Захарен памук

Гласът на Анита Дот огласяваше цялата люлка, докато разноцветните самолетчета, с мигащи светлини по опашките и крилата, се издигаха и спускаха в кръг.

Музиката се смесваше с детските гласчета, викащи от радост, щом някое самолетче се издигнеше , и после от престорена паника, щом рязко се спуснеше. На детските личица беше изписана радост, независимо че, там горе, в небесата, духаше вятър.

Всичко се случваше за по-малко от пет минути.

После атракциона спираше.

– Тате, видя ли колко много се издигнах?

– Ауууу, че страшно беше това. Искам пак!

– Моля ти се, мамоооооо. Само още едно кръгчеееее.

Детските гласчета не секваха, докато родителите вземаха децата си и се спускаха по гофрираните стъпала, за да продължат пътя си през тълпата към изхода или към най- близкият павилион за сладко.

Червенокоса жена хвана колана на едно дете, яростно го разтресе и той поддаде. Извади момченцето, което беше облечено в кафяви джинси и същият цвят палто. Клекна, нахлупи му по- добре баретата върху русолявата главица и го задърпа напред през тълпата.

На Мария и беше писнало от тъпия лунапарк. Искаше час по- скоро да се махне оттук и да не харчи повече пари за щяло и нещяло за Борис. Преди баща му го водеше по тези места и му угаждаше за всичко, но сега беше заминал в командировка и се наложи тя да го доведе. Ненавиждаше тези места още от малка. Всякакви хора се мотаеха тук и все гледат как да те преметнат. Особено циганите.

А тях как мразеше!

Още от малка, когато се загуби на един такъв панаир. Тогава един я дръпна, защото видя колко е уплашена и объркана и искаше да я заведе до патрулиращият милиционер. Но тя още повече се уплаши и започна да крещи и да се мята. На помощ, за да успокои малката Мария, се притече жената на продавача- висока, слаба циганка, с дълга, гарвановочерна коса. Естествено целият панаир чу това.

Циганинът се сдоби с опит за изнасилване на малолетна и затвор, а тя със здрав бой от баща си за дето се е изгубила.

От тогава мразеше панаирите.

И циганите!

Но, сега беше принудена от Борис.

Заради него беше на това противно място. Вече беше похарчила 200 лева за три атракциона, като категорично беше отказала Борис да се качи на гондолата. За Виенско колело не можеше и да стане въпрос.

Представяше си как духа есенният вятър там горе и как като заседнат там, за да се качат други долу, Борис ще настине. Отделно беше че, освен панаирите, циганите и още няколко десетки неща, мразеше и височини.

Бързаше и влачеше Борис към изхода през този хаос от шум, прах, музика и цветни светлини.

– Заповядайте господа! Всеки печели- изгърмя от една колона мъжки глас и двама мъже се насочиха към стрелбището с награди, следвани от половинките си.

Мария дръпна детето до себе си, уплашена от този неочакван вик от колоните. Напсува на ум човека зад сергията, който с усмивка зареждаше пушка и я подаваше на един от мъжете.

Малко преди изхода, детето се дръпна леко. Бе видял щанд, осеян със захарни петлета. Зелени, червени, сини, и бяха всякакви размери. От малки, колкото палец, до такива, които имаше да яде цял ден. Имаше и любимата му машина- за захарен памук. Отскубна се от майка си и се затича натам. Спря се на сантиметри от сергията, а очите му жадно попиваха различните захарни петлета. Разглеждаше ги с интерес, дивеше се на цветовете, а устата му се пълнеше със слюнка.

А как обожаваше захарен памук!

Майка му го сграбчи над лакета и го дръпна ядно.

– Стига глупости, Борисе! Няма да ядеш тези простотии. Не и в мое присъствие! – скастри го Мария и го дръпна още по- силно.

Детето също се дръпна, но на другата страна. Към сладкото, а очите му се напълниха със сълзи.

– Искам товааааа. – изрева момченцето, протягайки ръчички към захарния памук. Лелката, възрастна циганка с бели коси, се засмя добродушно, стана от стола си и понечи да подаде захарен памук на Борис. Той протегна още повече ръчичка, а очите му се разшириха, измествайки сълзите отпреди секунда. Дърпаше с все сили майка си, а тя на своя страна ругаеше отново на ум. Но този път баща му! Откакто проходи Борис, баща му не спираше да го глези и да му ходи по гъза, както тя е споменавала няколко пъти в леките семейни “дискусии”, които си устройваха всяка седмица с баща му.

