Вещицата с касетофона

Калоян слезе от баира със забързана крачка, защото вече започваше да ръми. Последната година често ходеше до върха, когато си беше на село. Напомняше му малко на детството и това правеше катеренето уютно, но най-вече така се чувстваше по-близко до своята Яничка. Още от малка я водеше за ръка по пътечките, като тя все не успяваше да стигне догоре. Обещаваше му, че като порасне, съвсем сама ще изкачи „планината“. Майтапеше я, че това е нищо и никакво баирче, „каква ти планина“, но дъщеря му не искаше и да чуе. „За мен си е огромна планина“, цупеше се тя. Бяха се хванали на бас, че другата година вече ще се качат заедно на върха, където имаше малко параклисче, и там ще запалят свещичка.

Но „догодина“ така и не дойде. Просто една вечер не се прибра, търсиха я цяла нощ със съседите, а на сутринта се включиха и хора от града, полиция, доброволци… И нищо. Разбира се, веднага заразправяха за вещицата, което тогава го вбеси неимоверно. Насред такава човешка трагедия да говорят разни бабини деветини – как беше възможно хората да са толкова жестоки? Но какво можеше да направи, тази легенда си я имаше по тоя край от турско време.

Сега Калоян сам си палеше свещ в параклиса на върха на баира – може би, за да я почете, може би като обещание, и той не беше наясно. Но му олекваше, поне мъничко. Слезе от другия край, както правеха като деца, и пред него изскочи старата сграда на бившето ТКЗС – сигурно имаше 40 години, откакто никой не я ползваше за нищо и се рушеше зима подир зима. Реши, че ще е добро убежище, колкото да отмине лятната буря – може би 20-на минути, не повече.

Мястото беше потънало в прах, таванът едвам се крепеше на няколко изгнили греди, а мухълът по тухлените стени правеше мириса вътре ужасен. Нямаше как да забрави тая съборетина, не и след като беше белязала детството му по най-кошмарния възможен начин. Само при спомена потръпна и погледът му се насочи инстинктивно към мястото, където я бяха намерили…

…и тогава с ужас установи, че гредите са разместени пак по онзи начин, както бяха преди близо 30 години. По челото му изби студена пот и му се наложи да преглътне на сухо. После паниката бавно започна да се прокрадва в него. Стъпи в една отворила се дупка в стената и се надигна, за да стигне до мястото. Разрови старите греди и почти проплака, когато ръцете му напипаха добре познатата пластмасова опаковка, в която едно време слагаха аудиокасетите.

После може би тича до къщата си, не помнеше, всичко беше като в мъгла. Ровенето в гаража за стария касетофон, припряното бутане на щепсела, покрит с прах и мръсотия, в контакта, треперещите ръце, с които затвори капачето… всичко беше една малка точка ужас, в която целият му свят се беше свил. А след това, когато чу крясъците от пращящите колонки, отвори уста, за да извика… Така и не разбра дали беше успял, тъй като припадна твърде бързо.

Калата, Мони и Марти – „тримата мускетари“, както ги наричаше дядо му – стояха пред порутената сграда, където тревата по това време вече стигаше до кръста им. Бяха дошли с момчешка увереност, че ще играят на фунийки в нея, но сега вече не им се струваше толкова добра идея. Най-малкото можеха да им се скарат здравата, ако разберат къде са били. Пък и си беше страшничка. Калоян се чудеше дали да не признае пред другите, но пък ако вземат да го майтапят пред Румяна…

– Айде да ходим на язовира и да си говорим за мача – предложи припряно Марти. Той беше „малкият“ в групата, защото беше втори клас, а другите бяха четвърти. Не си падаше много по футбола, но предишната вечер Испания ни беше попиляла с шест гола на световното във Франция и днес това беше основна тема даже и за децата.

– А, копеле, тебе шубето ли те хвана, бе? – заяде го Симеон – Кво, да не е от вещицата?

Последният коментар съвсем отказа Калоян да си признава. Реши, че вече няма начин да не влезе в тая съборетина, ако ще да им падне на главите.

– Не, ама е няк`во мръсно – оправда се Марти и заглади русото перчемче, което почти му влизаше в очите. Беше дребно дете за възрастта си, което винаги ходеше с много къси панталонки и шарени тениски с анимационни герои, заради които си отнасяше майтапите от батковците.

– Айде, айде – пълно е със скривалища! – загази из тревата Мони – Не като долу на язовира, дето всеки гледа да се кашира зад тъпите варели.

Стените бяха покрити с паяжини, наоколо се търкаляха няколко бутилки от мастика и мента, а въздухът беше застоял и в жегата едвам се дишаше. Симеон си живееше целогодишно на село, което смяташе за особено важен фактор, като избираха къде да ходят. И обикновено все предлагаше някакви интересни места, но тоя път явно не беше преценил добре.

– Мони, тука вярно е ужасно, бе – намръщи се и Калоян – Прав е малкият.

Фактът, че Марти хич не протестира, че го наричат така, даде ясно да се разбере, че е достатъчно уплашен. Изглежда в тоя момент предпочиташе с Калата да заформят коалиция и час по-скоро да се измъкнат от това отвратително място, а пък после пак щеше да претендира как да му викат.

– Е, копелета, страшно сте зле, заклевам се! Тука може да крещим, да правим к`вото си искаме, няма нито кой да ни чуе, нито нищо…

– Като никой не идва, откъде са тия бутилки?

– А, сто процента батко ми и тия, неговите, сигурен съм. Аз, ако кажа на баща ми, къв бой ще изяде…

Марти го прекъсна с някакъв нечленоразделен звук и вдигна пръст, за да покаже нещо.

– Тия дъски така ли са паднали? Като палатка на индианци все едно.

– Казва се иглу, бе, тъпанар, не палатка – захили се Мони и се закатери по изпочупените тухли в стената натам – Запазили са някоя бутилка, ей сега ще видиш.

