Отвъд ръба

Вечерта не бе по-различна от всеки друг запой по време на сесия, щеше да помисли Кирил по-късно, услужливо забравяйки за досадната параноя, която го бе накарала да се обръща по пет пъти назад, докато стигне апартамента на Павел.

Пресушаваше поредното си питие, замислен над възможността отново да започне с лечението, което го успиваше и предизвикваше ужасно главоболие, когато Пушката влетя през входната врата.

Кирил погледна скептично триумфалното изражение на новодошлия, който Павел съвсем наскоро бе присъединил към малката им група. Завеяният колега бе облякъл неизменната си униформа – дълъг шлифер в убито кафяво. Кирил нямаше представа дали Пушката сменя няколко еднакви брони или дрехата има съмнителен график за пране. Не гореше и от желание да достъпи това забранено познание, a Пушката, така и така, не допускаше никой на по-малко от половин метър от себе си.

Понякога Кирил имаше усещането, че Павел нарочно събира странници около себе си с колекционерска страст. Защо му беше иначе да кани точно Пушката, зубрачката Савина или него самия в ексклузивния си клуб?

– Ейй, няма да повярвате какво ще ви покажа! – драматично обяви новодошлият и бръкна под шлифера си.

Анелия, седнала в скута на Павел, се закиска в очакване, а Савина отвратено извърна поглед, но вместо интимните части на младежа, отвътре се показаха три плочи.

– Стига бе! – Павел нежно избута тъмнокосото момиче от себе си, изправи се и грабна неочакваната находка. – Плочи, а не презаписани касетки. И при това Сабат!

– И не само, млади ми господин Лилов – смигна под кацналите на веждите си очила, Пушката. – Тоя път нося злато. Т’ва, Павка, можеш да го издействаш, само ако лъснеш подметките на баща ти с език.

– Айде сега – свъси се домакинът, – да не ви оставя да си носите пиенето до Студентски град.

Въпреки привидната обида, искрящо любопитство бе озарило зачервеното му от алкохола лице. Усетил острото жило на ревност, Кирил стана от фотьойла, на който се бе усамотил и също огледа стоката.

– Е, ясно е, че ти си с най-добрата къщурка – отбеляза. – Ама, кажи честно, баща ти щеше ли да ти издейства новия албум на Сабат?

– Те и без това вече не са същите, след като пее онзи, другият – неуверено отвърна Павел.

– Абе, не били!

Още докато го казваше, Кирил усети издайническо треперене в гласа си. Веднага се опита да прикрие прекомерното вълнение и прибра ръце зад гърба си. Въпреки това, познатото усещане за мравки, щурнали се в подивял танц пред разтурения си мравуняк, опари върховете на пръстите му. Уплашен останалите да не забележат, той се постара да изпъди от мислите си онова безпокойство, което преди три години бе прерастнало в пълен нервен срив. Не носеше хапчета, но дори да ги бе взел, смесването им с такова умопомрачително количество кубински ром сигурно щеше да се превърне в коктейл с неочакван ефект.

– Аз май ще си ходя – надигна се от дивана Анелия, недоволна, че е загубила вниманието на ухажора си.

Кирил проследи стройното ѝ тяло, примамливо изпълващо плътно прилепналия дънков гащеризон по западна мода. Беше сигурен, че памучната ѝ блуза е облечена на голо. Щеше му се да бе достатъчно луда, за да дойде облечена така в университета, а не само на малките им сбирки. Усмихна се вътрешно на иронията. Той бе единственият доказано луд в тази група, макар успешно да го криеше вече три години.

– И аз си тръгвам – обади се Савина.

Тя изтупа невидими прашинки от дългия си мохерен пуловер и ненужно приглади един къс кичур тъмна коса зад ухото си.

– И без това имам да преговарям за изпита при Жътваров.

– Ти чуваш ли се? – прихна Кирил, малко по-въодушевено, отколкото искаше. – История на БКП? На тоя изпит е ясно, че ще се преписва.

– Няма да се учудя ти да го направиш – укорително го изгледа Савина. – Само че не на всички родителите ни са от кариерата и биха обърнали света, само и само да завършим. Ние от простолюдието трябва да се трудим за оценките си.

– Остави момичето да се мъчи, наивни мой рицарю – Павел го придърпа и чукна звучно чашата си ром в неговата. – Не знаеш ли, че все трябва да има един, от когото да се преписва в случай на нужда?

– Дума да няма! – съгласи се Пушката, който вече поставяше плочата в грамофона. – Сега – анонсира той гръмко, – ще чуете едни други британци. В Прага са полудели по тях, та едвам се намират копия на черния пазар. Добре че ми дължат услуги някои хора, хех.

От винила зазвуча дълбок глас, който напевно започна рецитал на английски. След малко музиката избухна с високи децибели и мъжкият тенор превзе с щурм спарения въздух в задимения хол.

– Боже, какво е това! – отвратено извика Савина и запуши ушите си.

– Това, божествена музо на икономическите науки – поклони се Пушката, – са Айрън Мейдън, най-великата група след Сабат.

– Това е просто какофония от звуци.

– Това е защото звучи като истинска декадентска музика! – провикна се Павел, приклекна и се престори, че свири на китара. – Ауууу!

Пушката се присъедини, а Кирил прецени, че е редно да последва примера и застана до тях. Тримата се задвижиха в синхрон, клатейки нагоре-надолу грифовете на невидими китари. Анелия се изправи и започна да подскача около тях в подобие на танц, размятайки гъстите си коси във всички посоки.

– Не, сериозна съм – надвика музиката Савина. – Чуйте! Пеят за призоваване на дявола.

– Много пък го разбираш тоя английски бре! — Пушката заряза груповия риф, за да отпие задъхано от коктейла си. – Нали уж твоите родители не бяха от голямото добрутро, та да те пращат на летни езикови лагери?

– Оф, я не се прави – стрелна го с нажежен поглед кльощавото момиче. – Всички ходим на упражнения.

– Ма, то точно това му е хубавото – намеси се Кирил, почувствал се длъжен да каже нещо.

Гъделичкането на върха на пръстите му се бе засилило, но той упорито го игнорираше.

– Не се страхуват да пеят за табута и никой нищо не може да им направи!

Павел се усмихна снизходително на ентусиазма му и Кирил мигом се изчерви. Макар уж да бе пълноправен член на малката им „чета”, както често я наричаха помежду си, в моменти като този, се чувстваше по детински неловко, като грозно пате, което упорито се старае да плува наравно с лебедите.

Песента свърши и Савина побърза да спре грамофона.

– Не смятам за редно да слушаме такива неща. Едно е да си пускаме западна музика и друго е да си тровим ушите с такива текстове. Райко – обърна се към рошавия си състудент с истинското му име, – не можа ли да издействаш някоя касетка на АББА например?

– Отпусни му малко края, Саве – вметна Анелия, лепна звучна целувка на врата на Павел и се завъртя, олюлявайки се.

Кирил мерна за части от секундата изпъкналото под тънкия бял плат на блузата ѝ зърно.

– Просто малко заигравка с тъмните сили в името на купона.

Думите ѝ неволно го накараха да погледне към ъгъла на стаята, където сенките като че ли се бяха сгъстили.

– Аах, как хубаво го каза! – разпали се наново Пушката.

Той довърши каквото бе останало от жълтеникавата смес в чашата си и разкопча горните копчета на знаменития си шлифер, за да даде малко въздух на загрятото си тяло.

– Това ме подсеща за слуховете – той направи знак с ръка на Савина, на чиито устни вече бе кацнал въпрос. – Специално за нашите милозливи девици, имам идея.

Той свали плочата и разви иглата на грамофона.

– Пушка, моля ти се, да не го повредиш! Баща ми жив ще ме одере – притесни се Павел, но състудентът му продължи спокойно да разглобява машината.

– Не ни плаши с баща ти, че нали виждаме как всичко ти се разминава като има ново назначение. И къщата да му запалиш, има месеци, докато се върне от Куба.

Пушката се огледа, грабна една малка пластмасова табличка за напитки и ловко я постави върху грамофона. После от многобройните му дълбоки джобове изникна ролка тиксо, която кацна върху таблата. Цялата група скептично продължи да гледа експеримента. Най-накрая младежът нави отново иглата с главата нагоре.

– Показаха ми в Прага – каза вместо обяснение, после устата му се разля в игрива усмивка. – Разправят, че текстът наобратно е заклинание за призоваване на нечестиви сили…

Преди някой да реагира, Пушката пусна грамофона. Плочата изхвърли поток от несвързани звуци. Накъсани акорди се занизаха в асинхронна композиция, заглъхваха внезапно и започваха наново в дразнеща и неестествена последователност. Скоро започнаха да се редуват със задавени думи, които сякаш изплуваха от дълбок тунел и, не намерили отклик, се разнасяха като ехо от нечий вик на агония.

Кирил примигна объркано, като се стараеше да следи музиката, въпреки пълното отсъствие на хармония. Усети как нещо резонира дълбоко в гърдите му, сякаш ударите на барабаните и стенещите звуци на баса изпълняваха сложен танц, в опит да умилостивят могъща сила. Пулсът му се ускори и някакъв смътен спомен започна бавно да съблича мъгливия си плащ. Гърлото му пресъхна.

„Скис… скис… скис” – прозвуча единствената част от текста, която всички разбраха – числото шестстотин шестдесет и шест наобратно.

– Спри го! – изкрещя Савина, с показалци в ушите си.

– Твърде е късно, повелителко на душевната чистота – вдигна ръце към небето Пушката. – Току-що изпълнихме закодираното заклинание, с което да призовем дявола. Сега Звярът ще порази слабите души сред нас… Бууу! – той протегна ръце към момичетата и театрално задра въздуха с нокти.

– Много смешно, Райко – поклати глава Савина.

