Ямата
ПЛАМЕН ГЛОГОВ
Авторът препоръчва докато четете да слушате песента "Tristetea Vehementа" на Agathodaimon.
"Дохожда час уречен за човека,
последен час, и като свещ полека
затлей живот, затлеят мъжки сили;
дохожда край, смирен човек застава
пред зинал гроб...Съдейски глас тогава
обажда се: ТИ ВЗЕ, НО ЗАПЛАТИ ЛИ...?"
Пейо Яворов, "Дохожда час"
"В живота ни връхлитат удари тъй силни...Аз не зная!
Приличат те на удари на страшен Божи гняв и сякаш
на всичките ни мъки мъртвата утайка
в душата се е насъбрала...Аз не зная!
Не са тъй чести, но са силни и дълбаят тъмни ями
по яките плещи, върху чела не помнещи обиди
Това са може би на хуни и на варвари жребците
или са Черните херолди на смъртта, която иде..."
Сезар Вальехо, "Черни херолди"
Всички вие, които редом с мен изтърпявате Болката, всичката, неутихващата, убиващата и възраждащата… за вас, които не знаете молитви и виждате, че те са безполезни тук, но знаете песни за велика бран и за мир ефимерен, надмогнете мъките си и се сберете край мен,
докато ослепяват очите ми/
вие, проядените от отровата на аспидии и скорпиони…
докато смъкват кожата ми/
вие, окованите да се разлагат в зноя…
докато изваждат сърцето ми и вътрешностите/
вие, тлеещите като феникси по кладите…
докато късат крайниците ми/
вие, поразените от лепрозни язви
със меса червиви
или разкапани от врящата смола;
от вечен глад самоизяждащи се…
ГРЕШНИЦИ!
Сберете се край мен,
Оставете вашите демони да изтезават телата ви,
но надмогнете Болката си,
както правя аз и нека заедно си спомним, Онзи- единственият, когото почитаме, който НЕ стои там някъде горе на невидим престол, а е тук между нас, по-надолу от нас, в място здрачно, място усойно… но не на покой!
И бесовете Го разкъсват в гроба му…
Него…нашият Крал!
Чуйте исполинското му мълчание сред техния вой, и така замълчете и вие!…
Те се вдигат от покритата с лава земя и се скупчват около ослепения старец призовани от думите му. Демоните им ги следват мълчаливо със своите зловещи оръжия, за да не ги лишават нито за миг от отредената им болка. Но стоновете на хората са утихнали. Старецът разказва. Погледите на онези, които го слушат потъват в безформената зев на празното му око… то се превръща в дълбока яма…
Отвъд болката…погледнете, с мъртвите очи от бесилките, погледнете…преди да са дошли мършоядите, за да ги изкълват, вижте ямата и озверялата тълпа около нея, зацапаните от прясна кръв гербове върху наметалата им. Те крещят въодушевени. Ямата е пълна с побеснели кучета и в нея Го спускат, осъден да бъде разкъсан от кучетата. Кралят е горд, той стои със стиснати в болезнена усмивка устни, докато свирепите песове ядат от плътта му. Постепенно те го събарят. Устните му все така сдържат болката, очите му изглеждат далечни. Едно от кучетата отхапва лицето му и отдолу се оголва усмихнатия череп…Изведнъж кучетата страхливо се отдръпват, полуразкъсания труп се изправя бавно пред тях. Кралят сграбчва кучето, което последно го напада и изважда парчета от изяденото си лице от стомаха му. Залепя парчетата обратно върху черепа си и те зарастват там, лицето му възвръща предишния си студен вид, усмивката върху него остава…Останалите кучета започват да скимтят и да дращят с нокти по стените на ямата. Но той бавно стига до тях и ги изкормя едно по едно, всичките, за да си върне плътта, която те са му отнели. След миг онези, около ямата се пръсват, обзети от същия ужас като кучетата в нея, когато Кралят израства пред тях, покрит цял в позлатени дрипи и кървави парчета плът…Нахвърлял е труповете на кучетата като стъпала и се е изкачил по тях обратно на повърхността. А там го чака пустото обгорено поле и безкрайните редици от бесилки. На тях висят нашите трупове. Най-близо до ямата е моята бесилка, за да гледам в агонията