Полунощ

Навън бе горещ юлски ден – самото начало на безкрайната лятна почивка за учениците, началото и на безгрижните им дни.

Семейството на петнадесетгодишната Мина обичаше лятото – обичаше и старата Жигула, която все още караше бащата на Мина,както и тежките цигари,които и забраняваха да пуши,но тя го правеше въпреки това.

Нищо,че бе само на петнадесет.С гащеризон и блузка,тя висеше на люлката пред тях,направена от стара износена гума,и провесена с въжета на старото дърво,и погледът ѝ гледаше в нищото.

Не,не се взираше в слънцето,което в този момент залязваше.Не се взираше и във входната врата на къщата,в очакване на родителите ѝ да излязат от къщата и заедно да потеглят на дългия път към Черно море.

Казваха,че очите са огледало на душата,но погледът ѝ винаги беше празен и лишен от радост,когато гледаше дълго време в нищо.

То я поглъщаше,за разлика от приятелите ѝ,които смятаха,че е зловещо и странно да се взира втренчено в нещо,което не е там.Сякаш виждаше нещо,което те все не виждаха,или по-скоро не искаха да виждат.

На Мина не я интересуваше мнението им.Заслушана в песента,звучаща от касетата,която нави с молив,защото лентата се беше разпиляла преди много време.Със слушалки в ушите,напъхани в буксата на уокмена,подарен и за Коледа,тя чакаше родителите си. Може би щяха да тръгнат най-сетне с колата,с вързаната към нея стара каравана към морето.

Ах,това море! Мина обожаваше морето,защото там се чувстваше наистина в ”свои” води.За разлика от излизанията ѝ с приятели,които също бяха важни за нея,въпреки,че откровено се дразнеше на лакираните им коси и гримираните им до безобразие лица,на морето тя бе себе си – радваше се на запознанствата с нови и различни хора.Там се запозна и с Тома.Високият и рус Тома,със сините очи като небе,с модерните дрехи и с бялата кожа,която не се връзваше с целия летен пейзаж.Всичко започна като лятна авантюра,под звездите,разходки по плажа,и завърши с копнеж и неизказани чувства.

Но това приключваше сега.Мина бе решена да му разкрие чувствата си или поне да потърси номера на домашния му телефон.Отново.Той го беше написал с химикал на ръката на Мина,но от плуването и пясъка мастилото бързо се изпари.Така прекара цяло лято без да му се обади,както и той на нея,защото бе забравил да попита за нейния номер.Потръпваща от нетърпение,тя се опитваше да се успокои като се люшкаше напред-назад с люлката.

– Мина,тръгваме!Хайде,бързо!

Извика майка ѝ,излизайки от входната врата на къщата.

– Идвам,мамо! – извика тя и бързо изтича боса до колата.

Вътре в колата майка ѝ направи забележка за това,че не носи обувки,докато небрежно палеше цигара и елегантно тръскаше пепелта извън колата.

– Мина,това не може да продължава,ще нараниш стъпала си!Боже знам,че е лято,но този проклет навик ще ти изиграе лоша шега някой ден! – Вдишвайки цигарата и изпускайки дима нареждаше майка ѝ.

Тя бе млада жена,с остри черти,която отглеждаше Мина,да кажем, с лека досада,но все пак отговорно и винаги се притесняваше за нея.

Тези забележки обаче караха Мина да се държи като непокорен тийнейджър – да ѝ обръща гръб и да не разговаря с нея.За сметка на това тя обожаваше баща си.

Той прекарваше малко време с нея,заради работата си,но то винаги бе качествено и винаги се интересуваше не просто как е,а какви интереси има,както и какво чете,справя ли се в училище,има ли приятели.Не го виждаше често,защото той работеше много,но всяка секунда прекарана с него я пазеше в сърцето си като нещо безценно.

– Стига!Остави я на мира!Какво пък толкова – нали си е взела чехли за плажа? – набързо отсече баща ѝ.

Майка ѝ изсумтя, приглади роклята си,сложи си червило,оправи косата и грима си,вглеждайки се в страничното огледало и си сложи слънчевите очила.

Така потеглиха от тях,говорейки малко,пътувайки дълго до курорта с караваните,в който щяха да прекарат лятото.Мина само се усмихваше през цялото време – най-после щеше да му каже,а той щеше да и се усмихне,да поклати глава и да я прегърне както винаги правеше.

Щяха да изпушат кутия цигари,колкото и нередно да беше,щяха да ядат сладолед до пръсване и да ходят по плажната ивица посред нощ – и всичко,което родителите им забраняваха.Тя започна да се вглежда в пътят и да рее поглед в нищото. Така се унесе и заспа дълбок сън.

След известно време се събуди,но беше объркана – колата беше в курорта,но родителите ѝ,както и старата каравана, липсваха.Имаше гъста мъгла,а останалите каравани и коли наоколо изглеждаха изоставени,стари и плесенясали. Миризмата на мухъл,старо и мърша я връхлетя.Тя запуши носа си с пръсти и се опита да излезе от колата,но дръжката на старата кола се счупи.Започна да навива дръжката за прозореца, за да го спусне – той скърцаше,сякаш не бе свалян от години.Беше странно, объркващо и зловещо.