Дисонансът секна внезапно, но вместо тишина, в хола проехтя силен мъжки глас. Интрото на песента, прочетено наобратно, сети се Кирил и потръпна. Сега действително звучеше като заклинание на непонятен език.

Павел най-сетне дръпна иглата на грамофона.

– Нека не стряскаме момичетата – каза авторитетно и подири с поглед одобрение от страна на Савина.

– Добре де… – съгласи се Пушката и вдигна рамене вместо извинение. – Саве, ти пък какво се плашиш от малко музика. Големи хора сме.

Савина не отговори и демонстративно напусна стаята, за да облече палтото си. Павел хвана Пушката за ръката.

– Тая плоча я носи пак, да я изслушаме цялата. Ама по-добре да я пуснем нормално, а?

– Ясно, да. Най-добре да ти я оставя. Да я презапишеш на касетка, че да е лесно преносима. Кириле, ми ти какво бе, да не заспа с отворени очи?

Кирил се сепна и отклони поглед от плочата. Не смееше да каже как му бе подействало чутото досега. Не бе споменавал на никого от приятелите си за срамната диагноза, която му поставиха преди три години.

– Много са добри – усмихна се насила той, след като усети втренчените погледи на приятелите си. – Ще изпратя момичетата до спирката на автобуса – добави и започна да се облича, мислейки за лекарствата бяха успели да спрат халюцинациите.

Само връзките на леля му, го спасиха от диспансеризиране и за щастие, всичко се бе разминало след няколко месеца лечение. Но Кирил никога не бе споделил с леля си, че психичното разстройство от време на време напомняше за себе си, подобно на котка, която прекарваше дните в летаргична дрямка, но съскаше злостно щом загуби вниманието на стопанина си.

„Нима това което видях в старите ми сънища,
бе отражение на изкривените ми мисли, вперили поглед към мен?”

Кирил се люшкаше между просъниците като лодка, подхвърляна от разбушувало се море. Той ту потъваше в черната бездна и оставаше без дъх, ту изплуваше и се вкопчваше в късчетата реалност, вместо спасително въже. Усещаше нечие присъствие около себе си, спотаено на ръба на диханието. Като сянка на прага на периферното му зрение, то никога не се разкриваше напълно, а загатваше за себе си с магнетизма на дебнещ в храстите хищник.

Кирил познаваше тази слузеста проекция на страха. Яви му се в годината, когато родителите му загинаха в катастрофа и той за първи път опита морфин. Ако знаеше адът, който щеше да отключи уж невинната доза разтвор, горещо препоръчан от един от съучениците му във Френската гимназия, щеше сам да предаде изфабрикуваната лекарска рецепта в милицията.

Най-черната точка в живота му започна като обикновена тревожност, след като ефектът от дозата размина – неприятно и тягостно свиване в гърлото, което не можеше да обясни. Отдадоха го на тежката загуба, която беше преживял. После обаче започна да вижда кълбящи се сенки в ъглите на стаите. Когато те започнаха да се приближават, Кирил не издържа и разказа всичко на леля си, която бе станала негов законен попечител.

Фани Горенсова, с присъщата си безкомпромисност, която ѝ печелеше дипломатически назначения, издейства състоянието на Кирил да се пази в тайна от училището и останалите роднини. Лекарствата подействаха и Кирил си отдъхна. Оттогава ги спираше и започваше по свое усмотрение, макар психиатърът да го бе предупредил, че това е опасно.

Не го свърташе в леглото, затова стана и прерови чекмеджето си за блистер от чудодейната субстанция, която укроти виденията му преди три години. С облекчение прокара пръсти по смачканото фолио, което, като кутия за скъпоценности, обвиваше с прозрачния си щит няколко розови перли. С опитно движение ги освободи от гнездата им и ги преглътна на сухо.

Вяло се замисли, че настроенията му в последно време се люшкаха все повече между оживление и унилост, като повредено виенско колело, от което не можеше да слезе. Трябваше да вземе мерки по-рано, укори се мислено той. Хапчетата бяха верен съюзник, на който можеше да се довери.

Въпреки това, часовникът продължи да отмерва времето без никаква промяна в усещанията на Кирил. Дори напротив, сега като че ли долавяше жужене, на прага на доловимия спектър от звуци. Наложи си да устои на паниката и да даде повече време на лекарството.

Но утрото дойде, а беглите очертания на присъствието продължиха да точат невидими ножове, подобно на ловец, предвкусващ триумфа пред убития трофей. Дори сенките вече не изглеждаха като предишните. Натрапчивият им отказ да изтлеят с пристигането на утрото, сякаш крещеше без думи в ушите на Кирил, че вече са изградили имунитет срещу фармацевтичните му оръжия.

Той изстена като ранено животно. Сълзи на безсилие намокриха възглавницата му.

– Това е делюзия – прошепна думите на психиатъра от преди три години. – Делюзия – повтори и в същия миг усети нещото да се превива в ням кикот.

Абсурдна и плашеща мисъл смътно загложди Кирил – то беше повикано доброволно и решено да остане.

– Трябва да забранят устните изпити – решително каза Павел, докато седмица по-късно, чакаше Пушката да излезе от кабинета на професор Жътваров. – Цялото това чакане няма никакъв смисъл, освен да тренират нервите ни в случай на милиционерски разпит.

Кирил не реагира. Павел се намръщи, но отдаде разсеяния му, блед поглед и нервното стискане на измачканата вратовръзка на стреса от сесията.

– Ми, като нищо да е част от университетската школовка – въздъхна Анелия, която бе скръстила крака по турски на пода без да поглежда отворения учебник в скута си.

– Представи си, че пътуваш в чужбина за важна сделка и изведнъж… – тя затвори книгата с рязко движение на обутите си в чорапогащник бедра и привидно без да си дава сметка, че ги изважда на показ, продължи – залавят те чужди агенти. Държат те прав с часове и после те изтезават, за да извлекат информация за конгресите на БКП!

– Е – засмя се Павел, – поне от мен нищо няма да научат! – после погледна пак към Кирил. – Я, кажи, ще дойдеш ли тази вечер пак у нас? Издействал съм един четирипистов Ревокс. Да презапишем албума на Мейдън.

– Какво? – стресна се Кирил и вдигна поглед от Анелия. – Аз… не знам. Изостанал съм с ученето.

– Стига бе, мъник – Павел тупна тежко ръката си на прегърбеното му рамо, – откога по-точно си започнал да учиш и то след изпит?

Преди Кирил да успее да отговори, Пушката излезе от кабинета, с танцова походка.

– Фасулска работа, братя!

– Айде, честито! Нищо по-малко от петица не очаквам от тебе, колега – сръга го приятелски Павел.

– Обиждаш ме! – навири нос рошавият младеж. – Все пак, на мен са кръстени пищовите.

В тоя момент от кабинета излетя професор Жътваров. Лицето на възпълния, застаряващ мъж беше мораво, а тресящата се двойна гуша, му придаваше вид на пеликан, задавил се с огромна риба, която безуспешно прави опити да изскочи обратно в морето.

– Кого мамите вие, нехранимайковци недни! – изкрещя той, като размаха купчина смачкани листа между побелелите си от яд пръсти. – Че и пищовите си ще ми размятате под носа, да се подигравате с мен и с цялата институция! Теглят си въпрос те, правят се, че пишат и после ми рецитират като папагали.

Лицето на Пушката пребледня. Той инстинктивно се скри зад Павел. Анелия се изправи грациозно, без да събира книгите около себе си и отправи поглед, изпълнен с невинна почуда към разгневения професор.

– Ще ви науча аз! – продължи да фучи Жътваров, сочейки неопределено събралото се множество. – Ще преписвате на куково лято… Край на изпита за днес. Който не е минал, да ми се явите утре – изсъска, като опръска със слюнка най-близките студенти. – Да видим кой ще пусна, като ви дам да пишете на моите листа!

С тия думи той влетя обратно в кабинета си, засуети се и след малко тресна на бюрото си купчина страници, обагрени във всевъзможни нюанси на жълтото и оранжевото. След като се увери, че студентите са имали възможност да огледат оръжието, с което щеше да посече всеки опит за измама, професорът заканително хлопна вратата. От силата на удара малко мазилка от напуканата стена падна на плочките и безславно маркира всеобщия провал.

Павел изгледа гневно Пушката и го прихвана под лакътя, преди останалите да му се нахвърлят.

– Хубава я свърши. Идваш довечера вкъщи и довличаш Савина.

– Ама аз…

– Няма аз – контрира го Павел. – На него били кръстени пищовите, няма що. Като имаш толкова джобове, как успя да си забравиш хартиите вътре, бе!

– Ми, не съм усетил, че са паднали – оправда се Пушката. – А и Жътваря никога не гледа чак толкова осторожно.

– Стига! – Павел повлече виновника и Кирил към фоайето на университета. – Анелия, идвай и ти. Сега, събираме се в щаб квартирата на Аксаков и мислим план за успешно преминаване на изпита утре.

– Поне ти се изпълни желанието – философски отбеляза Анелия. – Нали искаше изпитът да е писмен.

По-късно същата вечер просторният хол в апартамента на негово превъзходителство Петър Лилов, за първи път от началото на семестъра, изглеждаше като място, на което тече учебен процес. Цигарите не спираха да димят, но вместо бира, този път насам-натам се премятаха полуизпити чаши кафе, обелки от вафли и нестабилни пирамиди от учебници.

Павел се разхождаше със запален фас в ръка и си мърмореше под нос, като от време на време хвърляше поглед към останалите, сякаш да се увери, че всеки член на задругата си е на мястото.

Пушката сръбваше гузно от една бутилка, като обвиняем, чакащ присъдата си. Истината бе, че Павел не можеше да му се сърди твърде дълго. Строгите погледи, с които го стрелкаше, бяха най-тежкото наказание, което можеше да наложи на разсеяния младеж. До края на сесията грешката щеше да бъде простена, а вземеха ли изпита успешно, дори щеше да стане поредният бисер в короната от колоритни анекдоти, които се разказваха на по-големите събирания.

