Ябълка, златна на вкус

Слънцето грееше, птичките пееха, а богините сладострастно се изтягаха край фонтана върху шарени черджета. Слънчеви зайчета от игривата водна повърхност закачливо пробягваха по изящните им тела. Вятърът отвяваше пръски и кичеше загорялата плът с мънички перли, които трудно устояваха на изкушението да се плъзнат по тези пищни форми, оставяйки след себе си мимолетни сладострастни следи.

Боговете, подпрени на перваза на горната тераса, разсеяно ги наблюдаваха, смучейки охладени вина през сламки.

Спокойствието и идилията бяха пълни, докато златната ябълка не изсвистя над оградата, оставяйки след себе си огнена следа досущ комета. Падна като бомба и предизвика истински взрив, когато богините я видяха.

Те наскачаха и се втурнаха към нея, мачкайки всичко, изпречило се на пътя им… което точно в този момент се оказваха други богини. Край фонтана се заформи истинско меле от бронзови тела, предизвиквайки лениво раздвижване и сред боговете. Те не проявяваха интерес към някаква си ябълка, та била тя и златна, но един женски бой си беше почти спорт, а и нещо, на което може да се заложи.

– Тридесет сребърника и един рубин за онази със звънчетата на зърната – удряше настойчиво по парапета Марсарес.

– Някой да вижда Енера? – поинтересува се Лоуки, докато си броеше парите.

– Тя още спи на черджето! – информира го Тот Тут, който вече имаше списък на участничките и залозите.

– Ще трябва да си избера друга фаворитка – измърмори Владетелят на огъня и си прибра кесията.

– Гледайте! Гледайте! Ей онази ще докопа ябълката!

– Няма начин, оная със стола ще я спре.

– Стол ли? Откъде се взе пък този стол?

– Остави стола – онази размахва боздуган!

– Откъде ли го извади? Че тя е само по препаска!

Боговете се съсредоточиха в схватката долу. Тишината на балкона се нарушаваше само от дрънкането на монети, преминаващи от една кесия в друга.

А долу богините скубеха коси, деряха лица, развързваха се бански, късаха се обеци и се хапеха зърна. Малко еротично, но и доста кърваво… и всичко това заради една ябълка. Не, не беше за ябълката, нито за нейната илюзорна златност – беше заради надписа върху нея.

„ЗА НАЙ-КРАСИВАТА.“

Цялото това съскане и ръмжене най-накрая събуди Енера. Тя бавно и сладострастно се протегна, позволявайки на боговете да се насладят на изяществото ѝ. О, тя беше наясно, че я наблюдават. Стана, дори се направи, че се прозява, и поклащайки прелести, тръгна към мелето.

А имаше толкова много за поклащане, че боговете за миг забравиха за какво е цялата тази размяна на пари. Само за миг, разбира се.

Енера заобиколи кълбото боричкащи се богини и застана до ябълката. Босият ѝ крак я подритна, колкото да я завърти, за да види по-добре надписа отгоре. По лицето ѝ пробяга мимолетна усмивка, гонена от начумерено събраните вежди. Богинята на красотата постави ръце на кръста и изкрещя:

– Престанете да кудкудякате, кокошки проскубани!

Боят моментално спря. Десетки очи, някои насинени, други кървясали, а трети със странен цвят от размазания грим, се взряха в Енера.

– Това тука… – богинята се наведе демонстративно и вдигна ябълката, – е за мен!

– Как ли пък не…

– … че откъде накъде?

– Кой пък те излъга теб, че си красива…

– Естествено, че е за мен, кикимори такива! – изсмя се Енера. – Какво? Нима, Аина, ти си мислиш, че е за теб? Нали ако един ден забравиш да си обръснеш мустаците, ще замязаш на малкия брат на Марсарес…

– Тука вече прекали! – Аина незнайно откъде измъкна копие.

– Ууу, колко ме уплаши. Всички знаем, че си падаш по жени, толкова много, че чак мязаш на мъж, а сега върви да си остриш меча и да си мечтаеш за една чекийка, която да лъскаш.

Енера не умееше да се бие много добре, но от десет крачки можеше да убие с език.

