Преобразяването

Мрак.
Вървях по улицата, въпреки че реално би трябвало да се намирам в леглото си, прегърнал жената на живота си и отдаден на заслужена почивка след тежкия работен ден. Но не бях там! Чувствах нощния хлад по кожата си, чувах слабото улично движение по централния булевард, усещах аромата на нощен град, който сега се пречиства от лошото влияние на най-опасния паразит познат на природата – човека. Но не виждах нищо. Защото навсякъде около мен беше абсолютен мрак.

Продължавах да вървя. Без да знам къде отивам, какво търся, как съм се озовал там. Единствено чувствах, че трябва да продължя, че пътят ще ме отведе на място, където искам да бъда – прекрасно място, за което винаги съм мечтаел – и че ако спра, ме заплашва огромна опасност. Не знаех каква точно, но я усещах – голяма, страшна, очакваща една погрешна стъпка, за да се стовари върху мен. Не, няма да ѝ направя тази услуга. Няма да се предам без бой. Усилих крачка и почти се затичах напред. Към нищото.

Вътре в себе си знаех, че напразно се опитвам да избягам. Че обгръщашия ме мрак няма да ми позволи да се измъкна. А и не бях сигурен дали искам да го направя. Бях объркан. От една страна трябва да се боря срещу надвисналата опасност. Нали?! А от друга – исках да ѝ се отдам, да ѝ се насладя, да видя какво ще последва.

И затова когато почувствах две ръце да ме обгръщат и да ме привличат към тялото, към което принадлежаха, не реагирах.

Не бях чул никого да приближава. Сякаш съществото, което се намираше зад мен, просто се материализира зад гърба ми. Възможно е точно това и да се е случило.

« Престани!» заповядах си. « «Существото», «материализира се». Що за изрази? Зад теб стои човек, който също като теб се е заблудил в непрогледния мрак и те хвана, за да не се сблъскате.»

Но тогава защо не ме пускаше? Все още усещах ръцете върху гърдите си, в една почти интимна близост. Големи ръце, силни. Мъжки. И тази близост не ми беше неприятна, въпреки че обикновено не си позволявам нищо повече от ръкостискане с представителите на своя пол. Но този път чувствах твърдото мъжко тяло зад себе си и не желаех да се отдалечя. Усещах дъха му в ухото си, когато главата на съществото се приближи до неговата и почувствах физическа възбуда от това. Когато устните докоснаха врата ми панталоните ми отесняха съвсем. А когато зъбите се забиха във вената, пенисът ми изригна и изпитах най-невероятния, най-изпълващ оргазъм в живота си.

Будилникът звънна и отворих очи. Намирах се там, където трябваше да бъда, в леглото, до Соня. Протегнах се, погалих я и целунах разпиляната ѝ по възглавницата коса. После станах и отидох в банята.

Що за сън видях снощи?! Толкова силен, толкова истински, толкова въздействащ. Все още усещах нощния хлад…и острите зъби да разкъсват кожата ми. Чувствах кръвта да се стича от прободената вена и вампирът жадно да пие.

«Я стига глупости! Вампири, прободни рани, струяща кръв и тям подобни. Кой филм гледахме снощи, за Бога? Ето, споменах името Божие и не се изпепелих. И свободно си се разхождам из обления в слънчева светлина апартамент. И изобщо на всички е ясно, че вампири не съществуват. Не вярвам във вампири!… И сега някъде един вампир умира. … Или това за феи май беше. От «Питър Пан». Както и да е, няма да пляскам с ръце. А ако някое от тези свирепи, несъществуващи същества умира…ами още по-добре.»

Почти бях привършил със сутрешния си тоалет, когато Соня се появи на вратата. Колко красива е, въпреки – а може би точно поради – разбърканата си коса и сънените очи. Прилича на малко момиченце. И колко я обичам! Притеглих я към себе си, за да я целуна. Тя послушно, изпълнена с доверие и любов, се сгуши в обятията ми.

