Тъпите пилци

Митко се събуди от непреодолимата миризма на пилешки изпражнения. Часът беше три и двадесет. Реши да не си ляга, защото и без това трябваше да излиза на полето след два часа. Той се изправи шумно и с въздишка, въпреки че можеше и да не го прави, за да не събуди Радка. Истината е, че искаше да събуди Радка. Дразнеше й се, че спи толкова непрободуно, въпреки че живеят на такова проклето място. Тя беше виновна, че ги преместиха в тази скапана къща до Калофер. Вонята на пилешки крака и усещането, че постоянно те гледат ужасяващите очи на проклетите кокошки се бяха впили в ежедневието му. А дори нямаха пилета и кокошки.

– Какво пак? – с досада промълви Радка. -Тъпите пилци ли?

– Тъпите пилци – потвърди Митко.

– Нямаме пилета от две години, Митко. Баща ми има един познат, ходи да се прегледаш. Ще ти уреди направление.

– Не ща повече услуги от баща ти и шибаната партия. Те ни докараха до тук.

– По-добре тук, отколкото в Белене. Kолко пъти те спаси, заради схемите ти с цигарите, арпаджика и невероятната ти идея за фермата за охлюви.

Митко махна с ръка. Вярна е, че баща й беше прес секретар някъде нагоре в стълбата. Вярно е, че на няколко пъти щеше да се види да рине фъшкии на север. Но той и сега ринеше фъшкии. И трупове. Старата къща надвисваше над всичко наоколо на някакъв странен, протяжен и неестествено крив хълм. Тя беше на поне 100 години и редица собственици са се сменили, като последният – другаря Стефанов е избягал с писъци от нея. От тридесет години къщата е била ферма за пилета. Но Митко не понасяше как го гледат тия твари, сякаш искаха да откраднат душата му. Заради това убеди жена си, която убеди баща й, който никой не знае кого убеди да сменят фермата с някакви други животни. Сякаш на шибаната партия й пукаше. Така или иначе щяха да му вземат всичко.

Проблемът е, че нищо не оцеляваше. Пробва с овце. Измряха от някаква странна болест по очите. Пробва с пуйки. Изчезнаха. В нищото. Пробва с крави – изядоха се една друга. Митко не пожелаваше на никого гледката „Крава яде крава“.

И въпреки всичко, нямаше да се върне на скапаните пилци. Имаше заръчение да гледа животни, щеше да гледа, но никога, АБСОЛЮТНО никога нямаше да се върне на гадните лицемерни кокошки.

Точно заради това тази вечер смяташе да се измъкне по-рано от работа. Имаше среща с неговия приятел от щатите – Джон-Хосе, по-известен като просто Иван. Двамата не си знаеха имената и се наричаха по всякакъв начин. Но Джон-Хосе му беше казал, че му е намерил специална коза, която оцелявала на всякакви места и при всякакви условия. Това му трябваше на Митко. Нещо да накара жена си да млъкне. И ако това не свършеше работа, кълнеше се, щеше сам да си тегли ножа. Като дебел добитък, какъвто се чувстваше.

Часът беше 3 и 30. Този път Радка се събуди сама. Или по-скоро от странно тропане, охкане и съскане. Предполагаше, че Митко пак се е напил и отново се е заклещил в тоалетната. Заради това тя инстинктивно обу джапанките си, нахлузи някакъв миризлив пуловер и излезе на двора в посока външната тоалетна.

За нейна изненада, видя че светлината откъм мазето светеше. Запъти се натам и видя Митко клекнал и хванал се за главата. Странното беше, че не беше пиян. Дори изглеждаше… щастлив. Не го беше виждал усмихнат никога. Това я накара да… се намръщи. Мразеше, когато той е щастлив. Защо тя трябва да понася тоя скапан живот с тоя скапан мъж, а той да е щастлив. И тъкмо да си потърси тема за скандал, когато Митко се обади.

– Виж го това как дъвче. Виж го бе, мамка му. – смееше се Митко.

Радка приближи мухлясалия ъгъл на мазето с една крушка и видя някаква коза, вързана с каишката на Цезар. Тя се огледа. Къде ли е беше Цезар? Митко видя това.

