Премигване

– Ани, как си?

– Добре, лельо. При вас всичко наред ли е?

– Добре сме, миличка. Честит рожден ден. Пожелавам ти да си здрава, щастлива и скоро да те видим в бяла рокля..

– Ох, лельо, недей…

– Казвам само, че е време да спреш да ходиш на кино и да помислиш за някоя работа, която ще те срещне със свестни мъже…

– Ще се радвам някой ден да се запозная с такъв, но сега трябва да тръгвам на работа. Минах през пощата да те чуя, но нямам много време.

– Благодаря, че се обади, мила. Гледай да се чуем скоро пак.

Ана закачи металната слушалка без да обещае нищо. Знаеше, че ще минат поне седем месеца до следващото обаждане. За Нова година щеше да получи същото пожелание, както се случваше от години насам. Тя плати на касата петдесет стотинки за неприятния разговор, мислейки си, че е прекрасно, че няма телефон.

Беше понеделник, десет часа и по центъра нямаше никой. Хората бяха заели работните си места, училищата и детските градини бяха пълни. По пътя към сладкарницата Ана срещна няколко чистачки, които скоро щяха да се скрият под сенките на огромните чинари, обрамчващи централната алея. Пенсионерите също липсваха. Сигурно бяха приключила с пазарите преди да напече и сега слушаха радиотеатъра в десет. Някои от тях Ана виждаше по балконите. Обичаше да гледа нагоре и да наблюдава хората необезпокоявани да простират, да четат вестник, да пушат, просто да зяпат или да си бъркат в носа. Забавляваше се, когато те срещнеха погледът ѝ , защото деветдесет на сто от тях подскачаха и опитваха да се скрият, сякаш правеха нещо нередно в пределите на собствения си дом. Това усмихваше денят ѝ .

Стигна сладкарницата, която беше едно от малкото места в града, които работеха и събота и неделя. Изпълваше се с детски крясъци, викове на истерични жени и мрънкане на изморени мъже. Днешния ден обаче беше за ревизия и Ана се възползваше от възможността то да е само за нея и за приятелката ѝ от училище, която бе назначена за управител на това нейно любимо местенце.

– Честито, приятелко – посрещна я викът на жена, по-звънък и от звънчето на вратата.

Ана видя маса за двама, досами входа, да се кипри с малко букетче полски цветя, полегнали на бялата покривка и вързани с бяла корделка. Бяха сервирани и две чаши от любимия ѝ млечен шейк, няколко топли принцеси и две, подгизнали от шоколад, парчета Гараш.

– Ооо – успя само да се зарадва рожденичката и преди сълзите ѝ да потекат, тя прегърна Тина и двете потънаха в приказки и смях за следващия час и половина.

– Трябва да тръгвам. Беше прекрасно. Ти винаги си толкова мила – разнежените думи на Ана, просълзиха домакинята ѝ , която хвана дланта ѝ с две ръце и след като известно време стискаше устни в неловка усмивка, накрая се престраши да заговори:

– Ана, трябва да промениш живота си и не говоря за това да си намериш мъж. Аз имам такъв и не съм прокопсала – разсмяха се и двете – Но не можеш да живееш така затворена и дистанцирана от всички. От година насам почти не те виждам. Какво правиш, когато не си на работа?

– Подготвям се. Видя какво стана миналата година с Чернобил. Въпрос на време е да се случи и при нас.

– Ох мила, това беше трагедия, наистина, но толкова далеч от нас, че..

– Но аз още се боря с падащата си на снопове коса и вече изгубих няколко кътника. Ако не се лекарствата, като нищо ще ме връхлети някоя левкимия.

– И с какво ти помага това да превръщаш апартамента си в склад?

– Не е апартамента – очите на Ана светнаха заговорнически, а гласът и се снижи до тонът на тайното слово – Обезопасила съм мазетата.

– Мазета? Кои мазета? Нямаш ли само едно мазе? – гласа на жената издаваше притеснението ѝ , а лицето ѝ направо го крещеше.

Ана махна с ръка и все така емоционално ангажирана разкри пред Тина за закупените от нея мазета в цялата лява страна на блока ѝ . Беше продала селските имоти на починалите си родители, за да финансира начинанието. Някой я беше докладвал за това, че тя ги беше отделила с отделна метална врата и внасяше там десетки консерви, медикаменти и какво ли още не. Властите и направиха щателна проверка. Всичко от финансово състояние до психично здраве и решиха, че няма повод за притеснение. Но колкото повече приятелката ѝ я слушаше, толкова повече тя се чувстваше истински изплашена. Оказваше се, че Ана живее в това мазе в очакване на скорошни ядрени удари.

– Ще се случи – завърши Ана. Победоносната усмивка, която целеше да убеди приятелката ѝ в истинността на думите ѝ , прилягаше на душевно болен социопат.

– Недей да говориш така, че ме плашиш. – отдръпна се леко сладкарката, но Ана не ѝ позволи да се отдалечи, защото рязко я придърпа към себе си и заговори на ухото ѝ .

– Мога да прибера още двама-трима. Ти и децата сте добре дошли, но за мъжът ти нямам място. А и алкохол – добави и се засмя така, сякаш бе казала най-страхотния виц на годината.

– Ако наистина това стане – приповдигнато заговори изплашената жена, опитвайки се да отстъпи – на мен ще ми трябва много повече отколкото на него.

– Тогава ще се погрижа да има. – плесна с ръце Ана, възторжена, както отдавна никой не я беше виждал. Погледна часовника си се разбърза – Оле, заговорихме се и закъснявам за работа.

На вратата Ана беше спряна.

– Чакай, забравих да ти дам това – подаде ѝ две големи кутии бонбони, които не се намираха лесно, но за един управител на сладкарница това не беше проблем – Почерпи на работа. Не ми прави физиономии! Колко години вече работиш с тези хора. Така е редно!

– Уууфффф.

– Няма да ти стане нищо, ако поговориш с някой от тях. – прегърна я и добави – Ако това, което очакваш да дойде, наистина ни удари, ще съжаляваш, че не си живяла.

От сладкарницата до киното не бяха повече от пет минути, в които Ана обмисляше думите на Тина и реши, че е права. Малкият склад, който беше отреден за инструменти и за нея самата, се намираше в страни от стълбището, спускащо се от първия към приземния етаж, към кино видео клуба. Вратата на тясното помещение беше замаскирана като облицовката на стените и оставаше далеч от знанието на зрителите. Това даваше възможност на Ана да се чувства като Фантомът от операта, в което тя виждаше само положителното. Мястото беше добре подредено, достатъчно чисто и миришеше на дърво и смола. Сгъна прилежно дрехите си, издиша няколко пъти, за да се окуражи и взе бонбоните и ги занесе в общата стая, опитвайки се да изглежда приветливо. За нейна изненада тя беше празна, с изключения на монтажиста. Беше виждала плешивия мъж няколко пъти, но никога толкова отблизо. Нещо в него силно я отварти. Изглеждаше чист и спретнат, но сякаш излъчваше очарованието на задръстена септична яма. Ана се постара да направи мила физиономия, но по погледът му улови, че той се досеща за мислите ѝ .

– Здравей – заеквайки успя да го поздрави Ана – къде са всички?

– Ами – мъжът си правеше чай и се стараеше да не поглежда към жената, нарушила усамотението му – май ги викнаха на оперативка.

– Ние трябва ли да отидем? – Ана се приближи до него и остави бонбоните на масата, на които той хвърли бърз поглед.

– Не са ми казали. Може изобщо да няма такава. Сигурно са избягали от мен – заръзбърква нервно чая с лъжичката, която удряше стените на чашата твърде силно.

– Ти си онзи от мазето. Човекът с лентите, нали?

– Ами – отпи и плю от опарването – и такива като мен имат име – тупна чашата на масата и затърка устата си.

– Така е, но аз не го знам. Ти знаеш ли моето? – започна да отваря едната кутия, за да прикрие притеснението си от близостта си с този нещастник – Не, нали? Не си единствен. Повечето хора в това кино не ме познават.