Павел спря за момент безмилостното си маршируване и се загледа в дългата конска опашка на Анелия, която метеше персийския килим. Приятелката му пушеше, полегнала на кожения диван. След всяко издишване, тя наблюдаваше спираловидните извивки на цигарения дим със със съсредоточението на индийски мислител, като че нарочно да докаже, че нищо не можеше да внесе смут в душевната ѝ нирвана.

Макар на пръв поглед да изглеждаше вятърничава, Павел харесваше да прекарва време с нея. Може би, защото в Анелия имаше една гъвкава непретенциозност, която го приканяше да бъде себе си. А може би, защото най-много му напомняше за самия него – решителен водач пред другите, а всъщност пионка на родителски прищевки, които диктуваха всички важни решения в живота му.

Тя срещна погледа му и той ѝ се усмихна, но мислите му бързо се прехвърлиха на Кирил. Видимо недоспал, последният скръбно разлистваше някакви записки от предходния випуск. Павел отдавна обмисляше как да подтикне свитото момче да изплюе камъчето, но моментът все не изглеждаше подходящ. Може би ако го извикаше за разговор насаме сега…

Звънецът обяви пристигането на Савина и прекъсна потока на мисълта му. Щом момичето влезе и сбърчи нос от дима, всички видимо си отдъхнаха. Не за първи път присъствието ѝ внасяше ред и чувство за сигурност, за което Павел тайно ѝ се възхищаваше и донякъде завиждаше. Савина имаше потенциал да бъде лидер ако се откажеше от ролята си на морален стожер и перфекционист. За негово щастие, амбициите ѝ изглежда не се простираха дотам.

Савина прилежно закачи палтото си в коридора, после делово изпразни съдържанието на раницата си върху лакираната холна маса.

– Така – обяви тя, докато сортираше енергично няколко купчини с листа, – имаме седемдесет и четири въпроса от конспекта. Понеже съм свършила вече тежката работа, можете да започнете с ориентировъчните схеми на въпросите, след което да се задълбочите в по-подробните записки. По груби сметки, ако ограничите почивките до десет минути на час, може да планирате под десет минути на въпрос.

– Абе, аз пия, теб те хваща – изсмя се Пушката. – Чуваш ли се? Кой ще издържи?

– Изборът си е техен – без капка жал отговори Савина. – Впрочем, нищо от това нямаше да се случи, ако не ви беше страх да влизате на изпит първи, като мен.

– Мен поне със сигурност вече ме е по-страх да влизам след Пушката – вметна Анелия.

– Саве… – въздъхна Павел, – няма начин да запомним и една трета от цялата тая плява, знаеш го. Ученето е кауза пердута.

– И какво ще направите? – привидно заинтригувана попита Савина. – Ще скриете очилата на професора? Няма как да препишете достатъчно бързо въпросите на новите листа, това е не само отчаяно, но и глупаво.

– Права е – обади се Пушката. – Но има изход – добави, като приглади шлифера си. – Ще взема достатъчно от папирусите на Жътваря тази вечер, за да сме подготвени.

Хрупането на вафлените кори, идващо от устата на Анелия, наруши настаналата тишина. Тя преглътна и облиза пълните си устни.

– Пушка, ти наистина си хахо. Но, не ми се отдава ученето на тия сухарщини, а майка ми няма да ме остави на мира, докато не завърша проклетото МИО, така че ще дойда с теб, да си спестя малко мъка.

– Добре, може да е детинско, но какво пък – вдигна рамене Павел. – Не пречи да се разходим до ректората и да проверим дали кабинетът е отключен. Кириле?

Стори му се, че другият младеж се сви от въпроса. На фона на приглушената светлина в стаята, тъмните кръгове около очите му приличаха на струпеи загрубяла кожа. Имаше нещо неестествено, болнаво в осанката му, но Павел не можеше да определи какво. Страх го е, заключи накрая. Неслучайно го бе взел под крилото си от първи курс, момчето имаше нужда от подкрепа.

– Да – промълви примирено Кирил. – Разбира се.

– Савинче – протегна театрално ръка Пушката, – ти що не спретнеш една мусака, докато ни чакаш, така и така си минала изпита.

– Всъщност – отвърна Савина с вирната брадичка, – ще дойда с вас и ако професорът е там, току-виж съм го омаяла да си даде от листата. Аз съм му любимка.

– То не било лошо да имаш зубър за приятел – промърмори Пушката.

„Защото в сънищата ми то винаги е там,
лицето на злото, което разбърква ума ми и ме докарва до отчаяние.”

Кирил потри изтръпналите си от студ пръсти. Колата разполагаше с кожен салон, с какъвто малцина софиянци можеха да се похвалят, но той не успяваше да усети комфорт, колкото и да се наместваше. Прехапа устни с горчивина. Нямаше значение, мястото на „палето”, както понякога го наричаше Павел, беше в колата.

Навън заблудените снежинки изникваха от тъмнината и се шмугваха в различни посоки, подплашени от вятъра. Чувстваше се точно като тях – крехък и без никакъв контрол над околния свят. Най-лошото бе, че докато бе изолиран, присъствието ставаше още по-осезаемо, като досаден звук, който почти не забелязваше на фона на околните шумове, но чуваше оглушително в тишината на нощта.

Сега стържеше на прага на доловимите децибели – фино, но смразяващо неестествено съчетание от звуци. Донякъде му напомняше за още по-гротескна версия на обърнатата песен, която изслушаха. На моменти беше сигурен, че ще го докара до пълна лудост. Неспособен да се удържи повече, щеше да започне да крещи и да се мята, като някои от пациентите в психодиспансера. Удържаше го единствено постоянното му, бавно пречупващо волята усилие да игнорира халюцинациите.

Човек, загърнат в дебело палто пресече улицата, на която бе спряна Ладата на Павел. Това просто потвърждение, че навън има други живи същества, внесе доза успокоение в нервното съзнание на Кирил.

Точно тогава нещо потрепна на сантиметри от него. Той се стегна. Озърна се и огледа таблото, осветено от премигващите улични лампи.

Ето че се случи пак. Въздухът потръпна като нещо живо. Сгъсти се в полупрозрачна мрежа и подобно на затягаща се примка, се сви около Кирил, сетне изчезна.

Младежът трескаво протегна треперещи ръце напред, към мястото, където му се стори, че видя мътното очертание. Пръстите му не се натъкнаха на никакво съпротивление. „Халюцинация, просто халюцинация” – успокои се той.

Кутрето му докосна нещо. Въздухът в цялата кола се раздвижи отново, като разклатена паяжина. Прозрачно було се омота около Кирил и спря въздуха му.

– Как е кафето? – попита Савина, надянала усмивката на отличник, която винаги ѝ печелеше симпатии.

– Точно това ми трябваше – въздъхна с наслада нощният пазач на ректората Бай Ставри. Червендалестото му лице, изпъстрено с многобройни порязвания от ножчета за бръснене, наистина изглеждаше омиротворено.

– Да ви сипя още, имам пълен термос? – предложи момичето.

– Може – съгласи се пазачът и подаде металното си канче. После шмръкна звучно съдържанието на носните си кухини.

– Ама и ти си една студентка, да идваш в библиотеката посред нощите. Да знаеш, прекален светец и Богу не е драг!

– А… – смутено наклони поглед Савина, – даже ме е срам. Да пропусна да прочета тия важни източници. Аз съм със стипендия за отличен успех, виждате ли. Ако не ми я отпуснат за следващата година…

– Баща ти ли ще те погне?

– О, той е много строг – хвана се за подавката Савина.

Започваше да се изморява от разговора. Момчетата се бавеха твърде много, а тя се изчерпва от идеи как да продължи да оправдава присъствието си около бай Ставри.

Охранителят положи косматата си длан върху нейната. Савина изтръпна, все едно я бе сграбчила меча лапа. Вече искрено се разкайваше, че бе дошла напук на собствените си принципи.

Бай Ставри се наведе към нея, обливайки я с аромат на евтини цигари и чесън.

– Не се бой, мила – уверено ѝ прошепна той. – Ако посегне да те бие, веднага ела при мен. Ще му разкажа аз едно друго.

Савина усети как краката ѝ омекнаха от облекчение, че това не бе прелюдия към непоискани нежности.

– Но… аз не мога да ви ангажирам – отговори с цялата наивност, която можеше да призове върху лицето си.

Откъм коридора се чу някакъв звук, но за щастие пазачът бе твърде зает да играе ролята на благороден рицар.

– Глупости! – изпуфтя той. – Друга девойка толкова прилежна и учена като тебе не съм виждал никога, а от четиринайсет години съм на служба.

Бай Ставри грабна двете ѝ ръце и ги поднесе към дългия си, подкастрен накриво мустак.

– А и ние не е като да не се познаваме вече… ООХ!

– Леле, колко съм непохватна – извинителният вик на Савина се сля с дрънченето на термоса по плочките. – Изгорихте ли се?

– Дааа… – изпъшка бай Ставри, оглеждайки мокрия си крачол.

– Нека ви подсуша – тя подхвана пазача под мишница и го подкара към тоалетните.

С крайчеца на окото си видя как Павел и Анелия минават по коридора към големите двойни врати. Пушката ги следваше по-назад.

– Ай, ай – вайкаше се бай Ставри. – И в ботуша ми прокапа…

Чу се звук от падане, последван от забързано мърморене.

– Чакай – ослуша се пазачът, за пръв път спомнил си за своите задължения. – Нещо става.

Той измъкна фенера от колана си и със завидна за теглото си бързина, затича обратно по коридора. Светлината разкри облечена в дълъг шлифер фигура, която припряно тъпчеше хартии под дрехата си. Стреснат, вместо да остави Савина да измисли някое правдоподобно обяснение, Пушката се затича и потъна зад тежката метална врата на ректората. Виковете на бай Ставри отекнаха глухо в пространството, като крясъци на гладна чайка, кълняща пустия бряг.