Аина се нацупи и си тръгна, мърморейки нещо за това как Богинята на красотата ще е добре да спи с поне едно отворено око. Останалите богини се надигнаха от плочите, стиснали в ръце импровизирани оръжия, в това число и счупени бутилки. Те нямаше да се откажат от ябълката без борба.

Енера им се изсмя, смях, който удря като шамар, болезнен и обезкуражаващ.

– Искате да ми се опълчите ли? Смятате, че някоя от вас, кикимори такива, я заслужава? Е, коя смята, че ѝ се полага по право? Може би ти, Дайа’На, дето си падаш по лова? Странно, но винаги съм се чудила: защо всичките ти ловни кучета са само мъжки? А и яздиш само жребци… носят се слухове, че ги предпочиташ пред мъжете.

И богините останаха с още една по-малко. Усетила колебанието им, Енера набра сила.

– Аранхе, и ти ли се хвърли за ябълката? Толкова си стара и прашасала, че чак паяжини си хванала… Ти пък къде се буташ, Рида, че то е трудно да се разбере дали си жива, или не, толкова си изпосталяла, че Алмоши може да те ползва за помагало…

– Кучка…

– … пачавра…

– … курва…

– … дебелогъза крава… – вяло отвърнаха на нападките богините, преди да се върнат при шарените черджета и успокоително шумолящия фонтан, правейки се, че златната ябълка не съществува.

– Това последното го чух и запомних коя го каза! – Енера посочи наслуки някого в тълпата.

Съвсем скоро тя забрави словесната битка.

Малкият плод сияеше като слънце в дланта ѝ. Ароматът му беше сладък и опияняващ… какъв ли беше на вкус? Миг преди да забие зъби в ябълката, Енера откри, че дръжчицата е от изящно изковано злато, а листото е полиран смарагд. Хвана я с два пръста и я дръпна. В едно с нея отвътре изскочи като дебел пъстроцветен червей копринена панделка, покрита с изящен почерк.

„На мястото, където
тук никой никога не ще да ходи,
ще чакам аз
най-красивата от вас.
В нозете да ѝ падна аз мечтая,
сърцето си във дар ще поднеса,
ще продам душата си за една усмивка само…
Роб ще съм на твоята красота
чак до края на света.“

Богинята се усмихна поласкана и заби зъби в ябълката. Сок като течно злато се стече по ярките ѝ устни, спусна се по шията ѝ и намокри гърдите ѝ.
Енера закачливо намигна на боговете, които ѝ се хилеха похотливо или пък вдигаха чаши, за да я поздравят. Кой ли от тях беше инициаторът на всичко това? Лоуки си падаше по подобни шегички, но тази беше твърде изтънчена, за да е негово дело.

А докато Енера се закачаше с боговете, нещо я наблюдаваше от храстите край фонтана. Нещо хищно.

Разписките за залози бяха надлежно изплатени и злато и сребро се прехвърли от едни джобове в други, предимно в тези на Лоуки, разбира се.

– Всичко това ме кара да си мисля за желе… – замислено отбеляза Марсарес, докато си човъркаше зъбите с нож. – Бой в желе.

– Забележителна идея! – ентусиазирано започна да си записва Тот Тут.

– По скоро кал – намеси се Лоуки. – Дали бихме могли да напълним фонтана с кал и да ги накараме отново да се сбият?

– Де да знам?! – вдигна рамене Ул’кан. – Това преди малко не беше ли по твоя вина?

– Изобщо! – възмути се Владетелят на огъня. – Някой има ли си въобще идея за какво се скубаха тъпите кокошки?

Боговете се спогледаха, но никой нямаше и най-бегла представа. Накрая отегчени се върнаха към смученето на вино.

Копринената панделка трептеше на слънчевата светлина, превръщайки се в пъстроцветна дъга. Буквите по нея подскачаха като живи, докато Енера ги препрочиташе. Тайният ѝ обожател искаше да бъде намерен, но упътването, което бе оставил, беше твърде смътно. Богинята бърчеше вежди и се цупеше. Не беше свикнала да полага такива усилия. Обикновено тя караше обожателите си да се потят над тайните на желанията ѝ.