– Иглуто е на ескимосите, на индианците е юрта – намеси се Калоян, докато се оглеждаше за някое жилещо насекомо наоколо. Заради такива вметки Мони понякога го наричаше „професора“. Беше иронично или уважително спрямо това, дали му е допаднала информацията.

– Сега кой е тъпанар, а? – заинати се второкласникът.

– Копеле, ти Покахонтас ли гледаш… чакай, бе, това кво е?

Калоян нагласяше кабела на слушалките към касетофона. Беше решил, че ще пусне преди това някоя друга касетка, за да е сигурен, че ще се чува през тях, а не през колонките.

– Аре, бе, кво толкова ще го тъкмиш – недоволстваше Симеон – Нали го виждам, че го сложи жака.

– Да, бе, да се разквичи тука в стаята, като у малкия – двамата батковци се разхилиха тъпо. Марти от своя страна хич не беше толкова доволен.

– Много смешно, баба ми, ако ме беше наказала, ще видите колко щеше да е весело.

– Стига де, копеле, нали те спасихме – казахме, че нещо е заяла лентата, тя много знае дъртата.

– Не наричай така бабата на Марти – скастри го Калоян.

– Аз така си говоря, копеле – иначе знаеш, че баба Латинка много си я уважавам… Абе, май вярно се ебе тая!

Симеон беше нагласил слушалките на ушите си, въпреки опитите на Калата да го спре. Съответно последното го извика по-силно, отколкото се предполагаше. Срещу него видя как двамата му приятели започнаха да си удрят показалците в устните с намръщени физиономии.

– Стига пък вие, бе! Я, чуйте!

На Марти му се наложи да чака ред като най-малък. Калата започна да слуша и в действителност момичето крещеше на пресекулки, както се предполагаше да правят в порното. Още не беше гледал такова, но един съсед го светна в подробности какво е точно. Бил намерил видеокасета в шкафа на чичо му и детайлно описа всички действия и звуци. Калата беше решил, че тая история ще я представя като своя и нямаше никакво намерение да се отказва от това, така че потвърди с кимване версията на Симеон.

Двамата започнаха да се хихикат и да измислят разни истории как касетката се е озовала там, когато най-накрая предадоха слушалките към Марти. Мони настояваше, че това е автентичен запис и даже се сещал коя е най-вероятно жената, ама нямало да им каже. За Калата по-скоро беше презапис от порно филм. Той лично така си беше записал доста сериали от телевизията само на аудио касета и после си ги слушаше.

Докато двамата спореха, Марти си махна слушалките с леко уплашена физиономия.

– Не се ебат, ами я бият – категорично заяви той.

– Ако те чуе баба Латинка как говориш, няма да гледаш „Капитан Планета“ една седмица поне – скара му се Мони и взе слушалките, за да провери какво е станало.

– Марти, то горе-долу така звучи, ти затова се бъркаш – обясни вещо Калоян, след това погледна към Симеон, за да го подкрепи като по-опитен в тези неща. Само че срещна единствено глуповато изцъкления му поглед.

Мони бавно си свали слушалките, преглътна и дълго време не каза нищо. После съвсем тихичко прошепна:

– Копеле, тоя я утепа!

– Марина изчезна преди две години и си е баш тя, да ти кажа – Мони беше облегнал гръб у варелите, които бяха в близост до язовира.

Ползваха мястото за игра и за скривалище, когато трябваше да си говорят важни неща, за които родителите по-добре да не знаят. Като онзи път, в който Симеон домъкна отнякъде един стар вестник „Чук – чук“ или пък когато Марти беше взел тайно някакъв ликьор от долапа изпод телевизора. Страшен бой яде после, но каза само на Калоян след изрично заклеване „в майка и баща“, че няма да го изпортел на Мони. Иначе двамата си бяха „най-добри приятели“ по официален етикет, но Симеон се чувстваше длъжен да го подиграва за някои неща като батко, така че Марти не му казваше съвсем всичко, въпреки уговорката им.

Мони изпъкваше като ръст сред тримата. Беше пълничко момче, с рошава гарвановочерна коса и жив поглед. Смееше се гръмогласно и обикновено това беше първото, което човек чуваше, когато тримата пристигаха отнякъде. Освен това винаги говореше много и се пишеше специалист по всяка тема, за която можеше да се сети едно дете през 90-те – филми, футбол, музика, книги-игри… може би заради това Марти се мъчеше да му се доказва с подобни изпълнения като това с ликьора. Дори Калата понякога изпитваше нуждата да чуе добра дума от него, въпреки че се опитваше да стои на положение.

– Мисля, че за това трябва да си кажем на нашите – рече по-малкото момче.

– Кажи, кажи! Следващият на касетката ще си ти – ядоса му се Симеон.

– Е, те, големите, като разберат и нали ще го хванат който е – Калата също смяташе, че е редно родителите им да знаят.

– Много сте тъпи и двамата, бе – в гласа на Мони вече се усещаше фалцета от идващия плач – Толкова ли не зацепвате? Тука това се случва. И на майка ми така е изчезнала една приятелка, и преди това също… и баба още разправя, че момичета ей така са изчезвали по селата.

– Вещицата ли?

– Абе, малък, стига с тая вещица – Калоян се опита да се ухили нервно – Това са приказки! Ето, Монката ще ти каже.

Калата се изненада искрено, като видя, че Симеон няма никакво намерение да го подкрепи. Рядко изпускаше такива шансове да подхвърли нещо на Марти. Само че тоя път в очите му вече се надигаха сълзите. След което последваха увещания, че сега щял да им каже нещо, дето никога, пред никого и по никакъв повод не трябва да разкриват. Най-страшните клетви се занареждаха – майка и баща, собствен живот, удар от гръмотевица… изобщо всичко, което на един възрастен би се сторило смешно и нелепо, но за децата е своеобразен печат на гласувано безпрецедентно доверие.

– Мони, може да е било филм, може да не си ги чул добре, може да е било всичко – редеше обяснения Калоян.

– Копеле, казвам ти, че ги чух и сто процента говореха за вещицата – тя е взела това момиче. Сериозни бяха, не се майтапеха или нещо такова. Заклевам ти се!