Излизайки от колата тя стъпи боса в локва от кал и съжали,че не е послушала майка си и не е взела поне своите маратонки – модерни и обичани от съучениците ѝ в училище,съответно ненавиждани от нея.Погледна към уокмена си – той все още работеше.Опита се да намери станция с радио сигнал – неуспешно.

– Ох,това е ужасно!Къде ли са отишли всички?

Нямаше жива душа наоколо,само мъгла,плесен,миришеше на развалено и беше изоставено,разнебитено.Тя потръпна -смрачаваше се.Цялата атмосфера беше меко казано смразяваща.Мина реши,че трябва да потърси някого,когото и да било, все пак можеше да попита какво става.Нямаше как да е сама тук.

– Има ли някой тук? – извика тя.

Крясъците ѝ отекваха в ехо.

– Мина? – чу се тих глас.

Тома излезе от мъглата,която беше обвила паркинга и го бе превърнала в гробище. Изглеждаше меко казано странно.Бе мокър – все едно току-що се бе изкъпал в морето,с окъсани дрехи и изглеждаше доста…пребледнял.Сините му очи бяха потънали на фона на изпитото му лице,имаше брада,русата му коса бе сплъстена и мръсна.Мина дълго се чудеше дали наистина е той.Но нямаше как да е някой друг.Тома въздъхна и се опита да хване ръката ѝ.Мина отдръпна своята инстинктивно.Той сякаш не забеляза и продължи да говори:

– Кога пристигна,знаеш ли?По кое време?

Мина погледна застиналият си ръчен часовник. Полунощ.Тогава е трябвало да са пристигнали заедно с родителите ѝ.Показа на Тома часовника.

– Не съм учуден,че е спрял.Сама ли дойде или…?

– С родителите си.Но тях ги няма…Какво се е случило тук?

Тома запретна ръкави,извади цигара от ризата си и я запали.После извади старо фенерче.Наоколо не се виждаше нищо от непрогледната мъгла.Мястото изглеждаше като излязло от роман на ужасите.

-Какво се е случило тук?

-Не знам – отговори ѝ Тома докато въртеше фенерчето наляво и надясно.Нищо отвъд мъглата не се мяркаше.Мина настръхна – с оскъдното си облекло и липсващите си обувки и ставаше все по-трудно да стои права.Тома забеляза това.

– Няма как да стоиш облечена в това,ще умреш от студ.Нали все пак дойдохте с кола?Можеш да извадиш нещо от багажа си и да си го сложиш .

В думите му имаше логика,но Мина се чудеше осъзнава ли,че и той е застрашен да умре от студ с мокрите си дрехи.

Тук ставаше нещо наистина странно.Тома се опита отново да я хване за ръка – Мина настръхна от студ от допира му.Инстинктите ѝ крещяха да бяга.Но умът и не можеше да го побере всичко останало – какво се случваше тук?

– Да тръгваме,тук не е безопасно.

И така вървяха дълго, без да спират,докато стигнаха мястото,където остави колата на родителите си.Само,че кола там нямаше.Нямаше и каравани.Какво ставаше тук?

– Мина?

Тома се обърна бавно към нея.Въртеше отново фенерчето,но там нямаше нищо.

– Аз…Не знам,трябваше да е тук…Не съм се объркала – извади малкия компас от джоба си,но той се въртеше безумно във всички посоки.

– Мина,тук няма нищо….

– Но трябва да има,убедена съм,че беше точно тук…

Но тогава Мина застина и се вгледа в Тома. В замисленото му лице.В устните му. Дъхът на Мина излизаше на пара поради ниската температура,но от Тома не излизаше нищо.Нито пара,нито дори облаче. Цигарата в устата му беше сложена за да предизвиква илюзия.Тя просто стоеше там и димеше.За да я разсее.За да я измами,че той всъщност диша.Защото той не дишаше.Не му пречеха и мокрите дрехи. В този момент Мина знаеше –който и да беше това, каквото и да беше това,не бе Тома.

– Какво си ти? Какво си направил с Тома?Какво си направил с родителите ми,с това място?

Съществото,представящо се за Тома кротко се извъртя към нея и я погледна с неговото лице.А после започна да говори,като гласът му беше рязък и страховит:

-Мислех,че ще ти отнеме повече време да разбереш – явно камуфлажът ми не е бил достатъчно убедителен.

– Камуфлаж?

Съществото изхриптя, и с гласа на нейния приятел,продължи да говори,като изкривяваше във все по нечовешка поза.Беше се извило като дъга.

– Камуфлаж,да.Кожата,която взех от това момче.Все пак трябваше да те примамя някак си.Признавам,трудно я навлякох върху тялото си.Трябваше ми известно време преди да ми стане удобна.Но очите.Е,тях докато сложа се поизпотих.