„На мястото, където
тук никой никога не ще да ходи…“

В Бранник имаше само едно място, за което боговете се правеха, че не съществува. Енера потрепери… не, не от страх, а от студа, влагата и тъмнината. Въпреки фенера в ръката ѝ мракът беше толкова гъст, че можеше с нож да го режеш. Болнавата светлина освети панти от стар бронз, почерняло от времето дърво и дръжка, лъщяща от честа употреба.

Две длани нежно покриха очите ѝ. Богинята кисело се изсмя.

– Трябва ли да изпусна фенера и да изкрещя за по-голям драматизъм?

– Не желая да те плаша, прекрасна. Желанието ми е да ми позволиш да те отведа на място, достойно за красотата ти.

– Добре, ще те последвам, но искам първо да видя кой си!

– Това ще унищожи изненадата, която съм приготвил в твоя чест, най-изящна сред богините, а това е половината от чара на малкото ни приключение. Наистина ли настояваш да го разруша?

– Добре, щом искаш, крий се в мрака или носи маска. – Енера бе заинтригувана, но не искаше да го покаже, затова просто сви рамене.

– Не, чаровна, маската ще е за теб! – Нежен копринен шал погали лицето ѝ. – Разрешаваш ли?

– Харесва ми тази игричка! – усмихна се богинята. – Да бъде по твоите правила.

Коприненият шал покри очите ѝ и бе старателно завързан.

– Сега какво следва, тайнствени мой обожателю?

– Ще те пренеса през прага на ръце, изящна.

„Похитителят“ ѝ я вдигна и прекрачи през вратата.

Сякаш преминаха не дървен праг, а границата между два свята. В единия момент бяха в тъмния, влажен и задушен тунел; в следващия слънцето галеше лицето ѝ, свеж ветрец милваше косите, носейки аромата на току-що разцъфнали цветя.

Непознатият не я остави да докосне пръстта, а я понесе към неизвестното. Дали я носи няколко часа, или пък дни, на Енера ѝ беше трудно да прецени.

Накрая той я пусна да стъпи на земята и отвърза очите ѝ. Богинята премигна и пред нея се ширна изящна градина. В центъра ѝ проблясваше езерце, в чиито води си играеха разноцветни рибки, а скъпоценните златни рибки царствено се носеха, следвани от благородните си опашки. Над него се поклащаше пищно резбована беседка от цветно дърво. Нощта настъпваше и мракът буташе пред себе си луната, за да огрее този приказен пейзаж и да го окъпе в романтика.

Непознатият постави ръце на раменете ѝ.

– Върви, прекрасна, не, не се обръщай! Ще видиш лицето ми, когато стигнем беседката.

Енера стъпи върху шарения килим, който се бе ширнал пред нея, и той оживя. Стотици разноцветни пеперуди се понесоха в хладния въздух, последвани от рояци светулки, които правеха полета им фантастичен.

Кракът на богинята потъна в мъхестия лилав килим, върху който допреди миг бяха накацали насекомите. Сладко ухание се надигна и с всяка нейна стъпка ставаше все по-силно. Това, по което вървеше Енера, не беше килим, а поле от нежни горски теменужки. Пеперудите галеха тялото ѝ с крилцата си, светулките се криеха в гънките на дрехите ѝ, карайки я да изглежда облечена в скъпоценни камъни, ароматът на цветята опиваше сетивата ѝ и тя започна да се смее като малко момиченце. Погледът ѝ се стрелкаше във всички посоки, за да се наслади на фееричния полет на насекомите, затова се наложи обожателят ѝ да я насочва по правилния път, побутвайки я нежно.

Щом стъпи в беседката, Енера усети нестабилния ѝ под. Цялата конструкция висеше на здрави лиани, изпъстрени с ароматни цветчета като гирлянди. Когато и спътникът ѝ се качи, беседката се задвижи и плавно се насочи към центъра на езерцето, където увисна на здравите клони на плачещите върби, поклащайки се леко и приятно замайващо.

Богинята се взря в лицето му. Въпреки че луната бе пълна, покривът бе твърде плътен и обвиваше тайнствения ѝ обожател в сенки.

– Лицето ти, обеща да ми го разкриеш сега! – напомни Енера.

– Разбира се, прекрасна. – Той дръпна късо копринено въженце.