Савина приглади кичура коса зад ухото си и поклати глава.

– Изумително – каза, когато настигна бай Ставри, – някои студенти се държат като хлапета. Сигурно ви е омръзнало такива чешити да се мотаят по никое време…

Райко Пушката беше тренирал лека атлетика в гимназията и тичането никога не бе представлявало проблем за него. Проблемът бе зрението. То не бе особено добро още от ранното му детство, но истински се развали в годините на военната служба. А ако Райко мразеше нещо повече от тая проклета месомелачка казармата, то това беше да носи очила.

Сестра му носеше очила. Носеше ги в деня, когато Райко разбра, че баща им е посягал и на нея. Оттогава всеки чифт неминуемо му напомняше за стаените сълзи в ранените ѝ очи. Ако Райко беше повече мъж тогава, да се изправи срещу баща им, може би нещата щяха да бъдат различни и тя щеше да е още жива.

Дълбоко в себе си, Райко беше достатъчно честен, за да признае, че след като сестра му отне живота си, не се бе издигнал по стълбицата на мъжеството. Дребните шмекерувания, контрабандата и показния бунт срещу системата изчерпваха всичката доблест, на която беше способен. Затова нямаше да носи очила и нямаше да свали шлифера, който отдавна бе изгубил функцията си да прикрива синините, които бащините юмруци рисуваха по тялото му.

Виж, бягането по слабо осветените улици определено доказваше, че може би бе време да преосмисли навиците си и да почисти очилата от праха на студентското общежитие.

„С „но” и „ако” не се чисти лайно!” – неведнъж бе казвала баба му и тая сопотска мъдрост изникна в съзнанието му, точно когато влетя с всичка сила в ниско спусналия се клон. Дървото го шибна с гъвкави като колани вейки, сякаш само бе чакало някой да му падне, за да го попилее от бой. Райко се олюля и погледна надолу.

Случи се най-лошото – бе първата му мисъл. Дълбоката линия в меката кожа на кафявия шлифер го заболя като прободна рана и той дори не си даде сметка колко благодарен трябваше да бъде, че клонът бе пощадил лицето му.

– Баси мамата… – отрони смаян, докато продължаваше да зяпа разпраното място на любимата си дреха.

Сети се да провери състоянието на пожълтелите листа във вътрешността на шлифера и въздъхна облекчено. Клонът не бе успял да ги раздере. Райко потри дланите си една в друга, за да пропъди студа, след което засвирука приповдигнато. Дори накърняването на кожената му броня не можеше да заглуши удовлетворението от добре осъществената кражба.

После наистина му се прииска да си беше взел очилата. Отпървом му се стори, че под бледата светлина на уличната лампа отсреща се чернее фигурата на баща му. Коремът му се стегна по навик, готов да понесе удара, макар това да не можеше да е полковникът. Бе изминала година, откакто Райко тойно плю в ковчега на погребания с почести и окичен с пагони покойник.

Фигурата направи крачка напред. Райко безуспешно напрегна очните си нерви. Силуетът продължаваше да изглежда размазан, а краищата му се разтваряха като дим в чернотата на нощта.

– Чужд или свой? – извика.

Собственият му глас му прозвуча слаб и приглушен от снеговалежа. Отговор не дойде. Страхът полази по-загрятото му от бягане тяло. Ръцете му, по навик, се вдигнаха нагоре, едната да предпази лицето, другата корема.

Фигурата направи още една крачка напред. Най-сетне Райко различи по-добре очертанията ѝ и си отдъхна.

„Дали всичко това бе реалност или някакъв ад?”

Кирил се събуди с вик и подскочи, разклашайки цялата кола.

– Спокойно, де – Савина се отдръпна и го изгледа с обичайния си строг поглед, който все го караше да мисли, че е подложен на проверка. – Другите отидоха да търсят Райко.

Кирил извърна поглед. Не помнеше нищо след ужасния момент, в който въздухът се уплътни и го обгърна като в чувал. Скованото му и уморено тяло негодуваше от принудителното си затворничество в автомобила. Усещаше ръцете си схванати, дори болезнени на допир, сякаш бе стискал въже с всички сили.

– Аз… не знам кога съм заспал – отговори като разтърка лицето си.

– В тоя студ… – неопределено каза Савина, но не довърши мисълта си. Седна до него на задната седалка и обгърна тялото си с ръце, за да се стопли.

– Остана ли кафе? – с надежда попита Кирил.

– Боя се, че последните капки доблестно се жертваха, за да държат бай Ставри далеч от мен. Няма ли да питаш какво стана?

– О… – Кирил се окопити. – Извинявай. Още съм сънен. Е, какво стана?

– Напоследък се държиш много странно – сбърчи вежди Савина. – Според мен трябва да спреш алкохола.

– Ба, просто кажи, успяхте ли? – сопна се Кирил, подразнен от назиданието.

Савина се навъси още повече и троснато добави:

– Успяхме, макар че на финала Райко пак сгафи. Сигурно си навлякох проблеми, но спокойно ще можете да мамите утре.

– А защо търсят Пушката? – попита Кирил с тревога.

– Той избяга нанякъде. Макар че – Савина се извърна към задното стъкло, което вече беше покрито със сняг, – отдавна трябваше да е тук.

Анелия и Павел се появиха след малко, премръзнали и мрачни. Единствената следа от Райко се оказа един от допотопните листа на порфесор Жътваров. Антиката явно се бе изплъзнала от шлифера му и като отскубнало се венчелистче, бе увяхнала в снега на съседната пряка.

С надеждата, че какъвто бе завеян, Пушката се е прибирал в общежитието си, групата се завърна в щабквартирата в центъра. Когато позвъниха обаче, съненият съквартирант ги информира, че не бе виждал Пушката от предния ден.

– Дали да не се обадим на милицията? – предложи Савина, след като унили и изтощени, четиримата се настаниха в обширния хол.

– И какво ще им кажем? – поклати глава Павел. – Другарю милиционер, един студент го няма от два часа? А и нали го знаеш Пушката. Ще се появи утре ни лук ял, ни мирисал и ще измисли някаква щура история какво го е забавило. Добре е всички да поспим. Савина ще спи във втората спалня. Кирчо, за тебе има една стая до кухнята. Съжалявам, пале, тясна е. Едно време е била за прислуга.

– Става, свикнал съм на тясно – неопределено каза Кирил, като се опита да потисне раздразнението си.

Добре знаеше, че повече няма да спи тази нощ.

На следващата сутрин, оловно сиво утро се промъкна тихомълком и ги посрещна с преспи сняг, мъгла и неясно усещане за тревога, а Пушката така и не се появи.

„Адът и огънят бяха отприщени.”

Стените на малката тоалетна го бяха притиснали, до степен, че заплашваха да го смажат. Като прегради от пластилин, те бавно допълзяха до колената и лактите му, протегнаха безформени пипала и го докоснаха измамно леко, готови да смачкат плътта му. Кирил знаеше, че всичко бе проекция на замъгления му ум, ала това не му помагаше да спре халюцинацията.

„Няма да ме убиеш.”

Вярваше го. Или се опитваше да повярва, че собственото му съзнание нямаше да стигне дотам, макар че онази тъмна част от него се стараеше да го превземе и заличи напълно всичко останало. Само че Кирил нямаше да се даде на лудостта без бой.

„Няма да ме убиеш” – повтори си като мантра.

Тъмното присъствие беззвучно се изсмя. Нещо в него се промени, като позицията на куче, което оголва зъбите си за атака.

– Разбира се, че няма да те убия. Та нали съм плод на твоя мозък?

Кирил изтръпна и отвори очи. Не можеше да бъде… Гласът… Гласът беше…

Стената се премести досами носа му. Порестата ѝ структура, неестествено набъбнала като гъба, поела твърде много вода, дишаше, сякаш Кирил се намираше в търбуха на нещо живо. Задушливия, кисел мирис на стомашен сок изпълни ноздрите му.

– Това е халюцинация, която ще свърши – повтори, макар увереността му да се стопяваше с всяка следваща секунда.

– Знам, че ще отнеме време да свикнеш. Но сега, когато най-сетне ми даде глас, ще бъде толкова по-забавно – дочу от мрака.

Меката лигавица докосна ръката му и киселината го опари. Чу се силно примляскване.

Вратата на тоалетната се отвори. Някой награби Кирил и го измъкна навън. Щом се озоваха при умивалниците, Павел силно го разтресе.

– Какво ти става бе, мъник? Седиш там от цяла вечност.

Лицето му излъчваше загриженост, която при други обстоятелства щеше да трогне Кирил.

– Ще те заведа до поликлиниката – не дочака отговор Павел. Намокри дланта си и я сложи върху потното чело на Кирил. – Нещо боли ли те?

– Не… – немощно отвърна и остави приятелят му да го подкрепя, докато бавно излязоха от тоалетните. – Някои неща не съм ти казвал. Аз… имам пристъпи на паника.

– Оф, това ли било…

Облекчението в гласа на Павел загорча в устата на Кирил и изведнъж му се прииска да беше казал всичко.

– С тази инфарктна сесия, как да не се напрегнеш, а? – вече по-уверено заговори Павел. – Да позвъним ли на леля ти?

– Не! Имам предвид, да не я тревожим, става ли?

– Няма проблем – усмихна се Павел. – Какво ще кажеш да отидем на малко повече простор, а?

– Простор ми звучи много добре – въздъхна Кирил.

Със закъснение видя, че на дясната му длан липсваше парче кожа, точно където киселината го беше опарила във видението му. Целият изтръпнал, той бръкна в джоба на сакото си и напипа малкото си джобно ножче. Извади го скришом от Павел и потръпна при вида на омазаното с лимфа и кръв острие.