Опитах се да забравя, че само преди няколко часа – или може би минути – се бях възбудил от мъжко докосване.

« Беше в съня ми. Нищо не значи. На всеки може да се случи. Всичко може да ни се случи в съня ни… Но точно там се чувстваме свободни. И оставяме истинския си Аз да се прояви… Престани! Стига! Не знаеш…»

«Какво е това?» – прекъсна мислите ми Соня.

Отместих пръстите ѝ и докоснах кожата под тях. По врата ми, точно върху сънната артерия почувствах малки дупчици със засъхнали капчици кръв по тях. Следи от зъби!

«Порязах се при бръсненето.» побързах да отговоря без да съм сигурен кого точно се опитвам да убедя – Соня…или себе си. И нямаше никакво значение, че от два дни не съм се бръснал.

« Внимавай малко, де.» засмя се Соня, целуна ме бегло по устните и отиде в кухнята да приготви кафетата, от където я чух да добавя « Някой ден може да те намеря потънал в кръв. И какво ще правя тогава?»

Думите ѝ ме накараха да изтръпна.

На работа бях отнесен и неизпълнителен, на няколко пъти се хващах да правя грешки, докато накрая се отказах. Седях зад бюрото и се преструвах, че работя. Никой не го забеляза, никого не интересуваше. Или поне така си мислех. Когато повдигнах глава от документите, които всъщност не четях, видях, че един от колегите – нов, назначен преди не повече от месец – ме наблюдаваше и се усмихваше с ирония. Сякаш знаеше. Опитах се да си спомня името му, но не ми се получи.

«Алекс.»

Кой говореше? Чух този глас – тих, мелодичен, напълно непознат – но около мен всички бяха заети със задълженията си.

«Казвам се Алекс.» продължи гласът в главата ми «Отивам в тоалетната и ще те чакам там. Имаме много неща да обсъдим.»

Полудявах. Само по този начин можех да обясня гласовете – гласа , всъщност, само един беше – в главата ми. Вчера бях добре, а днес полудявах. Колко му трябва на човешкия мозък, за да се повреди. И дали има възможност да бъде поправен?

«Никъде няма да ходя.» казах си.

«О, ще дойдеш.» настоя гласът.

Никой няма право да ми заповядва. Няма да отида, не искам да отида. Изправих глава и видях новия – Алекс – да се насочва към изхода. В същия момент и той извърна глава и очите ни се срещнаха. Усещах, че потъвам, че се давя. С неимоверно усилие се откъснах от погледа му и сведох очи към документите на бюрото ми. Дори се опитах да ги прочета, но думите не стигаха до мен. Исках да стана, исках да изляза. Столът ме изгаряше. Имах нужда да се махна от тук. И колкото и да си заповядвах да остана, тялото ми се изправи и краката ми сами ме поведоха към тоалетните.
«Какво искаш от мен?» попитах го веднага щом затворих вратата зад себе си. Нямаше смисъл да протакаме.

« Знаеш.»

« Нищо не знам. Какво искаш от мен?».

« Търся те толкова години…»

« Години?»

«375, по-точно.»

«Ти си луд!» извиках, но без да го осъзнавам направих крачка назад.

« Луд? Не! Безсмъртен съм. И искам и ти …да дойдеш с мен във вечността.»

« Луд си.» настоявах. « Напълно луд. Мислиш се за …безсмъртен. За какъв се мислиш?…»

« Знаеш кой съм. Този, с когото се срещна снощи в мрака. Този, който опита вкуса на кръвта ти. Този, който си мислиш, че съм.»

« Значи..луд. Луд за връзване.»

«Така ли мислиш? Сигурен ли си?»

Алекс пристъпи към мен и ироничната усмивка, която не слизаше от устните му, разкри зъбите му – големи, здрави зъби, способни да разкъсат всяка кожа, всяка вена, за да достигнат животворната за него течност.