– Щом ти се заклева, значи казва истината – потвърди Марти.

– Разбери, на мене дядо ми е бил от това село, преди него прадядо ми е бил от това село. Братовчеди, лели, чичовци – всички. Тука няма нещо, дето нашите да не го знаят.

Калоян пристигаше от града за лятото при баба си и дядо си. В началото му беше странно, че може дете да живее тук, а да не идва само за ваканцията. Но Симеон наистина си беше целогодишно в селото заедно с родителите си. Мони твърдеше, че много се радва, че не живее в София, където бъкало от хлебарки. Имаше навика да послъгва от време от време, предимно за да си придава важност. Но пък, като изключим тая дреболия, беше добър приятел и когато не се лигавеше, даже си беше много свестен.

С Калата се заиграха едно лято на джитбол – бяха опънали някаква връв между две огради на улицата и цял ден прехвърляха футболната топка „Страйкер“, иначе притежание на Марти, ту от едната страна, ту от другата. Симеон беше много добър при сервиса и при всяка точка пееше „go go power rangers”, с което вбесяваше Калоян. Марти беше в ролята на съдия, защото иначе каза, че щял да си прибере топката, а пък за игра беше твърде малък. От онзи ден тримата си бяха все заедно. Обикаляха селото с колелата, къпеха са в язовира, менкаха си миришещи листчета, а вечер ходеха до бакалията за сладолед… общо взето, намираха си забавления. Но Калоян никога не ги беше чувствал толкова близки, колкото този ден. Изправени пред съвсем реална опасност, сега си ставаха нещо повече от приятелчета. Бяха се разбрали, че вече няма Марти и Симеон да са си най-добри приятели, а това ще се подели между тримата – беше сериозна отговорност. Освен това си бяха обещали, че ще се пазят, каквото и да стане, и ако дойде вещицата или каквото е там (според Калоян някой лош човек, но не и вещица) и хване някого от тях – няма да бягат, а ще „скачат“ заедно. Последното беше особен термин – означаваше бой на всяка цена, не по детски.

Сега идваше и трудната част – всяка вечер наблюдение на порутената сграда, за да видят кой ще вземе касетката, която поставиха обратно на мястото й. За целта свалиха „шаренията“ от велосипедите си. Беше много готин трик – нарязваш пластмасови сламки на парчета и после правиш един надлъжен разрез, за да ги закачиш на спиците. Така, като караш, се образуваше цветна мацаница по колелото, но като намалиш скоростта, започваха да тракат. А сега такъв шум не можеха да си позволят. Мони си взе един голям карабинер, който каза, че щял да използва като бокс, ако се наложи. Марти си донесе пистолета с пластмасовите сачми – майка му му била рекла, че е много опасно, ако уцелиш някого в окото. Само Калоян дойде невъоръжен – остави го да изглежда като смелост в очите на приятелите си, когато вътрешно се ядосваше, че не се беше сетил да задигне някой кухненски нож.

Тримата залегнаха зад един храсталак в подножието на баира и зачакаха. Обещаха си да не говорят, обаче не издържаха и се разбраха, че може лекичко да си шептят, тъй като нямало как да се чуе чак долу при тухлената постройка.

Към девет вече се стъмваше и следващият час и половина им се стори безкраен. Калоян имаше часовник със светещи в тъмното стрелки и непрекъснато го гледаше. Знаеше, че баба му и дядо му не се притесняват къде е – със сигурност на долната улица, където тримата мускетари играят с момчетата от съседната махала. Заблуда за родители, разбира се, с онези от другата страна на язовира се водеха единствено войни и то на всякакви фронтове – футболни мачове, надбягвания, замеряне с джанки и тъй нататък. Но този конфликт си оставаше под знака на омертата – никакво казване на възрастните. И все пак, станеше ли 11 часа, можеше и вече да си имат проблеми.

– Никой няма да дойде, айде да си ходим – предложи Калоян и се размърда, защото тотално се беше схванал от клечене.

– Чакай само да мочам – побърза да се изправи Марти и заобиколи храстите.

– „Да мочам“ – изимитира го Мони – абе, ей, селянин!

– Добре де, да пикая – поправи се Марти, който вече минаваше зад една акация.

Двамата батковци се заговориха за следващи евентуални наблюдения. Докато спореха изобщо има ли смисъл, Марти се появи иззад дървото пребледнял от страх и все още с необути докрай къси гащи.

– Идват, идват – притича към тях и в паниката си почти се бутна в Мони.

– Копеле, прибери си патката, че ако ме докоснеш с нея…

– Шшшт, вярно идват!

Калоян ги изблъска обратно в храстите и тримата залегнаха.

– Аре, стига бе… – зашепна Мони.

– Знаеш ли я тая кола? – попита Калоян, като почти се долепи до приятеля си, за да говори колкото се може по-тихо.

– Това е белият мерцедес на чичо Боби.

– Кметът – поясни Марти.

Пържолата излетя през оградата и тупна до кучето, което лаеше с всички сили. То първо я погледна с недоверие, но след това чу успокояващ познат глас.

– Аз съм, Балкане, няма страшно. Хапни си пържолка – занарежда Мони, който се показваше иззад оградата.

– Тоя пес е огромен – недоволстваше Марти.

– Абе, вързан е, бе, дишай! – рече Калоян, докато му помагаше да прескочи над решетките.

– Е, по-тъпо нещо не сме правили – продължаваше да мърмори малкото момче.

– Нали се успокои вече, че няма вещица.

– Копеле, едното не изключва другото.

Тримата притичаха покрай Балкан, който в тоя момент стискаше с всички сили кокала от единия край на суровата пържола. Вече беше възрастен и виждаше бая трудности с твърдата кост. Къщата на кмета – Борис някой си (Калата беше сигурен, че си има и фамилия, обаче всички му викаха просто Боби), беше голяма постройка на два етажа, като в единия край на двора имаше зле заварен ламаринен гараж и точно той беше целта на тримата.