си, как Кралят ми среща гибелта си в ямата с кучетата. Лицето на Краля се стъмва, той оглежда опустялото поле, войниците от гарнизонът, оставени да се гаврят с него, са побягнали панически от гледката на неговото злокобно възкресение. Но той знае къде са отишли всички. Тялото на Краля е напълно възстановено след чудото. Той целият е гняв и отмъщение. Силата му е огромна, защото целият му живот е събран в един ден. Събаря бесилките, освобождава телата ни от смъртоносните примки и ги струпва на огромна планина, закриваща слънцето. От една тъмна кула на запад го съзират как влачи неуморно с дузини наръчи от бесилки уловил техните кървави въжета и гради от тях клада, висока колкото катедрала. Да, тя прилича на дървена кула с много етажи и на всеки етаж той полага телата на своите воини. А най-отгоре се качва сам той и застава изправен между мъртвите си братя. Сетне огънят тръгва по етажите на кладата и Кралят изгаря заедно с армията си. Неговата нетленна същност се понася върху пепелта им, като мрачен и безросен облак, стаил в себе си мълния. Понасят се към кулата, която се извисява там, в пределите на пустошта. По пътя сянката му застига онези, които го хвърлиха на кучетата, а после побегнаха към кулата за да се укрият и ляга връз тях като мор. Те се превръщат в пътека от кости. Те и конете им. Всички.
Един от демоните слага два тлеещи въглена в празните очи на стареца и лицето му грейва като злокобен фенер. Старецът пъшкайки, продължава разказа си, докато кожата по скулите му се свлича от скрития в черепа му огън:
…Облакът влиза в процепите на кулата- черен вятър си играе с камбаната и тя бие на смърт. Пепелта се събира във нея и се рони от нейния купол, трептяща от черния звън …Пепелта се превръща в човек със студена усмивка. Крал без кралство. Армия от бранници пъпли по стъпалата, коридорите и стените на кулата, за да го спре. Те са смъртни. Той не е. Скоро кралят остава отново сам, в празната кула, която се възвисява, обляна в кръв като острие на копие стърчащо от гърдите на паднал рицар. Чуждите нему воини лежат с разкъсани гърди в краката му, неподвижни като паднали листа. В подножието на кулата има малък двор, ограден с мраморни стени. В средата му се намира гроб с меч, забит вместо кръст във земята. Край гроба, коленичил се моли рицар с черни доспехи и златна корона, чужда корона… Кралят слиза величествен по покритите с кръв стъпала. Излиза на двора и застава срещу рицаря до самотния гроб, който зее разровен. При вида на Kраля, молещият се се изправя, ръката му без усилие измъква забитият в земята меч. От ямата на гроба вее хлад и носи ек от далечен лай…вой на невидими бесове…
-Сам изкопах този гроб за теб, когато разбрах, че си се завърнал- виква рицарят-узурпатор
– Моят гроб не е тук…не помниш ли, аз нямам гроб- говорят усмихнатите устни на Краля
– Да, твоят гроб е ада…
Рицарят замахва, острието на меча му се устремява към студеното лице на Краля…разсича го като безплътно лице на призрак и изведнъж увисва натежал надолу. Ръцете на рицаря се отпускат, след тях- коленете му, останали без мощ…рицарят изтърва меча…пада ничком пред краля…главата му с короната без блясък се навежда като увехнал слънчоглед…устните изричат шепнешком: “Пощади ме!…”
Кралят казва: Прощавам ти, че пожела властта ми, но това, че ме предаде не ти прощавам!
Прощавам ти, че въстана срещу мен, но това, че погуби братята ми и своите братя, не ти прощавам!
Прощавам ти, че ми отне короната, но, че я държиш ниско не ти прощавам!
Прощавам ти, че не прояви милост към мен,
но за това, че ме хвърли в ямата,
не ти прощавам!
За това, че ме остави на кучетата, да ме съдят,
не ти прощавам!
За това, че ме накара да погубя душата си, заради отмъщението,
не ти прощавам!
Не ти прощавам!
НЕ ТИ ПРОЩАВАМ!
