Подаръкът на Луната

Новото училище не беше нищо сравнение с това, през което беше преминала Мина. Затова почти не обръщаше внимание на подигравките, на злобните коментари, на прякора, който й бяха измислили.

Да, онзи албум със снимки, които Соня бе правила след повечето от гадостите, които й бяха причинявали, бе я разстроил, но си замълча.

Търпеше всичко.

И надрасканите й тетрадки, и извадените пълнители на химикалки, и хартиените топчета в косата й, дори и дъвката, която бяха залепили в нея, а също и редовното окачване на раницата и на училищната ограда или на някой по висок клон на дърветата в двора.

До онзи момент, когато тайните й, страховете, желанията – всички нейни съкровени мисли бяха откраднати и станаха достояние на всички.

Това тя нямаше да им прости. Не знаеше кой точно го е направил. Това с дневника.

Ралица, която настройваше всички да я избягват и й редовно коментираше външния й вид с неодобрение.

Максимилиан, който бе измислил прякора й – Минка Господинка и редовно караше другите да я тормозят, като често се включваше и сам.

Соня – която документираше всички подигравки.

Нямаше как да е сигурна. Нито пък повярва, когато видя колко учудени изглеждат, когато намериха скъсаните страници от дневника й на чиновете.

Повече я интересуваше как се бяха добрали до него. Тя не беше близка с тях. Нито пък бе носила дневника си в училище.

През ума й мина една мисъл, но веднага я отпрати.

Не искаше дори да си представя, че е възможно.

Но логиката я водеше натам – трябва да е бил някой, който е ходил у тях, влизал е в стаята й.

После обаче се сети нещо. Може да бе станало на рождения ден на Вероника.

Понеже бе дъщеря на директора, повечето от съучениците им идваха на рождените й дни, разбира се, по настояване на родителите си, а не защото я харесваха.

Да, тогава го носеше със себе си. Не помнеше да го е слагала в чантичката си, но като се върна вкъщи, го откри в нея.

Сигурно тогава бе станало. И понеже го бе запълнила, и вече пишеше в нов, не бе го отваряла и не бе забелязала, че има липсващи страници.

Не, че това я успокояваше.

Потънала в мрачни мисли, Мина обикаляше из страничните улички на главната, без да бърза да се прибере вкъщи.

Почти не забелязваше витрините на магазините, докато не се блъсна в някаква жена. Извини се смутено, а жената й се усмихна разбиращо.

– Защо не влезеш да разгледаш? – тя й посочи към вратата на няколко крачки от тях.

Мина не беше виждала този магазин досега. А не би могла да го пропусне, не и с такова странно име.

„Лунни подаръци“ – изписано с красиви златни букви върху кръгла табела в среднощно синьо, в което проблясваха множество звезди.

Мина огледа витрината – сини кадифени завеси се спускаха от двете й страни, а между тях блещукаха множество лампички, но беше празна. Между нея и помещението имаше преграда – картина на нощно небе с всички фази на луната -,която не позволяваше да видиш какво се крие вътре в магазинчето. Навън беше взело да се смрачава и Мина понечи да откаже, но още преди да е изтекла думите, жената я спря.

– Предлагаме вдъхновяващо прекрасни сънища, както и отрезвяващо реалистични кошмари. – Мина я зяпна учудено.

– Подаръци. – усмихна се загадъчно жената. В очите й заиграха пламъци, когато допълни:

– Надежда за обезсърчените и предупреждение за виновните. Нищо прекалено.

– Не ви разбирам. – отдръпна се леко Мина.

– Изглеждаш ми разочарована. Наранена. Мога да ти помогна да се почувстваш по-добре.

– Благодаря. Но…

– Предлагам ти шанс. Ти реши дали искаш да се възползваш. – прекъсна я с усмивка жената и отвори вратата на магазинчето, разкривайки множество кутии в различни форми и размери, но всички в тъмносин цвят и със златни панделки. Сякаш бе доловила на какво се дължи колебанието на Мина.

Пристъпиха в обляното от светлина помещение, а щом вратата се затвори зад тях, жената поведе Мина навътре към две удобни кресла пред запалена камина, чиито пламъци хвърляха отблясъци върху кръгла стъклена масичка, на която стоеше поднос с две димящи чаши ароматно какао и чиния със сладки – любимите на Мина – шприцовани златисти розички, с аромат на масло.

– Как да те наричам? – попита жената, след като седнаха.

– Мина. – момичето отново огледа кутиите, които надничаха от всеки рафт. Зачуди се какво ли съдържат.

– Отиди да провериш какво има в тях . – каза й жената, сякаш прочела мислите й.

Мина я послуша и отвори няколко от тях. Празни. Бяха празни. Това още повече я озадачи.

– Всички са такива. – осведоми я жената, след като отпи от чашата си.

– Продавате опаковки за подаръци?

– Не съвсем. Както виждаш сама, няма обявени цени. Магазинът работи на принципа на размяната. Обвивките са безплатни. Но съдържанието им – не. Нямам право да разкривам тайните на подаряващите. Но ще ти дам два примера, които да ти помогнат да разбереш как работи. Да кажем, че при мен идва момче, което иска да помогне на даден човек, да го окуражи, а после момиче, което иска да се оплаче от някого. И в двата случая този някой ще получи една от тези кутии, като съдържанието й ще отразява негов интерес – може да е книга, бижу, касетка, игра. Но по-важно е посланието – карта, показваща два пътя, придружена от бележка.

Единият път ще води към благополучие и за него е нужно получателят да се промени.

А другият… обикновено не води до нищо добро, но не изисква промяна или полагане на усилия.

В добрия случай бележката ще е насърчаваща, носеща надежда.

В лошия ще съдържа заплаха, предупреждение.

Изборът остава в ръцете на получателя.

Вечерта преди да намерят подаръците, получателите се сблъскват с някои възможни реалности. Насън.

Това им помага да осъзнаят правилната посока.

Ако се поправят – добре. Ако ли не… Както казах, решението си е тяхно.

Последиците им са известни и в двата случая. – Мина кимна, сядайки отново в креслото. Известно време мълча, осмисляйки информацията.

– А… Каква е цената?

– Различна е за всеки.

– Ако искаш да… да… Ако някой те е наранил и искаш да престане да го прави.

– Първо трябва да чуя историята. А след това да се убедя в достоверността й. После ще се договорим.

– Ще ви разкажа всичко. – каза решително Мина и отпи голяма глътка от топлата напитка.

– Преди да започнеш, трябва да знаеш няколко неща. Не опитвай да лъжеш, да преувеличаваш или да спестяваш детайли – ще разбера. Има само едно правило. След като се договорим и ми заплатиш необходимото, нямаш право да се отказваш от сделката. Съгласна ли си?

– Да. – отвърна момичето и забеляза с изненада как около тях се спуска завеса, която ги отдели от другата част на магазина

– Е, Мина, нека историята ти и да видим какво мога да направя за теб, за да ти помогна. – усмихна се топло жената и си взе една сладка.

– Всичко започна… Още в първите дни. Без да искам настъпих падналия несесер на едно момиче от класа ми – Росица. Тя е най-готината в класа, тя и Макс. Максимилиан. На другия ден почти всички ме избягваха – освен Вероника и Наталия, с които по-късно се сприятелихме. – за разказва Мина.