„Звукът, който се чуваше, кънтеше като от желязо“ беше отбелязал Мони. Според него няма начин, каквото и да е ставало, да не е било в гаража на кмета. Пък и във всички страшни филми нещата се развивали в нечий гараж, твърдеше той. Естествено, беше експерт по темата с хорърите – бил гледал стотици на видеокасети. Поне по негови думи, нямало откъде да намериш някой филм на ужасите, дето да не го знае. Калоян не беше много сигурен, но пък теорията му се стори добра поради най-различни причини. В крайна сметка, ако ще правиш нещо лошо на някой, особено ако ще го убиваш, по-добре да не ти е в къщата – от майка си знаеше, че килим се мие много трудно. Жена ти сто процента ще разбере, като тръгне да чисти.

За лош късмет вратата беше заключена с катинар. От задната част обаче имаше достатъчно място да се провре Марти – ламарините образуваха малък свод и с повече натискане от страна на батковците, второкласникът успя да се промуши.

– Някой да пази на портата – заинати се момчето.

– Копеле, никой няма да дойде – всички са на събора. Точно пък кмета как си го представяш да напусне и да се върне. Айде, не бъди шубе!

– Нищо няма тука – лопати, триони… някакъв стол.

Марти се въртеше насам-натам из гаража и описваше какво вижда. Общо взето нищо необичайно, което да не е на мястото си. Докато в един момент нещо не привлече вниманието му.

– Тоя стол е някак си закован.

– Как така закован, бе, малък?

– Ми не се движи, ей сега го бутам, ама не става.

Двете момчета на двора се спогледаха. Това вече не беше нормално, на кого му беше притрябвал стол, който да не можеш да помръднеш. Двамата го окуражиха да продължава да търси.

– Егати! – чу се след малко.

– Какво има, бе, копеле, айде, че ни плашиш!

Калоян искрено се изненада на Мони. Реши, че нещата наистина са станали много сериозни, щом вече могат да си признават и шубето един пред друг. Това беше успокояващо до някаква степен, защото самият той се чувстваше ужасен и много му се щеше да го сподели с някого.

– Тука има белезници! – каза Марти и си пролича, че гласът му се разтрепери – Искам да излизам.

– Малък, чакай! – Мони изведнъж придоби изражение като на възрастен – Виж какво има около стола.

– Не искам!

– Моля те, важно е – настоя момчето. Калоян очакваше да последва някоя заплаха от страна на Симеон, като например, че няма да го пуснат да излезе иначе или нещо такова, но за негова почуда Мони заговори с цялото приятелско съчувствие, на което беше способен – Знам, че те е страх, Мартине, знам, и нас ни е страх.

– И то много! – използва момента Калата.

– Но трябва да сме сигурни. Иначе нямаме нищо – едни белезници не ни вършат работа. Виж стола!

Отвътре се чу прибързано топуркане.

– Има петна – отсече момчето – като да е бил олят с нещо.

– Какви петна, тъмни?

– Тъмни – потвърди Марти – и някакво станиолче.

След малко ръката му се показа навън и двамата го видяха – съвсем малко шарено парченце, не по-голямо от няколко сантиметра. Различаваше се малка част от латинското “B”.

– Това е от касета – потвърди Калата. Нямаше как да го обърка – на такива си записваше музика от радиото, когато беше сам вкъщи. Иначе нямаше начин – неговите все говореха и се чуваха върху песните. Глупав факт, за който нямаше и на идея как се сети точно сега.

– Сигурен ли си – попита Мони – може да е от всичко.

– Не, ето го Би – от BASF. Такава беше и касетката със записа – сто процента съм сигурен.

– Аре, дърпайте! – проплака Марти, който вече се опитваше да прокара рамото си навън.

Двамата му помогнаха да излезе и след това по обратния път се измъкнаха от къщата.

Калоян дойде на себе си след часове – вече беше нощ. В началото реши, че е сън, но след това запали лампата и видя стария касетофон. Сгади му се. Помисли, че пак ще загуби съзнание, но този път се удържа. Знаеше, че ще трябва да чуе записа отново, но още не беше готов. Изпи чаша вода, напръска си лицето, взе си един нисък стол, на който да седне, и чак след известно време, в което събира сили и кураж, реши да върне лентата.

С благодарност установи, че превъртащото устройство не работи. Винаги това се чупеше първо на тия машинки, още преди години спря да върти. Нищо работа за едно дете на деветдесетте, но означаваше още някоя и друга минута между него и виковете. Започна да навива лентата на ръка с помощта на една химикалка, чийто край напъха в зъбците на касетата. След това най-големият кошмар се потвърди.

Не можеше да сбърка гласа на неговата Яничка. Тънък и писклив, сега звучащ истерично – с молби, увещания, въпроси… и писъци, кънтящи сред ламарини. После дойде най-лошото –откъслечни, болезнени издишания, тъп, равномерно повтарящ се звук, едвам чуто грухтене на задоволство. Като малък нямаше как да разбере какво чува, сега знаеше. Спря касетофона от контакта, но беше безсмислено, в мозъка му всичко се повтаряше отново и отново.

Стаята пак се завъртя, но този път отказа да се съпротивлява. Не искаше да е в съзнание и една секунда повече. Усети как главата му се блъска в ръба на масата, а след това падането на земята почти се изгуби в тъмнината. Последната мисъл, която се прокрадна, беше, че ако е късметлия, може да се е ударил лошо и да не се събуди никога вече.

Но се оказа само болезнена цицина. Сутринта се съвзе и излезе на двора с ясната мисъл да сложи край на живота си. Може би, ако скочи от ръба на блока, не би трябвало да изпита болка. Или пък защо не да се засили с колата и да се блъсне в нещо? Важното беше да е бърза смърт.