– Ами… ти от чистачките ли си?

– Не. Аз съм дърводелеца.

Мъжът се облещи и смутена от погледа му Ана му подаде да си вземе бонбон, за да го накара да отмести очите си от нея.

– Днес имам рожден ден. И се казвам Ана, ако ти е важно.

– Аз съм Фликър.

– Интересно име.

– Не е име. Просто така ми викат.

– Значи ли нещо или е просто прякор?

– Има ли значение?

Неприятното държание на още по-неприятния ѝ колега започна да я изнервя. Опита се да следва съвета на приятелката си, но не можеше да спре да мисли, че този е киснал в помийна яма и ако остане още малко в компанията му ще се зарази с по-противно излъчване и от неговото. Прие мляскането му за край на разговора и остави кутията на масата, готова да си тръгне, но гласа му я застигна:

– Английски термин за неравното мигане на лампата на киноапарата. Това значи Фликър.

Закъснялото обяснение я накара да стане още по-нервна и реши да приключи разговора с шега.

– Е, по-добре от това да ти викат “Онзи с лентите” – студеният поглед на Фликър сви усмивката ѝ в тежко преглъщане.

– Добре де – смоталеви тя – Приятно ми беше.

Напусна общата стая без да види, че мъжът я последва, но сви в другата посока. Единствените свидетели на срещата им бяха кутиите с бонбони, които развълнуваха останалите работещи в киното, макар че никой от тях не разбра кой и защо им ги е оставил.

Денят мина както обикновено. Ана провери и потегна няколко седалки. Смени един подлакътник и една брава на тоалетните на третия етаж. После стана време да си ходи, но тя никога не го правеше. У дома си нямаше не само телефон, но и телевизор. Имаше радиоточка, но не беше същото. Затова оставаше след последната прожекция във видео клуба и избираше някой от филмите от хранилището за стари ленти, които пускаше само за себе си. Старият прожекционист я беше научил как да го прави. Преди да се пенсионира, той беше най-близкия ѝ човек, който можеше да замени двадесетгодишната липса на родители. Научи я на всичко, което знаеше за това място и все пак на нищо за живота извън него. След оттеглянето му тя позволи той да напусне живота ѝ . Никога не го потърси в дома му. Не искаше да си го признае, но смяташе, че извън стените на киното, той нямаше какво повече да ѝ даде. Магията на тъмния киносалон и тракането на апарата не съществуваха навън и съответно и връзката между тях беше изчезнала. Последните шест години тя се бе научила да не усеща липсата му и си изгради рутина в работата, с която оставаше настрана от зрителите и колегите си и нощем си правеше частни прожекции. Някои от тях приключваха на разсъмване, но се случваше рядко.

За празникът си беше избрала филм от 1974 – “Великият Гетсби”. Миа Фароу и Робърт Редфорд ѝ бяха толкова приятни за гледане. Терминаторът и Индиана Джоунс, по които сега всички се бяха побъркали, не можеха да стъпят на километри от класата на този филм. Пусна прожекторът, загаси малката зала с девет места и зае централното на третия ред, обгръщайки се в успокоението на мрака.

Беше гледала филма няколко пъти. Знаеше какво се случва във всяка една сцена и сега нещо привлече вниманието ѝ . Млада жена надничаше от един прозорец в дъното на сцената и сякаш махаше към камерата. Досега не я беше забелязвала. Вероятно и режисьора я бе пропуснал. Десетина минути по–късно и се стори, че същата жена гледа през витрината на

ресторанта в сцената. Изглеждаше сякаш плаче, но не беше много на фокус и Ана подмина тази мисъл. Възможно беше да са използвали една и съща статистка, но поведението ѝ привличаше внимание, а не я беше виждала на преден план.

Догледа филма без да мисли повече за това и след като старателно прикри следите си в салона, слезе да върне лентата в архива.

– По дяволите – извика Ана, изпускайки металната кутия по последните няколко стъпала към мазето.

– Мамка му. Какво правите тук по това време? – апаратчикът изглеждаше супер блед на светлината на голата крушка и ако беше възможно – още по-противен.

– Аз… Съжалявам. Не знаех, че има някой в киното.

– И не би трябвало, нали? НО ето, че има и то двама. Вие защо сте още тук? Не казахте ли че имате рожден ден днес?

– И аз празнувам.

– Оф. Ясно. И вие като мен сте самодостатъчна в съществуването си. Какво е това? Вдигна кутията и с одобрително кимане я подаде на Ана.

– Добър избор. Наскоро почиствах тази лента…

Ана не следеше какво продължава да ѝ говори Фликър. Прегърнала здраво металната кутия тя се размина с него и се отправи към стаята в края на подземния коридор. С неприязън усещаше как той я следва и непрестанния му словесен поток я задушаваше. Влезе с нея и в хранилището и дори я изпревари, за да ѝ помогне да намести кутията между другите две, където бе седял филмът.

– Никой не го оценява – беше последното, което тя чу от него, но като не бе следила монолога му до момента, не можа да разбере за какво говори и импулсивно попита:

– Кое?

– Това, което правя. – отговорът дойде след известно вторачване между двамата и беше изречено ниско, почти на ръба на изнервения тон.

– Извинявам се. Спи ми се вече и не съм много концентрирана – това май подейства, защото Ана видя как раздразнението се отдръпва от лицето на Фликър, затова реши да приключи мило – Някой път трябва да ми разкажете повече.

Обърна му гръб и излезе без да разбере, че той се усмихна на тази, престорена от нейна страна, мила покана.

Почти месец след рождения си ден, Ана напълно бе забравила за своя колега и понеже тя се движеше по етажите, а той киснеше в мазето, двамата не се засичаха. Освен това лятото беше настъпило и наплива от подрастващи беше направо задушаващ за нейната дистанцирана от живота натура. Шумът толкова я изморяваше, че тя дори не оставаше да се разсее с някой филм. За това време дори не беше ходила до Детската сладкарница, но малките копелета не спираха да трошат едно или друго и тя истински ги ненавиждаше за това.

– Тъпи малки лайна – Ана се опитваше да оправи откачената седалка на предпоследния ред на голямата зала и се бе натъкнала на прясно залепена дъвка от долната ѝ страна. Докато беснееше в опита си да се очисти от лепквата гадост и мисълта за чуждата слюнка, тя усети, че някой я наблюдава. Вдигна поглед и видя свъсения поглед на Фликър в един от люковете за наблюдение в прожекционната. Гледаше го със свъсени вежди, които преминаха в учудване, когато главата му ѝ даде знак да иде при него. Безмълвния жест на повдигнатите ѝ ръце и рамене, свързани с поклащането на главата ѝ му зададоха въпроса “Защо”. Той се скри без повече обяснения и тя с тежка въздишка си взе инструментите и тръгна към стаята с киноапарата.

Завари го на масата, която се криеше в дъното на тясната, но дълга стая. От разхвърляните неща по нея си даде сметка, че вероятно поправяше филмова лента.

– Какво става? – попита тя, за да го накара да се обърне.

– Ей там има смазка. Намажи си пръстите, за да махнеш тази гнусотия от себе си. – дори не се обърна да я погледне.

– Ти да не ме следиш? – зададе въпроса леко пипарливо, след като се възползва от предложението му.

– Просто те чух.

– Ясно – последва неловко мълчание. Чуваше се само шуртенето на вода, което продължи доста, понеже смазката беше трудна за отмиване. Когато мисията ѝ и беше докарана до задоволителен завършек, Ана понечи да си тръгне.

– Искаш ли да гледаме някой филм?

Ана беше наистина изненадана от предложението, но и гласът на Фликър издаваше, че не е много сигурен какво прави собственика му. Мъжът все още не я бе погледнал и тя реши, че никак няма да е добре да му откаже. Щеше да е като нож забит в гърба му.

– Не съм свикнала да гледам филм с някого. Имам предвид… предпочитам да го правя в усамотение – защитната ѝ пледоария го накара да я погледне и за нейна изненада той не изглеждаше ядосан.

