Шумът на царевицата

– Здрасти, тате! – викна Лора , защото баща ѝ четеше в хола, а това винаги беше придружено от оглушителна музика.

Мъжът кимна без да вдига глава от книгата. „Metallica“ огласяха стаята с нещо непростимо, a приятелите на Лора я чакаха на вратата, докато извади шише вода. Пред блока имаше пейка и децата се събираха там, чоплеха семки и разнищваха тайните на живота, вселената и всичко останало. Беше началото на лятото – онова мързеливо време, когато реката на живота спира за момент и обръща хода си. Поне за петнайсетгодишните хлапета, които държаха света в ръце.

За Лора ваканцията не беше дългоочаквано време. Част от приятелите ѝ оставаха в града, но тя неизменно беше заточвана на село още от малка. Баща ѝ, който се опитваше да я отгледа сам, смяташе, че е добре децата да се учат на труд, и понеже не знаеше как точно да осъществи тези си виждания в града, я пращаше на майка си в едно от най-затънтените места на 50 км от цивилизацията, в която оцеляваше някак с 15-годишна щерка. Единственото, което Лора беше успяла да спазари, беше отсрочка на присъдата на заточеник с две седмици.

– Кога заминаваш? – попита Мая като погледна раздразнения поглед в очите на Лора след разговора с баща ѝ.

– На първи юли.

– Е, имаш малко време, значи. Поне ще те пусне ли да излезеш довечера.

Лора вдигна рамене. Подкара колелото на Мая и направи няколко кръгчета по улицата. Колелото на Мая – това прекрасно колело беше мечта за всички от компанията. Чичото на Мая го беше донесъл някак от Полша – небрандиран BMX (незнайно коя употреба) с лъскава метална рамка. На предната вилка имаше жълт надпис REDLINE. Гумите бяха с жълти бордове, кормилото беше високо и удобно, за разлика от седалката, която беше най-твърдото нещо на света, и освен всичко беше заварена, и височината не можеше да се настройва.

Почти всички имаха велосипеди, но основно Балканчета – макар и с удобни седалки, те не можеха да се сравнят с това екзотично чудо. Лора нямаше колело, защото някой го беше откраднал и баща ѝ категорично отказа да ѝ купи ново, щом не е успяла да опази старото. Тя така и не разбра как би могла да опази колелото си, при условие, че една нощ някой беше разбил гаража и откраднал всичко, което има някаква стойност (без „златната“ Жигула на баща ѝ). А Лора обожаваше да кара. Това беше още една от мъките на заточението ѝ – на село нямаше кой да ѝ даде да кара колело. Понякога се случваше все пак да има някое внуче в селото, но това не гарантираше нито приятна компания, нито колело.

Денят угасна и мъждивата светлина на уличните лампи изгря над улиците. Компанията на Лора и Мая се събра, и като лека, шумна вълна се разля по алеята на градската градина.

Заседнаха на няколко пейки и някой извади кутия цигари Camel.

– Стига бе, от къде ги намери?

– Баща ми имал скривалище за цигари и аз го открих. Не знам от къде ги взема, но има достатъчно, че да не се усети за една кутия. Айде, аз черпя днес.

– Опааааа – извика друго момче и извади от мешката си бутилка Smirnoff (майка му беше лекарка, но у тях алкохолът не беше много на мода).

От някъде се чуваше рефренът на July Morning. Лора дръпна от цигарата с мълчалива тъга.

Сутринта беше слънчева и топла. Лора вдигна раницата и сака и с едно протяжно „Офффффф“, което успя да изрази почти цялата ѝ емоция от заточването на село, се затътри към Жигулата на баща си. По пътя не си размениха и дума, основно защото той не знаеше какво да каже, а тя не искаше да говори.

Влязоха в селото. Още в началото беше центърът – бакалията, кръчмата, кметството и читалището. Спретната малка улица с отклонение вдясно, след малко такова вляво, и после още едно вдясно. И после табелата за край на населеното място. Къщата от детството на баща ѝ се намираше в последната пряка. От там мрежа от малки улички, приличаща на посинели разширени вени на прасеца на старец, се пръсваше към стари изоставени къщи, към полета и гори и към безкрайните градини с царевица, които Лора мразеше. Още от малка ужасът от плашилата, набучени около царевичака, ѝ докарваха кошмари. Защо им трябваше на тия хора да слагат плашила навсякъде? Кой, по дяволите, би искал да яде царевица? Не и Лора!