– Избяга кретена. Да си ходи. И без това само яде, а се лигави на всички. Да го таковам у пазача. Не ни трябва повече. Виж го това какви остри зъби има.

– Остри зъби ли? Това е коза.

– Абе не баш.

Радка се загледа. Да, имаше някакви заострени зъби и дъвчеше някаво сирене, но на външен вид приличаше на коза. Опърпана при това. Само очите й бяха странни и кривогледи. По някакъв странен начин й напомни на майка й. Или на майката на Миктко. Брои ли ги някой. Шибан живот. Шибан Митко.

– Лягай си, че после пак ще мрънкаш, че си уморен.

– Добре де, не виждаш ли, че имаме откритие.

– Виждам, че си целия потен, а утре като ринеш на оная последната овца лайната съвсем ще ги омешиш миризмите и се нетрае.

– Тая къща мирише само на шибаните пилци, Радке. – не й обърна внимание Митко. – Как да го наречем това?

– Коза – бързо каза Радка

– Коза само на майка ти викам – инстиктивно каза Митко и Радка се сети, че си е мислила за нейната майка – ще й казвам Вяра. Хубаво име, нали. По-хубаво от твойто за всеки случай.

– Прави каквото искаш, аз си лягам. Ама като дойде да те плюе бригадния, няма да те спасявам.

– Майната му на бригадния. Тука сме си само ние – нямаше да й позволи да спечели този спор.

– Баща ми е баща ми и ни дава свобода, но все пак ни наглеждат. А и с твоите провинения, не ми се мисли.

Радка измърмори нещо, което Митко не чу или не му се искаше да чуе и си тръгна към леглото. Митко остана цяла нощ и гледаше как странното дребно животно ядеше парче сирене след сирене. Последното вмирасно сирене от кравите канибали. Той се чувстваше прероден и изпълнен с надежда. Сякаш знаеше, че от тук нататък всичко ще е наред.

Следващите дни минаха в пълен екстаз за Митко. Отиваше на полето, ринеше кочината на четирите прасета, които кой знае за кое шефче гледаха, след това се връщаше при любимата си Вяра и й хвърляше по малко сирене. Сиренето бързо свърши. После започна да я храни с фураж, копър и някоя друга краставица. Митко започна да си отделя от храната само за да може Вяра да яде. Изпитваше някакво непреодолимо задоволство от това да гледа как странната коза ядеше всичко. Митко започна да не спи. Вече живееше само в мазето при Вяра. Малко по малко започваше да бяга по рано от работа, докато един ден просто спря да ходи където и да е.

Радка успяваше тук-там да хвърли по някой скандал и заплаха, но всичко минаваше покрай Митко. Цялата надежда в света сега беше устроена в изящното дъвчене на една коза на име Вяра.
Една вечер на вратата на мазето се почука. Митко не отвори първосигнално, защото почти беше забравил как се извършват обикновени дейности. Вратата обаче беше порутена и човекът влезе. Това беше едър мъж – метър и деветдесет на всички страни. Едва се сви на входната врата до форма, която наподобяваше кълбо и влезе вътре. Това беше бригадния, или както беше по-известен на Митко и Радка – Шибанакът. Той беше човек на партията и отговаряше на това всеки да си върши работата. Като се има предвид, че тази къща на хълма беше специална, а семейството на Митко и Радка беше още по-специално, към тях имаше и специални изисквания.

– Митак! – изкрещя Шибанякът. Митко не отговори.

– Какво си правиш, Митак? Нещо май не те виждам навън, а? Мързелуваме ли нещо?

– Виждал ли си такова нещо? – изсумтя Митко

– Ако не се стегнеш, ще трябва да предам. Да бачкаме, а? За народа го правим, Митак.

– Знаеш ли, че веднъж резнах опашката на Гошо. Не съм я виждал да яде с толкова апетит – сякаш на себе си промълви Митко.

– Какви ги говориш, бе? Аре ставай и отивай да копаш, да не те закопам, барабар с жена ти, дрисльо!

– Говоря за свине – каза Митко и сериозно погледна Шибанака.