– Напълно те разбирам. И аз съм така. – изсмя се слабо, но искрено – Желая ти приятна вечер

– върна се към работата си и хвана малката ножичка, с която внимателно отряза стопения участък от лентата.

Ана се възхити на лекотата, с която Фликър действаше. Имаше нещо грациозно в движенията му. Изминаха няколко минути, в които тя потъна, унесена от отношението на този недодялан човек към кинолентата. В този момент изглеждаше като творец и в Ана зрънце симпатия пусна кълн.

– Днес беше истинска лудница.

Началото на нов разговор смути и двамата. Фликър остави заниманието си и със свъсени вежди, които бяха типични за него, погледна Ана. Скръсти ръце и използва масата зад гърба си, за да се облегне на нея.

– Добре че не работя на касата или пък ти като разпоредител. Щяха да ни скъсат нервичките – идея си нямаше защо продължава да говори. Фликър дори не изглеждаше да мига, което остави в нея усещането, че се натрапва.

Усетила, че разговорът не потръгва, тя пооправи униформата си и неловко се отправи към вратата.

– Чупят, мажат, късат, режат, драскат, викат, плюят….ъххх, не ги понасям. И не само хлапетиите. Никой не уважава киното вече. Знаеш ли, че само преди двадесетина години са посещавали салоните, облечени с най-елегантните си дрехи. След това са се срещали на ресторант, за да обсъдят филма. Имали са отношение, имали са класа. – свъсените вежди се бяха слели в обща гримаса на погнуса, гласът му стържеше.

– Аз ли не знам колко са противни – включи се Ана с не по-малко отвратено отношение – сам видя дъвката и счупената седалка. Що за примат е седял там?

– Видях го и знам кой е – Фликър звучеше заговорнически, но гласът му бързо омекна – но какво можем да направим? Ние с теб сме в сянката на техните задоволени желания за забавление. Аз оправям лентите, за да могат да им се насладят, а някои дори не поглеждат към екрана. Заемат задните седалки, за да се натискат и обарват. – спря за малко и Ана усети, че му се повдига. Предложи му да пийне вода, след което той продължи – А ти оправяш всеки ден нещо, защото гадните твари си мислят, че могат да трошат всичко наред. – удари със свободния си юмрук по стената.

– Не се ядосвай. Сам каза, че няма какво да направим. – странно, но Ана усети, че е твърде спокойна. Фликър изглеждаше заплашително така ядосан, но тя не чувстваше заплаха за себе си. Напротив – изпита някакъв прилив на енергия и вече нямаше желание да си ходи.

– Знаеш ли, отивам да се преоблека и ще те чакам в кино клуба да гледаме филм. Ти го избери.

Фликър светна от изумление. За части от секундата ядът му се стопи.

– Гледала ли си корейския филм “Хонг Гил Донг”? – въпросът му беше изпълнен с детска еуфория.

– Не. Става ли за гледане?

– Нямам представа, но толкова пъти го въртяха, че лентата стана цялата на кръпки – погледна неразбиращия ѝ поглед и обясни – Имаше доста стопени места, а и дойде с вече изрязани кадри. Постоянно имаше освирквания, където сцените прескачаха. Писах до централата и накрая успях да им изкрънкам второ копие в същото окаяно състояние. Почти месец съм сравнявал кадрите и успях да направя една прилична лента. Още не са я въртели и се вълнувам да я гледам пръв. Да я гледаме искам да кажа – докато говореше така превъзбудено, двамата бяха напуснали апаратната и Ана усети, че също беше завладяна от неговото въодушевление.

Разделиха се в коридора и не след дълго вече зареждаха филма в прожекционната на кино клуба. Настаниха се удобно – той на първия, тя на последния от трите реда, защото всеки си имаше своя представа за това откъде се вижда най-добре. Коментираха през цялото време и наистина се забавляваха. Ана похвали Фликър за работата му по лентата. С изключение на няколко черни кадъра в един скучен момент от филма, останалите му поправки дори не се забелязваха.

Така засмени и екзалтирани се разделиха пред киното.

– Не беше среща и не знам дали е редно да ти предлагам да те изпратя – Фликър говореше ведро, приятелски и Ана оцени това.

– Прибирай се. По улиците няма никой, а аз обичам тихите разходки.

– Чудесно тогава. Лека вечер, Ана.

– Лека, Фликър.

Той остана на стълбите, а тя тръгна с ведра крачка по централната алея. Когато се обърна го видя да влиза обратно в киното и това я озадачи. На фона на доброто прекарване обаче, реши да не мисли за причината и се прибра доволна за първи път от шест години насам.

Лятото беше в разгара си и прожекциите бяха препълнени от най-ранните до най-късните. Ана и Фликър се срещаха в края на работния ден, но само по коридорите. Имаха доста работа и никакво настроение. Един следобед Ана видя две момчета скрити зад празния тезгях на гардеробиерната да стрелят с тръбички хартиени топчета по клиентите. Тръгна към тях, като реши да ги сплаши, вадейки от колана с инструменти чука си. Беше на около десетина метра, когато видя Фликър да излиза от входа за персонала. Той веднага стана жертва на малките гамени. За негово и тяхно съжаление, топчетата се оказаха дъвки.

– Ах идиоти, сега ще видите – изглеждаше почервенял от яд, но за изненада на Ана той се скри обратно в помещенията зад кулисите, вместо да скочи да ги нашамари. Тя обаче не смяташе да ги остави да им се размине. Изчака ги да напуснат укритието си и да седнат на местата си в салона. После отиде да извика разпоредителя, който да ги изведе от там. Щяха да ги изложат пред всички, което на тази възраст си беше повече от шамари. Върнаха се десетина минути след началото на филма, но за тяхна изненада двете момчета ги нямаше.

– Извинете – попита Ана двойката, които седяха зад момчетата – Видяхте ли кога двете момчета напуснаха залата?

Двамата изглеждаха странно възбудени, но от уплаха. Филмът беше “Мухата”, но едва ли беше толкова страшен, съдейки по името му.

– Бяха тук – прошепна момичето, но в един момент вече ги нямаше.

– Много шумяха и аз им направих забележка, а те ме напсуваха – със снижен глас, който трепереше, обясни и момчето и очите му шареха диво – и щях да ида за разпоредителя, когато тя ме попита къде отидоха.

– Аха – разпоредителя не се върза на историята им и реши да провери дали не са пили.

– Питайте и мъжа, който дойде да им се кара – повиши тон момичето и вече всички в залата ги погледнаха.

Изкараха ги навън, където двамата обясниха, че един мъж е влязъл малко след гасенето на светлините. Бил ядосан и минал на реда пред тях. Казал им, че няма да им се размине, докато държал всеки един за яката. После излязъл, а те започнали да се смеят и да подвикват след него.

– Значи са някъде наоколо – реши разпоредителя и тръгна към касите да провери дали са напускали киното.

– Благодаря ви. Връщайте се вътре. Не сте изпуснали много. – отпрати Ана младежите.

Поколеба се известно време, чудейки се дали да отиде да потърси Фликър, но реши, че никак не харесва личността му, когато е обхваната от отрицателни емоции, затова се запъти към малката си стая, където се успокои с едно кафе и парче медена торта, което си бе взеле предния ден от Детската сладкарница. Приятелката ѝ не беше там и това малко я разочарова. Последните седмици никога не се засичаше с нея и ако не се познаваха от двадесет и повече години, щеше да си помисли, че я отбягва.

Тортата, макар и поизсъхнала и върна настроението. Реши да вземе две шишета кóла и да посети монтажната на Фликър. Завари го да реди нещо, зад отворените врати на метален шкаф, по-висок и от него. Изчака го, но той май не забелязваше, че тя е там. Чуваше го да си мърмори нещо, но не разбираше какво и направи няколко стъпки. Още не я бе забелязал и този път тя долови някакви откъслечни думи, между които “копеленцето”, “никога”, “не на мене”. Навърза разпознатите бръщолевеници със случилото се преди малко и тръпки я побиха, като си помисли, че Фликър може да е виновен за изчезването на гаменчетата.