« Вампир? Наистина си вампир!»

« Съмняваше ли се?»

« Но вие не съществувате!» прошепнах.

« Напротив. Просто много добре се крием.»

« Не е възможно! Ти не си блед…»

« По-мургав съм от теб.»

«…и се разхождаш на дневна светлина.»

« Много филми гледаш.»

Гърба ми се опря до стената. Алекс почти ме беше достигнал. Ако протегнеше ръка, можеше да ме докосне.

« Стой далеч от мен!» извиках и извадих кръщелното си разпятие, което носех под ризата.

Алекс се засмя зловещо, хвана кръста и дърпайки го, скъса верижката.

« Вярата ни убива, а не разпятието. Истинската, чиста вяра. Знаеш ли колко рядко се намира, дори и сред Неговите служители, свещениците. Без нея тази дрънкалка е само един аксесоар, бижу, което не може да ме изплаши. Дръж.» и го постави в разтворената ми длан. « Искаш да ме убиеш, така ли?» Кимнах утвърдително. « Има начини, въпреки че не е лесно. Би могъл да ме запалиш. Огънят ни унищожава. Искаш ли?» Протегна ми запалката си, но аз не направих никакво движение, за да я поема. « Не ти стиска. Страх те е. Не си убиец. Все още. Нужните инстинкти не са те превзели. Но нищо. Има още един начин. Със сълзи на девица. Ако ме напръскаш с тях, дори и една единствена капчица да попадне върху мен, ще умра. Сълза на девица. Запомни го. Не на дете, на девица. Трудно за намиране в днешно време, но все още не е невъзможно. Сълза на девица.»

Това словосъчетание го отнесе някъде, далече, където аз не съществувах. Към някой спомен, може би, в друго време, в друг свят. Не знам. Но се почувствах свободен от въздействието, което ми оказваше и се опитах да се измъкна.

Хвана ме малко преди да отворя вратата.

«Къде отиваш?» попита « Не сме свършили.»

« Какво още има за казване?»

« Това!»

Силното му тяло ме притисна към стената и устните му се залепиха за моите. В началото си помислих, че иска отново да пие от кръвта ми и едва след като езикът му си проправи път в устата ми, разбрах, че ме целува. Събрах колкото сили ми останаха и успях да го отблъсна. Когато се освободих от докосването му, дойде гневът.

« Не ме приближавай, гей нещастен!» изкрещях «Кой знае с какви наркотици си ме натъпкал – как ми ги даде? В кафето ли ми ги пусна? когато отидох да пуша сутринта? – и си ми предизвикал халюцинации – слухови, зрителни, всякакви. И толкова време стоиш тук и ми дрънкаш глупости. А аз, глупакът, почти ти повярвах. И защо всичко това? Защото искаш да се възползваш от мен…»
« Не крещи.» спокойно проговори Алекс, без да обръща внимание на обвиненията ми. « Ще те чуят.»

Прав беше. Можеше да ме чуят. Не трябваше да го допусна. Успокоих се доколкото можах и изсъсках по-тихо този път:

« Просто стой далеч от мен. Аз не съм гей, не се интересувам.»

« Така ли?» вечната усмивка не слизаше от устните на Алекс « Защо тогава панталоните ти са готови да се пръснат по шевовете?»

Не бях разбрал, че съм възбуден, сексуално възбуден. С един вид болезнена ерекция, която търсеше моментално задоволяване. Но не, няма да позволя…

«Спокойно.» каза Алекс « Всичко е наред. Всички сме били така в началото.» Докосна бузата ми и се насочи към вратата. « Ще се видим довечера. В мрака.»

« Няма!» отсякох.

« Добре. Ще видим.»

Прибрах се у дома разстроен, въпреки че се стараех да не го показвам по никакъв начин. И успях. Вечеряхме и едва след като видя касетите с филми, които бях подбрал, Соня се досети, че не всички е както винаги.