– Чакай…

Павел се спря на място, но не изглеждаше да е обърнал внимание на последните думи. Кирил проследи погледа му и преглътна сухо.

Голямото фоайе на Висшия Икономически Институт Карл Маркс гъмжеше от милиция.

Савина подсмърчаше тихо в ъгъла, сгънала крака на седалката на стола. Бе разтегнала пуловера, така че да покрива колената ѝ и леко се поклащаше, все едно бе дете, което се се опитваше да се успокои с полюшване.

Цепеницата в камината изпука глухо, без помен от уюта, на който обикновено се наслаждаваха в усамотената къща, кацнала навръх баира в Бояна. Семейството на Анелия бе заминало за Боровец и при други обстоятелства това щеше да е повод за грандиозен купон. Сега, просто осигуряваше смяна на обстановката, от което всички имаха нужда.

Павел запали нова цигара и предложи една на Савина. За негова изненада тя прие и я поднесе към устата си с треперещи пръсти.

– Какво друго те питаха?

Тя нервно избърса сълзите от бузите си преди да отговори.

– Познавам ли някой, който би искал да му навреди, близки ли сме били, такива неща.

– А нещо друго за разследването казаха ли? – подкани я пак Павел.

– Само че работят по няколко версии – Савина вдиша от дима и се закашля.

– Не разбирам – обади се Анелия. – Как някой може да направи това?

– Трябваше да търсим още – поклати глава Павел. – Сгрешихме, че се прибрахме.

– Не… – Савина го погледна с кървясали от плач очи. – Ами ако бяха убили всички ни?

– Тогава трябваше сам да търся… – не спираше Павел. – По дяволите!

Изправи се и ритна стола си с всичка сила. Примижа от болката в ходилото си. Беше справедлива болка – Пушката бе умрял в мъки, а това бе просто неудобство.

– Били сме в колата, или дори сме спали в леглата си – той ритна отново дървената конструкция, – докато някой е изтръгвал гласните му струни…

Дишаше тежко, но въздухът не носеше облекчение на горящите му дробове. Светът наоколо се завъртя. Павел се свлече на колене. След малко усети малките длани на Анелия да повдигат лицето му. Прегърна я и двамата останаха известно време неподвижни, загледани в нищото.

– Не мога да повярвам, че никога повече няма да чуем гласа му – с болка каза Павел.

Кирил се задави и повърна.

„В нощта огньовете горят ярко.
Ритуалът е започнал, работата на Сатаната е свършена.”

Жуженето от хиляди стършели заглушаваше собствените му мисли.

Усещаше полъха на фините им, прозрачни крила по кожата си. Понякога, някое заблудено тяло не успяваше да прецени разстоянието и се удряше в него с тъп звук, сякаш отскачаше от опъната кожа на тъпан. Останалите стотици малки крачета лазеха навсякъде по лицето му. Излитаха и кацаха, гъделичкаха го. Спираха се и той си представяше как ципокрилите размърдват телцата си и се извиват, готови да го ужилят.

Жуженето бучеше като подводна река, готова да го погълне в чернотата си.

Един стършел полази носа му. Кирил искаше да вика, но страхът от това да проникне в устата му го озапти. Не можеше да чуе собствените си стонове, но знаеше, че квичи като животно.

Насекомото пролази до входа на лявата му ноздра.

„Ще успея да те отхвърля” – отново помисли Кирил, убеден, че това вече не бе обикновена халюцинация.

– Защо тогава не се обади на психиатъра, за да му кажеш, че дозата ти вече не действа? – запита Пушката.

Стършелът вмъкна антенките си в ноздрата му. Кирил започна да трепери неконтролируемо. Друго ципокрило кацна на дясното му ухо и бавно запълзя навътре, изтезавайки слуха му с оглушителните си движения.

Защо ли наистина не бе отишъл на преглед? Отговорът бе също тъй налудничав като виденията.

Нов стършел се намести в основата на другата му ноздра. Един от зъбите, в стиснатата му до болка челюст на Кирил, изпука.

„Ти си демон.” – Кирил запрати яростно мисълта в морето на вселенската тъмнина. „Отхвърлям те!”

– Ах… този уклон да виниш всичко, освен себе си… – безгрижният смях на Пушката прокънтя в ушите му, – дори свръхестественото.

Крачетата все повече гъделичкаха лигавицата му. Нямаше да отвори уста. Не.

– Време е да приемеш, че няма връщане назад – продължи гласът. – Нима има смисъл още да се криеш от истинското си аз? Да замъгляваш спомените си? Да се преструваш на почтен и нормален? Бедни мой, д-р Джекил…

Едрите тела на ципокрилите изпълваха ноздрите му, разширяваха кухините им, а въздухът проникваше все по-трудно около жилавите им телца.

Жуженето в ухото…

– Приеми своя мистър Хайд! – проехтя гласът.

Кирил отвори очи и уста. Роякът стършели се уплътни и нападна, преобразявайки се в черен дим, който изпълни трахеята му и изпепели дробовете му.

– Стига – каза Анелия, като се претърколи от потното тяло на Павел.

Сексът им се оказа студен и безрадостен опит да не мислят за случилото се, който безславно завърши, без никой от двамата да изпита потребност да говори. След малко Павел стана и се облече.

– Трябва ми още пиене – каза без да се обръща и затвори вратата след себе си.

Анелия разтърка слепоочията си. Мигрената, която често я спохождаше в моменти на силно натоварване, се завръщаше. Нека.

Тя покара длани по голото си тяло и задържа топлината им върху мястото, където Павел последно я бе целунал. Добре знаеше, че той никога не бе възприемал връзката им като дълготрайно обвързване. Не го винеше. Той не се бе опитвал да я заблуждава, ала в последно време виждаше неприкритото възхищение към Савина в погледа му. Тогава огорчението от това, че бе просто утеха, капеше в душата ѝ и бавно кристализираше в презрение към целия свят, умело прикрито под слоя сарказъм.

Може би ако Павел ѝ предложеше брак, щеше завинаги да се откъсне от каишката на родителите си. Но вместо това, можеше да си представи реакцията на майка си, когато рано или късно Павел поискаше да се разделят.

„Поне веднъж се опитай да не срамиш собственото си семейство!”

Всъщност със или без Павел, Анелия винаги щеше да срами семейството си, нищо че не я приеха в Академията. Срамеше го с това, че се обличаше с дрехи, изтъргувани от контрабандните съкровищници на пресичащите границата камиони. С това, че пушеше и мечтаеше да рисува портрети на морето, вместо да стои до баща си в кантората, докато той заверява сделки за милиони.

Единствената постъпка, която изкупваше част от многобройните ѝ грехове, бе фактът, че привлече интереса на Павел Лилов. Това, единодушно заключиха родителите ѝ, бе добра инвестиция в бъдещето. И за първи път през живота си, Анелия бе гъгласна. Нямаше нищо против да заложи всичко на него, ако дълбоко в себе си не знаеше, че този залог е обречен.

Затова щеше да продължи да играе ролята на бунтарка непукист. На скандалната развратница, която само отвлича сина на уважаван дипломат от скуката, докато тайно запечатва целувките му в невидими татуировки.

Вратата се открехна. Анелия примижа на слабата светлина от нощната лампа. Стори ѝ се, че вижда някой в коридора през тесния процеп.

– Павел?

Вратата се отвори по-широко. Анелия се сепна и бързо се загърна с чаршафа. Тъмната фигура, очертала се в рамката се раздвижи.

– Какво по дяволите…

Павел се събуди полуоглушал от бученето на страховит махмурлук. Огънят в камината на механата отдавна бе угаснал, а през заснежените прозорци прозираше свъсен, синкаво-блед ден. Просторното помещение бавно бе изсмукало топлината от тялото му, а с нея бе източило и жизнената му енергия.

Чак след като повърна обилно в банята, Павел събра сили да обходи притихналата къща. На кухненската маса бе оставена бележка от Савина, че отива да се подготви за последния изпит от зимната сесия. Разочарованието от отсъствието ѝ се смеси с надигащия се стомашен сок и го накара да сбърчи устни в раздразнение. Той наплиска продължително лицето си с вода от кухненската мивка, но ледените ѝ пръски не можеха да отмият замайването и напрежението.

Чакаха го толкова задачи – да разпита за погребението, да презапише плочите на Ревокса, да раздаде записите на състудентите за спомен от Райко. И не на последно място да се погрижи за Кирил.

Свитият младеж си беше странник, но откакто реши да го вземе под крилото си, момчето бързо се интегрира в малката им група, нищо че бе най-младият сред мъжете. Другите се бяха уволнили от казармата преди университета, докато Кирил уклончиво бе споменал за освобождаването си от повинност поради хронични здравословни проблеми.

Макар Павел винаги да се бе наслаждавал на ролята си на ментор, сега колебанието как да подходи се проточваше в бездействие. Веднъж нещата с Пушката да се наредят, гузно разсъди той, щеше да се заеме и с Кирил. Но първо, трябваше да укроти разбеснялата се ламя в главата си.

Безуспешно прерови шкафовете, в търсене на аптечка. Накрая изкачи стълбите към третия етаж и примижал от мощната вълна болка, надигнала се заедно с раздвижената му кръв, отвори вратата на спалнята.

– Имаш ли аспирин?

Думите му грубо нарушиха стерилния покой на стаята. Тя остана няма и само малката капка кръв по завивките издаде, че е станала свидетел на нещо чудовищно.

„Жертвоприношението започва тази нощ.
Това не може да продължава, трябва да уведомя властите.“

Таблетките се плъзнаха по дланта му, намествайки се в ясно очертаната линия на живота. Шест. Три пъти повече от дозата, която психиатърът му бе предписал. Колко ли пъти можеше сам да я увеличи, преди да доведе мозъка си до изкуствена кома или нещо по-лошо?

– Знам какво искаш – каза Пушката.