– После откриха името ми. Истинското. Минка Господинова – така се казвам. Макс го бе видял в бележника ми, който бе изпаднал от раницата и ми измисли прякор. Минка Господинка – произнесе задавено момичето. – Или само Господинка. Но това не им бе достатъчно. Много пъти хвърляха раницата ми през прозореца или я закачаха нависоко, за да не мога да я стигна. Случвало се е Макс да къса листи от тетрадките ми, ако му откажа да препише домашното от мен, за да се изложа и аз. Веднъж бяха залепили огромна дъвка в косата ми – майка ми едва успя да я махне. Редовно ме замерваха с малки топчета от хартия. Чупеха моливите ми, вадиха пълнителите на химикалките ми, драскаха по учебниците ми – такива неща. А една моя съученичка -Соня, тяхна приятелка – снимаше всички гаври, които си правеха с мен. И… беше ги събрала в една тетрадка, която разглеждаха често през голямото междучасие и се смееха. Накрая – днес. Някой беше пръснал листи от стария ми дневник по чиновете на всички. Правили са и други гадости. Но наистина не искам да ги изричам. Да си ги спомням. Казахте, че ще ги разберете и ако не ги кажа.

– Разбирам, Мина. Ела с мен. – жената я въведе през една врата, на която имаше картина – две половини – слънце, оградено от светлина и луна, около която пълзеше мрак.

В стаята имаше само едно малко стъклено кълбо, поставено на висок пиедестал. Жената го взе и го подаде на Мина.

– Затвори очи и го подръж за кратко. Аз ще ти кажа кога да погледнеш. – момичето се поколеба, но изпълни заръката.

По стените се завъртяха различни моменти от живота на Мина – ровеща в контейнер за боклук, където Макс бе хвърлил якето й, докато около тях прехвърчаха снежинки.

Разплакана в тоалетната, докато се опитваше да отмие написаните с флумастер от Макс думи, казани от Ралица – „мърла“, „беднячка“, „селянка“, „грозница“.

Вървяща към дома си с мокра коса – от водата, в която топяха гъбата за чистене на дъската, и която бяха излезли върху нея.

Но жената търсеше нещо по-конкретно – кой бе направил дневника на Мина достояние на класа. Както и предполагаше, не беше никой от тримата. Но имаше и още – вината на този някой се състоеше и в други неща.

Нарочно бе оставил несесера на Ралица така, че да го настъпи Мина.

Бележникът също не бе изпаднал случайно от раницата, когато Макс го откри.

А Соня имаше по-различна мотивация да носи тетрадката със снимки на Мина в училище от това само да й се смеят – майка й я бе наказала да не излиза, защото някакво момиче, което се представило като Мина, й казало, че Соня била избягала от час.

Дневникът не само едно от провиненията.

– Отвори очи. – изрече внимателно жената и двете с Мина се върнаха до камината. – Нужни са четири подаръка. Първият, този за Ралица, ще струва… обещание – да започнеш да отделяш повече внимание на външния си вид, да не се криеш повече под тези широки дрехи.

– Добре, обещавам да опитам – казах плахо Мина.

– Ще се справиш. Знам го. – окуражи я жената. – Вторият, този за Макс, също ще платиш с обещание – да не се свиваш или да ходиш прегърбена, да не свеждаш очи, когато говориш с другите. Да не позволяваш да те използват. Третият, за Соня… за него ще ми дадеш част от неприятните си спомени и обещание да помолиш родителите си да говорят с нейните, ако продължава да те снимка в неудобно ситуации.

– Добре, обещавам и за двете. А за спомените… Вземете колкото са необходими от тях. И не това са ми повече от достатъчно.

– Чудесно. Четвъртият ще заплатиш с болка. – Мина погледна уплашено към жената. Заради истината, която ще се открие пред теб. Не настоявай обаче да ти разкрия за кого е. Ще разбереш сама, когато настъпи моментът. Или от признание или от отсъствие. И двата случая ще е болезнено. Но каквото и да се случи, искам да знаеш, че вината не е твоя.

– Какво имате предвид с отсъствие?

– В случая означава, че вече няма да учите в едно училище. Но ще струва и още едно обещание – да не затваряш сърцето си, да не губиш доверие в хората.

– Ако е само това… Приемам.

– Вече е време да си вървиш. Слънцето скоро ще залезе.

– А подаръците?

– Ще бъдат доставени още утре.

– Но няма ли поне…

– Съдържанието им не е предназначено за теб. Мога само да те уверя, че ще усетиш ефекта от тях веднага. А сега върви, Мина.

Ралица не можа да повярва, когато срещна образа си в огледалото. Затвори очи и погледна пак с надежда да й се е сторило, но не. Не беше. Ужасено прокара ръце по лицето си, докосвайки с погнуса множеството различни по големина пъпки, които бяха превзели челото, бузите, дори и носа й.

Изпищя, когато истината се потвърди, а после избухна в плач. Виждала бе как пубертетът се отразява на някои нейни съученици, но досега бе пожалил нея. С изключение на няколко пъпчици. И за какво? За да я връхлети изведнъж. Сега бяха… Ужасяващо много. Приличаше на противна крастава жаба.

Беше сигурна, че това няма да остане незабелязано. Опита се да прикрие поне част от пъпките с гримовете на майка си, но не постигна нищо.

Не знаеше дали трябва да чувства облекчение, че поне съучениците й няма да станат свидетели на покъртителния й вид, защото нямаше начин майка й да я остави да излезе навън с такова лице.

Представи си как всички я избягват и отвращението им.

Не очакваше обаче жестоките думи, които излязоха от устата на майка й, когато я видя – изкривеното й от погнуса и гняв лице дълго щеше да преследва Ралица, дълго след изчезването на пъпките.

– Какво си направила? Имаш ли представа колко си… противна. Отвратителна си. Как можа да го допуснеш? При всичките ми усилия… Как може да се превърнеш от красиво момиче в гнусно чудовище? И то само за една вечер? Да, и аз на твоята възраст съм имала пъпки, но твоето е прекалено. Погледна ли се въобще в огледалото? Видя ли се? И къде си мислиш, че отиваш? На училище? Забрави да те пусна там.

– Мамо, аз…

Ралица понечи да обясни, но гласът на Камелия се извиси, стана писклив, както в моментите, когато беше на ръба да избухне от нерви.

– Мълчи. Глупаво, безполезно момиче. Провал. Още един провал. Знаеш ли какво ще стане сега с участието ти в пиесата за празника на училището? – от очите на момичето закапаха сълзи. Да, знаеше. А толкова усърдно се беше готвила за главната роля.

– Точно след два дни е. Какво да обяснявам сега на учителката? Имаш ли представа в какво положение ме поставяш? А какво да кажа на леля ти? Според теб мога ли да те заведа у тях в този ти вид? – с всяка следваща дума Ралица се свиваше все повече и повече.

– Знаеш ли колко унизително ще бъде за всички? Не, няма да дойдеш с нас. Поне този срам ще ни спестя. Ще кажа, че си болна. Най-добре е така. – заключи майка й, оглеждайки я от разстояние.

Докато отиваше към стаята си, чу въртенето на телефонната шайба. Отекваше оглушително в тесния коридор, давайки й да разбере, че решението е окончателно. Без представление, без вечеря у леля й, и най-вече без излизане докато положението не се подобри.

Ралица беше свикнала на такова отношение.

Разбираше, че майка й иска дъщеря й да е перфектна.

Тя също не искаше да излага родителите си, но й беше обидно. Болеше я, че те я приемат само когато е идеална. Бяха й го казвали. По-точно майка й.

„Трябва да бъдеш перфектна. Най-добрата. На мен посредствена дъщеря не ми трябва.“

Напомняше й се винаги, когато Камелия сметнеше за нужно, а баща й, който и без това често отсъстваше, обикновено не се намесваше.