«Вампири, върколаци и всякакви кръвожадни същества. Какво е това? Тематична вечер ли имаме?»
«Не ти ли харесват?»

«Как? Много дори. Обикновено ти намираш скучни подобни филми.»

« Променил съм си мнението, явно.»

Изгледахме не един, а три филма и аз все още не исках да отида да си легна, но виждах, че Соня вече не издържа будна. Не, нямаше да спя. И трябваше да намеря начин да я задържа до мен.

« Искам да те схрускам!» прошепнах в ухото ѝ, докато нежно го захапвах.

Мигновено се събуди. Обичаше да се люби с мен. И двамата обичахме и бяхме страхотни заедно. Това за да не ми обяснява Алекс, че съм гей. Защото не съм. Имам си моето момиче. Искам си моето момиче.

«Сигурен ли си?» прозвуча гласът му в главата ми.

«Изчезвай веднага от тук!» извиках.

« Къде да отида?» попита Соня, възприела думите ми като част от любовната игра.

Възбудата ми спадна от раз. Чух смеха на Алекс в ушите си и усетих копринените му пипала да се оттеглят от мозъка ми.

Не правихме любов тази вечер със Соня. Легнахме си и докато тя почти веднага заспа, аз дълго се въртях в леглото преди клепачите ми да натежат толкова, че да не мога да ги държа повдигнати.

Звукът от преглъщане вече не ме плашеше. Нито острите зъби, които се забиваха в плътта ми. Сам накланях глава, за да предоставя на Алекс достатъчно място за действие. И ми харесваше. И се възбуждах. И исках още.

Срещахме се тайно вече повече от месец. Често късно през нощта, на онова място, което само ние двамата знаехме. Понякога в тоалетните на офиса. Всеки път той пиеше кръвта ми. А след това ме целуваше. И целувките му имаха вкус на кръв, на моята кръв. И това ми харесваше. Господи, колко ми харесваше!

Никога не поиска нещо повече. Каза, че когато съм готов, сам ще го поискам. Не мислех, че ще се осмеля.

И Говорехме. Много. Разказваше ми истории, научавах различни неща за тези онеправдани същества, които заради поведението на единици, хората считаха за свирепи, зли и кръвожадни.

«Не се страхувай,» ми каза от първия път «няма да те убия. Мога да се контролирам.»

«Убивал ли си хора? Изпивал ли си им всичката кръв?»

«Случвало се е, за жалост. В началото, преди да придобия опит. Но тогава учителят ми ме водеше по затворите. Там хората си го заслужават. И теб там ще те науча, когато се решиш.»

«Никога няма да се реша!» отсякох и промених темата.

«Защо още не съм вампирясал?» попитах го друг ден « Толкова кръв си ми изпил вече.»

«Казах ти да не вярваш на всичко видяно по филмите. Там са измислици. Ако всеки, до когото се е докоснал вампир, се преобразяваше, щяха да останат много малко смъртни на тази планета.»

«Но как?…»

«Повечето не си спомнят. А ние трябва да се храним.»

«Тогава… Как?…»

«Ти трябва да пиеш от моята кръв. Истинска вампирска кръв да започне да тече по вените ти. Искаш ли?»

Захапа китката си и ми предложи бликналата от раната течност. Беше червена. И по нищо не се различаваше от моята. Привличаше ме. Омайваше ме. Наведох глава, помирисах я, почти я докоснах, но в последния момент осъзнах какво се готвя да направя и се отказах. Алекс повдигна рамене и избърса кръвта. След секунди раната заздравя.

«Можех да те принудя да го направиш.» ми каза преди да се разделим « Знаеш, нали? Но не искам. Сам трябва да вземеш решение. Когато си готов.»

«Станал съм импотентен.» оплаках му се една вечер « Ти ли си виновен?»

« Не си импотентен.»