Струваше ѝ се много по-добра идея да назначат пазач, който да стреля с пушка от време на време, и да плаши гаргите. Или направо да изгорят скапаната царевица!

– Айде добре дошлиии! – викна баба Ленче, когато автомобилът спря.

Къщата беше малка , но приятна, с огромна градина, граничеща с пътека към една от водопойните на селото – ниска чешма с четири каменни корита, предназначена за стадата животни, които се водеха на паша. Беше едно от любимите места на Лора. До чешмата се намираше постройка, в която някога имаше казан за ракия. Цялото село си варяло ракията там, всички си помагали, били задружни, нямало кражби. Друго време, друг свят. Лора имаше бледи спомени как с дядо си е ходила там и в главата ѝ това място беше омотано с магия, аромат на ферментирали сливи и синкав дим от цигарите на мъжете, събрали се да баят на ракията. Казанът отдавна го нямаше. Както и дядо ѝ.

– Здрасти, майко!

– Здрасти, бабче!

Лора нямаше нищо против баба си. Тя не се опитваше да ѝ налага мнението си, не се опитваше да я поучава, не мърмореше. Просто беше надзирателят на изгнанието ѝ. Гледаше си работата, жената, гледаше Лора да има какво да яде, и то в изобилие, и в отговор детето помагаше с каквото можеше.

– Айде, влизайте, де, влизайте да хапнете. Да се видим.

Баба Ленче беше едра жена, усмихната, спокойна, с изправена стойка и вечно забрадена. Лора се замисли, че не е сигурна какъв цвят е косата ѝ. Очите ѝ обаче знаеше – това бяха най-сивите очи на света. Пронизваха въпреки усмивката. Лора беше убедена, че има нещо вещерско у нея. Харесваше я много.

В този момент се чу крясък. Беше някъде отсреща. Както казваха „в другата махала“. Тя се намираше на хълм, къщите се виждаха накацали една над друга и звуците се изливаха право в най-ниската част на селото, където се намираше къщата на баба Ленче. Лора погледна въпросително.

– Даааа – проточи жената. – Това е Тео – синът на леля ти Иванка. Има някакви проблеми с главата и до скоро беше по болници, ама вече си го взеха тука. Понякога се случва да вика. Не е опасен, кротък е, даже плашлив. Ама хората се плашат. Обещала съм ѝ да отидем да ги видим тия дни. Лора потрепера неволно.

След два дни баба Ленче викна момичето.

– Да отидем да видим леля ти Иванка и Тео. Ще се зарадват. У тях не ходят много хора.

– Защо ли? – заяде се Лора.

– Лорче, баба, айде да не ставаш лоша. Не е виновно момчето, че така се е случило. Жив човек е, усеща доброто. Всеки заслужава с добро да го погледнеш.

Когато стигнаха до къщата на леля Иванка, Лора беше напрегната. Усещаше, че трепери, пред очите ѝ всичко се размазваше, едва чуваше хората, които говореха около нея.

– Заповядайте, влизайте – каза леля Иванка. – Много се радвам, че дойдохте!

– Ааа, благодаря, Ванче.

В стаята беше сумрачно и миришеше на картофена яхния. Мебелите бяха вехти, килимите – протъркани, стените и тавана бяха опушени. На един стол до прозореца седеше млад мъж – около двайсет и пет годишен. Беше облечен в сив панталон и кафява жилетка. Косата му – черна и остра, стърчеше във всички посоки. Орловият нос засенчваше всички останали черти на лицето му, освен режещия зелен поглед.

– Добър ден – поздрави неуверено Лора. – Аз съм Лора. Баба Ленче и леля Иванка се бяха заговорили в коридора.

– Аз съм Тео – гласът му беше хриптящ, някак пресипнал, говореше на пресекулки.

Лора направи неубедителен опит за усмивка. Не знаеше какво друго да каже. Когато беше нервна, тя обикновено не спираше да говори. Сега мислеше, че няма голям смисъл. Не беше сигурна до колко Тео осъзнава света около себе си.

– Харесва ли ти тук? – попита тя.

– Харесва ми да карам колело – отговори момчето и Лора остана изумена, че той може да кара колело.

– Наистина? И аз обожавам да карам. Бих си продала душата да имам едно тук.

В това време жените влязоха в стаята. Тео погледна Лора и очите му се разшириха. Започна да диша учестено.