Когато пожелаеше допълнително десерт или си сложеше още храна – „ Ако продължаваш да се тъпчеш, вече няма да си перфектна“

Когато общуваше с „неподходящи“ деца – „ Ако не можеш да подбираш добре приятелите си, остави на мен да го направя. Не влагаме толкова грижи и средства в теб, за да се влачиш с прошляци.“

Когато се опитваше да спори – „ Перфектните дъщери са такива, защото не спорят с родителите си, а се вслушват в тях“

Интересите им бяха съгласувани с родителите им, а теглото им грижливо следено.

Ралица упорито се стараеше да се вписва в стандартите, наложени от майка й, дори когато това я докарваше до сълзи от безсилие.

Пролети, разбира се, тайно в стаята й – защото едно от нещата, които Камелия не понасяше, беше Ралица „да прави сцени“. Под „сцени“ разбираше всеки опит за несъгласие, всяко изречено недоволство, както и всички по-силно изразени емоции – гняв, тъга, разочарование.

А Ралица всячески се стараеше да й угоди, да й се хареса, да заслужи одобрението й.

Но товарът на перфекционизма все повече й натежаваше, тъй като изискванията на майка й се увеличаваха, а похвалите намаляваха.

Никой от приятелите й не подозираше за ограниченията, с които се сблъскваше още от малка – да не кара често колело или да тича, за да не падне и да обели коленете си, или да нарани друга част от тялото си, защото можело да й останат белези. Не защото ще я заболи, не защото се страхуваше и се разплакваше при вида на кръв.

Не биваше и да се смее силно, защото било невъзпитано, нито да се катери по дърветата, защото не била момче.

И още куп логични, и не съвсем, предупреждения и забрани.

Всички бяха придружени от уверено изреченото „Аз съм твоя майка и знам кое е най-добре за теб“ – като основен аргумент, неподлежащ на оспорване.

И заключението, казано със смесица от задоволство и натякване – „Ще ми бъдеш благодарна един ден“.

Но нямаше.

Поне що се отнася до пропуснатите по настояване на майка й хранения, защото Ралица й се е сторила напълняла, изхвърлените играчки, за да осъзнаела, че вече не е дете.

Но най-много я болеше за две неща.

Отказът на майка й да се погрижи за нея, когато в детската градина бе хванала въшки и позорното й отпращане на село при баба ѝ с думите „ Такава въшлива не те искам вкъщи“.

Другото – отношението на майка й към нея, когато имаше шарка. Тогава Камелия старателно я надзираваше с една дълга, подобна на показалка, жилава пръчка и я удряше всеки път, когато Ралица се опитваше да се почеше. Пак за „нейно добро“.

Но, да, може и да имаше неща, които действително щяха да й бъдат от полза – добрата стойка и отлични маниери на хранене, отвратителните сурови яйца, от които й се повръщаше, но помагали за гласа, гладкото и изразително четене, както и завидния краснопис – за усвояването и на двете майка й бе отделяла много време.

Приключила двата разговора, изричайки без да се запъне необходимите лъжи, Камелия й донесе някакъв мехлем и я инструктира как да се маже с него и най-вече да не пипа пъпките, да не ги стиска.

Когато дойде време за сън, грозните думи дълго се въртяха в ума на Ралица, обещавайки й изключително отвратителен кошмар.

Най-страшният от всички – че майка й ще я остави в сиропиталище, ще се откаже от нея, защото не е достатъчно перфектна, за да бъде нейна дъщеря.

Оказа се, че греши. Кошмарът бе още по-вцепеняващ.

И макар Ралица да осъзнаваше, че сънува, усещаше всичко сякаш е реално.

Намираше се в училищен коридор, превърнат в моден подиум, а около него се бяха събрали всички, които бяха част от живота й – приятели, роднини, съученици, учители.

Ралица стъпи на подиума, готова да дефилира пред тълпата, но още щом стъпалото й докосна пода, до нея изникна полупрозрачен силует. Прожекторите светнаха и съсредоточиха светлините си в него, превръщайки го в нещо толкова невероятно, толкова блестящо, че всичко затаиха дъх, напълно забравили за Ралица.

Силуетът се движеше така изящно, за разлика от Ралица, която често се препъваше, бързайки да достигне светлините на прожекторите, за да забележат хората и нея.

Но щом успееше да се добере до някой, той мигом угасваше, карайки я да се чувства още по-незабележима. Жалка и недостойна.

В края имаше пиедестал, на който имаше корона върху кадифена възглавничка и лента с надпис „Перфектна“.

Но никой не изчака Ралица. Коронясаха полупрозрачната фигура, блестяща толкова красиво, че заблуждаваше успешно всички, че заслужава наградата.

И макар да бе човешко същество, й сложиха и лентата.

Едва преглътнала болката от загубата, Ралица съвсем не бе подготвена за последващите събития.

Още щом пристъпи извън сцената, Камелия, подобно на хартия се нахвърли към нея, докато хората от публиката държаха Ралица, за да не избяга.

После, с ужасяващо спокойно изражение, майка й започна да отлепва кожата й, сякаш бе просто обвивка, и облече полупрозрачната фигура в нея.

С изненада, Ралица установи, че не усеща болка.

Осъзнаването не се забави – под кожата й нямаше нищо – Ралица се бе превърнала в полупрозрачна фигура.

Тя сега й се усмихваше с нейното лице, с нейните устни. Майка й бе успяла да й вземе и тях.

А когато й отне всичко, си тръгна, хванала за ръка двойничката на Ралица.

Момичето се опита да изкрещи, да я спре, но се оказа, че са отмъкнали дори гласа й.

„Ти си моят нов проект. Ще те направя точно каквато трябва да бъдеш. И този път ще успея.“ – каза радостно Камелия, докато се отдалечаваше от истинската си дъщеря. Сякаш никога не бе съществувала. И тогава Ралица си даде сметка, че може би… може би действително това е представлявала за майка си – един проект, в който ако се провали, няма да се поколебае да го захвърли и да си потърси нов.

За един кратък миг Ралица съжали двойничката си. Знаеше какви са методите на майка й за постигане на съвършенство.

После всичко около него взе да избледнява, да потъва в мрак.

Ралица почувства, че пропада и пада, и пада.

Щом погледът й се проясни, се намери захвърлена сред купчина кукли – с изтрити или надраскани лица, липсващи крайници, отрязани коси – нежелани.

Тя също се бе превърнала в една от тях. А никой не харесваше дефектни кукли, дори когато той сам бе отговорен за несъвършенствата им.

После силен звук от счупване на стъкло я изтръгна от кошмара. Бузите й бяха мокри, а очите й леко замъглени от сълзите, които още се стичаха по бузите й.

Силен мирис на виолетки, разнесъл се изведнъж в стаята й, подсказа на момичето, че любимият й парфюм е на парчета.

– Какво те прихвана, че извика така? Стресна ме. – погледна я майка й, държейки част от счупената бутилка.

– Какво съм викала? – попита объркано Ралица, докато се взираше в отворената врата, зад която надничаше баща й.

– Нищо. Няма значение. – отвърна уклончиво Камелия. – Кошмар ли сънува? – попита с такава неочаквана нежност в гласа, че Ралица се зачуди какво ли е се случило с майка й. – Хайде, оправяй се за училище. Не бива да закъсняваш. – добави, вече по-строго, но запазвайки умерен тон.

Ралица установи, че и пъпките са били само сън.