Кирил не отговори. Претегли хапчетата в ръката си отново. Бе оставил писмо за леля си. Получи се добре, че тя трябваше да замине за балнеолечение, в противен случай можеше да нарани и нея.

– По-лесно е просто да ме приемеш като част от теб – небрежно подхвърли присъствието. – Така всичко ще свърши много бързо.

– Аз я убих, нали? – попита внезапно Кирил.

– Без никакво съмнение.

– Истински ли си?

– Още ли се съмняваш? – мъртвешки студени пръсти докоснаха гърба му. – Нима още ти се иска самият Дявол да е обладал ума ти, а не това да е проекция на удавената ти в завист и злоба душа?

Кирил потръпна, докато ноктите бавно преминаха през извивката на гръбнака му. „Да” – затрептя на устните му, но не можа да се насили да го каже. Да, всичко бе толкова противно, че нямаше как обърнатата песен да не бе призовала пъклена сила.

– Ооо – с престорена нежност заговори гласът, – колко очарователно наивна е тази ти страна. Нищо чудно, че имаше нужда от специален ритуал, за да дадеш воля на желанията си. Да повярваш, че може да си обладан, за да отприщиш истинската си същност.

– Не… – преглътна Кирил. – Аз не съм такъв. Не бих убил.

– Ти презираше Райко. Не беше ли той просто един глупав позьор, търсещ внимание? – присъствието зашепна в ухото му, а дъхът пропълзя по кожата на Кирил като течение от древна пещера. – Мразеше как говори, хихи. Признай си. Затова избра да го заглушиш завинаги, без да подозираш, че съвестта ти ще ми подари гласа му…

– Не е вярно! – прошепна момчето, макар думите да загорчаха на езика му. Никога не бе харесвал Пушката.

– Анелия те отблъскваше с вулгарността си, но именно затова я желаеше повече от всичко… – зловоние от разлагащ се труп изпълни ноздрите на Кирил. – За да я накажеш, завинаги я лиши от тленната ѝ обвивка.

– Какво още искаш? – простена Кирил.

– Но ти ме създаде, за да ти помагам – отвърна присъствието с невинен тон. – Пушката и Анелия бяха разбити от ударите на живота, изнежени души. Те трябваше да си отидат, за да разцъфнеш ти, да се откроиш в групата. Помисли – когато се разкриеш, вече никога няма да си вярното пале на Павел.

Кирил изстена, усетил как един от ноктите задращи в основата на тила му. Натрапникът започна да дълбае, досущ ножче, пробиващо илик в износена кожена дреха.

– Само една малка част от теб още не смее да признае всичко това. Убий я и тя ще спре да ти причинява болка.

Нокътят стигна костта и Кирил изпищя.

– Ще поставим Савина на мястото ѝ, задето те поучава. Ще дадем урок и на Павел, който мисли, че е по-добър от теб. А после… после ще преминем отвъд ръба и никога повече няма да мразиш себе си.

Кирил нагълта таблетките. Сълзите се стичаха по обраслите му с рехава брада бузи, докато гледаше злокобно озъбилото се лице на Анелия да избледнява във въздуха пред него.

Едва сега усети неприятна мокрота по другата си ръка и погледна надолу. Последното, което видя, преди чернотата да го погълне, бе собственият му показалец, облян в кръв.

Савина разсеяно прелистваше учебника по статистика в чакалнята на шесто районно управление, в очакване да пуснат Павел от ареста. Напуканите ѝ до кръв от нервното хапане устни щипеха, а стомахът ѝ се присвиваше колкото от глад, толкова и от притеснение.

До нея, скръстил крак върху крак, чичото на състудента ѝ нервно тактуваше с пръсти по излющения фурнир на масата. Вальо Лилов, виден партиен деец и завеждащ Държавен комитет за наука и технически прогрес, бе пристигнал в управлението преди минути, явно пратен по спешност от посланик Лилов да прибере сина му без излишно внимание.

Макар тялото на Анелия да не бе открито, а уликите да бяха оскъдни, Павел бе останал основен заподозрян. Вече бе шест часа в ареста – достатъчно време кубинското посолство да проведе няколко спешни телефонни разговора с правилните хора.

Савина прелисти поредната страница, без дори да обърне внимание на новата глава. Откакто арестуваха Павел, дори страхът ѝ от провал отстъпи пред смъдящите ужилвания на безброй тревоги. След изтощителния разпит, на който ги подложиха милиционерите, Кирил, целият в червени петна като от шарка, се прибра вкъщи. Тогава Савина осъзна, че не смееше да остане сама и зачака неминуемото освобождаване на Павел.

В коридора най-сетне се чу раздвижване. Вратата на чакалнята се отвори и дежурният милиционер почтително покани Лилов да се присъедини към него. Савина, незначителна и изглежда забравена, набързо прибра учебника в раницата си и ги последва.

Павел чакаше пред входа, придружен от други униформени. Бледото му лице и кървясалите склери издаваха изтощението и собствения му уплах.

– Крайно време беше! – избоботи Вальо Лилов и махна презрително към вътрешността на управлението, сякаш за да заклейми некомпетентността на служещите там. – Излизай вън, синко, колата ни чака. Нее, не – той поклати важно глава, пресичайки отговора на Павел и бащински постави ръка на рамото му, – после ще говорим.

– Другарю Лилов – чу се гласът на инспектор Котев, който по-рано бе разпитал Савина, – не бързайте толкова.

Рунтави вежди бяха обкичили като бръшлянови клонки благите му, кафеви очи, но привидно добродушният вид на инспектора не оставяше съмнения за скритата заплаха в думите му. Той скръсти ръце и се опря странично на мръсната стена пред изхода.

Лилов изгледа кръвнишки милиционера.

– Очаквам бърже да я разрешите тая ситуация и да не петните името на моя племенник.

Котев се усмихна небрежно.

– Всичко ще се разбере в хода на разследването – простичко каза той. Обикновено извършителят е познат на жертвата – Котев многозначително изгледа Павел.

– Достатъчно намеци! – вбеси се Лилов. – Да не вземе да ви дойде една проверка, да видим как се сипят клевети.

Инспекторът не се смути, но отстъпи от стената, за да пропусне двамата мъже.

– Ще поддържаме връзка, другари – обеща Котев.

Вальо Лилов изсумтя и поведе Павел навън в студената нощ. Савина кимна към инспектора и забърза, следвана от изпитателния му поглед, чийто мерник усещаше физически по гърба си.

– Ще ми изясняват те… – нареждаше Лилов, докато слизаше по стълбите на входа. – Много добре са знаели кой си и пак са те закопчали.

Савина се качи на задната седалка в правителствения автомобил и притеснено огледа Павел, който седна до нея. Чичото зае предното място и даде знак на шофьора да потегля, след което дълго и напоително изложи мнението си за капацитета на кадрите в управлението.

Савина стисна силно дланта на Павел. Двамата се погледнаха и това бе достатъчно, за да си кажат всичко. Не обелиха и дума, докато автомобилът не спря на входа на сградата, където се помещаваше огромният апартамент на Лилови. Вальо ги изпрати и на тръгване, почти между другото, обяви, че ще постави охрана на вратата.

– Не мога да повярвам, че ДС те пази! – възкликна Савина, когато най-сетне останаха сами.

– Не си ли доволна? – попита Павел, затворил очи на дивана. – Предвид всичко…

– Да… тоест – Савина тръсна глава, – какво да ти кажа…

Двамата помълчаха известно време, седнали неловко от двете страни на холната маса.

– Няма я – провони по някое време Павел. Звучеше примирено и някак далечно, сякаш цялата му жар беше изтляла със смъртта на Пушката и сега бе останала единствено скръб. – Няма я – прошепна отново.

– И на мен ми е тежко – Савина седна до него и пъхна отново ръката си в неговата, – но сега не трябва да се разпускаме така. Може пък да я намерят – „жива” искаше да добави, но не можа да се насили да го изрече.

– Сама не си вярваш – отвърна Павел и уморено скръсти ръце над лицето си. – Нищо не разбирам – добави с безнадеждност, която стегна гърдите ѝ. – Какво ни се случва, Саве?

Савина изправи гръб и дълго гледа към ходилата си. Десният палец безгрижно бе надникал през протъркания плат и сякаш искаше да напомни, че някога животът е бил безгрижен, а проблемите – не по-големи от дупки в чорапите.

– Рай.. – започна тя, но се запъна с името на покойника. – Райко се шегуваше със слушането на плочата на обратно, но какво ако има нещо вярно? Всички нещастия се струпаха оттогава.

– Точно от теб не очаквах такова ирационално предложение – поклати глава Павел.

Савина стисна тънките си устни.

– Не пречи за всеки случай да изгорим плочата преди да стане нещо и с Кирил. Не го ли видя вчера? Изглеждаше като привидение.

– Глупости! – Павел стана и сви юмруци. – Плочата е спомен.

После ядът му се поохлади и той добави по-меко:

– Но ако трябва да съм честен, отдавна се притеснявам за Кирил. Наистина изглежда болен и мисля, че е най-добре да не се разделяме. Живее наблизо, можем да го посетим.

„Ала се усещам привлечен от злите пеещи орди
Те като че ли ме хипнотизират… не мога да избегна погледите им.”

Главата на Кирил се маеше. Искаше да се хване за нещо солидно и здраво, да усети земята под краката си, но колкото и да се опитваше да протегне ръце, те оставаха здраво пристегнати в безплътни белезници.

– Нека направим още един опит – пълните устни на Анелия се материализираха пред лицето му.

Кирил продължи да напряга мускулите си нахалост. Осъзна, че бе съвсем гол и никакви каиши не удържаха тялото му. То просто бе парализирано. „Нека умра сега” помисли си с надежда, че свръхдозата лекарства ще се окаже фатална за мозъка му. „Няма да ти се оставя…”

– Ти вече сам ми даде глас и тяло – простичко каза Пушката. – Време е да ме приемеш напълно.