Борис бе обикнал вкусът на това пухкаво розово, зелено, лилаво, бяло нещо, откакто бе проходил. Искаше да е задължително меню в неговата храна, когато панаирът започнеше и го доведат, независимо дали е пролет или есен.

И сега, с леко навлажнени, но и радостни очички от очакване и с протегната ръчичка, искаше памука.

Възрастната циганка сякаш прочете детските мисли, се усмихна още по- топло, сякаш беше нейно дете и му подаде една клечка със захарен памук.

Беше точно такъв, какъвто искаше той.

Огромен бял облак, който можеше да вкуси и да яде вечно, докато обикалят алеите на панаира.

Циганката подаде пръчката, той я пое, като се радваше и очите му светеха. Понечи да отхапе…

Тогава плесницата на майка му го върна в света. Изби памука от ръцете му, той се разхвърча и падна на парцали на земята. Ръката го заболя, но сълзите, напиращи в него не бяха от това. Бяха, че захарният памук, който циганката добродушно му бе подала стои разпилян на земята.

Без да го е вкусил.

Майка му беше замахнала така бързо, бе го ударила и бе разпиляла лакомството, че циганката я изгледа уплашено, но в следващия миг възвърна благото си изражение.

– Не! – изкрещя Мария!- Няма да ядеш това. Мръсно е!

Мария беше бясна.

Виждаше се в очите и.

Как смее някой да даде нещо на детето и ей така? Че даже и циганин! Малкият заплака с всичка сила.

– Разкарай се от него! – изкрещя към възрастната циганка. Жената развя бели коси, усмихна се отново по онзи добродушен начин, когато подаваше лакомството на детето и седна.

– Ела, Борисе! Няма да ядеш такива неща. Ще се научиш, че тези глупости тук са мръсни. – каза майката. Опита се да прегърне сина си, но той я отблъсна. Злобата, с която махна ръката и от рамото си я шокира. Тя се изправи и погледите им се срещнаха.

– Искам си памукаааааа! – изрева малкия през сълзи така силно, че Мария се сепна. Жената се изправи пред него с невярващи очи. Никога досега не бе чувала сина си така да крещи. Усети как порите и се отвориха и от там започна да изтича пот. Залитна крачка назад, и усети студената земя как се удря в гърба и.

– Искам си гооооо!- изкрещя Борис.

Този път писъкът му беше по- силен. Някак неестествен и неземен. На Мария и се стори, че земята под нея потреперва. Видя как старата циганка стоеше зад сергията си, взряла поглед в нея.

И се усмихваше.

Детето и още крещеше там. Много мразеше Борис да крещи, но в момента не и пукаше. Искаше да се изправи, да хване Борис за гушата и като се приберат да му хвърли един хубав бой. Огледа се за помощ, но минувачите само заобикаляха сергията и нея и сякаш не я виждаха. С поруменели от гняв бузи тя се изправи на една ръка, но внезапно рухна отново на земята.

Нещо я задраска в гърлото. Прокашля се, направи нов опит да се изправи, но отново се озова на земята. Обърна се по гръб и осъзна, че не може да диша. Гърлото и се пълнеше с нещо и я задушаваше. Очите и срещнаха тези на Борис. Детето я гледаше и не мърдаше.

“Дали е напълнил гащите?” помисли си Мария. Отметна глава в нов опит да си поеме въздух и тогава срещна погледа и на циганката. Тя я гледаше как се гърчи в агония с онзи добродушен поглед, с който даваше на Борис захарният памук. Усмихна се, но вече не толкова топло. На Мария и мина, че се е озъбила, като хищник. Стисна се за гушата, но това нямаше как да и помогне. С последни сили искаше да изкара това, което и пречеше да диша, но то нарастваше.

Усети захарен вкус в устата си. Нещо вкусно беше, нещо от нейните младини.

Обърна глава и видя до Борис да стои малко момиченце с пепитена рокличка, което похапваше кърваво червен захарен памук.

И тогава светлините на лунапарка угаснаха за нея.

Борис се беше заковал на място и не беше усетил момиченцето до него. Гледаше майка си как умира, а хората само заобикаляха сцената и никой не се притече на помощ.

Тогава някакво движение до него го накара да помръдне.

Циганката се наведе над тялото на Мария, отвори устата и и с пръчка започна да ровичка вътре. Въртеше ли въртеше, докато от гърлото на Мария не излезе пухкава топка бял захарен памук.

Подаде го на Борис.

Той го пое, погледна я, отправи поглед към мъртвата си майка и захапа.

Момиченцето до него отхапа на свой ред, усмихна му се и каза:

– Моят има вкус на черен дроб. А твоя?