Развълнувано се усмихна в огледалото, тананикайки си. Щеше да играе в пиесата, щеше да ходи на гости на леля си. И майка й не се срамуваше от нея. Поне не и днес.

Щом посегна да вземе четката си за коса от тоалетката , забеляза синя правоъгълна кутийка със златна панделка.

Отвори я нетърпеливо и

извади карта, гръбчето й бе разделено на две – горната част грееше в златисто, а долната бе матова и тъмна.

Обърна я и се сблъска със собственото си лице.

Две картини – едната обещаваше слава, а другата забвение.

На първата беше прелестна –

насред висок подиум в центъра на бляскава бална зала, усмихната, в разкошна рокля, а облечен в елегантен костюм, с корона на главата, мъж й поднасяше пръстен. Всички присъстващи наблюдаваха двамата с възхищение и обожание.

Но другата картина – пръстите на Ралица потрепериха и тя изпусна картата. Но изкривеното от болка лице, с изцъклени от страх очи и изпити от недохранване страни, продължаваше да я наблюдава от пода. Изнемощяло тяло, наметнато с парцалива дреха, се беше превило под удара на кожен камшик, идващ от мъж, яхнал кон. Устните на момичето, разтворени, сякаш крещи. Обърнатите гърбове на хората, погледите им, отправени в друга посока.

„Добродетелна кралица или презряна просякиня?

Избери сама.“ – гласеше надписът.

А освен зловещата карта, Ралица откри и бележка, обточена със миниатюрни изображения в златно – огледала, гримове, бижута, рокли и обувки – също толкова обезпокоителна.

„ Дали сама разбираш значението на съня не е от важност.

Но искаш ли да се превърне бързичко в реалността?

На жаждата за превъзходство, който не може да устои, понякога се случва в забрава да постои.

За думите жестоки, използвани без мяра, излишно е, ти знаеш, да се очаква похвала.

Избягваш ли към други да подхождаш с неуважение, ще можеш да си спестиш това падение.

Ако не насърчаваш нечия изолираност, ще се спасиш и от нея, със сигурност.

Това е твоето първо, но и последно предупреждение.

А под бележката имаше малко сребърно джобно огледало. Тя го отвори и от него я погледна онова уродливо, пъпчасало до неузнаваемост момиче, а по повърхността заблестяха букви „Според постъпките и външността. Промени тях, за да се промени и тя. Когато след училище отново се огледа в него, няколко пъпки бяха изчезнали. Но имаше още много за премахване.

В кошмарите си Соня често се оказваше преследвана или притисната в задънена улица от тълпа фотографи, щракащи с апаратите си непрестанно, за да уловят всички унизителни моменти, картини от които, сякаш се бяха отпечатали по лицето,

тялото, дрехите й.

Сякаш бе един ходещ провал, който непременно трябваше да бъде заснет и съхранен за бъдещите поколения, за да избягват да повтарят грешките, допуснати от нея или просто, за да се посмеят на срама й.

Този ги надминаваше. Намираше се в огромна видеотека.

Първо се зарадва, защото обожаваше да гледа филми. Но после… После осъзна, че на никоя от касетите нямаше филми. Не, вместо това съдържаха всички неловки моменти от живота й досега – в десетки копия.

По-лошото бе, че около препълнените рафтове бяха се събрали всички нейни близки, приятели, съученици и учители. И грабеха неистово от видеокасетите.

Част от тях се заливаха от смях само при заглавията на някои.

Тя панически грабеше и унищожаваше касетите, до които можеше да се добере, и които съдържаха най-големите ѝ провали.

„Соня и скъсаната раница“ – четвърти клас, в препълнен автобус, на връщане от училище. Още помнеше навъсените изражения на останалите пътници, както и колко трудно й бе да събере всичко, провирайки се между краката им.

„ Соня и полата с ластик“ – празненството за завършването на детската градина, широката пола, взета назаем от по-голямата й, с година, братовчедка, и закрепена с безопасна игла. Танцът, приключил за Соня в началото, след първото завъртане, при което иглата се бе отворила, а момиченцето бе се озовало по гащички. А после оглушителните й плач и подсмърчане, с които родителите й я изведоха от тържеството преди края му.

„Соня и касетката с музика“ – която се бе превърнала и в причината повече да не изпробва певческите си умения пред свидетели.

Трети клас, на рождения й ден. Вместо гласа на Росица Кирилова се бе разнесъл друг – неприятен и оглушителен като на магаре. Гласът на Соня, която бе записала как пее, но така и не се бе чула как звучи отстрани. Е, вече знаеше. Както и всички гости, които бяха поканили.

„ Соня и панталона“ – пети клас. Едновременно повод за смях, но и за мъмрене. Новият панталон на малката й сестра. Предупреждението, че няма да й стане. Обличането му. Сядането на пейка в парка. Звукът от разкъсан плат, прозвучал обвинително. Унижението, изписано на лицето й, когато трябваше да отиде с майка си при шивачката, за да й занесат панталона да го зашие. И подробното обяснение за случилото се, на което двете дълго се смяха, докато Соня се мръщеше.

Такова засрамване хич не бе изключение. По празници майка й редовно показваше най-унизителните й снимки като бебе – гола, с издуто коремче, върху противен оранжев губер . Соня се бе зарекла, че когато порасне и има свои деца, няма ги снима така.

Продължи да чупи касетки, докато рафтовете около нея съвсем се опразниха.

Но когато достигна до изхода на вече безлюдната видеотека, забеляза отсреща голяма опашка от хора, чакащи пред надпис „Фото“.

Някои от тях вече излизаха и тя забеляза, че в ръцете си държат нейни снимки – намазана като клоун с трудното за изтриване червило на майка си, с облечени наобратно дрехи (опит за самостоятелност), седнала на пластмасово гърне, с щръкнал, зле отрязан бретон. И още, и още моменти, които родителите й не е бивало да запечатват на снимка. Пререди опашката и нахълта в помещението, където видя някаква закачулена фигура да вади снимките от голям кашон поставен на плота пред нея. Посегна към кашона, но не бе достатъчно бърза, за да изпревари фигурата, която го сграбчи здраво и започна да расте заедно с него, запречвайки входа. Из помещението заваляха снимки, скоро подът бе осеян с тях, а опитите на Соня да ги събере, да ги разкъса – бяха безпредметни. И въпреки това не спираше. Ръцете ѝ бяха започнали да кървят от непрекъснатия допир с острите ръбове на твърдата хартия.

Но болката не беше нищо в сравнение с другата, с онази, която изпитваше заради зловещо ухилените хора навън, които ровеха из купчини снимки – подхвърлени от друга фигура, която непрекъснато бъркане в малко, но бездънно кашонче. Изглеждаха почти освирепели, гладни за още и още срамни моменти от живота на Соня, запечатани на хартия. В ръцете на някои съзря албуми, в които грижливо събираха и подреждаха позорните изображения. Това й напомни за нея самата – за всички онези фотографии на съучениците си, които пазеше, за които те дори не подозираха. Ролята на голяма сестра – на пренебрегваната голяма сестра я бе научила да наблюдава внимателно, да запаметява всички грешки и слабости на другите, а ако може и да ги запечатва на снимка. Само така успяваше да си спести някои наказания – като издаваше какво е видяла да прави малката й сестра. Единствено по този начин успяваше да се изтъкне, като принизи някой друг. Така бе свикнала – ако посочиш достатъчно чужди грешки, твоите остават на заден план. Особено ако разполагаш и със съответните доказателства.