– Какво им направи? – не се изненада, че попита. Често езикът ѝ действаше припряно, преди рационалното ѝ мислене да си свърши работата. Стресна се от факта, че той подскочи целия, когато я чу да говори.

– Абе, жена, ще ми докараш сърдечен арест.

– Много си се вглъбил в нещо, а? Какво правиш? – опита се да надникне зад крилото на металния шкаф, но нямаше видимост.

– О, това ли? – той се отдръпна назад, отваряйки път на Ана да огледа по-добре. Поредната му реакция, която я хващаше неподготвена, но тя побърза да се възползва, преди той да е отказал.

Беше доста тъмно в тази част на помещението и първото, което Ана си помисли, че вижда бяха десетки малки бурканчета пълни с чернота и блясък. Нещо като миниатюрни черни дупки, затворени за лично ползване. Не знаеше дали въображението ѝ или поддалата се на апокалиптични видения за бъдещето ѝ натура, гледат през очите ѝ в този момент. Една ръка се пресегна и взе едно от по-големите бурканчета и го вдигна към една от двете голи крушки, висящи от тавана. Мъглата, спуснала се над очите на Ана и позволила да вижда само с въображението си, бавно се вдигна и тя видя само парчета от лента.

– Всички ли са пълни с такива неща? – направо не можа да повярва, че някой пази цял с шкаф с тези боклуци. Изражението ѝ обаче показваше колко безмислено ѝ се вижда това.

Фликър явно добре можеше да чете човешките емоции и мисли, само по лицето, защото изведнъж свъси вежди по познатия ѝ начин и върна бурканчето на мястото. Направи го твърде прецизно, въртейки го, докато му хареса как е наместено, след което затвори шкафа.

– Разбирам, че нямаш отношение за работата ми, Ана. Да знаеш, че ако не са тези “неща” нямаше да има и кино. С тези парчета поправям пострадалите ленти. Нужно е да имаш достатъчно материал, за да го направиш както трябва. Ако обичаш, разкарай погледа, който ме категоризира като идиот, защото ако отидем в твоята работилница вярвам, че ще открием кутии с изкривени пирони, гайки и болтове, които не се разпознават и мешавица от скоби и стяги, полепнали с лепило, непотребни, но запазени.

Тръшна по-здраво вратите на шкафа и металния удар отекна в тишината на мазето. Вратите не пасваха добре, затова той повтори това няколко пъти, по-силно, отколкото беше нужно. Поне така се стори на Ана.

– Извинявай – Ана говореше спокойно – Не съм искала да те обидя, но си прав. За пироните и прочие. – посегна към кóлите и му подаде едната. След като отпиха по една дълга глътка двамата се спогледаха с насълзени от газираното очи, но с възвърнато душевно спокойствие.

– Видях какво направиха онези две момчета. Тъкмо вървях към тях, когато те стреляха по теб и ти се ядоса.

– Нямаше да ме е яд толкова, ако бяха ме стреляли с хартиени топчета, но се оказа, че са топчета от дъвка. Мразя я тази гадост. Нещо, което са дъвкали и после го плюят по мен. Полудях.

– Видях те и когато мина през вратата на персонала, проследих къде сядат и отидох да викна разпоредителя, за да ги изведе от киното.

– Ще им накривиш шапката. Утре ще са пак тук. Разпознах единия. Казах ти че видях кой залепи дъвка под онази счупена седалка преди време. Беше същия шегобиец от днес.

– Кой от двамата?

– По-арогантния. Онзи с ластичните дънки и рошавия гребен.

– Разбрахме, че си го посетил в салона, още щом са загасили лампите – Ана пипаше като детектив.

– Не съм се крил. Ако беше самичък щях да го замъкна с мен и да го изхвърля през задния вход, при боклуците, където му е мястото. За съжаление баха двама.

– Какво направи?

– Не ги удуших, това направих. – погледна я и Ана въздъхна с разбиране, което усмири реакцията му и той продължи – Заканих им се и им обещах следващия път да не им се размине. Какво, – през лицето му минаха сенките на раздвижилите му се мисли – да не са ме обвинили в нещо?

Ана отпи още една насълзяваща глътка и поклати глава, докато възможността ѝ да говори се възвърне.

– Изчезнали са.

Фликър плесна с ръце в жест на разочарование.

– Естествено. Избягали са. Жалки страхливи малки хулигани…

– Не, Фликър. Не са избягали, а просто са изчезнали от салона. От киното като цяло. Не ги видяхме да излизат през касите, защото аз и разпоредителя дойдохме от там.

– А търсихте ли ги под редовете?

Чудесен въпрос. Ана не се беше сетила да ги потърси, а самата тя се беше крила така като дете. Тръгна да провери теорията, но Фликър я настигна и добави:

– Има и друга възможност.

– Каква?

– Може да са навсякъде из киното. Няма да е за първи път.

– Ужас – Ана го мислеше и отиде да поговори пак с разпоредителя.

До края на деня не откриха нищо и решиха, че хлапетата са се изнизали незабелязано от киното, за да им се размине наказанието. Два дни по-късно обаче в киното се появиха полицаи търсещи именно двамата младежи. Никой не ги беше виждал след като са тръгнали към киното и това вече касаеше органите на реда. Ана беше привикана за свидетел, Фликър и разпоредителя също. Дори влюбената двойка беше открита и разпитана. Момчетата се бяха изпарили. Фликър сам даде предположението си на полицаите, че момчетата могат да се скрият сред десетките коридори и стаи в задната част на киното. Там имаше хранилища на библиотеката, няколко музикални кабинета и репетиционни, складове за храна към малките магазинчета от двете страни на сградата, под покрива в едно от таванските помещения се помещаваше радиопредавател, а под нивото на мазето се криеше и бомбено убежище. Изобщо местата, където можеха да отидат и дори да се изгубят не бяха малко. Полицаите взеха решение да затворят киното за няколко дни, докато щателно го претърсят. Фликър се приближи до единия от тях, с по-висок чин и започна да му шепне нещо.

– Ще останете тук тогава и ще ни помагате да се ориентираме – чу Ана да казва старшината.

– Тъй вярно, господине – козирува плешивия мъж и се усмихна към нея с предоволна усмивка.

– Как ти позволиха да останеш? – попита го тя, преди да иде да си вземе нещата и да си тръгне.

– Ами, не исках да ти казвам, но аз живея тук.

Ана не можеше да повярва. Къде, по дяволите, можеше да живее този човек, след като тук нямаше нито къде да се изкъпе, камо ли да си сготви. Представи си го как спи по седалките в някои от трите салона или дори в кино видео клуба.

– Покажи ми – настоя тя и той я подкани да го последва.

Стигна до познатите части от мазето, където беше монтажната. Слушаше го как и обяснява колко много други тунели има под цялата сграда и тя си даде сметка, че не е мислила за това. Дори не беше ходила в задната част на сградата, а какво остава да се скита из подземните ѝ коридори. Фликър отвори вратата срещу работното си място и се оказа, че представлява килер, в който отляво висяха няколко връхни дрехи, а на двата криви рафта отдясно се мъдриха три чифта мъжки обувки. Фликър я бутна напред, към дъното на тясното помещение и тя изписка, когато той затвори вратата зад себе си. Въображението ѝ , което я държеше често будна през нощите, в които очакваше да ги удари ядрена бомба, сега виждаше трупа си закопан някъде в това мазе.

– Защо викаш? – мина покрай нея, за което се оказа че има достатъчно място и натисна празната стена с рамо. Тя изкърца и бавно, вероятно поради голямата си тежест, се отвори към малка осветена площадка, която преминаваше в стълбище. Това, което смути Ана беше свежия въздух, който се носеше отдолу. Сякаш мястото се проветряваше редовно. Миришише на мокра пръст и борови дървета. Заслиза по стълбите и за първи път въображението ѝ нарисува позитивна картина, в която виждаше легло насред зелена гора. Страховете ѝ обаче имаха повече власт от него и бързо и напомниха, че мястото в края на стълбите може да се окаже вечния ѝ дом.

