Рулетка за дружки

Нулата от ковано желязо изпъкваше ръждива, забита върху изсветлялата сива кожа от дъски на старицата – едно време беше с матов тен на черна акация.

Както винаги се появих преди останалите. Крупието се беше превил на стъпалата на верандата и кормеше тиква. Косата му отгоре беше леко кошница, но надолу си я беше сплел на плитка. Спускаше през лявото му рамо и висеше пред гърдите. Не обичаше да си лафи много с мен, мисля че почти ми махна с ръка. Сбръчканата му, беззъба физиономия примлясна и направи балончета от слюнка. Отвърнах му, че няма да му преча на заниманието и ще се самонастаня, ама първо ще се поразтъпча наоколо.

Зад къщата имаше пътека. Пресичаше гората, преди това спираше до неголяма, съвсем плитка река. Тръгнах натам с куфара и не знам как не се спъвах в бръшляните, стори ми се много опасно да минаваш от там ако си бос или с остри обувки. Реката едва течеше, не я чувах да тече, даже ме подразни колко е тиха. Исках да метна камъче или да скоча в нея. Не го направих. Чух приближаващ се звук на двигател, който намаляваше и после форсираше. Изкачваха се по завоите. Скоро щяха да пристигнат.

Времето ми беше размътена спряла река, все едно работех незнайно какво и в един момент се връщах тук. Празнично ми е, тържествено, старците са се погрижили за декорацията, има раздиплени паяжини по всички възможни ъгли. Оставям си куфара встрани от камината и се излягам на креслото в срещуположния край, това до прозореца. Гледам през мръсното стъкло как моите приятели пресичат пръстена на гората и вървят насам през поляната. Сигурно са отбили и са оставили колата до пътя. Слънцето се потапя далеч зад хълмовете, силуетите им мъкнат багажи, никак не бързат, закачат се, мятат си чантите в тревите и се въргалят, бият се с пръчки, замерват се с кестени. От кестените, както винаги ми става уютно и се унасям.

В ушите ми има тромбонист, танцува фокстрот. Отварям очи. Все още гледам към стъклото, което сега отразява пожара в камината. Поизправям се на креслото. Трябва ми време да се ориентирам какво се случва. Над грамофона се е надвесил Каскета. Главата му се движи в ритъм с “Коктейли за двама, че и повече” и чете списъка с парчета на задната страна на обложката. Ябълката налива вино на момичетата (Ябълка, понеже по никой начин не може да го сбъркаш с мацка). Панделката се залива от смях на дивана, а Пъмпкин ѝ държи ръката, докато ѝ разправя историята за самоделната димка, която са направили и запалили в църквата като деца. Харесва ми заголеното ѝ чело и как блести косата ѝ, вързана на конска опашка. Каскета премества иглата няколко кръга, за да зацепи „Имаш ли някакви замъци, бейби или ще тарашим банки“ и подхваща Пъмпкин. Докато се колебая дали да поканя Панделката ме изпреварват. Включвам се между двете двойки и танцувам свои ненатрапчиви вариации, чакайки някой от пичовете да се измори. Не ме огрява. По лицата им има конденз и виното избива през бузите. Връщам се обратно на креслото. Голямо кълчене пада. Иглата прави няколко тигела напред-назад по винила на Томи Уорси.

— Казах ти да вземем карти, братле – измърмори Ябълката и метна две от цепениците, които беше донесъл отвън — Вижте дали няма скатани в някое чекмедже.

Докато ръчкаше огъня останалите се пръснахме из къщата. Аз проверих двете спални на втория етаж. Намерих само зарове, обаче не ми се играеше на зарове и все едно не ги бях намерил. На карти също не ме биваше, но виждах опасност от разкисване на купона, така че щях да се прежаля.

Върнахме се около ниската маса пред камината след десетина минути. Всички бяхме капо, малшанс.

— А в тоя куфар някой погледна ли? – пита Каскета, който се подразни, че беше обвинен, че не е взел карти, сякаш картите бяха негова отговорност по подразбиране.