Загледана в тълпата не бе осъзнала кога подът бе изчезнал, а снимките я бяха издигнали почти до тавана.

Не и преди фигурата да изчезне, не и преди снимките, заедно със Соня да се излеят през вратата, подобно на вълна.

Тя започна да пропада сред снимките.

Опита да се задържи на повърхността, но нямаше за какво да се хване, нямаше опора сред срутващите се купчини от снимки. Мънички частици от живота й, в които се беше вкопчила, и сега я дърпаха към дъното – което в случая се оказа по-далечно отколкото очакваше, защото щом стигна до твърдия под на помещението, той се разтвори и тя продължи да пропада, докато край нея се въртяха снимки. С ужас разпозна сред тях такива, които не трябваше да съществуват – тя, заключена в една от училищните тоалетни, влизането й в грешна класна стая, сблъсъка й със стъклената врата на магазин, падането й заедно с онзи клон, който противно на представите й, не я издържа.

Фунията от снимки, въртяща се около нея, се смаляваше, а острите ръбове оставяха кървави следи навсякъде по нея, разкъсваха дрехите й, превръщайки го в парцали. После тупна на пода.

Всъщност съвсем буквално.

Беше паднала от леглото, но поне кошмарът бе приключил.

Малката й сестра се беше надигнала от съседното и я изучаваше с любопитство, преди да стане и да протегне ръка с думите „Добре ли си?“.

Соня само кимна и се изправи.

Аромат на пържени филийки пропълзя под вратата на стаята им и двете момичета побързаха да се облекат.

След закуска се върна да вземе раницата си.

До нея имаше синя кутия със златна панделка.

Очите на Соня се втренчиха невярващо в двете изображения на картата вътре. Две девойки, които невероятно приличаха на нея

Горното – момиче, облечено в скъпи дрехи, седящо отдясно до владетел. Пред нея, на малка масичка се намираше везна и няколко топчета – бели и черни. Както и пред владетеля.

В скута й имаше отворен свитък, но погледът й бе съсредоточен в топчетата. Какво да избере- виновен или невинен.

Пред тях имаше двама мъже, очакващи решението на владетеля и на неговата съветничка.

На долното изображение момичето бе затворено в килия – окаяно, мръсно, свило се до решетките върху прокъсано грубо одеяло.

Справедлива съветница или осъдена интригантка

Какво предпочиташ? – гласеше надписът под нея.

После Соня взе бележката – бяла, обточена с илюстрация на лента от фотоапарат.

„ От начина, по който информацията събрана използваш, зависи от привилегии или лишения ще се възползваш.

Разкритията, скъпа, търгуват се на съответната цена.

А ползата понякога, превръща се във вреда.

Преди да действаш, за миг помисли – какво би почувствала ако на чуждото място си ти.

Внимавай, разкривайки нечии чужди слаби страни, да не се окажеш в последствие уязвимата ти.

Единствено, но и последно предупреждение – не поставяй другите в неудобно положение.

А под бележката намери малко преспапие, в което имаше миниатюрен фотоапарат. Разклати го и заваляха умалени нейни снимки – напомнящи й срамни моменти. Понечи да го захвърли, но тогава върху стъклото проблеснаха букви.

„Обектива не отразява само реалността, но и какво се крие в ума на този зад него. Спреш ли да запечатваш срама, ще успееш да уловиш радостта“ .

Соня се сви на пода, спомняйки си покрусеното лице на Мина, когато беше извадила онази тетрадка, на която бе налепила различни нейни снимки в неловки моменти, а всички избухнаха в смях, добавяйки под всяка смешни коментари. Когато се върна от училище разклати отново преспапието и установи, че сред снимките вече има и такива, на които бе усмихната, щастлива. А щом унищожи всичко, което не събирала за съучениците си, броят им се увеличи още повече. Но имаше още какво да се желае.

Спирането на тока бе един от най-големите проблеми, с които може да се сблъска едно момче, отишло да поиграе в клуба за електронни игри.

Макс бе напреднал с нивата, но тогава екранът пред него изведнъж стана черен. Вместо стандартните, при такива ситуации, гневни възгласи обаче, в помещението плъзна зловеща тишина. Безмълвно предупреждение за наближаващи проблеми.

Когато очите на Макс привикнаха с тъмнината, той с изненада установи, че мястото е празно.

Всички, освен него, си бяха тръгнали. А дори не бе усетил кога се е случило това.

Нито пък можеше да проумее защо са постъпили по този начин. Сякаш се бяха изпарили като с магия.

Макс се засмя на въображението си, което редовно подхранваше с най-разнообразни книги-игри за приключения и героични подвизи.

Тъкмо се накани да си тръгва, когато светлините на аркадните игри запремигаха настойчиво, обливайки постепенно помещението в приглушена светлина. Крушките все така бяха изгаснали, а не беше особено вероятно всички да са изгорели.

Макс не знаеше защо, но усети заплаха в този полумрак, който го обграждаше.

Екранът пред него се беше включил, но вместо стандартните опции за избиране на игра и започване отначало, показваше надпис, който го вбеси.

„Най- големият загубеняк”

Нов рекорд: Максимилиан

Започни отново.

Той гневно започна да натиска бутоните, да движи ръчките, но нищо не се променяше.

Затова посегна към екрана, но невидима сила хвана юмруците му, преди да се стоварят върху него.

Леденият допир на невидимото същество го разтревожи и той опита да отстъпи назад, да се отдръпне. Всеки негов опит бе неуспешен, невидими ръце възпрепятстваха движенията му, докато екранът го поглъщаше.

В ушите му кънтеше силен, противен, писклив глас, който заплашваше да спука тъпанчетата му – „Нищо не зависи от теб. Нищо, нищо, нищо” – повтаряше до безкрай, докато момчето пропадаше в мрака.

Очакваният сблъсък с повърхността се проточи сякаш цяла вечност. По време на стремглавото спускане, Макс усещаше около себе си ръце, но те вместо да му помогнат, да го задържат, да забавят скоростта му, го блъскаха все по-надолу.

Когато най-сетне тялото му се докосна до нещо, той не усети твърда земя под краката си, а нещо меко, което го поглъщаше, което обгърна тялото му, а после се втвърди около него, възпирайки дори движенията на клепачите му.

Когато тъмнината се разсея, Макс се озова в нечия огромна, както му се стори, ръка, която го пусна в стъклена купа с метални жетони. А момчето с ужас установи, когато се огледа в овалните стени на купата, че той самият се е превърнал в такъв, че тялото му е вградено в жетон.

Уплаши се още повече, когато ръката започна да бърка често в купата и да вади жетони от нея, а докато това се случваше Макс се блъскаше в останалите от тях, а също и в стъклото. Болката отекваше в тялото му при всеки сблъсък, а очакването да хванат и него, допълнително изостряше тревожността му.

Мъчението се проточи дълго – докато остана само той в стъклената кутия. Не му стигаше, че го бяха превърнали в жетон, но сега и го избираха последен.

После друга ръка го взе и отнесе до огромната паст на машината за игри и Макс отново потъна в мрака. Повече го плашеше обаче неизвестността какво ще се случи с него, отколкото самото спускане.

Единственото хубаво бе, че поне вече тялото му беше свободно, макар доста охлузено от непрестанното блъскане в стените на машината.

После Макс се озова в пикселния свят на играта.

Не искаше дори да си помисля какво щеше да бъде ако имаше повече от 5 нива.

