Симфонията

Слънчевият лъч се прокрадваше свенливо през зацапания прозорец. Макар и голям, светлината в стаята мъждукаше, опитвайки се да пробие през слоевете прах и мръсотия.

В малката стая имаше само един стол и триножник. Пространството беше изпълнено с множество картини.

В центъра на стаята, на трикракото столче стоеше млада жена с изцапана от бои престилка, чийто натурален цвят беше безвъзвратно загубен. Лицето на момичето беше застинало, а мимиката изразяваше дълбоко съзерцание в пространството. Главата и беше наклонена леко в ляво сякаш се вслушваше в невидим звук. Устата – отворена, в готовност да репликира невидимият си събеседник.

А очите бяха приковани … в нищото.

Самотата на жената се компенсираше от множеството картини изпълващи стаята, която всъщност беше ателие, а младата дама очевидно художник…

1. Легато

Впечатление правеха картините в десният ъгъл на стаята. Платната бяха изпълнени със всички свежи цветове – жълто, оранжево, охра, рубинено червено, светло зелено, небесно синьо, бебешко розово и всички останали меки багри, които придават на живота онази пухкавост, която обгръща щастливите хора. Цветовете плавно се преливаха един в друг като взаимно се допълваха, а краят винаги се оказваше началото на следващата идея. Тази мекота излъчваща се от картините изразяваше не само душевното състояние на твореца, но и изпълваше с успокоение и вътрешен мир всеки докоснал се до изкуството му. Съзерцанието на творбите “издига” гледащия до нирвана и поглед отвъд видимото щастие и приемане на света в неговата цялост…

Художничката чрез рисуването вдъхваше живот в картините си. Отличаваха се с ярки цветове, съчетани с онази пастелност на мекотата. И всичко това се синхронизираше по свой уникален, неповторим начин и влизаха в симбиоза помежду си.

2. Двуглас

Младата дама и погледът и “говореха”, че не е сама в стаята. Изглеждаше, че очите и се взират в нищото, но сякаш тя виждаше нещо/ някой в стаята и не само това. Устните и започнаха да се движат, мимиката на лицето изразяваше внимание и опит да чуе събеседника/ събеседниците.

Неочаквано започна да крещи, да вика, да хвърля предмети по посока на невидимото в ателието. Четки, бои, триножника, платна – всичко полетя към стената срещу нея. Виковете и огласяха стаята.

Вратата се отвори и мъж на около 30 години, облечен в спортен екип влетя в ателието. Той погледна жената и я прегърна.

– На кой крещеше, скъпа? Кой те ядоса и на кой викаше ?

– На Той – изхлипа тя. – Вече прекали. До сега изпълнявах всичките му капризи, но вече мина всякакви граници. – художничката избърза сълзите си с ръка.

– Но тук няма никой – промълви мъжът. – Само аз и ти сме…

– Не е вярно – не виждаш ли, че Той е още тук и ни се присмива ехидно? Не виждаш ли, че ни се подиграва и се смее вече с глас? Нима не го чуваш? Глух ли си?

– Скъпа, в стаята сме само аз и ти. Никой друг не е влизал или излизал не само от ателието, но и от апартамента ни …

– Ти си с него! Вие сте тандем! Как можа да ме изоставиш и да преминеш на негова страна! Как можа! – ридаеше младата дама.

3. Кресчендо

Забеляза се малка промяна в поведението на жената. Тя все по ожесточено рисуваше, а платната постепенно се изпълваха с нюанси от червената гама. От време на време се дочуваше приглушеният и глас като отговор на невидимия събеседник.

Изведнъж младата дама взе острият нож наблизо и внимателно с острието направи дълъг тънък разрез на лявата си ръка в областта на китката. Направи го по дължина и по протежение на една вена, която изпъкваше над останалите. С движение издаващо нетърпение потопи тънка четка в бликналата кръв. Докосна платното и направи няколко щриха. Яркочервеното бързо взе да потъмнява. А жената се усмихна и кимна в съгласие на празната стая.