– Ъъъъ…бабо…аз май ще поизляза – каза Лора и изхвърча навън. От къщата се чу писъкът на момчето. След малко излезе и баба ѝ.

– Не беше много любезна. Но и Тео май нещо се разстрои. Предполагам не е бил от добрите му дни.

Тръгнаха обратно. Повече не споменаха за това.

Времето минаваше бавно, дните се влачеха и мазно преливаха от един в друг. Лора помагаше в домакинството, понякога в градината, разхождаше се по селото, пазаруваше и активно скучаеше.

Един смръщен сив ден, на връщане от разходка, някъде по лабиринта от улички, Лора закова на място. Пред нея, подпрян на порутената стена на изоставена къща, стоеше велосипед. Не, не просто велосипед. Това беше най-прекрасният екземпляр от всички велосипеди, излизали някога от завод. Беше матовочерен, с удобна мека седалка, с извито кормило и широки гуми, предназначени точно за този разкалян каменист терен, където дори асфалтът можеше спокойно да мине за офроуд. Нямаше марка или надпис, а само сребристо число на рамката – 1096. Едва се забелязваше. Момичето се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Нямаше и признаци на живот в околните къщи. Лора беше попаднала на призрачна улица. Мисълта я удари като мълния и се провря през гръбнака към всяка част от тялото ѝ. Тя трябваше да кара това колело. Бавно, като хищник, дебнещ плячката си, момичето се приближи до велосипеда. Огледа се през рамо, изчака една минута и посегна към чудото. Из селото се чу крясъкът на Тео.

Следващите два часа минаха неусетно. Лора се стараеше да избира затънтени места, да не кара по центъра или по по-оживените улички, макар в този мокър, сив ден да нямаше хора навън. Започна да се смрачава и момичето с нежелание върна колелото там, където го беше намерила. Остави го, както си беше, и се прибра. През нощта не можа да спи. Надяваше се утрешния ден да я зарадва отново с лошо време, за да може любопитните погледа да си стоят вкъщи. Вярваше, че велосипедът ще е все още на мястото си и ще я чака. Сутринта обаче блесна обляна в слънце и хората от рано започнаха да бродят всеки по задачите си. Това не спря Лора.

– Бабо, отивам да се разходя!

Баба Ленче я погледна с тия сиви очи и момичето замръзна.

– Лора, няма да те спирам, но да внимаваш! Има неща, от които по-добре да стоиш настрана.

– Знам, бабче! Нищо лошо не правя, не се притеснявай!

– Не се съмнявам в теб, дете. Само се пази.

– Добре – усмихна се Лора и хукна навън.

Колелото я чакаше на същото място, както и вчера. Тя отново се огледа.

– Ехо! – викна момичето.

Този път искаше да е сигурна, че наистина няма никой. Нямаше. Никой не отговори. Стената беше все така порутена, къщите все така пусти. На нея все пак ѝ се струваше, че някой я наблюдава. Тя сви рамене и грабна колелото. Не мислеше. Караше към гората, оттам зави по калните все още пътеки, по поляните, и стигна до нивите с царевица. Сега тя не се страхуваше от плашилата. Високите стебла я викаха да пробва да се измъкне от лабиринта им и тя нямаше съмнение, че ще успее. Беше недосегаема, беше силна. Нямаше и капка страх.

