Свежа кръв

Там под руините на старинен замък в дълбокото потънало в прах и паяжини подземие се спотайваше каменен саркофаг. Безформените изградени от камък стени оцветени в тъмно синьо потъваха в гъстия мрак. Тук не влизаше никаква дневна светлина. Само през нощите, когато имаше пълнолуние бледи лъчи от кръглоликата луна проникваха през една едва забележима пукнатина, погалваха капака на саркофага, който се раздвижваше, плъзваше се леко на една страна и се появяваше… вампир. Хората не биха повярвали на това, но беше истина.

Тази вечер сенките избледняха. Саркофагът се отвори с трясък. Мъжът, който лежеше на дъното се раздвижи. Очите му се отвориха. Размътеният му поглед се фокусира в една точка на тавана, където си играеше лунен лъч докоснал челото му. Трябваше му няколко минути за да се ориентира в обстановката. Скованите му движения му попречиха да стане веднага. Седна и се огледа. Идеално виждаше в тъмното. Изправи се. Беше облечен в безупречен черен костюм с бяла риза с папийонка. Прекрачи страничната стена на саркофага. Лунният лъч докосна лачените му обувки, проблеснали за миг в тъмнината. Той знаеше. Той можеше. Тръгна без да се колебае. Премина през лабиринт от много коридори и зали, докато излезе навън под откритото небе покрито с безброй звезди. Сиянието на кръглата луна го ободри. Разпери ръце. Прошепна нещо неразбираемо и полетя над короните на дърветата, над гъстата гора. Следата от свежа кръв, която подуши го отведе в средата на дълъг мост. Там опряла ръце на перилото загледана в буйните води на реката стоеше тийнейджърка. Мъжът се приземи леко до нея. Отчаянието ѝ го перна в лицето. Колко подходяща беше тя за него.

-Какво си намислила?- идеално подредените му зъби блеснаха осветени от близката лампа.

-Нищо!- момичето го погледна уплашено- Мислих, че съм сама! Не ме доближавай!

– Погледни ме! Аз се казвам Гордън!

-Остави ме сама!

-Не, няма! Аз съм ти приятел!

– Ти си стар! Не може да си ми приятел!

-Ще те утеша!

-Не можеш! Той, не ме обича!- сълзите ѝ се появиха задържаха се за миг по дългите ѝ ресници и рукнаха изведнъж. –Искам да умра!

-Аз ще ти помогна!- той се озъби двата му кучешки зъба се удължиха.

Мъжът се доближи до нея. Прегърна я. Тя му се довери. Зарови лице в бялата му риза. Той се наведе и нежно захапа изпъкналата пулсираща вена на врата ѝ. Внимателно заби острите вампирски зъби и засмука свежата кръв от младото ѝ тяло. Тя изпита странно удоволствие. Постепенно краката ѝ омекнаха. Ръцете ѝ се залюляха. Главата ѝ клюмна на една страна. Той преглътна последната капка кръв от мъртвото момиче. Вампирските му зъби се прибраха. Огледа се. Нямаше жива душа наоколо. Вдигна безжизненото тяло. Преметна го през перилото. За миг го задържа във въздуха. Пусна го. Тялото полетя надолу. Удари се в мътните води на реката. Потъна. Водата изригна, като фонтан. Утихна. Заличи следите. Мъжът се изкашля. Раздвижи ноздри. Усети отчаянието. Мириса на свежа кръв го поведе към следващата жертва. Премина моста смеси се с тълпа от хора на площада. Уханието на свежа кръв го доведе до младеж, който теглеше пари от банкомат. Баща му беше на смъртно легло. Парите му трябваха за лекарства. Младежът сви по първата тъмна уличка. Забърза към близката нощна аптека. Мъжът тръгна след него. Настигна го. Без да го предупреди. Хвана го за раменете. Обърна го към себе си и заби острите си вампирски зъби във врата му. Глътна първата капка кръв. Блаженство. Младежът се парализира. Не успя да реагира по никакъв начин. Мъжът го хвана през кръста, и като стрела полетя нагоре към небето. Премина над къщите, над моста и се отзова до порутения замък. Премина през лабиринтите на подземието и стигна до саркофага. Тук завърза младежа на една колона. Щеше бавно да изпива кръвта му нощ, след нощ да се опиянява от страданието му. Това щеше да му дава сили да търси новите си жертви. Нощта беше отминала. Слънцето изгря и през цепнатината на тавана се прокрадна първия слънчев лъч. Вампирът усети топлината му. Бързо се скри в саркофага и затвори плътно капака. Можеше да поспи до следващата вечер.