Не знаеше що за некадърен играч го управлява, но на моменти, докато отново и отново се връщаше в началото на нивото, му се струваше, че го измъчва нарочно, че чува жестокия му смях.

Макс не помнеше точно колко пъти спускащите се остри върхове се бяха забивали в плътта му, разкъсвайки кожата, мускулите и сухожилията му. Пробиваха крайниците, тялото му, черепа – последното сякаш доставяше най-голямо удоволствие на играча.

Не си спомняше и колко изгаряния имаше по тялото си, когато най-накрая се добра на края на ниво 1 – повече приличащ на окаян просяк, с изгоряла коса, разпокъсани и овъглени дрехи, множество порезни рани, белези от лазер и развил силна фобия от паякообразни роботи.

Но сякаш най-лошо от всичко бе стоножката от човекоподобни същества, която се въртеше около него, докато играчът го бе оставил да лежи на земята. И всяко нейно завъртане бе низ от ритници на десетки крака, забиващи се в ребрата, корема, главата му, причинявайки му агонизираща болка – целият бе насинен, смазан.

Не очакваше нищо по-добро и от следващите нива.

За разнообразие, там се оказа разкъсван многократно от острите зъби на вълци, премазван от спускаща се от тавана колона или от подобния на виенско колело механизъм с тежки метални блокове, вместо кабинки. Те го смачкваха до безкрай, защото играчът не му подаваше навреме команда да скочи.

Към това се прибавяха неизменните роботи – летящи, подскачащи, с лазери или остриета.

Имаше още машини със силни заряди ток, които буквално го изпържваха за секунди.

Третото ниво бе особено неприятно – като се започне от оръдията и се стигне до гиганта с бич в края му, чиито удари разкъсваха дрехите му, превръщайки ги в парцали, и осейваха кожата му с белези. Най – гадни бяха стените, които те сплескват ако не си достатъчно бърз в изкачването между тях. Особено жесток бе начинът, по който играчът направляващ движенията на Макс, го оставяше точно в края, изчаквайки стените да го направят на пихтия. Само миг преди да избегне капана им.

Чупенето на собствените му кости, наред с агонията от нечовешката болка почти го бяха побъркали, когато най-накрая успя да премине успешно.

Четвърто ниво се отличаваше с три неща – овъгляване от подобна на динозавър машина, огромни механични носорози със смъртоносни рогове и пирани. Пирани, които за секунди оглозгваха тялото му, късайки плътта му, когато попадне във водата.

В пето ниво нямаше нищо отличително – просто смес от някои от посредствените мъчения – роботи, огън, лазери, остриета.

После играта свърши.

Макс отвори очи, вцепенен от ужас от кошмара, който на моменти му се бе струвал по-реален от всеки друг досега. Отдъхна си напълно, когато установи, че няма никакви белези – че всичко е наред с тялото му, въпреки силната болка, която се разпростираше навсякъде в първите няколко секунди на събуждането му.

И макар по-често да забравяше сънищата си, имаше усещането, че точно този ще го преследва дни наред.

Заедно с преживяванията му от този ден.

Играта на народна топка в час по физическо, където бе лишен от обичайната си привилегия на консул, вместо това отнасяше най-силните удари – често в главата.

Срамът, който изпита, когато майка му влетя в залата за игри, за да го завлече вкъщи. Беше го превърнала в посмешище за всички там. Това унижение нямаше да й прости. Срамната случка дълго време щеше да се коментира в училище, защото такива неща бързо се разчуваха. А никой не искаше да си спечелва титлата „ момчето на мама”.

Дори не подозираше какво го очаква у дома. С каквито и несгоди да се бе сблъскал в училище и след това, всичко избледня, когато влезе в стаята си.

Не, нищо не можеше да се сравни с гнева, с болката, с които се сблъска, веднага след като пристъпи в нея.

Любимите му книги игри – изсипани на пода, с намачкани и скъсани страници.

Колекцията му от редки топчета – натрошена, а другата му от дъвки Турбо – превърната в купчина от миниатюрни парченца.

И най-жестоката от всички възможни гадости, които може да сътвори малкото му братче, оставено без надзор – единственото му кожено яке, което родителите му едва се бяха съгласили да му купят. Цялото надрано от ножица, пергел или друг остър предмет.

Ако братчето му в онзи момент беше пред него… Щеше да го убие. Със сигурност щеше да го стори. Не, че някой от родителите му щеше да му позволи да го докопа. Разбира се, че не. Предвидливо го бяха изпратили при баба им. И бяха оставили Макс да се оправя сам с бъркотията и болката от съсипаните вещи.

Отнето му бе дори правото да се гневи – от баща му, съумял да укроти сина си със звучен шамар, придружен от думите „Така става, когато не си внимателен към вещите си”.

И макар да болеше, в началото, когато се роди братчето му, нещата много по-зле.

Беше гадно, ревливо бебе, което пречеше на всички да се наспят. И ако до онзи момент баща му се стараеше да е търпелив, да проявява разбиране, всичко изведнъж се промени. По онова време Макс беше в четвърти клас – задръстено дете, което почти нямаше приятели, което често се връщаше набито, ако опиташе да изкаже мнение, да се противопостави. Но вместо да получи подкрепа, баща му си изкарваше всичко на него.

Все по-често Макс чуваше „Не ставаш за нищо” или „Не мога да повярвам, че си ми син”, с които започваха или завършваха тирадите на баща му как Макс трябва да се старае да е от готините деца, а не от смотаняците.

Преместването му в друго училище в пети клас пооправи нещата отчасти. Разбрали, че могат да са си от полза Макс и Ралица си бяха обещали, че ще се подкрепят. Тя беше най-готиното момиче и влиянието й над другите бързо го издигна в йерархията на класа, а той се постара да се задържи, вслушвайки се за първи път в съветите на баща си да не се колебае да мачка другите. „Ако не ги мачкаш ти, те ще смачкат теб” бе му повтарял често. Но момчето не искаше да го слуша.

Поне до онзи момент.

Постепенно баща му бе намалил упреците, след като видя, че Макс най-сетне е намерил мястото си в готината групичка, но не спря да налага контрола си над него.

У дома момчето не смееше да се противопоставя на думата на баща си. В училище обаче нещата стояха другояче. Там той беше силният, той беше този, в когото се вслушваха, той беше този, който раздаваше заповедите.

Макс се върна оклюман в стаята си, с пареща буза и заоглежда останките от любимите си, вече съсипани, притежания.

Очите му се замъглиха от сълзи и той се сви в леглото.

Повтаряше си, че всичко е сън, че скоро ще се събуди, че това не е реално.

Оказа се прав. Или почти. Защото когато той отвори за втори път очи, вече наистина не сънуваше.

Но трясъкът, който го събуди, беше реален, трополенето на малки крачета и гласът на майка му също. Надигна се бързо и излезе в коридора, където на земята лежеше новият му Walkman. Братчето му подсмърчаше виновно под погледа на майка им – редовен номер, за да се отърве бързо и без наказание.

– Не се тревожи. Ще ти вземем нов. – каза примирено майка му и накара братчето му да се извини.

Беше сънувал. Всичко е било само сън. – напомни си Макс, но за всеки случай се постара да прибере поне част от любимите си вещи.

Когато приключи, погледна към будилника на нощното си шкафче и откри синя кутийка със златна панделка.

Повдигна капачето и вътре откри карта с две изображения.

Едното показваше принц в тронна зала сред поданиците си, които бяха усмихнати и гледаха към него с възхищение, на главата му блестеше корона, а изражението му излъчваше задоволство.