Част от покрива се отмести и разкри монтирания кристален ветропоказател. Светлината от луната пропадна през отвора и се накъса от острите му ръбове. Отскочи от кристалната купа с плодове и се отрази от десетките разноцветни стъкленици, подредени по перваза на беседката. Вътрешността, покрита с бяла коприна, оживя от пъстрите отражения, сякаш съдържаше цял друг свят. Светлината се отрази и в очите на тайнствения ухажор, карайки ги да изглеждат разноцветни.

Енера присви собствените си очи. Не… това не беше илюзия, ирисите му наистина бяха разноцветни, зелен и син.

– Фам! – почти се изненада богинята.

– Разочарована ли си, изящна? Ядосана ли си ми?

– Можеше и по-зле да е! – усмихна се Енера, докато сядаше на пухените възглавнички. – Можеше да се окаже Ул’кан.

Изтегна се сладострастно и изви тялото си по най-сластен начин. Първия човек се бе захванал с игра, чиито правила не му бяха ясни. Тук той беше играчката, а не тя. Щеше да си поиграе с него, както малко момиченце с любима кукла, страстно и диво, а накрая куклата щеше да се счупи. Енера откъсна зърно от грозда в купата и кокетно го изяде.

Фам се усмихна. Играта започваше. Той протегна ръка, поднасяйки ѝ яркочервено цвете. Пръстите му го държаха така, че венчелистчетата да образуват крехка чашка. Вътре проблясваше кристално чиста течност.

– Прекрасна, това е утринната роса от хиляди цветя.

Разбира се, той премълча факта, че до едно тези цветя бяха опиумен мак.

Енера допря устни до цветната чашка и отпи. Течността бе студена и сладка, с аромат на пролетно утро. Когато се облегна назад, по яркочервените ѝ устни бяха останали фини капчици като перлички.

Подухна ветрец и кристалният ветропоказател се завъртя, цветните отблясъци заподскачаха по стените на беседката, рисувайки картини и разказвайки истории. Фам разпали малки лампи, пълни с разноцветни масла от билки. Ароматите им се тълпяха край богинята, увличайки съзнанието ѝ, дърпайки го в света на наркотичния унес. Тя се отпусна върху възглавничките и започна да се наслаждава на пъстрите светлинки, танцуващи по мускулестия торс на Първия човек.

Когато той неволно я докосна, по тялото ѝ премина сладострастна тръпка. Енера го сграбчи за ръката и го придърпа върху себе си. Краката ѝ сръчно се увиха около кръста му и го придърпаха още по-плътно към снагата ѝ. Лицето му се зарови в гърдите ѝ, които чевръсто бе разголила.

– Трябва ли да си сваля панталона? – изфъфли той. Зърното на пищната гръд бе грапаво и сладко като малинка и му пречеше да говори.

– Желателно ще е – изкикоти се богинята.

Фам беше трогателно непохватен, а Енера – сладострастно опитна. Допълваха се идеално. Богинята и Първия човек се забавляваха. Денем той ѝ приготвяше екзотични ястия и ги гарнираше със странни и омайни питиета. Привечер палеше опиумните лампи и хвърляше в мангалите билки, заслепяващи ума. Нощем Енера го учеше на хиляда и един начина да се прави любов. Затворени в пищната си градинка, те бяха слепи за света отвън.

Луната растеше, изпълваше се с цялост и срамежливо се смаляваше, скривайки най-накрая лика си, за да си почине поне за миг от неспирната оргия на богинята и Първия човек. Десет пъти нарастваше луната и се стопяваше, а Фам и Енера се забавляваха…

Енера се събуди. Лианите, които поддържаха беседката ѝ, преди бяха отрупани с цветя, а сега бяха повехнали и смърдяха. Езерото бе затлачено от мъртви есенни листа, а пъстрите рибки се подаваха немощно на повърхността в нелеп опит да дишат.