« А как наричаш човек, който не е в състояние да прави секс?»

« Може. Ако иска.»

« Искам. Но Соня…всеки път, когато я докосвам, си представям, че ни следиш. Че си до нас в най-интимните ни моменти. И…не мога.»

« А ако смениш партньора? Мислиш ли, че и тогава няма да можеш?»

« Да. Щом не мога със Соня, няма да мога с никоя друга.»

« Това лесно можем да го проверим.» предложи Алекс и се приземи с грациозността на пантера от балкона, където седеше. Придърпа ме към себе си и разкопча колана на панталона ми.

Тази нощ правих любов за пръв път с вампир, с мъж, наистина. И осъзнах, че Алекс е прав – аз съм гей, добре скрит дори от самия себе си. Обичах Соня, все още я обичам, но във връзката ни нещо липсваше. Нещо много важно, чиято липса осъзнах едва когато го открих в Алекс.

Скоро я напуснах. Трябваше. Обичах я, исках я до мен, но не можех да ѝ предложа нищо, а тя заслужаваше повече, много повече. Не можех да я задържа за себе си, длъжен бях да я освободя. Бях от малкото мъже, които произнасяйки речта «напускам те, защото не те заслужавам», бяха искрени. Но никога не я изтрих от живота си. Бях на сватбата ѝ, когато срещна добро момче, с което реши да обвърже живота си. Скрит в сенките, я видях да излиза от родилното отделение, три пъти. Надявах се да е щастлива.

Напуснах и работата си, преместихме се в другата част на града с Алекс и заживяхме заедно. Понякога той излизаше на лов. Наричаше го «въздаване на справедливост». Преследваше опасни престъпници, които оставаха ненаказани от закона – убийци, изнасилвачи, педофили. Утайка на обществото, които наричаха него чудовище. Колкото повече го опознавах, толкова повече разбрах, колко несправедливо е устроен този свят. И съпротивата ми относно преобразуването ми все повече отслабваше.

Последната крепост на предразсъдъците ми падна, когато загубих родителите си при автомобилна катастрофа. Те бяха последните хора, с които поддържах някаква постоянна връзка. И си отидоха. Вече нищо не ме задържаше тук, сред смъртните. Погребах ги, оплаках ги, направих всичко, което е положено да прави един добър син и когато и 40дневния помен свърши, вече бях взел решението си.

На Алекс не казах нищо. Когато вечерта си легнахме, се измъкнах незабелязано – или поне така си мислех тогава – и отидох в кухнята за нож. Моите зъби не бяха подходящи да пробият вена и имах нужда от помощ. Гледах го как спокойно спи и за миг се замислих дали да не се откажа. Знаех, че няма да го заболи, но…способен ли бях…да пробода човека…вампира…когото обичах. Да! Бях! Няма да го нараня и след това ще бъдем заедно във вечността. Натиснах ножа и видях течността да блика. Надвесих се над нея, облизах пресъхналите си устни, затворих очи и отпих.

Не последва нищо. Нямаше я болката от разбъркването на човешка и вампирска кръв. Нито гърчовете от преобразуването. Нищо от това, което очаквах от видяното и прочетеното. Сякаш нищо не се е променило. Може би не го направих правилно.

Алекс отвори очи, привлече ме към себе си, целуна ме и ме скри отново в обятията си.
«Заспивай!» каза ми « От утре имаме много работа. Започваме обучение.»

Знаеше.

Последвалите години бяха най-щастливите в живота ми. И от двата ми живота – на смъртен и на безсмъртен. Алекс ме научи на всичко, което знаеше. Не че нямаше издънки. Най-трудно ми беше да се науча на въздържание. Когато хванех човек в ръцете си, исках да изсмуча всичката му кръв, до последната капка. Първия път се изплаших. Гледах безжизненото тяло в ръцете си и не знаех как да постъпя. Чувствах се убиец. Исках да повърна. Бих го направил, ако това можеше да му върне живота.