Напротив – дори лекият вятър я побутваше към царевицата. Нямаше и следа от онзи леден ужас. Лора присви очи, нежно положи велосипеда на земята и се гмурна в режещите листа. Гласът в главата ѝ спокойно я убеждаваше, че няма какво лошо да се случи. След няколко минути обаче осъзна, че няма идея какво прави. Нямаше никаква представа и защо. Спря. В ума ѝ настана тишина. Натежала, зловеща тишина. Студена струйка плъзна по гръбнака ѝ и старият страх от плашила я заля. Тази цунами вълна предизвика паника, която избухна като запален фитил. Лора хукна без посока. Дишаше учестено, потеше се, спъваше се, но се ужасяваше от мисълта да спре. Тичаше с всичка сила, а режещите листа я шибаха където намерят гола плът, сякаш се опитваха да я хванат в капана си. Главата ѝ щеше да се пръсне от болка. Гласът вътре крещеше „Излез! Трябва да излезеш сега! СЕГА!!!“. Осъзна, че вероятно се върти в кръг. Опита се да се върне обратно, но царевицата беше по-висока от нея, сякаш се сгъстяваше и ставаше все по-плътна и непроходима. Момичето нямаше идея къде се намира. Ужасът я завладя напълно. В този миг тя го съзря пред себе си. Плашилото. Не беше на кол. Не висеше безжизнено. Стоеше. Изправено. Със сянка по-тъмна от самия здрач, макар да беше немислимо да хвърля сянка в този адски лабиринт. Хърбаво, настръхнало срещу нея, плашилото направи почти незабележим жест – леко килна главата си встрани. И тогава тръгна към нея. Лора изкрещя. Писъкът се разкъса в гърлото ѝ – въздухът сякаш се опита да го погълне. Плашилото препречи пътя ѝ. Момичето не можеше да различи лице, това беше само усещане за смърт в човешка форма. Някой, който искаше да я убие. Може би да я изкорми или да отреже главата ѝ. Всички забранени хорър книги, които беше чела тайно, се сляха в едно пред очите ѝ. Ушите ѝ пищяха, сърцето ѝ блъскаше, виждаше кървави петна навсякъде пред себе си. Усещаше острието, което ей сега ще се забие в корема ѝ. Клекна бързо, без да мисли, и хвана голям камък. Замахна и удари. Плашилото падна на земята, а тя продължи да удря, пак и пак. Не спря. Докато всичко се оплиска в червената кръв на преследвача, който беше станал жертва. Лора рухна на земята. Искаше ѝ се тя да е мъртва. Но не беше. Трябваха ѝ няколко минути да се съвземе. Паниката беше отстъпила място на умората. Тя се огледа. Въпреки, че не искаше, погледът ѝ спря на тялото. Пред нея имаше труп на млад мъж в сив панталон и кафява жилетка. Да, при толкова кръв със сигурност това беше труп. Не знаеше колко време е минало. Пое дъх и се запромушва през царевицата.

Излезе от лабиринта, дори не се замисли как го направи, и се огледа за колелото. Там си беше, както го беше оставила. Грабна го и захвърча право към водопоя. Изми се колкото можа, поне да не е очевидно колко кръв има по нея. Не можеше да разсъждава. Все още едва дишаше. Искаше да крещи. Смрачаваше се. Рядко се случваше да я няма цял ден. Баба ѝ вероятно се е притеснила. Покри колелото с клони и се прибра тихо, преоблече се бързо и излезе.

– Бабоо – викна момичето.

– Тук съм – отговори баба Ленче от градината. – Всичко наред ли е? Сигурно си умряла от глад.

– Да, доста съм гладна.

На вечеря баба ѝ я гледаше сериозно, но нищо не каза. Детето беше бледо и трепереше, но възрастната жена мълчеше и само ѝ пожела лека нощ.

През нощта Лора заспиваше за малко и се стряскаше от кошмари с плашила, обляни в кръв. Това ѝ се струваше нереално. Не можеше да повярва, че наистина се бе случило. Реши, че е само въображение, че се е уплашила от плашило. Но тези кървави петна нямаха обяснение. На сутринта закуската я чакаше на масата, баба ѝ беше излязла. По обяд жената се прибра.

– Тео е изчезнал. Синът на леля ти Иванка – с равен глас съобщи тя.

Лора потрепера. Не, не можеше да е истина. Той няма как да е бил там. Нали не е добре. Никой няма да го пусне да излезе сам.

– Знаеш ли, той не беше толкова болен. Или поне не постоянно. Понякога си беше съвсем наред – каза баба Ленче, сякаш чула какво мисли внучка ѝ.

– Бабо… – започна момичето.

– Нахрани се, Лора! Баща ти ще дойде да те вземе довечера.

– Толкова рано? Има още три седмици до края на ваканцията! Детето се замисли за момент, после добави притеснено:

– Не, че не се радвам, че ще се прибера. Но и при теб ми е хубаво – думите трудно излизаха от устата ѝ.

Баба Ленче излезе. Лора още не беше сигурна какво се случва. Стана и тръгна към водопоя. Трябваше да види дали колелото е там. Там си беше. Момичето го изми и бавно го закара до стената, където го беше намерила. Присви очи. Числото на рамката, което отрази в лъскавата си повърхност лъчите, беше 1095. Глупости! Беше объркала, когато го видя първия път. Със сигурност!

– Хайде, асансьорът дойде. Лораааа!

Дани бутна леко момичето по ръката и тя се сепна.

– Къде се отнесе? – попита младежът, докато влизаха в асансьора.