— Мой е! – включих се аз — Сигурен съм, че не съм взел карти, няма да намерите.

Макар че не бях напълно сигурен. Не мога да се сетя какво бях сложил в куфара. Като се замисля, не помня да съм имал дървен куфар, обаче като гледам Ябълката как отваря закопчалките, закопчалките ми се струват познати, това усещане в палците, трябва да съм го отварял много пъти. Сега ми изглежда изхабен, отвътре също е кофти. Трябва да си купя нов.

— Джакпот! – ухили се Ябълката — Цяло съкровище. Зарежете картите, ще играем рулетка! – добави той и завъртя куфарът към нас.

Не бях много съгласен с тая работа и им казах, че хич не ми се нрави. Не ми обърнаха внимание. Не съм по хазарта. Само веднъж съм играл, голяма грешка. Обаче като се сетя как още малко и щяха да си лягат и как се напрегнаха за картите – по-добре да играят. Аз твърдо отказах. Върнах се на моето място и ги гледах как започнаха да изкарват вътрешностите на рулетката от куфара. Тогава си спомних защо не се сещам. Не че не помнех какво съм слагал в куфара ами просто тя винаги си е била там, не съм я изкарвал, не е имало нужда. Радвам се, че са така превъзбудени, направо оживяха отново и изобщо не забелязаха кога грамофонът е направил последна обиколка към центъра. Щеше да е добре да се чуе малко брас, не знам, може би няма нужда от музика – и така си шумят чудесно. Мисля, че съм щастлив дори малко ми се плаче. Гот е да сме заедно тук.

— Говежда ли е? – пита Панделката.

— Как говежда, агънце, какво ще е това тънкокожо говедо. Агнешка сигурно или свинска. – обясни Ябълката и подаде нататък парчето с форма на гръб.

Казах им че гаргарата дето си я правят за кожата с полетата за залози не е много смислена и въобще не са чат и най-добре да почват вече. Притеснено ми беше да не започнат да се дърпат за глупости.

Знам как се играе. Правилата бяха написани ръчно в горния край, над полетата с цифрите. Играчите си казват имената и заявяват, че няма да се отказват преди края. После е доста изи, не ти трябва да си много вещ, да знаеш какво е воазин или улица, жените и без друго не ги ползват и залагат на едно число или на черно, червено. Едно дрънване на камбанката е начало на залозите, рулетката се завърта, две дрънвания са край на залозите. Ако ти свършат чиповете продължаваш играта със свой залог и така без да спираш докато не чуеш три дрънвания на камбанката.

— Нататък… Ъ-ъ-ъм-хм, някой да каже… това дето е написано за започване на играта. На френски ли е? – забля се Панделка в текста и почти си изкълчи езика, опитвайки да го произнесе.

— „Rouge ou noir, que le sort soit à voir“! – каза Пъмпкин и плясна с ръце от кеф.

Изчерви се цялата, гледах я подпрян на камината, беше очарователна. Не успя да скрие нито един зъб, според мен изкарваше такава усмивка всеки път, когато изплюваше нещо на френски пред хора, които грам не знаят езика.

Крупието само това чакаше. Нахълта в стаята и застана зад рулетката изтупан с продупчен от текстилояди черен вълнен панталон и червено елече закопчано с две от четири копчета. Направо сияеше. Заключи средния пръст с палеца си, приближи ги към камбанката и пусна средния, както се маха миризливка от дреха. Един звън и залаганията започнаха.

Скоро пресушиха останалите две бутилки с вино. Тъпо, защото на мен точно тогава ми се допи зверски, такава интрига имаше в играта. Губеха и печелеха, и губеха, и пак печелеха, изключителна динамика. Ябълката малко се фукаше – слагаше много чипове на различни комбинации от ъгли, линии, нечетни и цвят, но Крупието не беше вчерашен и не сбърка нито веднъж в изплащането. Първа без чипове остана Панделка. Очаквано. Няколко пъти си позволи да играе с размах, агресивно, рисково. Да си призная и другите нямаха състояния пред себе си.