Момичето с усърдие рисуваше, а картините и придобиваха неповторимо очарование в червеният спектър. Някак неусетно червеният цвят – този от кръвта и започна да доминира над всички останали. Но творбите заживяха – заедно с нея те пристъпваха първоначално неуверено, но с времето все по отчетливо в своя нов свят – светът на рубиненото до керемиденото, пулсиращ с пулса на живота – понякога в забързан ритъм, друг път потънал в забвение или скачащ в екстрасистолите, съпътстващи изненадата или страха.

Жената обгърна главата с ръцете си и извика. Взе игла и прободе кубиталната си вена – онази в свивката на лакътя и не след дълго топлата течност потече по системата в малкото бурканче на другият край. Напълни една трета от него. Внимателно извади иглата, дезинфекцира мястото и залепи лепенка. Лицето и изразяваше задоволство. Може би от споходилата я идея.

Отново започна да рисува трескаво, като редуваше прясна кръв от поредния разрез на ръката и от бурканчето. Текстурата на венозната кръв в него и позволи да създаде картина в обем. Усмихната прокара дясната си ръка през косата и подскочи с радостен вик. Поведението и определено показваше задоволство от споходилата я идея да рисува в три де формат, същевременно влагайки личен почерк във всяка картина.

Прегърна творението си и затанцува с него. Страстно танго и дивашки, неконтролиран танц в едно. Тандемът – човек/ картина се въртеше бясно из ателието като описваше спирала, скъсявайки се към центъра на помещението. Жената се смееше със звънък глас.

Изведнъж спря – загледа се празното пространство пред нея, усмихна се и поклати в съгласие глава.

Извика “Янко, ела!” и зачака нетърпеливо като потропваше нервно с крак. В дясната и ръка проблясваше острият нож, с който така прецизно режеше вените си.

Не след дълго младият мъж влезе в стаята. Приближи се до жената и се опита да я прегърне. Но се оказа неподготвен за онова, което последва…

Младата дама с отривисто движение преряза гърлото му между двете сънни артерии. Бликналата кръв я обля, но вместо да се смути художничката държеше мъжът с две ръце, а струята обливаше главата и тялото и като душ. Когато се измори, жената положи внимателно бездиханното тяло на пода. Взе отново ножа и започна да транжира онова, което бе останало от младежа… Движенията станаха бързи като темпото се ускоряваше, предизвикваше усещане за напрежение, а емоцията изписана на лицето и достигна своя връх – разширени зеници, широка усмивка, наклонена назад глава и стон като при оргазъм …

Взе в ръцете отделената кожа от месото и започна да я изпъва и приглажда. Остави я настрана и пое един от най-важните органи в човешкото тяло – сърцето. Пръстите и потънаха – текстурата му все още беше мека. Потече кръв, което не смути, а напротив насърчи твореца в нея. За момент остави органа на пода. Върна се към изпънатата човешка кожа. Припряно взе игла и канап и започна да съединява отделните парчета човешка тъкан, оформяйки ….. платно. Постави го на триножника и започна да твори. Направи нов разрез на лявата си ръка. Топеше тънката четка в кръвта си и нанасяше щрих след щрих. Потопи и дебела четка във все още течната кръв на трупа и подсили картината, която на този етап представляваше загадка за страничния наблюдател. Взе бурканчето със съсирена кръв и подсили невидимата идея. Действията и бяха сигурни. Точността, с която действаше определено изразяваше яснота на мисълта. Жената знаеше точно какво иска и го претворяваше в изкуство.

Пое отново сърцето, разряза го на две и положи едната половина в центъра на платното от кожа. За лепило използва съсирващата се вече кръв на мъжа. Аранжира картината с част от тънките черва и апендиксът. Белите дробове заеха двата и противоположни ъгъла. Черният дроб постави близо до сърцето – може би като най-големият кръвотворен орган да си партнира с така важният мускул в човешкото тяло.

Младата жена взе чук и длето и с нетърпение започна трепанация. Макар и с големи усилия черепът се поддаде. Художничката пое с ръце мозъкът. Кашавата консистенция и позволи да напръска творението си. Сивкаво-белият цвят придаваше сюрреалистична мекота на композицията.

Момичето отстъпи крачка назад, взе трион и с неприкрит хъс отрязваше части от костите, от които направи рамка на платното.