– Видя ли колелото?

– Какво колело?

– Черното, с широките гуми до вратата на входа.

– Лора, нямаше колело до входа.

– Сигурен ли си?

– Разбира се. Това ми е животът, щях да забележа черно колело с широки гуми. Не мислиш ли?

– Може да не си обърнал внимание. Там беше – настоя момичето.

– Окей – каза младежът и натисна копчето на асансьора за партера.

– Какво правиш?

– Слизаме да видим, ти какво мислиш?

Лора потрепери. Не искаше да вижда. Не знаеше дали иска да го има или да го няма това колело. Онова се случи преди три години и тя някак беше успяла да го избута от съзнанието си. До сега. Не беше стъпвала на село за повече от един ден. Понякога сънуваше кошмари, но съзнателно не мислеше за това.

Асансьорът спря.

– Хайде, де!

От асансьора до вратата на входа имаше едно стълбище. До вратата беше подпряно черно колело. Не беше даже заключено.

– Да бееееее! Как може да не съм го видял? Лора настръхна, когато Дани посегна към него.

– Не! – изпищя тя. – Не го пипай! Дани я погледна стреснато.

– Какво ти става, бе Лора?

– Моля те да се качваме нагоре, ето има колело, аз съм права, както винаги, давай да ходим, че много закъсняхме.

Дани тръгна нагоре с тежка въздишка. Лора хвърли последен поглед на колелото и сребърните цифри на рамката, и затисна уста с ръката си, за да не изпищи. 0001.

Асансьорът тропаше тежко и надрасканата ламперия се тресеше зловещо. Спя със скърцане на шестия етаж. Дани натисна бутона на звънеца и врата се отвори почти веднага – шумна компания и музика ги посрещнаха щастливо.

– Ееееее, айде беее! За малко да изпуснете купона!

– Айде вееееее! Утре е деняяяяяяяя, ше ги смачкамееее!

Лора пребледня. Седна на шкафчето за обувки в коридора и затвори очи. Това не се случва! Беше съвсем забравила за състезанието с колелета в гората, което бяха организирали Дани – момчето с което тя излизаше вече повече от година, и неговите приятели, луди на тема велосипеди. Бяха компания от десетина човека, доста близки още от детските си години.

Лора обичаше Дани повече от всичко и обмисляха да живеят заедно след като завършат училище. Всичко ще бъде наред, мислеше тя. Това не се случва наистина!

Вечерта премина неусетно, купонът беше супер, но Лора беше на нокти през цялото време.

– Какво ти е? – попита Дани когато си тръгнаха. – Цяла вечер все едно не беше с нас.

– Не искам да ходиш утре.

– Какво? Как така не искаш да ходя? Какво става?

– Има нещо, което не съм ти казвала – прошепна момичето и с мъка му разказа за онова лято на село.

– И ми казваш чак сега? Че си убила човек? И някакво призрачно колело те преследва? Ти сериозно ли?

– Това не е нещо, което искам да си спомням. Дори не съм сигурна какво се случи. Не знам дали са намерили труп. Нямам обяснение за нищо. Просто не искам да ходиш утре.

Дани спря на тротоара. Почти бяха стигнали до входа на момичето.

– Виж, имам нужда да помисля малко.

– Какво ми казваш, Дани?

– Че в момента не мога да мисля и не искам да говоря. Не се притеснявай за мен. Ако искаш ела утре, разбира се. Чао.

И момчето тръгна в другата посока.

Никой не разбра какво се обърка. Дани сякаш не видя дървото пред себе си. Ударът беше жесток. Вратът му се супи и всичко свърши за миг. Някой беше тръгнал с колело да викне помощ от града. Всички се въртяха безпомощно, нямаше какво да се направи. Лора крещеше и цялата трепереше. Беше заровила ръце в пръстта до тялото и не осъзнаваше нищо.

Спомените се сляха със събитията от днешния ден, не знаеше дали вижда кръв, дали това пред нея не е плашило, дали не се намира в царевицата. След време пристигна линейка. Лора все още седеше на колене, свита до тялото, и се тресеше. Някой я хвана и я изправи. Някой говореше.

– Хайде оставете я вече – каза момче от групата. – Тя има нужда от почивка.