Същият този принц бе и на другото – но този път се намираше сред гневна тълпа, докато един недоволен поданик бе отмъкнал короната му и се канеше да я строши на парчета, а в очите му блестеше триумф. Дрехите на принца бяха мръсни и разпокъсани, лицето му бе изпито, тялото омършавяло.

Но най-обезпокояващи бяха тънките конци, които се спускаха от дървен контролер, държан от огромна ръка, чиято сянка се беше надвесила на принца, свързани с крайниците, тялото и главата му.

Ръката го държеше неподвижен, докато тълпата го наближаваше с хищни погледи, готова да го разкъса.

Принцовете имаха чертите на Макс – високи на ръст, със светло кестенявата коса, пъстри големи очи – смесица от зелено и кафяво.

„Владетел или марионетка.

Ти сам избери.“- пишеше под нея.

Под картичката имаше бележка, обточена със златен канта и написана с червено мастило, което проблясваше като рубин.

„Помни, че сънят бързо може да бъде превърнат в реалност. Нека тази картина ти напомня какво можеш да имаш, какво можеш да изгубиш. Възход или падение? От теб зависи. Избирай правилно и се отнасяй към другите с уважение. За да не ти бъде отнета тази привилегия, това умение. Това е първо, но и последно предупреждение.”

Отвратителните картини от сънищата се завъртяха в ума му, подобно на въртележка, от която ти се иска да слезеш, но тя не спира, докато не те омаломощи.

Разбра написаното. И реши. Повече няма да се вслушва в баща си, в Ралица, Нямаше да тормози по-слабите. А да ги защитава. Защото иначе… Не му се мислеше за „иначе” – то.

Не позволи на тази мисъл да се промъкне в ума му. Знаеше, че е глупаво, нелепо, дори абсурдно. Но нещо му подсказваше, че написаното не е празна заплаха. Не, беше реалност, с която не искаше да се сблъсква.

А под бележката имаше електронна игра. Макс нетърпеливо я пусна, но когато установи, че не може да контролира човечето, се ядоса. Вместо „Game over“ на екрана се появи друг надпис: „Власт над другите ако желаеш да притежаваш, трябва да умееш и да правилно да решаваш. С всяване на страх и подигравки няма да стигнеш далече, добрината задвижва играта, знаеш вече.“

Когато се прибра от училище и включи играта отново, успя да мине първо ниво. Но оставаха още много.

Вероника изпищя. Пронизителен, изпълнен с отчаяние писък.

Ръцете и отново се плъзнаха към маската, която сякаш се беше сляла с лицето й. Драскотините, които си мислеше, че е оставила върху твърдата й материя, зееха отворени върху лицето й. Болката бе слаба, но постоянна.

И сигурно щяха да останат белези.

Безсилието се спусна хищно в съзнанието й, отблъсквайки всяка утешителна мисъл, която се мъчеше да достигне до нея.

„Моя си“ прошепна страхът, отваряйки вратата, през която пропълзяха гъвкавите и силни пипала на паниката, която шептеше зловещо „Няма измъкване. Няма. Няма. Няма.“

Вероника строши огледало срещу нея, за да може поне за миг да спре да се взира в маската, скриваща лицето й. Счупените парчета от него при тях към пода, а щом го докоснаха започнаха да се уголемяват, поставяйки я в средата на огледална зала. Никъде не се виждаше врата. Тя продължи да чупя огледалата, но те ставаха още по огромни и по-огромни – показвайки й маскирания й образ, настоятелно напомняйки й, че вече е никоя. че за тази маска вече никой няма да я разпознае. С всяко счупено огледало помещението около нея се смаляваше, но тя не забелязваше, докато накрая не се оказа притисната между огледалата. А някаква неизвестна сила дори не ѝ позволяваше да затвори очи. Огледалото срещу нея продължи да се приближава. Студената му повърхност вледеняваше крайниците ѝ, докато то я поглъщаше.

Оказала се заклещена вътре, Вероника започна да блъска, да вика. Но никой не идваше, никой не чуваше. После тя изкрещя, давайки израз на страха, превзел съзнанието й изцяло. И тогава огледалото се пропука. У Вероника се надигна надежда и тя отново заблъска с юмруци. После полетя заедно с парченцата от огледалото- разбивайки се в пода като стъклена статуетка.

Вероника отвори очи и заопипва тялото си – беше невредима.

„Всичко е било само сън“ – прошепна тихо на себе си, докато се надигаше от леглото.

Но нещо не беше наред – зачуди се дали сънят не е имал някакви по-сериозни последствия върху психиката и, освен уплахата, защото още когато зърна родителите си, седне ли на масата за закуска, устата и започна да бълва немислими неща – такива, които бяха преминавали за кратко през ума им, когато им беше ядосана, но в никакъв случай не би си позволила да изрече на глас. Дори когато е сама.

Беше им казала, че са отвратителни, че не може да ги понася, че ги мрази защото са лицемери, на които им пука повече за хорското мнение, отколкото за това как се чувства собствената им дъщеря. А те мълчаха. Слушаха. Без да я прекъсват. Но знаеше, че ще има последствия. Веднага след като се прибере. В училище също не успя да задържи думите си. Обясни най-подробно какво е мнението на за всеки от класа. И също как е превърнала Мина в новата им жертва. Досега на никого не му беше минавало през ума, че всички, които се сприятеляха с нея, неизменно ставаха обект на тормоз и подигравки. Само така мога да предпазя себе си – разкрила им бе тя. „Няма по-добър начин да избегнеш смеха и подмятанията, освен да ги прехвърлиш върху друг.“ – уточни с усмивка.

Всички бяха шокирани. А Мина беше съсипана. Изобщо не очакваше подобно нещо от момичето, което смяташе за своя приятелка.

Но Вероника бе по-шокирана от тях. Не можеше да спре да казва истината. А с всяка следваща дума в намразваха още повече.

Надяваше се и това да е само сън. И беше.

Когато отново отвори очи нямаше нито маска, залепнала за лицето й, нито прекалена откровеност, която да съсипва отношенията й с хората.

На прилежно подреденото й бюро имаше кутийка – тъмно синя със златна панделка.

А вътре имаше карта – едната половина показваше Вероника, облечена със светло наметало. Говореше пред тълпа, която я слушаше в захлас. Сред благоденстващ град

На другата пак беше тя – с окървавено лице и тъмна, кална роба. Паднала на земята. Около нея се бе събрала гневна тълпа и всеки присъстващ държеше камък. Градът около нея тънеше в руини.

„Мъдрост или подлост. На кое ще се спреш“ – пишеше под нея.

„Знанието носи сила, също както предвидливостта. Но за зло използваш ли ги, не очаквай добрина. Как ще продължиш, можеш да решиш сама. Маската фалшива няма още дълго да се задържи. Затова избери. Истината ти ли ще разкриеш сама, или друг ще стори вместо тебе това.“ – пишеше на бележката.

А под нея имаше ключе. Същото като от дневника й, но това беше златно. Но него го нямаше. На мястото, където го криеше, имаше само една картичка, на която се появиха следните думи: „От всички най-добре си запозната, че тайните по-скъпи са от злато. Ако не искаш с други твоите да бъдат споделени, признай какво направи скоро, а и преди време.“

Вероника веднага разбра какво трябва да стори. Знаеше какво ще й коства. Но го направи.

Когато се върна от дома дневникът й си беше на мястото, но вече нямаше приятелка.

Мина не можеше да повярва, когато никой не й се подигра, щом влезе в класната стая.