След това се сети, че дъщеря му не е просто убита и за първи път сред мъката започна да си прокарва път друга емоция. Чист, изгарящ, първичен гняв. Не желаеше нито справедливост, нито мъст, а просто да измъчва човека, който беше чул на записа. Искаше да го боли, да го е страх, да се ужасява от това, което ще последва. През умът му минаваха нови и нови картини с изтезания. Горене на гениталии – защо не, или да го свари във вряща вода – още по хубаво, а може би просто да го затвори в някоя много тясна кутия и да го остави да умре бавно, без храна и вода…

Така смисълът в живота му изведнъж се завърна с нова сила. След смъртта на Яна всичко изглеждаше ненужно. С жена му се разделиха, което изобщо не го трогна. Изгониха го от работа – това пък му се стори дреболия. Сега го караше на спестявания и социални помощи. Има ли значение, така или иначе не изпитваше никаква потребност вече да доживява следващия ден. Беше се стопил, защото почти не ядеше. Не си и помисляше да си купува нови дрехи или каквото и да е изобщо. Надяваше се тайно, че скоро време ще се разболее и поради липса на грижи ще си отиде. Нямаше никакво намерение да си сваля температурата с хапчета, само щеше да се излегне в леглото и да чака грипът да го довърши.

Но това беше до тази сутрин. Сега Калоян вече имаше своята цел и тя беше да се добере до убиеца… пое си дълбоко дъх… до ИЗНАСИЛВАЧА на дъщеря си. И той щеше! За първи път от година закуси обилно, обръсна се и излезе в спретнат вид.

Бившият кмет Борис Кацарски не беше измежду живите, което го изключваше от заподозрените. Така че първата задача на Калоян беше да се поразрови за тая работа с вещицата, която тормозеше сънищата на децата по тукашните села. В Радомир местната библиотека се помещаваше в читалище „Напредък – 1895“ – красива малка сграда с нетипично обла фасада, която беше уютен дом за културни събития от всякакъв вид. За щастие библиотекарката – възрастна жена, с грамадни очила – беше истинска енциклопедия за региона.

След като Калоян й обясни, че пише книга за местните митове и легенди, тя се зае с усърдие да му помага. Хората от тия градчета страдаха от болезнен шовинизъм. Ако я беше помолил да му съдейства за нещо друго, със сигурност щеше да срещне кисела физиономия и непреклонен отказ. Но станеше ли дума да се защитава местната чест, помощта идваше веднага.

Така Калата се зарови из стари вестници от архива и скоро картинката започна да се очертава. Оказа се, че на около 20 до 30 години вещицата задигала по едно момиченце и всички опити за по-нататъшното му откриване оставали безплодни. Това започнало още по турско време или поне оттогава били първите запазени свидетелства. Някакъв местен историк в своята книга, посветена на региона, твърдял, че историята за отвлечените дечица му е разказвана от неговата баба, която на свой ред я е научила от майка си. От края на 19-ти век насам почти всяко поколение си имало по една съученичка, която се е изпарила във въздуха, и така легендата започнала да придобива приказен вид. В началото вещицата изяждала децата или пиела кръвта им, но с годините версиите ставали все по-фантастични. В един момент популярно било, че обличала кожата им, за да може на свой ред да заживее живота на млада мома. Изглежда местния фолклор беше заемал от хорърите, успявали да пробият „желязната завеса“ през 80-те. Чудото на VHS касетките, разкарвани из цяла България в багажниците на москвичи и жигули, вероятно е вдъхнало нов живот на немалко родни митове. Но в основата си всичко това си оставаха фантасмагории, с които тукашните хора си обясняваха безследно изчезналите малки момиченца.

Някъде сред разхвърляните вестници, стари библиотекарски томове и справочници, името на рода Кацарски започна да се набива на очи. Изглежда Борис е бил просто последният кмет от цяла редица такива назад във времето. Калоян започна да се чуди доколко семейството е свързано с всичко това. Винаги беше мислел, че каквото и да е правил Борис Кацарски с онова момиче – Марина, познатата на Мони – то е било някаква еднократна проява на жестокост. Но сега, с толкова много съвпадения…

Подхвърли темата за кметския род съвсем небрежно, докато си сипваше кафе от каничката. Все едно да се намират на приказка с библиотекарката, която се беше представила като „просто Фани“. Калата се досети, че явно не е много горда с името си, щом настоява да я нарича на галено. Беше забелязал на една от папките да пише Генадия и вътрешно я оправда.

– А, те са тука от време оно – махна с ръка „просто Фани“ – някой от пра-прадядовците се довлякъл в селото от Куманово. И понеже били бъчвари, тогава се казвало „кацар“ – и оттам Кацарски.

– Че защо са дошли чак от Куманово?

– Ами носела им се е приказка, че за нещо ги били изгонили. Ама колко е вярно, никой не може да ти каже. Легенди много. Други пък са ми казвали, че за някаква мома ставало въпрос – взел си я е дядото и избягал. Била много млада за невеста, ама случвали са се такива работи по онова време. Кой знае…

– Че сега нямат ли наследник, който да стане кмет? – Калоян даде всичко от себе си, за да изглежда, че се майтапи и че въпросът изобщо не го интересува.

– А, последният беше Борис Кацарски, ама синът му Ивелин е един пияница. Никакъв кмет няма да стане от него. То целият им род е такъв, ако питаш мене – жената изсумтя, за да покаже колко много е възмутена – и братовчед му е същия. Симеон – той е дете на сестрата на Борис, Елена. Тя беше Петричева по мъж, ама почина отдавна. А синът й – пиянде страшно. Една приятелка имам от селото, казвала ми е, че не излизал от кръчмата…

Калоян вече не слушаше – ушите му кънтяха и усещаше как сърцето му тупти забързано в гърдите. Мони, на леля Елена, дето си живее в селото, и баба му била оттам, и чичо му бил оттам, и братовчед му…

Бяха се разбрали, че на следващия ден ще се видят и ще измислят как да кажат на родителите си. Ако просто го бяха раздрънкали насред събора, никой нямаше да им повярва. Бяха се съгласили, че с възрастните си трябваше подход.