— И сега кво? – каза тя и се нацупи.

Беше се понатаралянкала и заваляше, но цупенето си беше искрено.

Аз знаех кво и потънах в размисъл. През това време Ябълката пое инициатива и прочете правилото където се споменаваше, че играта продължава не с чипове от банката ами със „свой залог“.

— А, не, няма да се събличаме сега, не сме на шеснайсе. Това някой тарикат го е измислил. Големи сте перверзници.

На това място не знам защо от мен се чу кратък нервен смях. Може би дълбоко в себе си, мислех за подобен сценарий, ама трябва да е било много дълбоко. Както и да е, надявах се да не са обърнали внимание и да не ме анализират после.

— Ще ми дадете от вашите – каза тя и протегна ръка — Хайде, не бъдете стиснати, това е само игра в края на краищата… не ми се седи да ви гледам отстрани само.

Пъмпкин ѝ даде първа три от своите чипове. Душица. Каскета и Ябълката известно време се пазаряха, но и те ѝ дадоха по толкова. Един звън за начало на залаганията. Крупието следеше плътно събитията в играта.

Паднаха се две поредни нули. Панделка завъртя същата схема, когато остана без нищо за втори път. В крайна сметка след последната врътка чиповете рязко станаха кът. Момчетата бяха раздразнителни след като ги измуфтиха, а Панделка залагаше напук, за да им покаже, че може да прави каквото си иска с парите, след като станат нейни. Не търпеше да ѝ намекват как да харчи.

— Съкровище? – обърна се някак хлъзгаво към Ябълката.

— Тоя път съм пас, бейби, ще ни фалираш и двамата! – отсече той и гледаше да не се засича с наводнените ѝ от драма очи. — Сложи панделка, обеца, нещо такова.

— Да вземе да се загуби, не благодаря! – каза студено Панделката. — Освен да започна с обувка! – каза тя, изхлузи си лявата мериджейнка и я плясна върху кожата за залози.

Ако бях на Крупието и аз нямаше да се церемоня. Неуважително се получи. Ръката му се стрелна към червената обувка и я запрати към далечната стена. После много елегантно придвижи китката ѝ към стойката с камбанката, на която от основата се подаваше острие на карфица. „Бофтс“ – изфъфли Крупието. Искаше да каже „боц“, но заради лигавите балончетата не му се получи. Панделка се възмути и си лапна показалеца. Всъщност не мога със сигурност да кажа кое се случи първо, но миг след това лицето ѝ гореше от гняв.

— Няма да играя на тъпата рулетка! – кресна тя и ритна масата.

Ловките пръсти на стареца с елечето в същия миг обгърнаха езичето на камбанката. Усмивката му си беше обърнала дъгата. Не беше доволен.

— Я си стегни гащите! – викнах аз, щото ми кипна и на мен заради обувката и преструвките. Много ме издразни Панделката, ама после ми стана гузно, че съм ѝ викнал и реших да не се впрягам.

— Не стоплям какво става? – намеси се Каскета. — Успокой се. Защо си продупчи пръста? Как изобщо ти хрумна, Пати?

След въпроса Панделката се успокои. Трепереше в някаква степен, но се намести на мястото си, изтърси някакви въображаеми трохи от бисквити по коленете и беше готова да продължи играта.

Крупието си върна настроението и избута към нея купчина небели като на останалите ами червени чипове. Знаеше, че играта трябва да продължи, че не може да не продължи и че правилата са ясни като физиката – преди трите удара на камбанката, всичко извън играта е немислимо.

Тримата, които все още ползваха бели чипове, съвсем скоро, един след друг, щяха да проумеят как Панделката от онзи момент нататък започна да се държи прилично, въпреки че вътрешния ѝ глас псуваше като подивял кравар, искаше да стане и да срита всички в пищялите, и да подпали къщата.