Кралят сваля напоената си от кръв ръкавица и сграбчва с длан лицето на коленичилият рицар. Вълна от лед превзема тялото на рицаря и той се вкаменява, а по лицето му запомнило погледа на Краля, завинаги се настанява безкръвен ужасът. От вкаменената глава на своя враг, Кралят снема короната, която му е принадлежала всякога и нищо друго не взема той, че гробът близък е и нему там нищо потребно не е.
Около него от всички стъпала се излива като водопад кръвта, тя попива в пръстта на двора, пълни празния гроб и скоро той се превръща в тъмно-пурпурно огледало, в което кралят вижда себе си и отражението на каменната статуя. Постепенно онова, което се съзира на повърхността на огледалото изчезва и пред Кралят се разкрива дълбоко подземие под кръвта. Той потъва в нея и пропада в подземието като в кладенец. На дъното му е сухо, кръвта остава като трептящ жив купол над главата му. В подземието подобно на човек същество с черно наметало и глава на гарван, бие с камшик окован във вериги ангел. Ангелът е с мраморна снага и огромни снежнобели криле. На мястото, където камшикът на човека-гарван докосва кожата му, тя се отваря за миг, сетне раната й изчезва като алена усмивка на мим. Изтезанието над ангела спира, когато Кралят се спуска натежал от кръв. Човекът с гарвановата глава отстъпва озадачен, без да изпуска бича от ръката си.
-Забавлението свърши!- казва Кралят
Две птичи очи се втренчват в него с интерес
-Продължавай!- просъсква ангелът, сдържайки възбудата си
-Не, мой ред е- Кралят изтръгва бича от неподвижната ръка на птицеглавия. Съществото се оттегля с безразличие. Сянката му прилича на черна коса. Бичът засвистява от силния замах. Ударите разсичат окованата плът, от всички страни. Крилете на ангела потреперват и се разперват като лъчи от ярка бяла светлина. Екстазът на болката разтапя оковите му…
-Приятно беше докато те чаках…- ангелът се изправя пред краля, огромен като храм, Кралят бавно се качва на плещите му,
-…но времето на двама ни изтече- добавя той.
-По-тежък от преди си, когато двама с тебе насам летяхме
-Короната си върнах- рече Кралят
-ТАМ тя не значи нищо.
Усмивката на Краля остава на лицето му, но ангелът не вижда това. Той размахва криле и възлиза нагоре през кървавата ципа на гроба…
Кралят гледа над рамото му. Кулата е изчезнала.. Светът под него се е превърнал в безкрайна клада. Те летят през гъстите дрипави завеси от черен дим; до ушите на Краля достигат хиляди вопли и стонове. Сред димящите изпарения Кралят вижда хиляди души да изгарят и да се възраждат от болката. В тях той познава своите воини.
Ангелът каца тежко върху сярната земя, Кралят слиза от плещите му и застава до него прав. Шом го зърваме, ние, воините му за миг забравяме болката и крещим възторжено името му. Короната на Краля изчезва от главата му, стопена, но десницата му продължава да се издига, към нас, докато пламъците го пречистват.
-Обърни се- виква му ангелът, преобразен от пламъците, с проядена снага и криле, одрипавели, черни.
Кралят бавно обръща гръб на войските си и поглежда за миг отвисоко ямата, която го очаква.
– Цяла вечност ще съжаляваш за това, което поиска от мен- чува зад себе си думите на своя демон;
– Ако не бях го сторил, щях да съжалявам много повече…
– Всички хора са достойни за ада- казва онзи, приближавайки го
– Но ада не е достоен за някои…- гордо отвръща Кралят
От тъмнината на ямата долита познатото злокобно ръмжене и лай към изсечената в леденото лице усмивка…
Кралят скача…
Главата на стареца изгаря и гласът му постепенно се изгубва в пращенето на костите. Огънят обгръща тялото му и то скоро ще стане пепел. Слушателите му се разотиват бавно влачейки деформираните си тела в лавата, покрай огромната подобна на гроб на исполин яма, пълна с жива тъмнина. Демоните им ги следват като крилати сенки. Хората знаят, че поредното възраждане на старият воин ще започне веднага и че той ще помни само своя грях, но не и историята за техния Крал. Но те всички ще я запомнят- всеки до своето възкресение. И ще я разказват един на друг, безспир, за да победят Болката. Всичката. Неутихващата. Убиващата. И възраждащата…
Пламен Глогов