Забави малко крачка и остави Фликър да се отдалечи, за да може да има преднина, ако тръгне да бяга. Още няколко стъпала и тя видя скромно обзаведена стая отделена от стълбището с тежка кадифена завеса, като тези, които висяха пред вратите в салоните. Тя бе дръпната на една страна и Ана виждаше няколко тежки метални шкафа, диван с малка маса, каквито някога имаше във фоайето, а в ъгъла, до друга завеса – маса с два стола. Фликър свали обувките си пред червения килим, за който Ана също можеше да се закълне, че е като в големия салон и ги остави в един от металните шкафове, откъдето извади чехли за двамата. Подкани я да се събуе и да поседне.

– Нямам много, но си е мое.

– Защо живееш тук, по дяволите? – не разбираше Ана. – Кой те пусна?

– Никой не ме е пуснал, а и все някъде трябва да се живее. Тук съм повече от десет години. Когато ме хванаха установиха, че не преча с нищо на никого и ме оставиха. Старата ми адресна регистрация не съществува вече, но тук открих нов дом.

– Какво е това място?

– Част от системата на бомбоубежищата в града. Под киното има едно голямо за около 100 човека и три като това. Един вид апартаменти за по-богатите. С годините спряха да ги поддържат.

– От къде идва въздуха?

Фликър дръпна другата завеса и Ана видя малката кухня с голямата вентилационна система на покрива.

– Имам и баня с тоалетна. Бойлерът работи на ток, но и на дърва и въглища. Имам достъп до складови помещения, където оставям провизиите си. Някои са истински хладилници. В други държа дрехи и материали, които искам да са далеч от влагата.

– Не ти ли липсва светлината? Не ти ли се иска да седиш на слънце?

Ана веднага разбра, че нещо не е наред. Не с Фликър, а с нея. Гледаше това място с отвращение, мислише си за разходките си до Детската сладкарница и как се наслаждаваше на шарените сенки от дърветата в горещите дни или на дъждовните часове, които изпразваха улиците и града сякаш ставаше само неин. Даде си сметка, че тя живее в същия такъв гробник, но само се самозалъгваше, че той е уютен и може да се нарече дом. Не може. Нито пък това тук.

Ана прие чашата мляко с какао и седна на един от двата стола, изчаквайки Фликър да донесе и неговото и да си поговорят.

– Какво е станало с истинския ти дом? – едва го остави да седне преди да започне разпита.

– Изгоря, заедно с всичко, което имах и което определяше съществуването ми.

– Какво имаш предвид?

– Баща ми. Пожарът глътна и него. Бях на седемнадесет и двамата живеехме над един малък киносалон в село на няколко километра от тук. Той правеше всичко там. Чистене, подреждане, кърпене на стари ленти, коване на столове. Беше на общинска заплата и затова работеше нощем към мините. Често заспиваше по време на прожекциите. Когато не бях на училище го отменях и всичко, което знам го научих от него. Една вечер ме остави да изляза с

приятели и каза, че ще си легне след последната прожекция. Тя приключваше в осем часа. Предполагат, че пак е заспал. Лампата на апарата е светела толкова дълго, че е запалила лентата, а след нея и всичко останало. Намериха го обгорял в апаратната.

Ана го гледаше, разкъсана от ужас и тъга от чутото.

– А майка ти?

– Тя не живееше с нас. Имаше си друго семейство. Дойде да ме види, разбира се, но само за да ми каже, че няма как да ме гледа. Изпратиха ме в поправително училище, защото само там някой можеше да поеме отговорността за мен. Оставаха ми две години да се дипломирам и ги изкарах сред отрепки и биячи. После три години казарма и обратно в нищото на живота.

Замълча и известно време двамата само отпиваха от топлата напитка. Ана мислеше за това какви изводи можеш да си правиш за един човек, когато не го познаваш и колко виновен се чувстваш, когато опознаеш част от него.

– Татко не може да не се е събудил от пушека, който една лента вдига като се запали. Според мен е починал от сърце. Нали разбираш, инфаркт или нещо такова. Те не провериха, но аз съм сигурен – погледна в състрадателните ѝ очи и се усмихна – Така е по-добре, Ана. Така знам, че огънят не го е погълнал в страх, болка и агония.

– Мамка му. Не мога да повярвам какво ти се е случило. – отпи нервно – И майка ти не те потърси повече?

– Ха. – изсмя се той и захапа една бисквита – пожелах си го. Имам предвид, да не я видя вече. За моя радост и никой друг не я видял повече.

– Какво имаш предвид?

– Последното, което тя ми каза е, че ще се радва, ако разбере, че съм успял повече в живота от баща си, който бил погълнат от глупавите ленти. Аз пък и пожелах и нея нещо да я погълне и че не искам да я виждам повече. – погледна към Ана, която си даде сметка, че го гледа ужасена и той добави – Какво? Нищо не съм и направил. Бях млад и афектиран. Определено я мразех, а когато ми съобщиха че е изчезнала вечерта, когато се е прибрала, не усетих нищо. За мен тя винаги е лиспвала и не усещах разликата. Имаше други деца, но дори имената им не знам.

– Значи някъде навън имаш братя и сестри?

– Колкото и те ме имат мен. – отпи и плесна по масата.

– Как го правиш, Ана? Никога не говоря за тези неща, а откакто се срещнахме в общата стая, постоянно споделям с теб.

– Ти на това споделяне ли му викаш? Почти не си говорим и за първи път научавам нещо толкова лично за теб.

– А честно ли е така? – попита Фликър и тя поиска той да разясни какво има в предвид – Със сигурност ти вече знаеш много повече за мен, отколкото аз за теб. Та ти дори си ми на гости. Редно е да получа малко повече информация за АНА.

Лошо. Ана не си мислеше да се сближава с никого. Изведнъж скокна на крака и непресторено каза:

– Леле. Добре си говорим с теб, но полицията ми каза да напусна и да си седя в къщи, ако им потрябвам. Ти добре си живееш тук, но мен ще ми се карат, ако остана.

– Измъкваш се, Ана.

Тя си обуваше обувките, когато му каза:

– Нищо подобно и ще ти го докажа, когато всичко това приключи.

Изминаха два дни, в които Ана почти не се задържа в леговището си. След посещението на това на Фликър, тя усети колко много ще и липсва галещата слънчева светлина и се разхождаше из парковете и централните алеи с часове. С всяка минута се чувстваше изпълнена с енергия и все по-малко и се искаше да се затваря на тъмни и изолирани места. Пак се сети за думите на приятелката си и реши да я посети в сладкарницата.

Мястото беше претъпкано, но Ана осъзна, че за първи път не се дразни на шума. Видя Тина да седи на телефона зад бара, който беше на едно ниво по-високо от масите, а до него се стигаше по вито стълбище, обикалящо красив шадраван. Изглеждаше притеснена и дори не забеляза приближаването на Ана.

– Здравей – поздрави я тя. Тина я погледна с насълзени очи и палец заврян в устата, чиито кожички бяха изядени до кръв. – Как си, приятелко? Не съм те виждала от рождения си ден. Да не ме отбягваш? – засмя се, смятайки подобно нещо за невъзможно.

Тина вдигна тезгяха и грабна Ана под ръка. Двете преминаха по стълбите доста бързо, а после се озоваха извън сладкарницата.

– Виж, скъпа – говореше тя с натъртване и изглеждаше разстроена – последния път като си говорихме аз много се притесних за теб и за това, че искаш да се отделиш от света ни, който щял да експлоадира, но…

– Чакай, чакай, не е точно така. Пък и май ще зарежа тези неща… – през смях се опита да говори Ана, но настроението на Тина никак не изглеждаше да се подобрява.

– Не ме интересува, наистина. Ако искаш живей като мишка, ако искаш живей като птичка. Имам си свои проблеми.