Кирил усети нещо да полазва тялото му. Примигна. Червеникаво-кафяво морско раче се изкачи по корема му. Крачетата му гъделичкаха и бодяха едновременно. Изглеждаше мило, дори невинно с малките си, изпъкнали очи, но ужасът в Кирил се отприщи като през пропукан бент. Той тихо захленчи, предчувствайки новото си мъчение.

– Знаеш ли – усмихна се Анелия, – горда съм с теб. Много други не биха издържали на вътрешната си борба толкова дълго. Но, няма смисъл да се срамуваш от поривите си.

Точно както Кирил се бе опасявал, рачето впи щипчиците си в кожата под мишниците му. Той извика. Друго убождане последва по сгъвката на лявото му коляно.

– Не е ли време – добави гласът на Пушката – да спреш да се измъчваш сам?

Вече множество раци кръстосваха тялото на Кирил, далеч не толкова малки като първия, който още висеше от подмишницата му, пробил парче кожа. По-силните ущипвания изтръгваха пронизителен вик от устните на младежа.

– За… защо… ? – задъхано прошепна през стиснатите си зъби.

– Ммм – Анелия отметна назад дългата си коса. – Ти си болен, Кириле, нима забрави? – ръката ѝ погали бузата му.

Струйка гъста кръв се стече между щипците на рака, впил се в зърното му. Кирил стисна панически очи, когато забеляза друго червеникаво тяло, насочило се към лицето му.

– Имаш нужда от още и още и още самонаказания… – прокънтя гласът в главата на Кирил, – докато не обикнеш тъмната си страна. А аз съм тук, да те науча как.

Щипките пробиха левия му клепач и одраскаха очната ябълка, но за щастие ракът не успя да се задържи и падна.

Повече от всичко искаше да се раздвижи и да отпъди тварите от себе си, но всеки непосилен напън на мускулите му завършваше без резултат. Лявото му око бе плувнало в кръв и щипеше. Другото заплаши да изскочи от орбитата, когато съзря едрия екземпляр да ситни по бедрото му. Звукът, който излезе от устата на Кирил, наподоби мучене на крава, осъзнала, че влиза в кланицата.

Ракът плавно се намести до слабините му. Предницата на екзоскелета му, оформена от серия сглобки, създаваше илюзията, че членестоногото се усмихва весело насреща му.

– Мо… ля…, моля те! – трескаво занарежда Кирил, но ракът продължи все така лъчезарно да протяга щипката си към гениталиите му. – НЕ – викът прерастна в истеричен вой – НЕЕ! НЕЕЕЕ!

Болката избухна в главата му, изпепеляваща като ракетен взрив и продължи, докато Кирил не остана глух и сляп за всичко, освен за раздиращата агония, която унищожаваше младото му тяло.

Изведнъж всичко спря. Кирил стреснато се огледа. Всички раци продължаваха да стискат месото му здраво, макар да бе изгубил усещанията си. Съзнанието му се бореше да проумее, че тази отвратителна касапница бе неговото тяло. Гледката го накара да повърне, а зловонният стомашен сок се смеси с кръвта и потече надолу по гърдите му. Илюзия, напомни си Кирил. Всичко това е проклета халюцинация.

Анелия коленичи до него, гола и прекрасна, каквато винаги тайно си я беше представял в предишния си, нормален живот. Въпреки обзелата го безнадеждност, Кирил не можа да пропъди мисълта колко би искал да я обладае.

Тя се усмихна широко.

– Не е нужно повече да потулваш спомена колко бе удовлетворяващо!

Гротескното съчетание между женствената ѝ визия и мъжкия глас го зашлеви и изпълни с погнуса. Анелия прокара пръсти по вътрешността на бедрата му. За негова изненада, усещаше докосването ѝ, но все още нямаше и помен от болката. Приятна тръпка на възбуда премина през него, но Кирил знаеше, че това бе увертюра. Всичките му инстинкти се задействаха и стегнаха челюстта му в страх пред това, което предстоеше.

– Какво право имаше Павел да я държи само за себе си? – продължи Анелия, докато го изпиваше със сластния си поглед.

Наведе се и прокара език по каквото бе останало от тестисите му.

– Помни, ти само взе това, което ти се полагаше – тя облиза окървавените си устни. Ръцете ѝ се сключиха около рака, впил се в слабините му. – Ако спреш да ме отхвърляш, дори ще ти припомня къде остави тялото ѝ. На студено е, защото искаше да я ползваш още дълго време…

Изведнъж картината около Кирил се размаза и смени като раздрана филмова лента. Той примигна, разпознал очертанията на стаята си. С ужас видя собствената си ръка да държи чифт клещи, впили се в меката плът на гениталиите му.

– Не е възможно… – изплъзна се от пресъхналите му устни.

– Отегчаваш ме – въздъхна Пушката. – Фантазията ти с обсебването беше забавна в началото. Така разпускаща… освобождаваща…

Анелия се озъби кръвожадно.

– Но е време да признаеш пред себе си, че няма демони, нито халюцинации. Веднъж завинаги се осмели да опознаеш истинското си аз.

Реалността се разми, завихри се бясно и голото тяло на Анелия отново изникна пред Кирил.

Преди болката да се завърне, той разбра, че не бе способен да се бори повече.

– Спаси ме… – прошепна през сълзи той, в мига, когато Анелия рязко изтръгна членестоногото.

Гласът на Пушката се изви в захлас някъде в безтегловното пространство, отвъд белите искри, които раздраха всяко нервно окончание в тялото на Кирил.

„Нищо не може да е по-лошо от това” – бе последната му мисъл преди да потъне в чернотата, за първи път готов да приеме напълно мрака в себе си.

Докато вървяха по заледения паваж на Аксаков, Савина не спираше да се извръща към придружаващия ги мъж от ДС. Той делово ги бе информирал, че ще ги следва като сянка, след което нахлупи черна вълнена шапка, която далеч не се вписваше в представите на Савина за облекло на таен агент. Увереността ѝ в способността му да ги предпази от нападение допълнително се разклати от факта, че ескортът им накуцваше с десния крак. Поне носи оръжие, помисли Савина, макар зимното му облекло привидно да не подсказваше наличието на никакъв пистолет.

Сянката действително ги следваше на дискретно разстояние и само по-набито око можеше да предположи, че не е случаен минувач, бързащ да избяга от януарския студ.

Тъмното туловище на Софийския университет проследи прехода им през кръстовището, като сфинкс, пазещ тайните на спящия град. Скоро заснежените му куполи се скриха сред вечерната мъгла и покривите на постройките. Щом свиха по Евлоги и Христо Георгиеви и застиналите фигури на орлите пазители се изгубиха от поглед, усещането на Савина за дебнеща опасност се засили.

След няколко преки Павел спря пред една от красивите сгради в стил сецесион и позвъни. Не се случи нищо. Домофонът остана ням, въпреки няколкото опита, а еркерните прозорци, които гледаха към улицата тъмнееха като гърла на бездънни кладенци. Най-сетне Павел се обърна към тъмната фигура, облегнала се на стената от другата страна на улицата.

– В задълженията ми не влиза да ти помагам да се забъркваш в неприятности, младежо – без укор каза Сянката.

– Горе живее наш приятел.

– Хмм…

– Той… – запъна се Павел, – той е част от нашата група, може би потенциална мишена за убиеца.

– Пак не е мой проблем – възрази Сянката. – Обаче ми харесваш, момче. Имаш повече гръб от доста синковци на дипломати, които познавам.

Белите му зъби лъснаха в нощта.

– Туй не се е случвало, ясно?

Агентът се огледа, после застана до вратата и им обърна гръб. Савина чу глухо дрънчене на метал. Пристъпваше от крак на крак, за да пропъди студа, който се приплъзваше по крайниците ѝ, когато портата се отвори. Тримата влязоха и се качиха по масивното мраморно стълбище. От ъглите ги лъхна миризма на застояло и плесен, която никак не подхождаше на добре поддържаната обща част на сградата. Мокрите им ботуши джвакаха и оставяха кални, стъпки по набраздените от сиви жилки плочи.

На втория етаж Павел долепи ухо до вратата и се заслуша за признаци на живот. След това даде отново знак на Сянката. Той повтори фокуса си и успя да отвори за по-малко от минута.

– Аз ще чакам тука – каза и отстъпи крачка назад.

Савина несигурно последва Павел в апартамента. Още от просторния вестибюл я лъхна кисела миризма на пот и застоял въздух.

– Кириле! – провикна се младежът.

Гласът му отскочи от облепените с орнаментирани тапети стени и проехтя неприятно в ушите ѝ. Прииска ѝ се да го спре, но преди да успее да сложи ръка на устата му, Павел извика отново.

„Няма го.” Думите запариха на върха на езика ѝ, повече като молба, отколкото като констатация. Тя издиша насъбралото се безпокойство със смесица от срам и облекчение.

Тогава го чуха. Измъчен и немощен, гласът на Кирил се промъкна като прокоба от вътрешността на апартамента.

– Помощ…

Сърцето на Павел заби учестено. Той хукна по посока на гласа. Отвори вратата на най-близката стая, после се втурна към следващата. В първия момент не можа да разбере какво вижда. Ужасът се уви около гърлото му в тясна примка и му попречи да нададе писък, като този на Савина.

Кирил бе на пода, целият в рани и потопен в локва кръв. Въжето, овързано около врата му, се извиваше нагоре към, пропадналия от тавана и опасно надвиснал, полилей от ковано желязо.

– По… мощ… – изплака наново Кирил.

Неспособен да помръдне, Павел гледаше кръвта и раздраното лице на приятеля си с невиждаш, безумен поглед. Някой го разтърси грубо. До ушите му достигнаха откъслечни викове. Крещяха името му. Лицето му запари от болка. Поредната плесница на Сянката го повали на земята и извади от ступора.