Лора се събуди в стаята си. В първия момент не можа да осъзнае какво се беше случило. Истина ли беше всичко? Не, няма как! Погледна календара – 24 август. Преди точно три години тя отново се събуди в стаята си. Отново се питаше дали това не е само кошмар. Трябваше да се махне. Облече се бавно. Всичко в тялото ѝ я болеше, сякаш тя се беше блъснала в проклетото дърво.

– Тате, излизам – викна тя.

Телефонът иззвъня в същия момент. Лора погледна към апарата. Звънът се повтори и момичето бавно вдигна слушалката.

– Ало?

Отсреща ѝ отговори мълчание. Имаше някакъв шум. Като от листа…на царевица.

– Ало! – повтори раздразнено Лора.

И в този момент чу писъка – оня вик, който никога нямаше да забрави. Оня вик на Тео, който беше чула преди три години на село. Момичето изпусна слушалката и изпищя. Всичката кръв от тялото ѝ сякаш се изпари. В главата си чуваше шумоленето на царевичните листа.

Усещаше миризмата на скапаната царевица. Чувстваше по кожата си лепкавата кръв на Тео. Започна да трепери като от треска. В това време от спалнята излезе баща ѝ.

– Какво става, бе, майка му стара?

Лора го погледна с ококорени очи. Нямаше как да му каже какво става.

– Ще звъниш ли на някого?

– Не. Телефонът звъня и аз вдигнах.

– Кога звъня?

– Преди минута.

– Не е звънял, нали щях да го чуя. Чух те като викна, че излизаш. Рано е за погребението. Искаш ли да поговорим?

– Не.

Бащата на Лора не беше настоятелен. Той вярваше, че ако някой иска нещо да каже никой не може да го спре и обратно – ако някой не иска да говори, няма смисъл да се настоява. Лора беше на 18. Какво повече можеше той да направи за нея?

Момичето излезе и тръгна на посоки през града. Не знаеше къде отива. Не знаеше дали е редно да ходи на погребението, макар че никой дори не подозираше нейните страхове.

Напротив – всички ѝ съчувстваха както на семейството на Дани. Но тя знаеше, че е виновна. Обикаля така часове и накрая отиде на гробището. Погребението беше приключило, но все още имаше хора. Лора се приближи. Не знаеше какво да прави. Поседя малко на една алея и усети, че някой я наблюдава. Огледа се и видя мъж на около 25 години с черна стърчаща коса, орлов нос, хърбав, облечен в сив панталон и кафява жилетка. Очите му я пронизаха със зелен блясък. Тео! Няма как! Не е възможно! Лора се обърна и се затича към изхода. Около алеите имаше храсти, които я брулеха безжалостно, раздираха всеки сантиметър плът, който можеха да докопат. Главата ѝ бучеше като бясно море. Дъхът отдавна не ѝ стигаше. Тича през целия път до вкъщи. А там се затвори в стаята си, сви се на леглото и заплака. Нямаше изход от ситуацията. Осъзна, че решението да покара едно скапано колело преди три години сега съсипваше целия ѝ живот. Тя не можеше да контролира нищо, нещата просто се случваха.

Лора стана от леглото.

– Тате, искам да замина!

– Къде ще заминаваш? Училище почваш след десетина дни. Последна година си, стегни се, пък после заминавай, като искаш.

Нямаше какво да му обяснява. Остави нещата така. Реши, че ще стои далеч от другите, за да предпази до колкото може приятелите си. Няма какво толкова да се случи. Дали наистина вижда Тео? Няма как той да е жив. А и да е жив – няма никакъв шанс да е тук наистина. Не вярваше и в призраци, така че всичко трябваше да е ясно – инциденти се случват, мъжът на гробището може би не е изглеждал така, а нейното подсъзнание е преиначило всичко. Тя се успокои малко. Скръбта ѝ за Дани нямаше граници. Тя се затвори в себе си и според всички това беше нормално, макар и неправилно.

Лора вървеше към училище пеш. Това беше времето, в което, въпреки, че много ѝ се спеше, целият останал свят спираше да съществува, а тя беше будна в нейна спокойна реалност.

Избираше малките улици, минаваше през градини и възможно най-безлюдни места. За първия месец на момичето ѝ се стори, че видя Тео четири пъти. Винаги беше някъде далече и стоеше на едно място. Кръвта ѝ замръзваше. Шумът на царевица, мирисът на кръв, лепкавото усещане по кожата – всичко беше толкова нетърпимо, че ако се замислеше за това със сигурност щеше да се побърка. Затова тя продължи да се успокоява – това е само игра на съзнанието.