Преди 200 или 300 години, не помнеше… Той някога беше човек. Живееше в Тексас в ранчото на баща си. Отглеждаха коне. Беше лято. Топло и вълнуващо лято. Беше навършил 19 години. Стройното му мускулесто тяло, дългите му кестеняви коси стигащи на вълни до раменете, топлите кафяви очи, правилния нос, сочните устни, белите подредени зъби и загадъчно излъчване пленяваше всяка жена, която го зърнеше. Истински красавец.

Рано сутринта, когато майка му простираше прането на двора, той яхна своя кон и потегли към града. Баща му викна след него, но той не го чу. Запленен от сините очи на Мелъди. Той летеше към нея. Беше му се усмихнала зад щанда на магазина. Беше се изчервила, докато му подаваше пакета с покупките предния път. Сега нямаше търпение да я види. Той яздеше, като луд. Конят се носеше, като вихър. Вятърът развяваше дългите му коси, щипеше зачервеното му лице.

Градът вече се виждаше в далечината. Приближаваше. Премина първите къщи. Хората се отдръпваха. Конят летеше покрай тях. Ето го магазина на Мелъди и баща ѝ. Едва не го подмина. Тя изскочи пред вратата.

-Мелъди! Мелъди!- задъхан скочи от коня, хвана ръцете ѝ, целуна пръстите ѝ.

-Гордън, какво правиш? Баща ми ще види!

-Не ме е страх! Баща ти ще ме разбере! Само ми кажи… Искаш ли да споделиш живота си с мен?

– Брак ли ми предлагаш?

– Да, Мелъди!

– Твоят баща знае ли?

-Не! Още не! Исках първо да говоря с теб! Ако ти си съгласна ще му кажа тази вечер, когато се прибера!

-Съгласна съм Гордън! Съгласна съм!

– Утре ще донеса пръстен. Утре ще се сгодим официално!

-Браво!- някой извика- Браво!- чуха се ръкопляскания.

– Какво става тук?-провикна се баща ѝ излязъл навън.

-Татко с Гордън се сгодихме!-тълпата наоколо изръкопляска.

– Я, се разотивайте! А вие влезте вътре! Ще станем за смях!

-Татко! Татко той ми предложи брак!

– Да дойде с баща си утре! Ще се разберем!

-Утре ще дойда с баща си господине!

– Очаквам те с баща си! Може да си вървиш вече!

– Мелъди утре ще дойда! Очаквай ме!

-Довиждане Гордън!

– Довиждане Мелъди! Довиждане господине!

Гордън яхна коня. Махна с ръка за сбогом и полетя към ранчото на баща си. Хиляди мисли лудуваха в главата му. Как ще каже на баща си? Как ще реагира той? Ще се съгласи ли да се ожени? Ще има ли сватба? Лицето му гореше. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Мелъди се съгласи. Баща ѝ беше благосклонен. Само баща му… Беше уверен, че майка му ще се съгласи. Мелъди беше умна, добра, красива. Унесен в мисли не видя гъстия дим, който се издигаше към небето в далечината. Мирисът на изгоряло го върна в действителността. Спря коня и се загледа напред. Изведнъж осъзна, че гори тяхното ранчо. Ами баща му? Ами майка му? Ами конете в ограждението? Ами сградата? Ами плевнята? Ами посевите?

Свечеряваше се. Смушка коня, като обезумял. Чуваше чаткането на копитата в ушите си. Потта се лееше по челото му и по гърба му. Чувстваше, че се задушава. Колкото повече наближаваше толкова повече се уверяваше, че това е тяхното ранчо. Полуделите пламъци обгръщаха цялата сграда. Гъст черен дим излизаше от прозорците и вратата.