«Спокойно.» потупа ме по гърба Алекс « Очаквах тази развръзка и затова ти подбрах подходяща жертва. Този паразит преди няколко дни изнасили, уби и наряза на парчета 17годишно момиче. Заслужава си го.»

« От къде знаеш?» го попитах. Не исках, но си мислех, че може би ме лъже, за да не се чувствам гузен.

« Той сам ми го каза.»

« Как? Призна си?»

« Ще те науча как да питаш, за да ти казват винаги истината.»

И ме научи.

И на всичко останало.

Живеехме като семейство. Местехме се всеки 5 години, за да не забелязват съседите, че не стареем, разговаряхме, смеехме се, ловувахме, правехме любов и се обичахме. 30 години.

Повратна точка стана нощта, в която пих кръв от човек, когото просто намерих на улицата, обикновен бездомник и не се наложи Алекс да ме спре. Направих го сам, преди да е станало твърде късно. Алекс ме погледна с гордост и ми се усмихна тъжно.

« Готов си!» прошепна и ме прегърна силно.

Ако знаех какво ще последва, никога не бих го направил.

Когато се прибрахме се любихме като за пръв път. Или за последен. Това беше неговото сбогуване. Когато приключихме той стана, отвори долапа, който винаги държеше заключен и извади малко кристално шишенце.

« Какво е това?» попитах

«Сълзи на девица.» ми отговори.

« Защо го държиш тук. Изхвърли го. Внимателно.»

« Изморен съм.» прошепна и от очите му бликнаха сълзи. « Почти 4 века. Самота. Вече сме двама, но…изморен съм. Искам да свърши. Да си почина. Обичам те, но…трябва да си тръгна. Моето време дойде.».

« А аз? Какво ще стане с мен?»

« Ти си готов. Да продължиш.».

« Не мога ли да дойда с теб? Има достатъчно сълзи.»

« Не! Ако си тръгнем и двамата, кой ще въздава справедливост в тази част на света?»

«Обичам те! Остани още малко.»

« И аз те обичам. Но не. Докато съм тук, ти няма да продължиш.»

Прав беше.

Гледах го безпомощен как отваря шишенцето и излива течността върху себе си. И в следващия миг изчезна. Нямаше прах, нямаше нищо, което да напомня за съществуването му, нищо, което да оплаквам. Сякаш 30-те години щастие – прашинка във вечността, която ме очакваше – никога не се бяха случили.

Не можех да остана там сам. Отворих вратата и излязох навън. Насочих се към дома на единствения човек, когото обичах. Към Соня. Нямаше да ѝ се покажа, не исках да я изплаша, но имах нужда да се намирам около нея, да вдишвам същия въздух, да знам, че е наблизо…

Соня почина преди приблизително 100 години. Затвори очите си на преклонна възраст, заобиколена от хората, които я обичаха – деца, внуци, правнуци – и един вампир, скрит в сенките. Отидоха си и децата и внуците ѝ, а след това ги изгубих. Така или иначе Соня, моята Соня, вече не живееше в тях.

Продължавах да въздавам справедливост. И да си позволявам деликатеси понякога – кръв от обикновен човек, не престъпник. Никога никого от тях не убих. Алекс ме беше обучил добре.

Преди 20 години най-накрая се снабдих със сълзи от девица. Държа ги в шишенце от тази непробиваема сплав, която наскоро откриха.

Но все още не съм открил заместник. Приближих трима – двама мъже и една жена – но никой не се оказа подходящ.

Самотен съм.

И изморен.

Надявам се да не се наложи да чакам 400 години, за да си тръгна.

Сега вече го разбирам Алекс.

И продължавам да го обичам.

В съседния вход на кооперацията, в която живея напоследък, се настани един младеж. Студент. От това, което виждам, има потенциал. Довечера ще му изпратя покана за разходка.

В мрака…