Един ден обаче закъсня за училище. Близо до сградата имаше тъмен двор, който беше от любимите преки пътища на момичето. Тя бързаше, беше мрачно утро, макар и да не беше тъмно. Лора излезе от завоя и едва не се блъсна в него – мъж около двайсет и пет, сиви панталони, кафява жилетка, орлов нос, остра черна коса и режещ зелен поглед. Момичето замръзна на място. Тръпките се сляха с потта, която започна да се стича по врата, по гръбнака, по цялото ѝ тяло. Усещането беше като да я пръска кръв. Ледена, режеща кръв. Усети как косата ѝ настръхна. Устните ѝ изстинаха и хиляди игли се забиваха в тялото ѝ. В този момент той отвори уста и тя чу хриптящите му думи:

– Лорааа, какво правиш? Главата ме боли!

Момичето не можеше да помръдне, а мъжът само се обърна и тръгна по улицата. Тя постоя така за момент. Впрегна всичките си усилия да си внуши, че това е само в главата ѝ. Че напрежението си играе с ума ѝ. Не беше сигурна, че успя.

На следващия ден Лора мина по главната улица, но в огледалото в коридора на училището Тео я чакаше. Лора стреснато се обърна назад. Нямаше никой зад нея. Той беше само в огледалото. Дори отражението не беше солидно, а съвсем прозрачно. Тръпките по кожата на Лора вече ѝ докарваха физическа болка. Същата като от царевичните листа, режещи плътта ѝ. В главата ѝ се чуваше само писъкът, който я оглушаваше. И шумът.

След няколко дни, докато беше в тоалетната в училище, ѝ се стори, че някой стои зад нея. Обърна се рязко, но нямаше никой там. Тогава чу шумът на царевицата отново. И гласа му:

„Боли ме главата…Много ме боли…Защо ме удряш, Лора?“. Усети как сърцето ѝ спря за момент. После с един мощен удар почти я събори на земята. Тялото ѝ вече отказваше да се подчинява на ума ѝ.

Момичето се превърна цялата в нерви. С ужас излизаше от вкъщи, защото навсякъде я преследваше той. Случваше се да плаче и пищи по улиците, въпреки нечовешките усилия, които си налагаше да не го прави.

Дойде зимната ваканция и Лора категорично отказваше да излезе от дома си. Една нощ момичето се събуди от поредния кошмар. Стори ѝ се, че чува стъпки. Те се приближаваха. Усети как нещо тежко се наведе. Сякаш някой седна до нея на леглото. Пружината изскърца. Шумът на царевичните листа. Ароматът на картофена яхния. Свистенето на вятъра в ушите ѝ, докато караше проклетото колело. Едва сега Лора се сети за писъците в царевицата.

Нечовешките крясъци, които няма как никой да не е чул, докато тя удряше пак и пак, докато кръвта се плискаше по нея, докато Тео … умираше? Няма как да се е случило и никой да не е разбрал. Значи не се беше случило. Мозъкът ѝ работеше на бесни обороти, логика и евентуалности хвърчаха пред очите ѝ до пълно прегряване. Не може всичко това да е истина. Няма логика никой да не е чул как крещеше докато… Беше ли там наистина? Тео. Всичко в нея се сви – кръвта ѝ спря да тече, защото вените ѝ вече бяха толкова тесни и замръзнали, че нямаше начин. Сърцето ѝ блъскаше сякаш по един път в минута с такава сила, като че ли опитваше да разкъса гърдите ѝ и да избяга от нея. Ледени игли не просто се забиваха в тялото ѝ, а го разкъсваха на пихтиести парчета. Само сълзите се изливаха, но тя вече не усещаше.

– Искаш ли да покараме колело, Лора?

Момичето послушно се надигна, облече се бавно и излезе тихо. До вратата на входа я очакваше черното колело. Лора се качи. Бавно. Не знаеше колко време е карала, нито къде е, но мислите ѝ и без това вече ги нямаше никакви. По изгрев се озова на някаква пътека извън града. Не ѝ беше позната. Виждаше само, че отстрани има пропаст. Обърна колелото и започна да кара обратно. След около стотина метра спря. Завъртя колелото към пропастта, завъртя и педалите. Вятърът свистеше в ушите ѝ, тя виждаше Тео с периферния си поглед.

Той крещеше, но Лора вече не чуваше нито писъци, нито шумът на царевицата. Тя полетя. А снегът полека започна да пада.