А после някои от момчетата започнаха да хвърлят хартийки по нея и Макс ги спря.

Ралица пък я посъветва да ходи с пусната коса, защото така повече щяло да й отива.

Соня й връчи тетрадката със снимки в голямото междучасие и й каза да прави с нея каквото реши.

А после, докато вървяха заедно към спирката, след училище, Вероника й призна всичко – за дневника, за несесера, за това, че се бе представила с нейното име пред родителите на Соня, за бележника. Започна да говори и за другите момичета, с които бе постъпвала зле през годините, само и само да избегне подигравките. Но Мина я спря. Не й се слушаше повече. Не можеше да повярва как едно толкова тихо, възпитано, умно момиче като Вероника не постъпвало така подмолно. Не знаеше дали ще й прости. Болката от това предателство засенчи всички унижения, заглуши всички подигравки. Но беше обещала да не затваря сърцето си. Нямаше. Просто вече щеше да бъде по-внимателна кого допуска близо до себе си. Щеше да продължи да се доверява на хората, но без да е наивна.

С възрастта името ѝ престана да ѝ създава неприятности, но тя все така изтръпваше от ужас, когато трябваше да се запозная с някого, да се представи.

Обикновено прибягваше до полу лъжа.

Мина – така я познаваха хората, които не й бяха особено близки. На другите след време споделяше как са я кръстили в действителност родителите й.

Минка – това бе една от причините за нейната срамежливост. Някога се питаше дали ако родителите и бяха избрали друго име, което да я нарекат, щеше да е различна.

Дали отношението на другите към нея щеше да е по-добро.

Чудеше се също… ако и тя бе от децата с нормални, за времето си, имена, дали тогава щеше да се хареса повече, дали другите щяха да я харесват, а не да я обсипват с подигравки.

Повечето хора твърдяха, че името не било толкова от значение, че човекът, който го носел бил важният.

Да – мислеше си тя – един човек с нормално име няма как да знае за трудностите, което едно дете преживява ако случаят не е такъв.

Ако например се казва Минка сред съученици с твърде благозвучни, добре подбрани имена.

Също както на красивите хора им е лесно да повтарят, че красотата не е всичко или на богатите, че парите не са толкова важни.

От малка плануваше да смени името си.

Едва го понасяше. Особено някой негови вариации, които използваха някои от по-възрастните и роднини или родителите й – Минке и Минче.

Веднъж себе позволила да ги поправи, но след подобаващо конско от майка й и баща й – как трябвало да се уважават възрастните, да се слушат, да не им се възразява, да не се поправят.

Още помнеше думите на баща си – „ Коя си ти, че да поправяш леля си? Ти ли ще й кажеш как да те нарича? А да си смениш името не щеш ли? Дето сме те отгледали от парче месо с майка ти. Неблагодарница.“ – изрекъл ги бе с такъв яд, че тя дори не посмя да вдигне очи от пода. Знаеше, че няма да я удари – не беше нужно – той умееше да я направи на нищо само с думи. Но въпреки това трепереше – от стаения в сърцето й гняв, от безсилие, от отчаяние.

Имаше и още едно, уж галено име, но се чувстваше така сякаш й се подиграват, когато го чуеше – Миче.

Когато ти се обърнеха към нея така, имаше чувството, че викат някоя крава.

Звучеше й като мучене и винаги след това се замисляше дали пък няма причина в това съвпадение.

„Миче“ в годините се превърна в основната причина за влошеното й здравословно състояние.

В стремежа си да не заприлича на крава – в какъвто образ редовно си представяше, че е, щом я нарекат Миче, тя бе доближила опасна крайност.

Цикълът й бе спрял, подозренията за непланирана бременност бяха отпаднали набързо. И тогава наяве излезе истината.

До онзи момент никой не беше забелязал бледността й. Отдаваха го на редките посещения на морето и сравнително затворения й начин на живот.

Нито знаеха за изпъкналите й ребра и плашещо тънките глезени – тя ги криеше прилежно под широки дрехи.

Разбира се, не само „Миче“ бе причината за състоянието ѝ.

Допринесли бяха и други неща.

Като например как по време на хранен майка й й казваше „ Хапни още, Миче“ или пък й задаваше въпроса „ Защо не ядеш Миче?“.

И в двата случая малкото момиче го разбираше не като загриженост, а като натякване, като знак, че се тъпче. Но тя не се тъпчеше. И показателно за това беше едно изречение, често употребявано от баща й.

Заплаха, която никога не беше изпълнявал, но действително успяваше да я накара да изяде храната в чинията си, макар и след това да повръщаше по-голямата част в тоалетната –

„ Изяж си всичко, иначе ще ти го изсипя във врата.“

Момичето следеше усърдно фигурата си. Килограмите продължаваха да се топят, но Мина все така беше недоволна от резултата. Мислеше си, че е дебела.

Съучениците й също бяха дали своя принос. Наднорменото тегло – съществуващо само в главата й – тя криеше зад широко, безформени дрехи.

По тази причина, а и заради по-бавните й движения, някои от тях в наричаха плужек.

Всичко бе останало скрито дълго време, докато един ден припадна в час и в откараха в болницата.

Учителката, нейната класна, в чийто час се бе случило, се беше уплашила, щом зърна болезнено слабата й китка, висяща отпуснато от тялото й. Съучениците й също бяха шокирани от това колко крехка изглеждаше Мина, докато я отнасяха към линейката.

Анорексия – беше изрекъл грубо лекарят, докато очите му се стрелкаха обвиняващо между двамата й родители.

„ Как сте я оставили да стигне до тук? Не забелязахте ли че има проблем? Изобщо обръщахте ли някакво внимание на дъщеря си?“ – попитал ги бе той, без да очаква отговор.

„ Ще се оправи“ – заключи и ги остави насаме с вината им.

Думите на психолога, провел няколко разговора с Мина, ги потресоха още повече.

Никой от двама им не си не давал сметка как да я подтикнали към анорексията.

Как са я белязали още след раждането й, кръщавайки я Минка.

След този разговор майка й повече не си позволяваше да се обърне към нея с нещо различно от Мина. Роднините им също бяха заставени да не го правят.

Но тя не се отказа от намерението да смени името си, когато навърши необходимата възраст.

Смяташе да го промени изцяло. Но един разговор с любим човек я отказа от тази идея.

– Вече няма да си моята луна, така ли? – попитал я бе Светлин, докато една вечер се разхождаха навън, хванати за ръка.

– Защо да не съм?

– Защото това означава името ти. – отвърна й той, а тя се спря и го погледна учудено.

– Не знаеше ли? Мина означава луна. – досега тя наистина не се бе замисляла, но Светлин неслучайно бе я наричал „ моята луничка“ или само „луничке“. Чудила се бе защо е избрал да й казва така, неведнъж го беше питала. Той първо се смееше, а после й отговаряше: „Това е името ти“. Тя му заявяваше, че не е, а Светлин отново започваше да се смее.

– Мина. – изрече бавно тя. Нека бъде Мина, тогава.

Промяната не бе голяма – една буква по-малко. А колко беше й тежала през годините.

Луната ги следеше по време на разходката им онази вечер, припомняйки си молбата на едно тъжно момче, което не понасяше несправедливости.

Което бе се помолило със цялото си сърце за едно непознато момиче, което не зърнало за кратко през прозореца на влака, но му се стори толкова нещастно.

Загледано в нощното небе момчето си пожела тя да бъде щастлива.

И ако може, но само ако е възможно и не е твърде много – да я види някога отново.

За едно момиче, пожелало си същото.