Мястото за среща си оставаше зад варелите, като всеки път. Но мнението на Мони се беше променило за една вечер и от напереното момче, което Калата остави предния ден, нямаше и следа.

– Първо – никой няма да ни вземе насериозно, второ – нищо не сме видели. Оставете ги тия глупости, защото така ще загазим, като обвиним кмета в нещо такова, че ви е бедна фантазията!

– Ами гаража? – недоумяваше Калоян.

– И какво в гаража – един стол, чудо голямо.

– Имаше белезници, петна от кръв…

– Жена му на кмета има братовчед, дето е полицай в града – оттам са. А петната са от кръв само в кухата глава на Марти, дето се беше посрал от страх вчера.

– Ти пък все едно не се беше уплашил – ядоса се второкласникът.

– Е, малко и аз, копеле, ама ти пък беше направил шоколада в гащите.

– А как ще обясниш етикетчето от касетката – настояваше Калоян.

– И к`во? Купили са си касетка BASF и, като са хвърляли опаковката, е останало някакво парченце на пода. Ако това е престъпление и тебе трябва да те вкараме в затвора!

– Поне касетката да вземем – сети се Марти – там всичко се чува ясно. И как плаче, и как я трепят.

– Няма я, копеле, проверих тая сутрин. Ей сега минах оттам с колелото – взел си я, който и да е.

Тримата мълчаха известно време. Без касетка, без доказателства – спукана им беше работата. А и Мони беше прав, да обвиниш някого в убийство и то пък точно кмета, не си беше лесно. Не беше някоя глупост, за която да ги накажат без телевизия или да не излизат ден-два.

– И какво, ще се правим, че не се е случило ли? – попита Марти.

– Ами то откъде да знаем какво се случило? – Мони вече почваше да говори все по-заплашително – Ти много голям експерт ли се извъди? Гледал си „Никита“ и си вече специалист! Това, където го чухме, може да е от филм, да си е записвал някой като Калата. Примерно някакво порно. И накрая да ни се е сторило, че я трепят, ама тя така да си е викала, все едно умира. Всякакви извратеняци, кой ги знае!?

– Нали ти каза, че е била Марина – заяде се Марти, но си личеше, че вече малко го е страх от Симеон. Оказа се, че е бил прав, защото в следващия момент изяде тежка плесница по бузата.

– Абе, мислиш, че от пъшкане мога да знам дали е тая или оная, ти тъп ли си, малоумен ли си … м? Айде, кажи де, вярваш ли че така може да се познае човек?

Малкото момче се опита да си сдържи сълзите, но като разбра, че няма да успее, се извърна с гръб и се отдалечи с няколко крачки. Настана неловко мълчание. После Мони отиде при него и преметна ръка през рамото му.

– Айде, стига! Няма да ревеш сега! Извинявай, ама и ти щото ме дразниш и затова…

Марти се издърпа с припряно движение и се опита да каже „остави ме“, само че гърлото му беше свито и едвам му се разбра.

– Стига де, заради някаква глупост! Айде, елате у нас и ще играем на Нинтендото, майната му на това. Забравяме и толкоз, нито знаем какво сме видели, нито нищо.

Марти се подърпа още известно време, като видя, че му се обръща внимание, но накрая склони, когато Мони му обеща миришещото листче с Чарлз Баркли и логото на „Сега“. Гланцирано и много рядко – истинско съкровище. За момент Калоян се изненада, че Симеон е склонен да се раздели с него и то само, за да се сдобрят с Марти. Нещо, което така или иначе си беше гарантирано. След близо 30 години си даде сметка, че Мони наистина много е искал да не говорят повече за това онзи ден. Вероятно по същата причина ги остави цял следобед да играят на „Супер Марио“, без да си взима уговорената допълнителна игра като домакин и притежател на Нинтендото – желязно неписано правило, което се нарушава само когато някой е много, много гузен.

С годините Марти очевидно или забрави изцяло, или просто му се струваше някакъв твърде детски спомен, който не си заслужаваше да се вади на бял свят. Калата се опита няколко пъти да повдигне въпроса, но темата беше отбивана от Симеон набързо. Един път не помнеше едно, друг път – друго, а накрая бързаше да заговори за нещо различно и така всичко приключваше. В началото Калоян изпитваше някаква вина за това, че са оставили един лош човек да се измъкне безнаказан. Но с времето гузната му съвест се успокои, заровена под изстинали детски спомени и прииждащите емоции на пубертета.

Няколко години по-късно момчето спря да прекарва ваканциите на село – беше вече голям и предпочиташе да си остава лятото в София. Така и не се видя повече с Мони и Марти. А по онова време нямаше нито фейсбук, нито инстаграм и когато не си заедно с някого, много бързо му губиш следите. Имаха си телефоните, разбира се, и си бяха обещали да се чуват редовно, но след едно-две обаждания им омръзна. За какво да си говориш с някого, с когото дори не сте в един и същи клас? Времето на село си е друг свят, в който се потапяш за няколко месеца, а след това си тръгваш и той сякаш никога не е съществувал. Разменените номера потънаха из гигантските тефтери, които тогава неотлъчно стояха току до въртящата се шайба с 10-те цифри.

– Ивелин, копеле, винаги е бил страшен боклук! Откакто бяхме деца, само ме тормозеше… Но вас, с Марти, много ви обичах! Много…

Точно както му беше казала Фани – „няма начин да не намериш Мони в кръчмата – сутрин, обед и вечер“. Беше понапълнял, с оредяла коса и с брада, но Калоян го позна веднага. Очите му бяха същите – самоуверен поглед, в който само един приятел можеше да види спотайващата се тъга. И като дете го беше забелязал, и сега не му убягна.