– Мамка му, съвземи се бе, момче! – кресна му Сянката запъхтян.

Павел се огледа. Савина бе престанала да крещи и хлипаше тихо, твърде уплашена, за да влезе по-навътре, а Кирил го гледаше с изтерзани и пълни с надежда очи. Несигурен как да го докосне без да му причини болка, Павел хвана протегнатата му десница и я стисна, все едно това можеше да влее сила у приятеля му. От коридора се чу напрегнатият глас на Сянката, който явно бе намерил домашния телефон и рапортуваше ситуацията.

– Кириле… какво си направил? – задавено попита Павел. После насилено се разсмя и усмихна. – Всичко ще е наред, пале. Всичко ще бъде наред – занарежда, като се осмели да докосне челото му.

– Павка – прошепна Кирил.

– Само не се давай, помощта е наблизо…

– Не – Кирил го прекъсна и сложи другата си, окървавена ръка върху вече сплетените им длани. – Борих се, опитах. Но това наистина съм аз…

– Какви ги говориш бе, мъник – поклати глава Павел. – Пести си силите сега, те идват – каза без дори да бе сигурен кои бяха тези те – милицията, парамедиците, ДС?

Очите на Кирил се изцъклиха. Тялото му потръпна в конвулсия. Пяна изби от устата му и пред смаяния поглед на Павел тялото му се разтресе неудържимо. Гръбнакът се изви в болезнена арка, а от гърлото се чу гъргорене.

– Помогнете, за Бога! – извика Павел по посока на Сянката.

Захватът на Кирил изведнъж стана болезнено силен. Нещо студено се настани в ирисите, едва различими на фона на тежките кръвонасядания в очите. Разкъсаният ляв клепач, откриващ очната ябълка, му придаде отблъскващ, злокобен вид. Павел усети изпочупените нокти злостно да се впиват в кожата на врата му. Изпсува, опитвайки се да удържи приятеля си. Кирил наклони неестествено глава на една страна и се озъби.

После всичко стана много бързо. Кирил се метна с неподозирана сила и го повали на пода. Двамата се вкопчиха един в друг, всеки стиснал шията на опонента си. Кирил се наклони напред. Капки кръв, кисела слюнка и кичури сплъстена коса се плъзнаха по лицето на Павел. Натискът върху гърлото му се усили. Мъгляви петна разцъфнаха пред погледа му и започнаха да се разрастват.

– И теб ще убия, нагло леке! – изхриптя Кирил.

Павел смътно видя как нещо се удари в главата на нападателя му. Въздухът отново напълни дробовете му. Той се претърколи, кашляйки и вдигна ръце, за да се предпази от ново нападение. Надигналият се адреналин, който подтискаше страха му, внезапно изтече от вените му и го остави примрял от ужас.

Савина лежеше по лице в гнусната кървава помия. Обезумял, Кирил я риташе настървено в корема, карайки тялото ѝ да отскача и потръпва като риба, изхвърлена на горещия пясък.

– СП…ИИ – опита се да извика Павел, но през наранения му гръклян излезе нечленоразделен звук. Надигна се да го спре, но в бързината не прецени силите си. Замаян, изгуби равновесие и се свлече на един крак.

– И тази всезнайка! – провикна се през лудешки смях Кирил. – Всички!

Нещо остро проблясна в дланта му и още докато ставаше наново, Павел разбра с кристална яснота, че нямаше да успее да го спре. Савина щеше да умре. Не само че не бе съумял да опази Анелия, а сега щеше да изгуби и нея.

Кръвта забуча в ушите му, по-силна от гръмовния тътен на планинска буря.

Туп – сърцето му изпомпа развилнялата се стихия.

Павел се изправи.

Туп.

Понесе се напред, докато Кирил надигаше ножа.

Туп.

Оръжието описа парабола към гърба на Савина.

Туп.

Острието се закова на сантиметри от нея, сякаш ударило невидима стена. Огънят на лудостта, разгорял се в очите на убиеца внезапно помръкна, заменен от ужас. Той френетично заклати глава.

Чу се изстрел. Нещо запуши от гърдите на Кирил, макар кръвта да бе толкова много, че раната не се виждаше. Ръцете му се вкопчиха във въжето, с което се бе опитал да се самоубие и този последен натиск се оказа достатъчен да събори желязното чудовище отгоре му.

Сянката докосна Павел и обърна главата му към себе си. Огледа го вещо и като се увери, че всичко е наред, коленичи до Савина.

– Ще живее.

Това бе достатъчно за Павел. Сълзи на облекчение премрежиха погледа му, но той остави Сянката да я обгрижи.

– Павка? – изхриптя гласът на Кирил изпод полилея.

Смесица от гняв и печал се преплетоха във верига, която пристегна гърдите на Павел. Той несигурно се приближи до момчето, което бе взел под крилото си, уж да го предпази от несгодите в света. Кирил трепереше неконтролируемо и безуспешно се опитваше да отскубне ръката си, смазана от тежката метална рамка.

– Все пак те мразя…задето ме наричаш пале… – успя да промълви раненият, след което от устните му рукна тъмно червено.

Павел гледа хладнокръвно как Кирил се удави в кръвта си. До последно предишните, срамежливи, дори боязливи очи го гледаха хем умолително, сякаш се извиняваха за всичко, хем с пламтящо презрение. Хриптенето най-сетне замлъкна и погледът на Кирил се оцъкли.

Сянката съчувствено го потупа по рамото и дочака с него пристигането на милиционерите.

– Мда… радвам се, че не си ти, момче – бе единственото, което Павел чу по-късно от инспектор Котев, който явно бе доволен, че пророчеството му за познат на жертвата се бе сбъднало.

После някой каза на Павел, че бил в шок. Но не беше. Освен ако шокът не бе онова смазващо прозрение, че бе предаден не само от Кирил, но и от себе си. Болеше го, сякаш каменни преси бяха стрили обичта му на прах, с който можеше да пълни само урни, защото от тия пепелища нямаше да може да се роди никое друго чувство.

„Ще дойда отново, ще се завърна. Ще притежавам тялото ти и ще го изгоря. Владея огъня, владея силата. Имам властта да сбъдна своето зло.”

Следващите дни се проточиха в протяжно редуване на сън и бодърстване, които минаха за Павел като пътуване в безкраен тунел. Савина бе вън от опасност, но оставена за наблюдение. Родителите му се завърнаха от Куба, но нито добрите новини, нито присъствието им го ободриха.

Котев няколко пъти го привиква в управлението, за да снеме още показания и да сглоби цялата картина на психично болния младеж, който отгоре на шизофренията си, бе развил и други разстройства, още обект на разгорещен дебат между цяла колегия психиатри. Бе открито и предсмъртното писмо на Кирил, което само доказваше измеренията на умопомрачението му през последните дни. „Субектът”, както го наричаше Котев, си въобразил, че е обладан от Дявола и систематично подлаган на мъчения, за да предаде душата си.

Уверяваха Павел, че е нямало как лесно да заподозре истината зад умело прикритите маниакалните състояния. Разказаха му за инсомнията и продължителната злоупотреба с дозите лекарства, което бързо влошило болестта и тласнало Кирил отвъд ръба на лудостта, до степен, че се самоизтезавал с нечувано зверство.

Павел слушаше изтръпнал справката за трансформацията на милото, плахо момче в обезумял убиец. После, загубил вяра в собствените си преценки, дълго се луташе по криволичещите коридори на всички пропуснати възможности да бе предотвратил трагедията.

Колеги от университета и приятели, се редуваха да изказват съболезнованията си за загубата на Анелия, чието тяло продължаваше да липсва, но за която нямаше съмнение, че бе паднала жертва на „Лудия студент”. Всички бяха забравили за Райко, който беше никой в техните среди.

За Павел остана единствено очакването да изпишат Савина. Насред самотата и самосъжалението, понякога се прокрадваше и гузната надежда как сега, след целия ужас, който разтърси животите им, може би би могъл да я спечели. Павел бързо стъпкваше мисълта като недостойна и ненавременна, а тя, досущ плевел, натрапчиво избуяваше наново в объркания му ум.

В нощта преди да изпишат Савина, Павел дълго не можа да заспи, обзет от странно безпокойство. Той броди трескав из стаята си и най-сетне извади плочата, завещана му от Пушката. Подсмихна се на пламенното настояване на Савина да я унищожи. Уви, животът ги научи, че демоните не бяха свръхестествени, а съвсем истински, изгубени души. Звярът дебнеше и в най-добрите хора.

Павел отви иглата и нагласи плочата наобратно, както го бе направил Райко.

– В твоя памет, приятелю! – прошепна и пусна иглата.

Слуша отново и отново обърнатата песен, изпълнен с копнеж да можеше да превърти на заден ход и живота си, до онази вечер, в която я чу за първи път. Не, дори по-назад, към деня, когато тъй лекомислено и надменно реши да стане благодетел на онова дезориентирано, мълчаливо момче.

Трябва да се беше унесъл, защото го събуди нечия ръката, галеща бузите му. Стреснат, той целият подскочи. Зяпна невярващо красивото, бледо лице на Анелия. Без да мисли, замаян от тежкия плащ на съня, я прегърна силно, отчаяно, гузен колко бързо я бе заменил с друга в мислите си.

– Не може да бъде – помилва косата ѝ и зарида, като малко дете, най-сетне получило бленуваната ласка от своя дистанциран родител.

– Интересно – чу се гласът на Пушката от тъмното. – Мислех, че ти ще си по-костеливият орех.

– Но не се бой – добави без да обръща внимание на писъка, раздрал гърлото на Павел. – След като Кирил ме принуди да съм толкова изобретателен и накрая подло ми се изплъзна, няма да откажа лесна победа. Ще се забавлявам, колкото и бързо да те пречупя. Да не забравяме, че и Савина ни чака.