Конете тичаха в ограждението. Блъскаха се един в друг. Опитваха се да избягат. Пяна излизаше от отворените им усти. Цвилеха. С пукот счупиха оградата и безразборно в уплахата си се понесоха напред. Минаха покрай Гордън с развети гриви с изцъклени очи, с отворени усти и вдигнати опашки. Полетели напред се изгубиха от погледа му. Той скочи от коня и хукна към сградата. Нямаше време за паника трябваше да спаси баща си и майка си. Извика. Никой не го чу.

Тогава недокосната от пламъците величествена и горда обладана от огъня пристъпи към него красива жена. Гордън падна на колене. Завладян от зелените ѝ искрящи очи. Червени огнени коси. Пурпурната ѝ дълга до земята рокля се влачеше отзад с надиплен шлейф. Той изгуби ума и дума. Тя го докосна леко по рамото. Погали косата му, и когато той вдигна глава за да я погледне тя го подкани да стане. Накара го да се наведе достатъчно за да го прегърне през врата.

-Много си млад, много си красив, ще те пощадя!- кучешките ѝ зъби се изостриха и удължиха проблеснаха, леко се забиха във врата му, отдръпна се- Няма да пия от твоята кръв! Не искам да те убивам! Вече си един от нас! Ти си вампир!

Ранчото гореше. Буйните пламъци обхващаха вече цялата сграда. Огнени езици танцуваха, осветяваха всичко наоколо.
-Кои сте вие?- Гордън се чувстваше странно.

-Аз и моите братя владеем целия свят! Ние сме вампири! Чувал ли си за нас!

-Не, не съм чувал! Къде са родителите ми?

-Останаха всред пламъците! Мъртви са! Заситихме глада си с тяхната кръв, за това ти си жив. Сега си един от нас!

-Ти ме ухапа. Заболя ме.- от двете малки дупчици на врата му протекоха тънки струйки кръв, пламъците осветяваха лицата им.

-Как се казваш?-беше забравил за годеницата си.

– Името ми? Какво значение има?

-Все пак, кажи ми името си! За мен има значение!

– Гияра! Викай ми Ги, така ми викат братята ми!

– Ще ги видя ли?- не се сещаше за родителите си, беше вампир.

-Скоро!-зелените ѝ очи омагьосваха- Ще ти покажа всичко, което знам! Ще те науча, как да ловуваш, как да оцеляваш, как да се любиш, как да изгубваш съзнанието си от страст.

-Ще се постарая!- бузите му пламнаха.- Ами коня?

-Остави го! Аз ще те заведа там, където живеем ние!

Тя го прегърна през кръста. Полетяха заедно. Той затвори очи усетил допира на въздуха по лицето си.

Леговището на вампирите беше топло и влажно. Гордън отвори очи. Две факли разпръскваха гъстия мрак в дълбока пещера. Гияра бързо съблече дрехите си. Помогна и на него. Хванати за ръце влязоха навътре в пещерата. Там върху мечи кожи Гияра го отведе в недрата на страстта.

По- късно Гордън се запозна с братята ѝ. Четирима снажни млади мъже- вампири. Те се изправиха срещу него – Гидиян, Грам, Гералт, Годар. От този ден те бяха негови учители. Научиха го, как да дебне жертвите си, как да ловува.

Капака на саркофага се отвори. Гордън се изправи. Закуската го чакаше. Младежа, който доведе преди две нощи се раздвижи. Гордън го приближи. Повдигна клюмналата му глава. Усети как кучешките му зъби се удължиха. Наведе се захапа младежа за врата и изпи останалата в тялото му кръв. Почувства прилив на сили готов за лов. Студени тръпки полазиха по гърба му. Остър мирис раздразни ноздрите му. Гордън усещаше по трептенето на въздуха страданието на човек готов да се самоубие. Трябваше да побърза. Трябваше да стигне навреме. Нямаше да изпусне жертвата си. Гордън бързо метна тялото на младежа през рамо. Излезе навън. Пълноликата луна освети лицето му. Той разпери ръце и се издигна над дърветата. Полетя. Някъде по средата на пътя той хвърли мъртвия. Трупът му падна и се разби в едно дере готов за дивите животни. Гордън летеше по следата. Колкото повече се доближаваше до целта, толкова повече се засилваха вибрациите на самосъжаление и гняв.