– Извинявай, ядосана ли си ми? Затова ли не те намирах тук? Какво съм направила?

Тина беше готова да влезе обратно на работа, но се върна и погледна старата си приятелка в очите и вече по-спокойна и отговори:

– Не знам защо си мислиш, че всичко е заради теб. Ти дори не си фактор в живота ми. Не си ме виждала, защото се опитах да избягам, когато разбрах, че мъжът ми си има любовница. Сега пък сина ми изчезна. Извинявай, че не съм насреща, за да те пазя от изкукуригване.

Ана зяпаше невярващо. Никога не беше виждала нежната и изискана тина да се държи по този начин. Очакваше да бъде зашлевена всеки момент.

– Аз не знаех, извинявай.

– Защото всеки път говорим само за теб, за твоите проблеми, за твоето минало.

– Аз, аз – Ана определено нямаше какво да каже в своя защита. За няколко дни нейния свят беше започнал да се разнищва като стара плетка и през отворените дупки тя виждаше колко

глупави решения беше взимала, колко егоцентрично бе живяла и как бе натоварвала най-близкия си човек.

– С нещо, ако мога да помогна – опита тя да бъде мила, но приятелката ѝ трясна вратата и я остави да се дави в упорита борба с напиращия в нея плач.

Прибра се и огледа натрупаните консерви по голите рафтове. След “дома” на Фликър, това място и беше станало противно и нямаше търпение да се върне на работа. Повече уют усещаше в малката стая, която ѝ бяха отредили там отколкото това тук. Искаше ѝ се да подпали всичко тук и да започне на чисто, когато на вратата се почука. Беше Тина..

– Ти си една от виделите ги за последно? Какво знаеш?

– За какво говориш, Тина?

– За синът ми и неговия приятел, Ана. Били са в киното преди да изчезнат.

– Синът ти?

Тина извади снимка. Беше момчето, което се движеше с арогантния младеж с гребена. Ана едва успя да преглътне. Поредния удар за нея. Толкова години се познаваха с Тина, а тя не си спомняше някога да бе виждала децата и съпругът ѝ . Дори не отиде на сватбата им, а само им купи подарък. Сега си даде сметка, че не помнеше дори да им е го давала. Отврати се от себе си.

– Виждала си го нали?

– Да, да, но не видяхме къде отидоха след като са излязли от салона, Тина. Търсихме ги и още ги търсят. Затова не съм на работа.

Жената се строполи в пълно отчаяние на един стол и след като овладя тежкото си дишане огледа мястото. Стана и тръгна към вратата, когато рязко се обърна и злобно изсъска:

– Вземи да опожариш това място. Ужасно е.

Светът на Ана никога не беше бил светъл и весел, но сега се срина и тя не знаеше какво да направи. Върна се на работа и започна да ходи все по-рано и да се връща все по-късно. Оставаше да гледа филм след филм в кино клуба и избягваше да се среща с Фликър, защото всичко около неговия живот и напомняше и за нейния, а тя вече не искаше да живее така. Малко по-малко започна да връща някои неща в апартамента си, но дупката си зееше.

На всичкото отгоре в града изчезнаха още няколко човека. Общото при тях беше, че всички бяха ходили на кино. Баща и малката му дъщеричка бяха забелязани да се карат с някакъв мъж, който смятал, че на малката мястото не и в салона, щом не може да седи и да гледа. Изчезнали след това, като колата им била открита в канавката по пътя към един от крайните квартали на града. Никакви следи не показвали насилие. Една възрастна дама се държала аругантно с касиерката и си искала парите защото филма не струвал. Намеселият се служител на киното бил нахокан, че се меси и неколкократно удрян с бастун. Той я извел навън и тя си тръгнала, като дълго се чувала да вика. Два дена след това я обявили за изчезнала. Група тийнейджъри нахлули в апаратната на малкия видео клуб и били хванати от служител на киното. Той успял да задържи двама от тях, но другите му скочили и добре го подредили. След това избягали и отишли да се почерпят в една от градските сладкарници. Едно от заловените момчета отишло до тоалетна и повече не се върнало. Другото, което също

било хванато от служителя, вече си било тръгнало, защото имало среща с приятелката си, но така и не стигнало до срещата с нея.

Седмината изчезнали нямали никаква връзка помежду си, освен киното и то все по-често попадаше в полезрението на властите. Ана и Фликър постоянно даваха показания, заедно с колегите си. Оказа се, че именно монтажиста е бил замесен в конфликт с всеки един от изчезналите и естествено се стигна до арестуването му.

Хората от града искаха отговори, разплата и най-вече отмъщение. Фликър беше във всички местни вестници и радиото, с цялата информация за миналото си. Ана отново се сблъска с разочарованието да загуби близък. Колкото и тънка нишка да свързваше това понятие с отношенията ѝ с Нико, както се оказа истинското му име. Постоянно се изказваха хипотези какво и как е направил на изчезналите. Ана разбра, че е бил малтретиран в ареста, а после в затвора на няколко пъти са го намирали пребит. Впоследствие още няколко човека от затвора също бяха изчезнали и въпреки, че именно те бяха обвинени за побоите над Фликър, тяхната липса бе обявена за бягство, а те влязоха в листите на издирваните.

За времето, в което това се случи киното не работеше. Няколко седмици, служителите му заличаваха всичко, което полицията беше оставила след тършуването из него. Освен това се заеха да изхвърлят багажа на Фликър, който Ана се почувства длъжна да спаси. Поне каквото може, което включваше най-личните му вещи. Тя чувстваше, че така е правилно, а и беше сигурна в едно – монтажистът не беше виновен. Опита се да го посети, но не и разрешиха. Бяха го обявили за опасен, а тя не му беше роднина, затова нямаше шанс за визита.

След време нещата се уталожиха. Работата на Ана тръгна по старому, а процесът срещу Фликър се бавеше поради липса на доказателства за участието му в изчезването на съгражданите им. Трябваше им поне един труп, за да го започнат, но такъв не беше открит, затова работата замря.

Ана реши да посрещне нова година сама в кино клуба, с набор от няколко филма. Подготви всичко и когато лентата се плъзна от пълната към празната ролка, тя седна в креслото на третия ред, където чуваше приятно тракане на машината от апаратната. Беше си избрала да започне с фантастика. ” Пришълецът” предизвикваше доста емоции в салона и тръгнала по пътя на новия живот, тя реши да го гледа. Беше напрегнат и интересен така, както тя не бе очаквала. Нещо обаче я притесняваше. Често на заден план се промъкваше фигура на момче, което изглежда се криеше от всички останали, не само от чудовището. Лицето му беше доста размазано, но прическата му се виждаше ясно. Тя напомняше много на прическата на гаменчето, което изчезна със сина на Тина. Ана скочи и отиде да върне лентата. Изгледа я наново до същия момент и по цялото ѝ тяло изби студена пот. Този път го видя само веднъж и то не където беше по време на първото гледана. Установи, че и нещо по-странно се случва. Сега видя на два пъти тъмна сянка в дъното на кадъра, която изглеждаше доста заплашително и не беше част от филма. Фликър и беше говорил за този ефект. Получавал се при перфорацията като дефект, който лампата отразявала като сянка, често разпознавана като човешка. Споменът за това я поуспокои и тя се опита да догледа филма.

Не можеше. Почти не следеше действието, а само дебнеше за разпознаваемата прическа или сянката. Не ги видя повече. Хапна и си пусна следващия филм. Заложи на нещо по-весело, оставяйки се в ръцете на Пиер Ришар и Жерар Депардийо. Хареса и заглавието на филма “Бегълци” – точно като нея. Още първите минути я разсмяха, но не за дълго. Имаше сцена в банка, в която сред хората тя видя старица да се суети с бастуна си напред-назад. Изглеждаше объркана и доста изплашена. Образът ѝ примигваше и именно това привлече вниманието ѝ . Когато сцената се смени, Ана веднага отиде да превърти лентата и както очакваше, нямаше помен от старицата. Този път обаче тя беше сигурна. Това беше жената, чиято снимка висеше на прозореца на киното, заедно със снимките на останалите изчезнали. Не схващаше хумора във филма, защото не обръщаше внимание на субтитрите. Търсеше други нетипични образи и когато една черна сянка зае целия екран, тя изпищя и светна лампите. Беше скрил картината само за няколко мига, но това направо стегна сърцето ѝ в смъртна хватка. Залепена за стената, тя сякаш се опитваше да остане невидима за някой, който можеше да излезе от екрана. Трябваха ѝ повече от десет минути, за да се съвземе и да отиде да спре филма.