Но нямаше как да подмине и другото – Симеон беше придобил типичния вид на селски пияница – мърляви дрехи, рошави коси, пожълтели зъби… Другарят му от детството беше пропаднал. Явно нищо от плановете му не се беше осъществило – да отиде в чужбина, да стане адвокат като по филмите, да има жена и деца. Калоян още си спомняше как тримата спореха с часове дали адвокатите или лекарите печелят повече. Те с Марти искаха да стават доктори, защото „Спешно отделение“ вървеше по Канал 1 и им се струваше страхотно да правиш операции на разни хора. Мони винаги се ядосваше, че са двама на един и ги заплашваше, че няма повече да им дава касетката на „Кикбоксьор 3“. Понякога се цупеше до вечерта, докато не дойдеше време да ходят за сладолед в малката бакалия, която се помещаваше в общината на селото.

– Тоя боклук – Симеон вече беше почнал да заваля думите и Калата предположи, че това не му е първата ракия от сутринта насам – ако ти кажа какво ме караше да правя. Значи, бях при него лятото, на работа в гаража, и изродът, ме караше да го уреждам с момичета от моя клас. Пък той на 20, можеш ли да си представиш? Аз съм бил седми клас… И да ти разправям…

– Монка… – прекъсна го Калата – ти затова ли ни убеди да не издаваме кмета? Щото ти беше вуйчо?

За миг Симеон застина на място, но много бързо си върна предишното наперено изражение. Изглежда беше свикнал да се бори с тази вина през годините и чрез малко пресилена самоувереност не й се даваше да го завладее.

– А, за вуйчо ми, ти пък… – махна с ръка и после гаврътна чашата на един път – … аз него не го понасях! Майка ми не искаше да се виждаме с тях даже, ама все настояваха баба и дядо да се събираме, все да си играем с братовчедите. Кръвта вода не ставала, такива ми ти глупости. Но иначе да, прав си. Вечерта, като се прибрахме от гаража, разказах на мама, Бог да я прости.

Мони се опита да отлее последна капка от чашата, но вътре нямаше нищо и той изпсува силно, така че да го чуе и момичето зад плота. Тя обединяваше функциите на барман и сервитьорка и като видя на какво се дължи ядът на клиента й, притича с една бутилка, за да му налее. Бързата й реакция изглежда успокои Симеон, който я похвали, че е добро момиче и тактично подхвърли да го пишат в тефтера.

– Мислех, че ще се зарадва, че сме го разкрили, ако трябва да съм честен. Тя все говореше лошо за него, макар че внимаваше аз да не чувам. Ама то в къща знаеш как е – все подслушваш оттук-оттам. Стана ми мъчно, като ме накара да си мълчим – и тя взе да ги дрънка едни за семейство, за роднини. Пф … – Мони вдигна пръст пред лицето си – Според мен й беше за баба и дядо! Но най-много се ядосах, като трябваше вас да ви убеждавам да не казвате, щото не беше честно да ме тормози да правя такива работи. Пък вие ми бяхте приятели, знаеш. Ужасно ми беше терсене…

Мони отпи една здрава глътка и се зае да гони самотната маслина из чинията си. Точно успя да я приклещи в единия ъгъл, когато Калата му каза, че е намерил отново касетката. Остана дълго време така, застинал в глуповата гримаса и със смешно забучена вилица насред чинията си.

– Гнило семе, ей това сме ние – Мони премина през желязната порта направо с камиона си, без изобщо да намали и заби спирачките чак когато минаха двора – Трябваше да се досетя аз за тоя боклук! Винаги съм го знаел какъв е, винаги. Изрод, урод…

През целия път до къщата на Кацарски Симеон не спря да говори, макар през завалените думи, несвързаните изречения и непрестанните псувни да не му се разбираше много-много. Калоян успя донякъде да си сглоби картината от отделните фрагменти. Мони явно бил работил за братовчед си известно време, нещо като момче за всичко. Ивелин на млади години се изживявал като селска мутра и съответно карал Симеон да прави какви ли не гадости – от дребни кражби из магазините, до заплашвания и рекет, та включително да го урежда с проститутки. Или пък да е сводник – не разбра точно тая част. Но нямаше как да пропусне това, че били все тийнейджърки, още незавършили гимназия. Последното изглежда не се беше понравило на приятеля му, защото това било преляло чашата по негови думи.

– Но да утепаш дете, копеле, това нема му го простим аз! – рече Симеон и скочи от каросерията.

При падането не успя да запази равновесие и тупна тежко по лице. Изглежда му се случваше често, защото ни най-малко не показа това да го притеснява и даже не се изтупа, когато се изправи обратно на крака. После, олюлявайки се, стигна до предната врата на къщата.

– Излизай, копеле такова! – заблъска Мони – Излизай или ще те подпаля вътре, хич няма да ми мигне окото.

Калоян приближи внимателно и се огледа нагоре, за да провери дали някой не ги наблюдава от прозорците. Чудеше се дали Мони наистина би посмял да запали къщата току ей така. И по-страшното, даде си сметка, дали той би се съгласил да изгорят жив човек вътре заради едното съмнение. Основателно, безспорно, но все пак… Мисълта му беше прекъсната от скърцането на вратата. Отвътре се показаха двете цеви на ловджийска пушка, а малко над тях проблеснаха очилата на Ивелин.

– Сядай на стола, а ти, братовчеде, му сложи белезниците!

В Ивелин имаше нещо гнусно, макар Калата да не можеше да определи точно какво. Беше с гъста, чуплива коса, за която очевидно полагаше много грижи. Дрехите му бяха в спортно-елегантен стил, прилепнали по слабото му тяло. Физиономията зад очилата беше като изпита, с щръкнали скули и вдлъбнати очи, а заради големите лупи зениците му изглеждаха неестествено грамадни. Но може би най-зловещото от всичко беше пискливият му глас, който караше всяка дума да звучи като изпята с фалшив и стържещ фалцет.

Беше ги накарал да вървят пред него и после да влязат в гаража. Същата съборетина, в която се беше проврял Марти през онова лято. За другото Калата нямаше как да е сигурен, но столът си беше там и все така побит в земята.