Ушите му писнаха. Гордън се приземи до входа на луксозен ресторант. Жертвата беше тук. Едва не се сблъска с ядосания мъж излязъл от ресторанта побягнал, като попарен към отсрещния тротоар. Гордън приглади назад разрошената си дълга до раменете коса. Разкърши рамене и влезе решително в ресторанта. Огледа обширното помещение. Там в дъното на маса за двама стоеше млада красива жена пред чаша бяло вино и недокосната чиния със салата. Черната ѝ коса беше опъната назад завършила с кок на тила. Три реда бисерна огърлица подсилваше дълбоко изрязано деколте разкриващо пищните форми на бюста. Гордън се приближи.

-Извинете мога ли да седна при вас?

Жената вдигна глава. Гордън се вгледа в очите ѝ. Там в дълбокото откри болка, разочарование, гняв и безнадеждност. Тя кимна с глава и сведе поглед. Пръстите ѝ нервно потрепваха разбърквайки салатата пред себе си.

-Какво ще обичате господине?- сервитьора любезно застана до Гордън.

– Бутилка червено гъсто, като кръвта вино и полуизпечена пържола с гарнитура.

– Нещо друго желаете ли?

– Не, благодаря ви!

-Развълнувана ли сте? –той пусна чаровна усмивка- Името ми е Гордън, а вашето?

-Името ми е Саманта! Приятелят ми току що ме напусна!- две сълзи се търкулнаха по бузите ѝ- Незная защо ви го казвам това. Прекалено ми е тежко в момента.

– Не се тревожете аз ще ви утеша!- Гордън усети, как кучешките му зъби се удължиха, готов да я захапе за врата, но се въздържа.

-Ето поръчката ви господине!-сервитьора с галантно движение сервира чаша червено вино и чиния с полусурова пържола.

-Благодаря!- Гордън се усмихна с блестящи равно наредени зъби, когато сервитьора се отдалечи той погледна към Саманта- Безсмислено е да хабите чувства за човек, който е безразличен към вашата красота!

-Незная защо ви се доверявам? Не ви познавам, а така искам да ви споделя какво се случи! Казах му, че съм бременна… той се уплаши и побягна.

-Преди да вляза в ресторанта се сблъсках с него на вратата!- Гордън отряза парче от пържолата кървави капки прокапаха в чинията, той примижа от удоволствие сдъвквайки хапката.

-Видял си го?- учудено го погледна тя.

– Да, видях го!-разочаровано я погледна нямаше да наруши принципите си никога не посягаше на деца и бременни жени.

Оркестърът засвири блус. Певицата запя прочувствено. Дансингът се изпълни с танцуващи двойки. Гордън стана от стола и ѝ подаде ръка. Като омагьосана тя се изправи и тръгна до него. Той обгърна талията ѝ и я поведе в ритъма на танца. „Ще бъдеш моя! Дълго бях сам!“-помисли той наведе се и леко я захапа за врата без да пие от кръвта ѝ.

-Какво правиш!

– Отседнал съм в близкия хотел ела!- прошепна в ухото ѝ- Ще се позабавляваме!

-Не си изял пържолата си!- погледна го глупаво.

-Има по важни неща! Не ме изоставяй!

– Няма!- забравила всичко тръгна след него.