Енера се изтърколи от купчината възглавнички и просташки изчегърта с нокът от зъбите си парче заседнало месо. Потупа се по корема. Беше попрекалила с бирата и онези сладки опиващи напитки, а и с мезетата също, но нищо – няколко месеца диета щяха да я вкарат отново във форма. Стъкми си груба цигара от фасовете с опиум, използвайки за хартия листата с посветените ѝ сонети, награби няколко полупълни бутилки с омайващи питиета и се заклатушка към Прохода на слепите богове и Бранник. Коремът ѝ пречеше и се наложи да го придържа с ръка. Бързичко се изморяваше, а и от това цялото клатушкане ѝ се гадеше и не можеше да спре да мисли за сладолед с тютюн и миди. А и не бяха ли ѝ отекли краката?

Дотътри се до малката дървена врата, обкована с тежък бронз, и се промуши през нея, пуфтейки. Не намери пътя до стаята си, затова се добра до общата зала и тромаво се тръсна на един от столовете. Порови из неразтребената маса и намери недопита чаша вино и оглозган кокал. Лисна виното в гърлото си и започна шумно да гризе кокала, когато разбра, че не е сама. Оин, Мойра и Алмоши бяха наобиколили вълчицата, която живееше в коренището под трона, и я наблюдаваха с интерес.

– Ей, к’во ста’а? – оригна се Енера и избърса олигавените си устни с ръкава на дрехата си. – Кумчо вълчо да няма глисти?

Оин ѝ хвърли поглед, съвършено незаинтересован от присъствието ѝ, затова се наложи Мойра да обясни.

– Първо на първо е вълчица, и второ, е бременна. Скоро ще роди малки сладки вълчета.

– Да ви е честито! Скоро ще имаме още няколко проскубани псета, които да препикават столовете.

Мойра я изгледа с присвити очи. Богинята на красотата беше нещо поувехнала. Така де, бяха ѝ се подули краката и от изящните глезени не бе останала и следа. Тънката ѝ талия липсваше, заменена от огромно шкембе. За торбичките под очите няма да говорим, а стриите…

– Понаедряла си нещо май, а? – подметна Богинята на съдбата. – Сега, като се замисля, не съм те виждала от няколко месеца. Къде беше?

– Къде съм била, не ти влиза в работата, а това – Енера се потупа по корема – е от ядене и пиене на корем.

Тя се изкиска в шепата си.

Мойра и Алмоши погледнаха въпросително Оин, а той им махна да мълчат. Приближи се до Богинята на красотата и свали превръзката, която скриваше избоденото му око. От тъмната кухина в лицето му проблясваше синкав кристал, парче от Твърдото небе над Огсантовата земя. Наведе се напред и се взря през него в очите на Енера. Опипа лицето ѝ с грубите си пръсти, разтърка между тях полепналата слюнка от устните на богинята, след което ги избърса в камъка, скрит сред дървената плетеница в центъра на масата.

„Енера не е сама!“ – отекна в главата му гласът на Световното яйце.

„Как така не е сама?!“ – учуди се Оин, но откъм камъка долови само тих кикот.

Най-мъдрият сред боговете се извърна към Алмоши и кимна за потвърждение.

Лечителят на боговете се приближи, прокашля се, за да прочисти гърлото си и да прикрие смущението си.

– Енера, нямаше те повече от девет месеца, не си надебеляла… бременна си!

Богинята го замери с празния бокал, а след това и с оглозгания кокал.

– Аз съм богиня, кретен такъв! Ние не забременяваме и не раждаме!

– Дали? След като похарчихме безсмъртието си за способността да сътворяваме, ние вече много малко се различаваме от простосмъртните. Никой не знае докъде са стигнали промените в нас, след като вече не сме безсмъртни.

Лицето на Енера пребледня, а миг по-късно се сгърчи от болка. Нещо в нея се бе размърдало.

– Какво? Рита ли? – поинтересува се Алмоши.

– Изрод! – изкрещя богинята.

– Не съм те напомпал аз! – сопна ѝ се богът лечител.

– Не го казах на теб! – озъби се Енера. А следващото, което изрече, бе изплюто с жлъч, омраза и яд. – ФАМ!

Три прости буквички, а смразиха всички в залата. Дори вълчицата започна да вие. Витражите потрепериха и цветните им стъкла затракаха, предавайки си едно на друго призрачното ехо, понесло клюката и името на виновника.

– … фам… фам… фам…

Боговете оставиха работата си и се заслушаха, а ехото бягаше из градините на Бранник, карайки цветята да се свиват от страх.