Въпреки че едва тази сутрин беше обмислял съвсем сериозно самоубийството си, сега се чувстваше панически изплашен пред угрозата да бъде прострелян. Може би беше просто инстинкт за самосъхранение или пък адреналинът си казваше думата, така и не успя да си го обясни. Мони обаче изобщо не изглеждаше притеснен, напротив – яростта му не беше стихнала ни най-малко. Той дори се запъна на вратата на гаража и се наложи Ивелин да го удари с приклада в тила и да го изрита навътре, за да влязат. Сега инструкциите бяха дадени и изглежда се очакваше Калата да бъде окован на стола.

– И какво, ще ни застреляш ли? – наежи се Мони, докато разтриваше главата си.

– Само него, братовчеде – Ивелин посочи Калоян с цевите на пушката и натърти – само него.

– Убил си дете, изрод! Да не мислиш, че полицията няма да те хванат? С още два трупа пък съвсем.

– Не, няма да ме хванат, защото никога не са ни хващали. Ние сме донесли вещицата, братовчеде, и тя ще бъде тук вечно. Може да не ти харесва, може и на майка ти да не й е харесвало, но тя знаеше, че семейството е най-важно. Никога не издаде татко и ти никога няма да издадеш мен.

Симеон погледна към Калата, в очите му се надигнаха пиянски сълзи.

– Извинявай, Кала – проплака той – извинявай, че заради мен ти убиха дъщеричката.

– Не си виновен, Мони. Бяхме деца.

– Ако бяхте казали на родителите си, щеше сега да е жива – поклати глава Симеон – Ако не се бях уплашил, можеше да ги спрем още тогава.

– Нямаше как да знаеш, никой от нас нямаше как да знае…

– Братовчеде! – Изписка Ивелин, изнервен от ситуацията – Стегни се и ми помогни! Цялата работа ще свърши много бързо, няма връщане назад. Колкото по-скоро, толкова по-добре за всички ни.

– Кажи ми само защо си я записал на касета – обърна се към него Калоян – Що за перверзник прави подобно нещо?

– Баща ми ме научи – Ивелин вдигна пръста си и Калата забеляза колко много трепери ръката му – това е почит към него.

– И си я слушаш ли бе, копеле?

– Така се успокоявам и мога да не го правя с години… – Ивелин преглътна на сухо, после свали очилата с треперещата си ръка – Вие няма как да разберете, това е болест. Никой от нас не е виновен! Ако малките курвички не ходеха така – с късите си полички и голи крака, тогава щеше да е друго. Не исках да я убивам, ако се беше съгласила…

За секунда споменът го накара да измести поглед от тях и да се загледа в нищото. Калата реши, че това им е шансът, но преди да може да реагира, Мони се хвърли напред с псувни и крясъци. Залепи се плътно за вдигнатите цеви и стисна пушката с две ръце. Първият изстрел разтърси гаража и ламарините закънтяха. За момент Калоян беше сигурен, че всичко ще рухне върху главите им. След това дойде и вторият пукот, тогава ушите му засвириха и вече не можеше да чува ясно.

Мони кълнеше братовчед си и се опитваше да го удари с едната ръка, докато здраво стискаше пушката с другата. От устата си пръскаше кървава слюнка, а краката му се преплитаха в нечовешки усилия да запази равновесие. Този абсурден танц между двамата продължи няколко секунди, преди Симеон да залитне за последно и да се строполи върху един отрупан с инструменти стар тезгях. Плотът се обърна и го зарови под килограми ръждясала железария – чукове, болтове, гаечни ключове и всичко останало се стовариха върху му с оглушителен звук. Калоян се надяваше, че приятелят му ще тръгне да се повдига изпод купчината, но това не се случи. Мони не помръдна повече.

На Калата му се стори, че в този момент времето е замръзнало. Мислите му се блъскаха из главата и всяка се опитваше да си проправи път към съзнанието. Симеон вече го нямаше – не се бяха срещали повече от две десетилетия, а сега се чувстваше сякаш е загубил безкрайно близък човек. Това е чудото на детските приятелства – не се виждате с години, а накрая сте си пак същите. Спомни си как си бяха обещали „да скачат заедно“, ако вещицата ги нападне. И ето – никакво бягане!

– Знаеш ли – каза, като бавно отмести погледа си от Мони – само го дразнехме. Адвокатите наистина печелеха повече от докторите.

Ивелин го гледаше неразбиращо, после посочи към ушите си – и той не чуваше нищо в този момент. Беше по-стъписан и от него заради убийството на братовчед си. Стискаше с лявата си ръка празната пушка – беше цялата измърляна с кръв.

– Даже не знам защо ти го казвам.

Калоян му посочи стола, за да седне, сякаш сега следва някаква рутинна процедура. После се огледа, за да види къде е чукът.

Къщата на Кацарски се намираше на края на селото, оттам почваше гората. Човек можеше лесно да се скрие в нея, но това би било безсмислено, тъй като наоколо нямаше нито съседи, нито преминаващи коли. Камо ли пък през нощта, когато само луната свети – тогава пък изобщо няма от какво да се притесняваш, мислеше си Калоян. Затова и съвсем спокойно пренесе тялото на Ивелин на рамо, без дори да се оглежда. В другата ръка стискаше една лопата, която намери в гаража.

Претърколи го в едно дере, близо до малкото поточе, което извираше някъде далеч в планината. Стори му се, че почвата тук ще е мека за копаене, а и мястото беше затънтено. Преди години му го беше показал Мони, било подходящо за скривалище, казваше. И вярно така се оказа – цял ден можеш да го търсиш и да не го намериш, ако не знаеш между кои дървета да тръгнеш.

Когато лопатата изхрупа в нещо, Калата не му обърна внимание. Следващото загребване обаче отново беше неуспешно. Започна леко да разравя земята с ръце, а после ускори темпото докато накрая движенията му не се превърнаха в едно хаотично разхвърляне на пръст. Светна с фенерчето на телефона си само за да се увери в това, за което и без друго вече се досещаше.

Пое си дъх, отдалечи се бавно и седна на земята. Опита се да заплаче, но не успя. Не му бяха останали сълзи.

На стъпка от него лежеше дъщеря му.