Гордън остави голяма сума пари на масата и поведе Самата към близкия хотел. Когато влязоха в хотелската стая не я остави да размисли. Бързо се съблече. Знаеше реакциите на жените, когато го видеха без дрехи. Широките му гърди, тънка талия, плочки на корема, здрави крака и изваяни ръце караха жените да премрежват очи от желание. Неговите жертви. Очарована Саманта нямаше търпение. Оказа се в прегръдките му без дрехи. Омаяна не разбра, кога е съблякла официалната си черна къса рокля. Телата им се сляха. Тя изпита върховна наслада. Той даде всичко от себе си. Когато страстите им се уталожиха, се отделиха един от друг, все още задъхани гледаха тавана. При други случаи щеше да изпие кръвта на жертвата, но сега тя беше негова жена, негова партньорка. Той не пи от нейната кръв само я ухапа отново по врата превърна я, като себе си.

-Ние вече сме женени!- той я погледна влюбено с огнени пламъчета в очите.

-Не! Не сме се венчали!- тя пипна врата си, нещо лепкаво и мокро, погледна ръката си имаше кръв по пръстите ѝ- Какво е това? Какво си направил с мен?

-Вече си, като мен!

-Кой си ти?

– С гордост мога да ти кажа! Аз съм вампир!

– Вампири има само по филмите и в книгите. Вампирите са легенда.

– Аз съм вампир и те превърнах във вампир. Ти си, като мен.

-Неможеш да постъпваш така с мен! По скоро бих се самоубила!

– Неможеш да се самоубиеш така лесно! Ти си вампир! Единствено можеш да умреш от сребърен куршум или някой да забие дървен кол в сърцето ти.

– Защо ми причини това?

– Заради детето, което носиш в утробата си. Някога бях човек. Когато Гияра чистокръвен вампир ме превърна в това, което съм сега аз се възмутих, както ти сега. Братята ѝ ме научиха да ловувам. Неисках, като теб да пия човешка кръв. Дълго се задоволявах с кръвта на животните в гората, но когато един ден се върнах в леговището видях, как двама мъже застреляха със сребърни куршуми Гияра и братята ѝ. Телата им се стопиха и потънаха в земята. Аз успях да избягам и вече стотици години бродя по земята. Самотен бях, докато те срещнах.

– Какво ще стане с мен сега? Какво ще стане с детето ми?

– Ти си моя жена! Ще се грижа за теб и детето ти! Ще те науча на всичко, което знам! Ти си моя!

– Неискам да съм вампир! Знаеш ли, че имам престижна професия. Аз съм детектив в криминалния отдел. Дълго бях полицай. Боря се с престъпността. Издирвам и хващам престъпници, убийци, крадци и нарушители на реда. Ти си престъпник! Сериен убиец.

– Никога не съм наранявал деца, зарекох се никога да не убивам мирни граждани, храня се само със кръвта на самоубийци. Обикновено са млади хора тяхната свежа кръв подържа живота ми.

– А, аз какво ще правя? И аз ли ще убивам хора? Не бих могла! Разбираш ли!

– Ще те науча! Ще свикнеш! Аз преодолях сраха! И ти ще успееш! Оцеляваме, като пием чуждата кръв.

– Щом нямам никакъв избор ще отида до в къщи да си взема багажа и ще си подам оставката в службата.

– Аз ще те почакам тук! Внимавай слънцето ще изгори кожата ти, ще станеш в белези. Ние Вампирите живеем през нощта. Пазим се от светлината, слънцето и чесъна да знаеш.

-Ще внимавам!

Когато излезе от хотела нощта си отиваше. Саманта усили ход. Стигна до колата си. Беше я паркирала наблизо. Качи се и потегли. Една идея се въртеше в главата ѝ. Бързо се прибра в къщи и вместо да събере багажа си, както обеща взе от едно чекмедже дузина сребърни лъжици и вилици подарък от майка ѝ. Преоблече се с дрехите, с които отиваше на работа и излезе навън. В чантата ѝ подрънкваха сребърните прибори. Небето избледняваше. Трябваше да побърза. Качи се в колата и потегли.

След около половин час почука на вратата на стар приятел на баща си.

-Кой е?- чу се сънен дрезгав глас отвътре.

-Саманта, помниш ли ме?

-Влизай Сам!-Бертрам отвори широко вратата, прегърна я- Не те очаквах. Как така реши да видиш бедния старец.

-Изглеждаш много млад, не ми приличаш на старец.