Съществото започна да се смее с истеричен и зъл смях,идващ от дълбините на нещо много мрачно и отвъдно.На Мина започна да ѝ се гади.Започна да ѝ се вие свят и коленете ѝ се подкосяваха от страх. Съществото ѝ се озъби,разкривайки острите си зъби.

– Защо си направил това? – питаше Мина със треперещ от студ глас.

Съществото изкриви още повече само привидно човешката си форма – вече не изглеждаше като момчето от нейното незабравими лято,а по-скоро бе като костюм от филм на ужасите – като онези,които си взимаха назаем от видеотеките.

И въпреки,че родителите ѝ не и позволяваха да ги гледа,тя продължаваше да се измъква посред нощ,да ходи и приятели с видео, да яде снакс и да гледа тези умопомрачителни филми.Въпреки,че криеше очите си при всеки ужасен момент,все пак не можеше да си го спести.Последният филм,който гледа и напомняше бегло на ситуацията,в която бе попаднала – бе някаква екранизация по роман на Стивън Кинг.

Съществото се разпадаше все повече и повече с всеки изминал момент – сякаш не можеше да запази тази си форма за дълго време.Започна да се разлага и кожата,с която беше облечено,неговите думи,се свлече на парчета,падащи на мократа земя.Мъглата се сгъстяваше,но не успя да скрие чудовищният момент,в който очните ябълки, очевидно принадлежащи на Тома, се търкулнаха от очните ями на съществото и тупнаха на земята като малки топки за билярд. На тяхно място се откриха просто две празни черепни дупки все едно издълбани от кухненска лъжица.Мина се наведе напред и просто изпразни съдържанието на стомаха си.

Съществото започна да се киска още по-злокобно – онзи смях,от който замръзваш на място,от който могат само да те побият тръпки.

– Всеки път едно и също с вас, хората!Не сте ли свикнали да виждате лицето на смъртта? Тя какво е само помисли – обърнато отражение на вашия живот,както и на самите вас.Кажи ми Мина,какво виждаш когато се вгледаш истински в мен?

Мина се олюля.Насили се да погледне към съществото,към разпилените му вътрешности,към празният му череп,пълен единствено със зъби.И тогава видя нещо.Нещо,което не бе забелязала досега.Мина потрепери,съществото също потрепери.Това не беше просто чудовище,не беше просто нещо отвъдно.Това беше част от нея.Вдигна ръка и я помаха.Съществото се усмихна и също помаха.

И тогава тя започна да пищи с цяло гърло.

– Сестра,не ли време да се прибирате вече?

Млада жена,на не повече от двадесет и пет години, стоеше до болничното легло.На леглото спеше възрастна жена,в средата на тридесетте.Жената въздъхна и затвори книгата.Намираше време за четене само по време на дългите си смени, и то само,когато караше дежурство си в тази стая.В къщи чувстваше единствено нуждата да хапне,да се изкъпе и да заспи.Отделно книгите,които четеше, си беше доста страшничко да ги чете сама вечер на нощната си лампа.

Докторът вече потропваше нервно с крак и сочеше часовника.Полунощ.Пак бе станало полунощ.Трябваше да си върви. Дежурството отдавна беше приключило.

– Какво правите в тази стая всеки път,когато ви намеря след полунощ ? Очаквате да се събуди? Това са напразни надежди – тази жена е в кома от повече от двадесет години.Тя е и единствената оцеляла от катастрофа,която погубва родителите ѝ.И въпреки всички положени усилия от наша страна,няма изгледи,че ще се събуди скоро.

– Знам,но…Толкова е тъжно,докторе!Единственият човек,който идва да я посещава, е един синеок господин.Винаги с цветя,винаги и говори,и си тръгва секунди преди да приключи часът за посещение.Даже днес ѝ остави подарък,вижте!

Сестрата вдигна капана за сънища,който беше оставен от Тома.Докторът го изгледа с погнуса и съмнение и го изхвърли в коша за боклук.

– Това е стерилна среда,не взимай всеки боклук,който ти дават разни съмнителни хора!Та той дори не се води неин роднина.И си отивай в къщи – смяната ти отдавна свърши!

Леко засегната,на ръба на силите си,тя просто кимна с глава и събра нещата си.Взе книгата и хвърли още един последен поглед към стаята.Не знаеше дали това,което прави е редно.Дори дали е законно.

Знаеше,че хората,които са в кома,понякога чуват всичко,което им се говори,но дали и въображението им работи също?Все пак спяха дълбок сън.Тогава щеше да е в голяма беда. Защото какво ли щеше да направи докторът ако разбереше,че всяка вечер четеше до полунощ,а понякога и след полунощ романи на ужасите, и то на глас пред пациенти в кома? Щеше да бъде в огромна беда и да загуби и работата си.Но какво да направи,че се страхуваше по-малко,когато четеше книгите на глас пред хора.Дори и заспали.

Погледна още веднъж към стаята – нищо не се бе променило.Нито в стаята,нито индикаторите на пациентката.Само пулсът,като че ли, бе леко ускорен.Още веднъж въздъхна и реши,че няма за какво да се тревожи.

А след това угаси лампите.