Проклятието на китайката

Събудих се с мисълта, че това ще е най- дългият ден. Защото когато очакваш нещо с такова нетърпение, времето спира. Не бях виждала дъщеря си от пет години, а сега щеше да се прибере с две годишната ми внучка. Събудих се с предчувствие за най- вълнуващия ден, но не предполагах, че ще преживея най- големия кошмар.

Може би всичко започна предишната вечер. Цяла нощ не мигнах от болки в корема и бях сигурна, че виновна за това е злобната китайка от китайския ресторант. Сигурна съм, че ми сложи нещо в храната, след като с разправии си получих прекалено дълго чаканата поръчка. Но може ли едно стомашно неразположение да помрачи най- дългоочаквания ден в живота ми?

Изпих няколко хапчета и се приготвих за ежедневието си, докато дойде самолета вечерта.

Сутрините ми започват с кафе в сладкарницата пред блока, на любимата ми маса до вратата. Тук се събираха и пенсионерките от квартала на кафе и тортичка. Точно зад гърба ми имаше две баби. Седнали една до друга хапваха пастички и обсъждаха любимите си сериали. Аз чаках моето кафе, когато стомахът ме присви. Не издържах и тихичко, по терлички изпуснах събралият се в червата ми газ. Докато душех въздуха да разбера дали се усеща, старицата зад гърба ми побесня. Взе вилицата си и с неочаквана за възрастта си сила я заби в окото на приятелката си. Хвърчеше кръв, писъци, суматоха. Не знам дали моят пръц беше виновен за това, но побързах да се разкарам от там. Все пак трябваше да ходя на работа. Хванах първото такси. Шофьорът беше приказлив, плешив и въз пълен мъж на средна възраст. Не го чувах какво ми бърбори за политици и разбити улици. През цялото време си мислех дали аз може да имам вина за случилото се в сладкарницата.

Тогава стомахът отново ме присви. Стисках, напъвах всичките си мускули, но проклетията не може да си стои на мястото. Изниза се също така безшумно и полека. Тогава таксиджията полудя. Както тихо се оплакваше, започна да ругае яростно срещу неправдите в живота си. Сви рязко в затворената улица. Градският пазар беше пълен с народ на пазарния ден. Опашки пред сергии със свежи зеленчуци, топли банички и още живи риби. Колата се вряза в тълпата. Заклещени между сергиите хората не можеха да избягат. Пищяха изпаднали в паника. Колата минаваше през тях. Гумите тъпчеха човешки тела. Откъсваха крайници, смазваха черепи и пороища от кръв поглъщаха разпилените зеленчуци и трупове, превръщайки пазара в гъст, лепкав, червен, компот.

Убедих се, че аз съм виновна за този кошмар, по точно злобната китайка, която ми сложи нещо в храната. Щом колата се блъсна в една стена, аз веднага избягах. В суматохата никой не ме видя. Беше невъзможно да отида на работа. Представих си какво ще се случи, ако пръдна в шивашкия цех с осемдесет шивачки. Обадих се на шефа, че не се чувствам добре и той ме освободи. Реших да отида в ресторанта и да накарам жената да оправи нещата.

Ресторантът беше затворен. Нямаше табелка, нито стикер с някакви координати. Седнах на стъпалата пред сградата да си събера мислите. Започнах да търся телефона им в интернет. Улицата за щастие беше празна. Цареше необикновена тишина и спокойствие. Когато ме напъна отново проклетият газ, аз го пуснах на воля без притеснение. Тогава тишината изчезна. Над улицата летеше едра сврака, когато едно побесняло врабче я нападна. Като хищник връхлиташе върху нея. Голямата птица не очакваше това поведение и побърза да се отдалечи. Подивялото врабче я погна. Летеше и се спускаше върху нея. С острият си клюн нанасяше рани. Хвърчеше перушина. Странни птичи крясъци създаваха паника. След малко свраката падна омаломощена и надупчена. Врабчето кацна на кървавото тяло и хищно разкъсваше плътта ѝ. Побягнах и се скрих в къщи. Затворих всички врати и прозорци. Натъпках се с хапчета против газове, киселини и всякакви стомашни болки.

Тогава времето наистина спря. Най дългоочакваният ден се бе превърнал в най-големият кошмар. Но тогава не предполагах, какво ми предстои.

Безкрайно бавно се влачеше времето. Обстойно премислях случилото се. Рових в интернет. Четох книги. Гледах новините, в които имаше репортажи за събитията от сутринта. И не спирах да пия лекарства. Радостта от срещата ми с моето дете и внучето ми, бе замесена от тревога, от паника и страх. Обадих ѝ се да отседне в хотел за тази нощ, и утре да се видим. Надявах се, че проклятието на китайката ще отмине за един ден, че утре всичко ще си бъде обикновено и ще мога да се отдам на радостта си. Но защо трябва да възпитаваме момичетата си да се грижовни?

Най-дългият ден беше към края си. Нощта заливаше улиците с тъмнина и спокойствие. Нямах търпение да потъна в прегръдката на съня. Да прекъсна връзката си с този омагьосан свят и утре да започна на чисто.

Но защо трябва да възпитаваме момичетата си да са грижовни?

Пред къщата спря кола. На вратата се позвъни. Не отворих. Почука се.

-Мамо, как си?

Аз се правех, че ме няма. Тогава звънна телефона.

-Мамо, аз си наех стая в хотел, но пътьом се отбих да те видя. Как си? Защо не отваряш? Много ли си зле?

-Добре съм. Нищо ми няма. Утре ще се видим. Прибирайте се, че сте изморени от пътя! Утре ще се видим.

-Мамо, отвори само за малко да те видя за да съм спокойна!

Предадох се. Изпих поредното хапче за газове и отворих вратата. На прага стоеше моето хубаво момиче. Прегърнах я и се разплаках от щастие. След толкова много години отново докосвах детето си. За мен си беше същата, слабичка, крехка, нежна. Въпреки, че беше качила някое килце и малки бръчици си бяха направили пътечки край очите ѝ. Моето момиче при мен.

Погледнах към колата и видях една малка кукличка да спи на задната седалка. Отпусната, с леко запотено бритонче и се усмихва на сън.

-Видя ли, че всичко е наред. Просто днес не ми е ден и искам да се видим утре.

Тогава усетих онова прорязване в корема. Знаех какво следва. Изтиках дъщеря ми и побързах да затворя вратата. Но тя усети притеснението ми и побърза да се вмъкне в къщата с мен.

-Какво ти е, мамо?- бяха последните ѝ нормални думи.

Бравата зад гърба ѝ щракна и на вратата се подаде красива потна главица. Дъщеря ми се извъртя рязко. Хвана главата така, че детето полетя във въздуха.

-Защо си дошла тук?- Крещеше обезумяла- Трябваше да спиш.

Детето пищеше ужасено. Аз я дърпах за ръцете. Говорех ѝ успокоителни думи и се опитвах да освободя детето. Беше невъзможно. Тя ме изблъска и аз паднах на земята. Тогава видях как отново хвана главата на момиченцето с две ръце и така я стисна, че палците ѝ потънаха в очните дъна. От там се разплискаха гъсти струи кръв. После засили телцето към бетоновия парапет на стълбите. Изпращяха кости крайниците се изопнаха в необикновени пози и внучката ми заприлича на старо, счупено чучело. Опитах се да се хвърля на гърба ѝ и да я поваля, но тя отново ме изблъска. И отново размаза остатъка от дъщеря си на парапета. Този път с по- голяма сила и ръба на бетона се заби в малкия череп. По кървавите ръце започна да се стича и бялата субстанция на мозъка…