя да остане в света, който е създала, за да оцелее.

В практиката си доктор Петров беше срещал всякакви случаи – от тежки травми до сериозни обсесии. Но историята на Силвия не беше като останалите. В нея имаше нещо, което не му позволяваше да спи спокойно. Колкото повече се връщаше към разговорите им, толкова по-малко вярваше, че това е бягство от реалността. Силвия не беше измислила тази история, тя просто я беше пренаписала на език, от който не боли. Съзнанието и: беше изградило безопасно място, в което вината не съществува.

Затвори папката с досието и: и посегна към кожения бележник. За един кратък миг се поколеба дали да развърже връвчицата.

Все пак го направи, въпреки че нямаше да прочете нещо което не бе чел хиляди пъти. Дори не му бе нужно да търси страниците, защото ъгълчетата им бяха извити от многократното разлистване.

9.07.2019

Хвърлих телефона в шахтата на асансьора. За какво ми е, след като никога повече няма да ми се обади.

10.07.2019

Днес свалих всички огледала от стените. Не мога да понасям тази гледка.

15.07.2019

Обичам я! Ваня е най-страхотната приятелка. С нея никога не скучая. Помага ми да забравя.

22.07.2019

Тя беше там, но Венци не позволи на спомените да се върнат.

23.07.2019

Ваня иска да ме изостави.

Няма да допусна това да се случи.

След като дядо и= вече го няма, тя ще остане с мен завинаги.

– Убила ги е… и двамата – прошепна доктор Петров и захвърли дневника на Силвия, точно преди вратата да се отвори.

Докторът не се изненада – очакваше го.

– Какво става, призна ли за убийствата? – нетърпеливо попита следовател Ангелов. – Нямаме време, прокуратурата очаква твоето заключение.

Погледът му се плъзна през стаята и се спря на отворения дневник.

– Как мина днес? – попита, този път по-меко.

– По-зле, отколкото ми се искаше – каза накрая Петров. – Понякога се чувствам, все едно трябва да залепя счупено огледало, парче по парче, без да се порежа.

Следователят вдигна дневника.

– Как може да е записвала всичко тук и в същото време да не го знае?

Доктор Петров се приближи до прозореца и за дълго остана загледан в отражението си.

– Понякога е по-лесно да напишеш истината и да я затвориш между страниците, отколкото да я изречеш.

– Добре де, едно не разбирам. Постоянно се случват такива неща. Хората го преживяват и продължават да живеят нормално. Защо при Силвия се е получило така?

– Днес и: обещах, че ако ми разкаже цялата история, ще се види с майка си. За пръв път стигна до убийството на баба си.

Ангелов затаи дъх.

– Така последното парченце от пъзела пасна на мястото си.

– Значи имаме цялата история?

– Да…

Следователят го гледаше, очаквайки обяснение, но докторът не беше сигурен какво да каже. Това, което бе осъзнал, не приличаше на диагноза. Беше признание, което сам не можеше да изрече.

– Ще ми кажеш ли най-сетне?

– Онази нощ са се скарали. Затова се е разсеяла и се е стигнало до инцидента.

– Това вече го знаем.

– Чел си медицинските доклади. От какво е починала?

– Официалната причина е травматичен шок. Докторът отвори папката и зачете:

– Травматичен шок вследствие на множество фрактури в таза и притискане на периферните нерви.

Погледна към Ангелов.

– Знаеш ли какво означава това?

Следователят сви устни. Не каза нищо.

– Значи, че всяка секунда е била изтезание. При такива травми болката не идва на вълни

– тя е постоянна. Дори най-малкото движение – опит да поеме въздух, да говори, да помръдне пръста си – е пронизвало цялото и: тяло. В това положение единственото, което е можела да направи, е да се моли, че следващото и: вдишване ще е последно. Но смъртта така и не идва.

Петров подаде папката на следователя. На страницата, на която беше отворил, имаше няколко думи, които бяха подчертани с червен маркер. Той ги прочете: множество прорезни рани, една от които е разкъсала трахеята.

– Мамка му…

– Означава, че – продължи докторът – вече не крещиш. Само шепнеш. Молиш се за неизбежния край. И Силвия и: е го дала…

Докторът извади смачканото листче от джоба си и го хвърли към него.

– Тринайсет часа, Ангелов! Тринайсет шибани часа Силвия се е взирала в празния поглед на майка си, който се е отразявал в счупеното огледало пред нея – вече викаше, а очите му бяха влажни. – Кажи ми какво да направя, как да я излекувам от това, защото аз не зная…

Следовател Ангелов разгърна листчето, което доктор Петров му подхвърли.

„На 1 юли 2019г., около 21:30ч., на остър завой след разклона за с. Изворище лек автомобил

„Опел Астра“ излиза от пътното платно и се преобръща няколко пъти.

В резултат на произшествието загива 38-годишна жена от Бургас. В автомобила е пътувала и нейната 16-годишна дъщеря, открита в съзнание след приблизително 13 часа. По чудо, няма тежки физически травми.

Според данни на МВР резервоарът на автомобила е бил спукан и от него е изтекло голямо количество бензин, но не е възникнал пожар.

Причините за инцидента се изясняват.“