Влизайки в апаратната тя чу леко почукване. Кокалчета по стъкло. Не смееше да доближи апарата. Отново почукване. Ана преглътна едва едва и погледна през люка към екрана. Тъмно очертана сянка се беше навела и “гледаше” към залата. Ана знаеше, че търси нея. Тя се снижи ниско до пода и започна да се прокрадва към кабела на киноапарата. Дръпна го толкова рязко, че едва не го събори. Някой на екрана тъкмо се смееше и щом крушката угасна, в залата смехът продължи. Ана затисна устата си, за да не изпищи и лазейки, като някой пехотинец, започна да се промъква към вратата.

Чук-чук. Очите на Ана се напълниха със сълзи. Тя набързо се отказа от лазенето и се изправи, за да се отдалечи колкото се може по-далеч от киноапарата. Когато чукането се повтори, тя вече знаеше откъде идва, но не и какво го причинява. Малкия салон беше осветен, както и прожекционната зала, но между тях имаше само едно стъкло – това на люка. То беше специално и през него се виждаше само от страната на апаратната. Не даваше възможност на светлината да преминава от едното в другото помещение, но именно това притесняваше Ана. Каквото и да я дебнеше от другата страна, то се движеше в сенките и тъмнината и това място би било идеално, за да се спотаи.

Ана умираше от страх, но трябваше да разбере какво се случва. Никога не беше усещала пулса си толкова ускорен и той ѝ доказа само едно – тя искаше да живее. Бавно се наведе и доближи мокрото си лице до люка. Обрамчващите го ограничители притиснаха цялта ѝ галва и тя вече се чувстваше като животно хванато с удушвач. Хлипането и премина в рев и все още не смееше да отвори очи. Чук-чук. Изпищя, защото знеше, че е сянката е там. Представи си я – тъмен силует в човешка форма, с издължени крака и ръце, които се вееха като филмова лента. Замират, изпълват се с обем и пред лицето ѝ се издига стиснат безплътен юмрук. Повдига извит нагоре кокалест пръст, с който чука по стъклото пак и пак. Лице без черти – черна дупка, която изсмуква живота от нея, което се приближава към стъклото на люка от другата страна.

Ана се разрида, изцяло обсебена от ужаса и преди съвсем да се срине отвори очи и същевременно с това и гърлото си. Силата на собствения ѝ глас ѝ даваше сила. Не видя нищо от това, което въображението ѝ рисуваше. На екранът нямаше никой, както и в залата. Хукна през вратата и щом мина покрай двойните врати на кино клуба, те за миг се издуха и пак спаднаха, сякаш залата зад тях си поемаше въздух. Изкрещя и тласкана от ужаса се затича по стълбите нагоре, а зад гърба ѝ дървесината направо експлодира и една тъмна сянка се плъзна към стената. Ана не видя нищо повече. Сълзите ѝ почти я ослепяваха. Подмина малката си стая и реши да търси по-широки пространства. Осъзна, че вече в мислите ѝ се прокрадва логика. Ако това се движеше по стените, то тя трябваше да седи на разстояние от тях.

Отправи се към главното фоайе. Тичаше по слабо осветените коридори и с надежда протегна ръка, за да отвори вратата към широката част на преддверието. Сърцето ѝ за малко щеше да спре, като разбра, че то е осветено само от процеждащата се през тънките пердета светлина на уличните лампи. Недостатъчната светлина значеше повече възможност на сенчестата фигура да я доближи без да го види.

Ана хукна да търси всички ключове в огромното помещение и залата започна да се разбужда. Беше далеч от вратата, през която излезе и не видя дали нещо е приманало след нея.

– Какво искаш? Какво си ти? – викаше, само за да чува че е още жива, че още може да оцелее.

Припукване на крушки и в късия коридор няколко лампи почти изгаснаха. Ана хукна към главния портал с пълното съзнание, че е заключен, но това беше единствения ѝ шанс. Докато тресеше дръжките на всяка една от вратите, тя се обърна назад почти обезумяла от мисълта какво ще види сега. Черните дълги лентообразни крайници се бяха закачили за крушките и под тях сянката се издължаваше. Ана не вярваше на очите си. Изобщо не беше долепена до стените. Движеше го именно светлината на крушките. Преместваше се като алпинист по въжена стена и доста бързо я приближаваше.

Нямаше смисъл да вика. Трябваше да му се измъкне. Хукна в посоката, от която идваше преследвачът ѝ и грабна металната стойка с тежкия пепелник. Затича обратно към вратите и така засилена я вдигна над главата си. Хвърли я към стъклото и то се пръсна точно навреме, за да не спре устрема ѝ към свободата. Пукането на крушките зад нея се усилваше и се понесе статичен шум, в който тя чу името си

– АНА.

Оставаха минути до настъпването на новата година, когато Ана се прибра в дома си. Заключи се и седна на средата на неуютното си жилище. Опита се да мисли и да намери логично обяснение на всичко кошмарно, което ѝ се е случи. До ушите ѝ достигна зарята и я накара да потрепери като подплашен заек.

– Трябва да мисля, трябва да мисля.

Отиде в банята и се наплиска със студена вода. Осъзна, че е премръзнала от тичането в декемврийската нощ и реши да се сгрее. Остави топлите струи да я отпуснат и докато те я обливаха гальовно, тя затвори очи и започва да връща собствената си лента на спомените.

Върна се на първата си среща с Фликър в общата стая. Опита си да си спомни как го възприе, с какво беше облечен. После в прожекционната зала, когато го видя да лепи лентата. Когато гледаха първия филм заедно, когато видя бурканите му с изрязани ленти, когато посети единственото, което можеше да нерече свой дом. Тогава в мислите ѝ се прокрадна образ, който присъстваше във всяка една сцена – тефтерчето с окъсани страни, което винаги се подаваше от джоба на ризите му. Те се сменяха, но то винаги беше на поста си, до сърцето му.

Спря водата и загърната с кърпа хукна към кутиите на Фликър, които беше запазила да не бъдат изхвърлени. Водата се стичаше директно по съдържанието им, но тя знаеше какво търси. Намери тефтерчето на дъното, хванато прилежно с ластик. Избърса се много добре преди да го отвори. На първата страница видя почти избелял текст. Едва разчете разкривения почерк, който бе изписал: “Поръчан апарат. Филм за Нико.”

Вероятно баща му го беше написал, което знаеше, че тефтера е на повече от тридесет години и беше чудно как още се крепи. По-нататък почеркът беше друг. Фликър си бе водил записки за апаратите, лентите, начини на чистене и лепене, каталози с филми и какво ли още не. Сред старите страници имаше и различни изрезки от вестници. Едната разказваше за пожара в старото селско кино. Друга беше за изчезналата майка на Фликър. Ана погледна старата снимка и сърцето ѝ я удари като чук. Помнеше това лице. Виждала го беше и нямаше начин да не го познае. Крещящата жена на витрината на ресторанта от “Великия Гетсби”.

– Те са затворени в лентите. Той е направил нещо, за да ги затвори в лентите.

Разтвори следващата статия и там имаше снимка на киноапарат. Прегледа текста и разбра, че той е оцелял по време на пожара, убил прожекциониста в малкото кино. “Бил е в метален сандък в задната част на сградата, където той е живял със сина си. Апаратът е предаден на новопостроеното кино в главния общински град, за първия кино видео клуб в района.”