– … ФАМ… ФАМ… ФАМ…

То упорито нашепваше не само омразното име, но и мълвата:

– Енера е бременна… бременна… бременна… от Фам… Фам… Фам…

Облаците се бяха накъсали от страх и парцаливите им следи чезнеха в тъмата на нощта. Ужасената луна се беше оцъклила и като любопитно дете пред витрина с бонбони бе долепила лика си до прозореца на общата зала в замъка Бранник.

Боговете тази нощ се бяха спотаили, ослушвайки се за беди, затова по коридорите шеташе тишината, нарушавана от време на време от вълчи вой, който на свой ред бе потъпкван от куп женски ругатни.

Оин държеше главата на вълчицата в скута си и я галеше по врата, докато разтревожен наблюдаваше тресящото се от конвулсии тяло. В опулените ѝ очи се отразяваше ликът на луната. Тя направи немощен опит да вие.

– Накарайте проклетото псе да млъкне! – изкрещя от другия край на залата Енера.

Лицето на Най-мъдрия сред боговете се набразди от гневни бръчки.

– Тя трябва ли да е тук?

Алмоши бръкна в чантата си, извади стъкленица с чист спирт и я гаврътна от раз. Избърса насълзените си очи и протеклия си нос в ръкава на дрехата си.

– Виж какво, Оин, тази нощ имам две раждания, това и нейното. Не мога да се разчекна на две и да търча из замъка като гламав. Затова ги събрах на едно място.

Докато говореха, Енера отново беше започнала да нарежда. Този път обект на словесната атака беше Мойра, която се беше самообявила за помощник-акушерка.

– Какво търчиш наоколо като обезглавена патка? И защо размахваш тази ръждясала ножица?

– С нея ще отрежем пъпната връв на бебето така, както навремето режех нишките на съдбата на смъртните.

– Да му се и не види! Раждам, а ми помагат касапин и луда!

Енера се присви от поредната контракция и започна да стене. Този път вълчицата ѝ пригласяше.

Навън в градината, прилепил ухо до стената, един силует слушаше шумовете в замъка. Тишината на коридорите, воят на вълчицата и писъците на Енера му казваха всичко. Беше време.

Покатери се по бръшляна, който нагло се бе вклинил във фасадата на сградата, и се вмъкна през някакъв отворен прозорец. Прокрадна се по пустите коридори и застана пред една точно определена врата.

Боговете се бяха поддали на любопитството си и сега се тълпяха пред портата на общата зала. Всеки искаше да разбере какво става вътре, но никой не искаше да влиза, затова бяха открехнали вратата и се редуваха да надзъртат през процепа.

Тази любопитна тълпа беше пречка, която лесно можеше да отстрани, но откритата конфронтация не влизаше в плана. Фам искаше да вземе нещо свое и да си тръгне, нищо повече… засега.

Нещо изтрещя над Първия човек и той се прикри зад една колона, за да избегне любопитни погледи. Никой не се обърна. Че кого го интересува трясъкът на гръмотевиците? Фам вдигна глава и видя думкащия се от поривите на вятъра прозорец. До залата можеше да се стигне и отвън. Покатери се по колоната и се промуши през прозореца. Завърза връв за дръжката му и рязко я дръпна, за да го затвори колкото се може по-плътно. После завърза другия край за бръшляна. Така прозорецът нямаше да се думка повече и да привлича излишно внимание.

Первазът беше тесен и хлъзгав от ръмящия дъжд. Неспокойните пориви на вятъра допълнително затрудняваха придвижването, но Фам нямаше да се подхлъзне и да падне. Всичко това беше само за драматичен ефект. Подмина десетина малки прозорци, разположени по дължината на коридора, и стъпи на по-широкия перваз под витражите на общата зала, които бяха почти с човешки ръст. Приклекна зад един от тях, избърса прахоляка от парче бяло стъкло и погледна към вътрешността на общата зала.

Сега оставаше само да изчака подходящия момент и да вземе това, което му принадлежи…

Плувналата в пот Енера се гърчеше в поредната контракция. Ръмжеше и скърцаше със зъби, а вълчицата виеше от другия край на залата.