Лицето и беше изпълнено със задоволство. Прекара опакото на ръката си през челото и въздъхна с облекчение. Погледна празното пространство пред себе си и се усмихна. Мимиките сякаш изразяваха въпроса – “Справих се, нали?”.

Приближи се до картината и я прегърна.

4. Дисонанс

В ателието влетяха хора с униформи и бели престилки. Това, което завариха ти ръзтърси – някои от тях започнаха да повръщат, други да закриват очите си с ръце, на трети лицата им почервеняха, а зениците разшириха.

В центъра на помещението имаше останки от човек. Трудно беше да се определи полът, начинът на убийство и времето на смъртта. Но това, което привлече вниманието им беше млада жена прегърнала голяма картина. Така здраво се беше прилепила за нея, че петима униформени полицаи трудно я отделиха. И пред тях се разкри чудовищно творение – човешка кръв, в различна степен на съсирване, платно от бледорозова кожа, части от човешки органи и рамка от бедрени и лакътни кости.

Целият под, стени, триножник и всичко наоколо беше обляно с кръв. Трима души с бели престилки се приближиха до повалената на земята жена и с обиграно движение поставиха в рамото и спринцовка, изпълнена с гъста течност.

Младата дама се отпусна. Появи се носилка и момичето беше изведено от стаята.

5. Пауза

След интензивно движение от униформени и костюмирани лица, стотици направени снимки, изземване на предмети, различни доказателства – стаята се изпълни с хора облечени в бели гащеризони. Те щателно изчистиха пространството и му дадоха неутрален бял цвят.

Дълго време никой не влизаше в ателието. Тишината трайно се установи и превзе мястото…

Наблюдателят не бързаше. От опит знаеше, че търпението му щеше да му се отблагодари щедро.

А през това време той сътворяваше своята екзенциална творба, разкриваща човешката природа, същност, страхове и мечти. И влиянието на тази творба върху хората. Това беше апотеоз, възхвала, величие, триумф на Злото над всичко и всички. Лайтмотивът в нея беше стремежа на хората към развитие, вроденото им любопитство, потребността им от признание и дълбоко вкорененото животинско в тях. Нестихващата борба между Азът/ СвръхАзът и То и продиктуваното от нея широко поле за изява на първичното и неподправено Зло.

6. Кавърверсия

Наблюдателят излезе от дрямката, последваща творческото му вдъхновение. Вниманието му беше привлечено от жена на видимо преклонна възраст- бели коси, прибрани в кок, широко, семпло облекло, държаща по един куфар в двете си ръце. Стаята беше изпълнена със стари вехти мебели, сякаш от преди век. Тя бавно разопакова багажа си. С внимание постави керамични фигурки по скрина и старите лавици. Сложи пантофите и се отпусна на дивана. Притвори очи.

Наблюдателят се усмихна. Натисна едно копче и творбата му изпълни пространството. Зачака… Жената в зряла възраст отвори очи и се огледа.

А не след дълго лицето и застина. Мимиката и изразяваше дълбоко съзерцание в пространството. Главата и се наклони леко в ляво сякаш се заслуша в невидим звук. Устата се отвори, в готовност да репликира невидимият си събеседник.

А очите бяха приковани … в нищото…

Наблюдателят не чака дълго. Много скоро помежду им се изгради връзка, както с младата жена преди нея. Същите автоматизирани движения, безропотно следване и жажда за одобрение. Но различното тук беше опита и зрелостта на новият субект. Това от една страна внасяше нови акорди в симфонията, запазвайки лайтмотива, но от друга резултатът се оказа елементарна кавърверсия. А това беше далеч от стремежа на Наблюдателя за триумфа на Злото!

7. Космическа симфония

След множество субекти, мелодии и композиции Наблюдателят откри перфектната комбинация от звуци, която гарантираше не просто разпространението на автентичното и неподправено Зло, а вклиняването му сред човешката раса на третата планета от малката Слънчева система в периферията на Млечния път и самоунищожението и. И не само това – Наблюдателят със задоволство чакаше да се наслади на последните акорди на симфонията. С тях щеше да се предизвика експлозия от полифонични звуци, която да даде мощен тласък и енергия, да предизвика създаването на червееви дупки и така Злото да напусне пределите на Вселената…