Тялото ѝ, струна на дръпнат нисък тон, вибрираше докато поставя двата чипа на нулата, очите ѝ търсеха трескаво още едно число. Един чип на пет. Два звука на камбанката. Пада се шест. Крупието прибира с лопатката всичко освен корнера на Каскета, плаща му го. Доближава Панделката, повдига ѝ брадичката, бърка в зяпналата уста и изкоренява първо горните, а после и долните зъби, събирайки ги в шепата на другата си ръка. Удивително, все едно са били последен ред царевични зърна върху презрял кочан. Не като моя зъболекар, който ми вадеше двайсет минути мъдрец с клещи, с асистент и крака търсещи опора къде ли не. Оставя ѝ едното око, за да не изпитва трудност при следващите залагания. Пъмпкин първа забелязва промяната във фасона на Панделката. Тялото ѝ иска да отскочи, но импулсът в рефлексната дъга е анестезиран преди пружините в мускулите ѝ да получат инструкция за нещо експресивно. Мен не ме изненадва лицето на Панделката. Ако трябва да го сравня, много е подобно на лицето на всички наши роднини, които все някога виждаме преди лягане, след като са си извадили изкуствените ченета. Няма кървища, Крупието оперира чисто и безкръвно. Все едно винаги си е била без зъби и око. Единствено е отблъскваща ако не си ѝ роднина и не си свикнал да я виждаш така. Каскета онемява, обаче трябва да продължи. Ръцете му подреждат чиповете на равни купчинки. Ябълката първоначално се стъписва. Според мен си мисли, че гаджето му прави някаква изчанчена физиономия или си е всмукала устните навътре. Нещо все пак не му се връзва. Вглежда се. В този момент ръката му се насочва към карфицата. Негов ред е да заиграе с червените.

Един звън. Ниският тон вече резонира в движенията и на четиримата над полето с числата. Играта ги завладява, няма измъкване. Чувствам се като малко по-рано, когато бях до реката. Тихата река. От тишината мога да откача, а всички са така вглъбени във въртележката на числата. Дано свършат скоро. Два звука на камбанката, лопатката на Крупието се плъзга. Рундовете нанизват мъниста от кости и заложени късове, обездвижени от гилотината на крупието китки, зъбите на Ябълката, като бял чип лъсва ямката в лявото рамо на Панделката. „Бофтс“, Пъмпкин… Един звук, топчето е укротено от металните ръбове, гърбът на Каскета с формата на кожа за залози виси като на простор в ръката на Крупието. „Пъмпкин, ужасно много те харесвам, сигурно ви е студено, въглените почти изтляха, мога да донеса дърва отвън, мога да го направя стига да искаш“.

Скалпът на Пъмпкин е на върха на купчината залози прибрани от банката, косата ѝ се е спластила от тръпката и темпото на игра, от избилата пот. Един звук на камбанка, втори звук, топчето пее своята механична песен отново и отново. Един звън, втори звън, където са останали очи, зениците им могат да поберат адреналина на света.

Трети звън.

Преместих креслото от другата страна на прозореца и затворих очи. Известно време се любувах на плазмата зад клепачите, напомняше ми восъчната лампа до леглото, когато бях малък. Петната дълго време бяха индигови със зелен планктон, после взеха да се затоплят. Отворих очи, слънцето пръскаше лава по короните на дърветата. Страшна гледка, камината снощи огряваше така косите на Пъмпкин и близкия ѝ профил. Като казах Пъмпкин, нещо се размърда около масата. Панделка се надигна и се пипаше трескаво. Мислех да предложа да потърсим кафе, но тя и така не се държеше сякаш току-що се е събудила. Приведе се до Ябълката и му шибна шамар, беше си цяло отрезвително Панделката. Разтърси Пъмпкин, която беше отлепила в много изчанчена поза.

— Играта е убиец, а!? – викнах им аз от креслото. — Успяхте ли да поспите?

Всички се опипваха, и оглеждаха, и като цяло се държаха налудничаво. Веднъж сънувах как от нищото ми падат няколко зъба, неприятно усещане, хваща те скомина като се сетиш. Донякъде им влизах в положението, но за щастие изобщо не продължи дълго. Хванаха най-краткия път към вратата за верандата. И правилно, изгревите тук не бяха за изпускане.