Мойра напръска лицето на богинята с хладка ароматна вода.

– Това не помага! – изстена Енера.

– Аз откъде да знам кое помага и кое не? За първи път присъствам на раждане!

– Ако не направиш нещо, може и да ти е за последно! Хвани ме за ръката – това ще ме успокои!

Мойра се отдръпна крачка-две назад.

– Като гледам как си издрала рамката на леглото, ще откажа. Но пред вратата има достатъчно богове, все някой ще се съгласи. – Коридорът се огласи от бързо отдалечаващи се стъпки, а някои откровено си бягаха. – Или пък не – вдигна рамене Богинята на съдбата. – Искаш ли да посмучеш ледче?

– Едва ли ще навреди. Защо изведнъж стана толкова тихо? – ослуша се Енера.

Вълчицата беше спряла да вие, а и отвън не се чуваше тътенът на гръмотевиците, въпреки че мракът продължаваше да се разкъсва от острите ръбове на светкавиците.

Алмоши се засуети около животното и скоро се изправи, държейки в ръце загърнато в парцал кутре. Оин го пое и въпросително вдигна очи към Лечителя на боговете.

– Само едно? Мислех, че раждат по няколко.

– Откъде да знам? Аз съм просто един Бог на одирането и разчленяването и сега си имам проблем с друга кучка.

Оин тихо се изсмя и погледна кутрето в парцала. От там любопитно надничаха чифт сини очи. Най-мъдрият сред боговете почеса вълчето по носа. То се опита да го ухапе, после лизна пръста и се остави да бъде погалено по бялата козина.

В другия край на залата Алмоши се опитваше да акушира, избягвайки гневните изблици на Енера и хвърлените възглавници. Скоро псувните заглъхнаха и бяха заменени от детски плач. Пъпната връв беше срязана с ръждивата ножица и съдбата на младенеца беше предопределена. Само дето никой не знаеше каква е тя.

Алмоши загърна бебето в същите парцали, които бе използвал и за вълчето, и го подаде на Енера.

– За какво ми го даваш? Какво да го правя?

– Не че съм експерт, но мисля, че трябва да го накърмиш.

– Тогава ще спре ли да врещи?

– Би трябвало.

Енера непохватно пое детето и се опита да набута в устата му гърдата си. То се мръщеше и дърпаше, но накрая отвори уста. Само че не засмука, а захапа. По лицето му швирна златиста кръв. Богинята изписка, а то изгука радостно, докато се облизваше. Енера го откъсна от гръдта си и почти го хвърли в ръцете на Оин.

– Разкарайте това НЕЩО от мен! – изкрещя тя и се опита да се скрие зад възглавниците.

Мойра невярващо клатеше глава, взряла поглед в ръждивата си ножица. Там капките кръв от пъпната връв на детето разяждаха старата стомана, чертаейки символи… букви… съдба…

– Убийте детето! – изкрещя тя.

Но никой не я чу. Гласът ѝ беше заглушен от трясъка на чупещи се витражи и звъна на посипало се стъкло. Фам се приземи пред Оин с широка усмивка и посегна към вързопа в ръцете му.

– Това е мое!

Колкото и да искаше Оин, не можеше да го спре.

“Изрисуваният камък” е книга първа от цикъла “Пограничната земя”. В момента се работи върху книга втора “Смъртоносната клонка” Романа може да се определи като епично фентъзи с елементи на портално фентъзи.

В това произведение ще се сблъскате с Богове такива каквито никога не сте си ги представяли. Ненужни, безполезни и нежелани те са изхвърлени на бунището – Пределният риф – сметище между световете. Озлобени те искат само едно- да си го върнат и то тъпкано, но на кого като тук няма никой. Щом няма, защо да не си създадат играчки с които да се забавляват и да ги чупят без угризение. Арогантни и безразсъдни първият им опит е пълен провал – същество по силно от тях самите, по алчно от тях и пропито със злоба до мозъка на костите си. Прогонено, пратено в изгнание той крои планове за отмъщение…останалото е то е в книгата.

Прочетете ревюта на романа в:

Книжни криле

Седмичен книголюбител

Вижте и:

Електронен вариант на книгата във Фейсбук