Саманта влезе навътре в стаята, и докато той затваряше вратата тя изсипа сребърните прибори на масата.

-Можеш ли от това да ми направиш сребърни куршуми?

-Да не ловиш вампири?- засмя се.

-Не си далече от истината!

-Не вярвам, че съществуват вампири, но щом е за дъщерята на най- добрия ми приятел ще се постарая. За кога искаш куршумите?

-За сега, ако можеш!

-Изчакай тук! Аз ще отида до работилницата в мазето. Разполагай се, като у дома си!

След около час Саманта пътуваше с колата си към хотела със зареден пистолет със сребърни куршуми. Слънцето се опитваше да пробие гъстите облаци.

Гордън я чакаше в хотелската стая.

-Можеше светлината да те убие!- гласът му я накара да потрепери- Забрави коя си! Притесних се за теб!

-Заваля! Знаеш, че работя в криминалния отдел! Аз се боря с престъпността! Залавям убийци, наркодилъри, престъпници!- в ушите ѝ закънтя началото на деветата симфония от Бетховен.
-Какво искаш да ми кажеш!- той усети как кучешките му зъби се удължиха, ириса на очите му засвятка в медно- жълти пламъчета, орловите му нокти се забиха в дланите.

-Ти ти убиец! Убиваш невинни жертви! Не искам да бъда, като теб!

– Ти си, като мен! Нямаш друг избор! Ще те науча на всичко! Разбирам, уплашена си! Ще свикнеш! Ти си моя! Ако си мислиш, че съм единствен, лъжеш се! Ние сме много! Аз избрах да съм сам! Избрах теб! Можеше да си мъртва вече! Ще те заведа в моето леговище! Ще свикнеш с мен!

– Никога няма да свикна! Моят дълг повелява да се боря с престъпността! Моята съвест не ми позволява да вървя редом с убиец!

– Грешиш! Аз спасявам самоубийците от мъките им, те изпитват удоволствие, когато пия кръвта им!

-Самоубийците имат право на втори шанс!- тя гледаше право в очите му без да мигне.

Саманта не издържа. Симфонията кънтеше в ушите ѝ. Всичко стана за миг. Тя извади пистолета. Насочи го към Гордън. Той понечи да каже нещо. Очите му се разшириха от учудване. Саманта натисна спусъка. Гордън видя всичко в забавен кадър. Куршумът излетя от цевта на пистолета. Гордън проследи движението му. Не успя да извика, когато сребърния куршум се заби в гърдите му. Той се олюля и падна по гръб върху леглото. Саманта трепереше. Вдигна ръка. Опря цевта на пистолета до слепоочието си. Стреля. Черепа ѝ се пръсна. Разхвърчаха се раздробени кости с коса. Мозъкът ѝ и пръски от кръв полетяха към стената. Потекоха на струи надолу към пода. Саманта падайки по гръб изпусна пистолета. Главата ѝ потъна в локва кръв попивайки в мокета. Пистолетът се претърколи и замръзна половин метър от нея.

Пристигналите криминалисти повикани по сигнал от хотела откриха двата трупа в стаята. Отцепиха района. Търсиха уликите. Първо помислиха, че е влязъл крадец и ги е убил. Доказателствата изглеждаха очевидни. Разследването продължи дълго.

Смъртта на Гордън озадачи патолога. Медно червените ириси на очите, удължените кучешки зъби, орловите нокти, съсирената кръв във вените и сребърния куршум го наведоха на странни мисли. Когато заби скалпела в гърдите на Гордън за да го разреже, трупът затрептя, възпламени се, разтопи се, изчезна пред очите му. Леглото в моргата покрито с бял чаршаф остана празно. Тялото го нямаше. Никога не беше виждал вампир. После изследва трупа на Саманта. Откри в кръвта ѝ изменения. Нямаше обяснение за това. Патологът получи дежа- вю. Тялото на Саманта се овъгли и изчезна без да подпали чаршафа на леглото в моргата.

Мистерията продължи месеци. Криминалистите прибраха доказателствата в архива. Истината остана някъде нам.

Случаят истина.