Ана вече навързваше всичко, което я бе довело до този момент. Отвори още една изрезка и почти извика от снимката, която беше в средата на старата хартия. Там тя не видя изгорялата стая, стопения апарат и изгорелия стол, на който прожекциониста бе оставил живота си. Първият ѝ поглед видя само едно – издължена фигура с лентовидни ръце и незрящо лице, която се беше образувала на огледалото в злочестата апаратна.

Ана се облече възможно най-бързо. Грабна един от чувалите и изсипа съдържанието му. Десет минути по-късно стоеше и дишаше тежко пред счупената врата на киното. На стълбите видя да лежи тежкия пепелник на метална стойка. Грабна го и реши да си пробие път през изхода на кино клуба.

Шумната новогодишна нощ прикри ударите на метал в метал. По-лесно беше да разбие пантите, отколкото бравата и когато успя, едното крило висна и тя го отмести толкова, колкото да премине в малкия салон. Видя треските, останали от вратите и плахо се заоглежда, за да разбере дали и виновникът за това е наоколо. Усети някакво статично напрежение, а и едва доловимо трепкане дразнеше зрението ѝ . Седя и се ослушваше около минута, когато чу в коридорите над себе си гласове на хора. Нямаше много време. Хукна към прожекционната и благодарение на това, че вратата беше отворена, а апаратът вече беше изключен го грабна и бързо го набута в чувала. Тежеше повече, отколко изглеждаше на пръв поглед, но адреналинът ѝ я беше захранил с енергия, която блъскаше в ушите ѝ . Отдавна се бе скрила зад близката сграда, когато случайните минувачи видяха целия погром и викнаха полиция, но тя нямаше как да го знае.

Стигна обратно в убежището си и го заключи с няколкото брави. Мястото имаше само един авариен изход и Ана крадешком погледна към него. Действаше колкото се може по-бързо. Съмнеше ли се десетки хора щяха да се обадят в полицията и вероятно нямаше да чака дълго преди да я посетят. Опъна един чаршаф на един от стелажите с консерви и буркани и подготви апарата. Едва ли щеше да настъпи точния момент за действие и Ана реши да не чака повече. Включи апарата и филмът продължи. Нямаше звук и тя чуваше само хипнотичното тракане на апарата и собственото си сърце. Каквото и да ставаше обаче тя реши, да действа.

– Покажи се! Покажи се – първоначално тихо, а после все по-силно викна тя.

Жерар Депардийо вървеше из улиците на някакъв френски град, когато зад него притича малко момиченце, а след него и едър млад мъж, който я грабна в обятията си. Оглеждаше се като обезумял. Ана стоеше зяпнала и сякаш той я видя. Заскача и замаха, но притеснението му нарастна и то хукна, скривайки се в една от сградите. Ана знаеше какво го преследваше и викна с цяло гърло:

– Ела. Покажи се. Аз съм тук.

Апаратът засече и навиващата ролка спря да се върти. Лентата започна да се вие и натрупва, а лампата на апарата засвети по-ярко. Всеки момент щеше да се запали, но Ана не смяташе да я спира. Образите се движеха сега по-бързо и с яркото осветяване започнаха да изглеждат размазани и гротескни. Видя малък черен силует в дъното на кадрите, който оставаше статичен и нарастваше все повече.

– Теб чаках.

Екранът вече не поемаше сянката, чиито крайници се вееха, като развени от вятъра. Лентата най-накрая пламна.

– Защо? – попита Ана, а сянката вече надвисваше над нея – Нико е твой син, защо остави да отиде в затвора?

Силен порив и онова протяжно “Ана”, идващо като от вентилационна шахта, изгасиха пламъка. Тя грабна тефтерчето и го заразмята.

– Знам кой си. Предполагам – почувства се като психично болна, която си говори с нещо, за което не беше сигурна дали изобщо съществува, но ето че седеше с него в едно помещение.

– Ти си баща му. Вероятно си спасил духа си в единствения оцеляло предмет. Чист късмет е, че след години двамата сте се оказали на едно място. Защо му причини това?

– ПАЗЯ – думите дойдоха като звукови вълни, създадени от напрежението в електрическите крушки.

Сянката се пресегна към тефтера и Ана реши да разбере дали той може да “докосва” нещата от света ѝ . Не усети нищо, а и нищо не се случи. Поне не веднага. Започна да усеща как дебелия тефтер да губи своята плътност. Първоначално стана черно-бял, а после премигна и се озова в дългите и отпуснати ръце на силуета.

– СИН – пукота на електричество премина през тялото на Ана.

Това беше. Потвърди заключението си, че това е бащата на Фликър и че той беше направил нещо на тези хора, но сега какво.

– Трябва да върнеш хората, които си взел, иначе той ще лежи в затвора до края на живота си.

– ТЕБ

– Какво? Мен ли искаш? Какво съм направила аз?

– ЛОША НИКО

Ана искаше да спори за това, дали се е държала зле с Фликър, но време за това нямаше. Някъде изгърмя крушка и Ана беше сигурна, че бушоните ѝ скоро щяха да изпушат.

– Вземи мен, пусни тях и той ще е свободен.

Сянлата се отдели от тавана и се спусна към пода, прилепвайки към опънатия чаршав, по килима, кабелът, апарата и докосна ръката на Ана. Тя усети нещо неприятно. Миризма на дим изпълни ноздрите ѝ , а скоро по кожата ѝ се понесе болка като от опарване, което се засилваше.

– Ааааах – започна да стене.

– ВСИЧКИ.

– НЕЕЕ! – викна Ана но вече беше късно.

Видя как дясната ѝ ръка избледнява и цветовете ѝ потъваха в монохромието на старите ленти. Ана се хвърли към канапето си и измъкна изпод него газова горелка. Още преди да сложи апарата тя пусна газта ѝ да тече и да изпълва помещението и сега с лявата си ръка само поднесе пламъкът на запалката, която измъкна от джоба си.

– Не дишай копеле – извика тя.

Възпламененият облак газ изпрати апарата към тежкия стелаж, където той се разби. Чу се тягостно съскане, като при топене на пластмаса и черният силует започна да се гърчи и смалява. За сметка на него огънят се разрастваше. Ана се опита да се избави и хукна към аварийния изход, но не успя. Той все още имаше някакви сили и ги използва да я задържи като уви горящия вече кабел на апарата около глезена ѝ . Ана изпищя, но нямаше кой да я чуе. Мазето беше добре изолирано, защото трябваше да преживее бомбен взрив. Женския писък нямаше шанс да пробие навън.

Пред Ана остана само една цел преди края да настъпи. Тя трябваше да е сигурна, че дори другите да не се върнат, сянката трябва да изчезне. Макар и безплътна чернотата се гърчеше и писъците ѝ отекваха във все още работещото електричество. Остави се той да се захване за нея, но тя не беше неговия спасителен пояс, а котвата, която щеше да го прати на дъното. Огънят вече я обхващаше. Образът ѝ премигна и скоро виковете ѝ секнаха.

На първи януари градът гръмна от новини, които го разтърсиха из основи. Разбито кино. Изгоряло убежище. Вероятна жертва. Изгубените са се завърнали. Монтажистът е освободен. Затворниците обратно в затвора. Отдавна изчезнала жена е открита мъртва пред дома си.

Фликър вървеше сред пепелищата в убежището на Ана и не видя нищо, което можеше да се нарече “оцеляло”. Все пак откри такова – малък, евтин сейф, чиято ключалка не можеше да опази нищо ценно. Ана едва ли бе скрила там пари или бижута, но се надяваше да има нещо от нея, което можеше да запази за спомен. Поигра си малко, преди да го отвори и намери вътре малък полароиден апарат в кожена кутия. Зареди го и направи една пробна снимка. Снима, насочил апарата към обгорелите стени. Изчака снимката да се прояви и през това време прибра апарата обратно в кутията му. Щом я погледна дъхът му секна. На обгорялата стена неподвижен, но издайнически познат имаше силует на жена без лице.

– О, не.

Фликър огледа празната стая.

– Ана?