Подлез

Най-дългият ден е този който с нетърпение очакваш да свърши. На всеки шест дни има по един такъв. Викат му “петък”. Мнозина мислят, че той приключва със сирената за края на работното време. Представа си нямат колко грешат, особено когато този петък е и тринадесети.

Всеки ден от седмицата се прибирам по друг път, но в този, петият от седмицата трябва да мина от тук за да стигна до бленуваното място за отдих и почивка- моят дом. Само едно нещо ме делеше от мечтаната почивка и аз стоях на горното му стъпало – ПОДЛЕЗЪТ.

Взирах се в черната му бездна-още не бяха оправили осветлението. Дори не мога да си спомня кога е работило.

Разхвърляните по стъпалата спринцовки, презервативи и смачкани туби вазелин са ви най-малкия проблем. Назъбеният, натрошен и разместен бетон трудно можеше да бъде наречен стълби. Спънеш ли се ще те сдъвчат и натрошат като челюстите на гладен звяр… Звяр…

Нито тъмнината, нито обрушените стъпала са проблемът, притеснява ме ЧУДОВИЩЕТО.

Не съм го виждал. Знам, то е там в мрака на подлеза. Всеки път когато минавам от тук то ме преследва. Чувам го как броди в тъмнината и ме търси.

Вдигам очи към булеварда. Шест платна с бясно преминаващи коли, да пресечеш би било живо самоубийство.

Слизам едно стъпало надолу, няма връщане назад. Трябва да премина! Трябва да се прибера! Този ден трябва да свърши най накрая. Да му се не види имам нужда от почивка.

Стъпка по стъпка, стъпало по стъпало, потъвам във мрака. Под обувките ми жвакат неща които дори не искам да си представям. Трябва да съм бърз, да изпреваря Чудовището. Трябва и да внимавам, в тази тъмница като нищо мога да изгълча крак или не дай си боже да счупя крак. Промъквам се стараейки се да не вдигам шум. До слуха ми достига дразнеща музика. Толкова фалшива, че плаши дори музикален инвалид като мен. Това е Музикантинът – друг неизменен персонаж от този кошмар. Той поне е безобиден. Стой в кръг от светлина, от къде ли се взема като нито една лампа не работи? Безметежно ухилен сякаш е някакъв светец и свири на акордеон. Защо чудовището не го закача си е една мистерия която не мога да разкрия. Дали го гони светлината или музиката го плаши? Може и да е вечната мантра която подема щом види човек:

-Бате, дай някои лев за ляп!

Магически думи които гонят всеки. Промъквам се покрай него с надеждата да не ме види и виковете му да привлекат Чудовището. Ослушвам се- тишина. Не се чува нито свирнята на циганина, нито следа от шумоленето на Чудовището. Май успях. Ето го изхода, просто светла точка в далечината но е нещо върху което да се съсредоточа. Не отклонявам поглед от светлика в края на коридора, а мрака сякаш става по плътен и ме притиска от всякъде. Забързвам се…ще успея…ще успея…

Туп… Джляп… Шляп… Сур…

Къде ти, Чудовището е тук. Ускорявам крачка…почти тичам. Полагам усилия но се движа като хваната муха в петмез.

Туп… Джляп… Шляп… Сур…

Чудовището е по-бързо и по-близо.

Туп… Джляп… Шляп… Сур…

Сърцето ми блъска в гърдите от полаганите усилия да се измъкна и от нарастващата паника която започва да сковава краката ми.

Туп… Джляп… Шляп… Сур… Туп… Джляп… Шляп… Сур…

Ако ще бягам сега е момента. Впрягам всяка вола и частица сила която ми е останала и хуквам. Празна бутилка…как не я предвидих. Подхлъзнах се, нещо изхрущя. Само мога да се надявам това да не е глезенът ми.

Туп… Джляп… Шляп… Сур… Туп… Джляп… Шляп… Сур… Туп… Джляп… Шлап… Сур…

Подпрял съм се на стенат и учестено дишам опитвайки се да се преборя с болката и страха…Губя на всеки един фронт. Студена пот се стича по гърбът ми сякаш пипалата на Чудовището лазят по него.

Туп. Джляп. Шляп. Сур. Туп. Джляп. Шляп. Сур.

Свършено е с мен. Този път ще ме хване. Усещам как въздуха се измества от присъствието му. Ами ако… Може би…Може би ако не го виждам и то няма да ме види. Обръщам се и опирам чело на студеният мрамор.

“-Няма да ме види! . . . Аз не го виждам и то не ме вижда! ”- повтарям си наум магическата мантра.

Тупджляпшляпсур…Тупджляпшляпсур…

Пусто любопитство. То може и да не ме види обаче аз трябва да го зърна. Трябва да знам какво ме преследва!

Тупджляпшляпсур…

Обръщам се…Сърцето ми пропусна няколко удара…Да му се не види загубих още един живот.

Първо ме блъсна вонята. Беше толкова силна, с почти физическо присъствие и ме накара да отстъпя крачка на зад. Къде ще ходя, та зад мен има солидна стена. Миризма на бонбони с различни аромати сякаш си попаднал във фабрика за сладости и към всичко това забиващ се направо в мозъка ти мирис на дезинфектант.

Носът ми протече, гърлото ми се сви-не можех да дишам, а очите ми се насълзиха. Тогава то изплува от тъмата. Мятащи се на всички страни кичури козина сякаш бяха змии. Очи огромни, лъскави и черни досущ като на муха месарка. Имах чувството че вижда всичко във всяка една възможна посока. Устата му… не това беше гигантска вендуза като на пиявица, че и червена като да е смукало наскоро кръв. Кожата лъщяща, бледа като на плужек. Погледът ми се прикова в ръцете му които се размахваха отсечено като на войник на парад. Леле какви нокти. Дълги, тънки, остри и червени като да е разкъсало някого току що. Притискам се към стената молейки се да ме погълне и спаси.

Туп… Джляп… Шляп… Сур…

Покрай мен премина жена по чехли…