Шибанакът беше дебел, но не чак толкова тъп, че да не разбере, кога се шегуват с него. Заради това той замахна с юмрук, но Митко се дръпна настрана и скочи към каишката на Вяра, след което я освободи от стената. Вяра инстинктивно се хвърли върху залитналия към нея Шибаняк и го захапа за гърлото като бултериер. За разлика от обикновено куче обаче, челюстта на Вяра така изтрака, че пречупи всички прешлени и кожи, през които мина. След още една захапка, главата на Шибаняка се търкаляше на земята, а Вяра се беше качила върху трупа и заръфа огромното шкембе. Митко не се уплаши. Усмихна се.

Минаха два дни. Митко не излезе от мазето. Никой не идваше. Дори Радка. Очевидно на никой не му липсва един Шибаняк.

Два месеца по-късно.

Крис беше на 13 и наблюдаваше къщата на хълма от 4 годишен. Баща му наблюдаваше къщата. Дядо му наблюдаваше къщата. Това не беше нормална къща и след няколко дена той трябваше да наследи функцията си.

Крис наблюдаваше как редица мъже се качваха до къщата и никога не връщаха. Знаеше, че времето наближава. Събираше сили. Силна ръка докосна рамото му. Крис се обърна и видя баща си – Кирил, още по-известен като Джон-Хосе или просто Иван.

Митко беше скелет. Стоеше в единия ъгъл на мазето и хвърляше последните остатъци от последния крак на Радка в устата на Вяра. Обожаваше звуците от мляскането, преглъщането и дори изхождането. Имаше нещо успокоително да не надушва скапаните пилци.

Ето, че Вяра изяде и последния нокът на последната жертва. Митко знаеше какво да прави. Не се поколеба и просто се запъти към козата. Подаде спокойно ръката си към устата й.

Точно преди Вяра да може да я захапе, Джон-хосе го дръпна назад. Митко не разбираше какво се случва. Огледа се. Зад стария му приятел стоеше едно хърбаво и уплашено момче.

– Хайде, приятелю, готов си. Време е.

Митко не разбираше. Всичко беше като на сън.

Джон-Хосе беше хванал през рамо Митко и усмихнато го водеше нанякъде. Стигнаха до външната тоалетна. Избърса с крак земята и натисна някакъв бутон. Земята се разтвори и стълби се показаха, водещи надолу. Лъхна го миризма на пилци. По ужасяваща и скапана от всякога.

Джон-Хосе, Митко и Крис започнаха да вървят по тъмен коридор в посока къщата и обикаляха в кръг, сякаш из тунели в изксутвения хълм на къщата.

Най-после стигнаха до широка зала, в която се видяха десетки клетки, пълни с пилета. Странни, ужасяващи и причудливи пилета.

– Знаеш ли, Митко. Партията е чудно нещо. С достатъчно ресурси и малко приказки за родината, можеш всичко. Моята фамилия… движи това прекрасно място от 200 години.

– Какво е това… – уплашено клатеше глава Митко Джон-Хосе се засмя.

– Как какво, приятели – ферма! Ферма за пилци!

– Това не са пилци!

Митко се огледа. Повечето пилета бяха над метър високи, с по три-четири крила и по няколко клюна. Някои имаха и човешки крила.

– Засега. – потвърди Джон-Хосе – но изхранваме държавата Митко – а някои хора ядат повече от други. Жалко за Радка. Мислих да я измъкна по-рано. Е, нищо.

– Чакай, ти ми докара Вяра. Какво е… Вяра?

– Интересен експеримент. Пуснахме я на запад. Има вече легенди за нея. Чупакабра я наричат.

– А това… вкъщи? Това е чупакабра?

– Да. По-известно като другаря Стефанов.

Докато изуменият поглед на Митко се опитваше да асимилира всичко, вече беше натикан в малка клетка, по-ниска от размера му. Джон се обърна към Крис.

– Този е по-скоро за пиле, Крис. Дай му от специалното сирене.

Крис кимна. Джон Хосе намигна на Митко и тръгна да излиза от помещението. Крис извади от джоба си някакво шишенце с течност се запъти към ъгъла на стаята, където се виждаха купи с пилешки фураж. Крис изсипа течността в една от купичките и докато Митко гледаше в ужас, Крис се приближаваше към него с думите:

– Къц-къц-къц.