Изгарящо желание

– Атака! – изревах и вдигнах меча си. Пришпорих коня, той се вдигна на задни крака. Мъжете ми се втурнаха из селото с факли в ръка и палеха сламените покриви на кирпичените къщи. Жени и деца пищяха и търчаха. Воините ми се разсейваха с толкова красиви жени по долни ризи. Къде бяха мъжете? Яздех сред суматохата. Група деца ни замерваха с камъни и се смееха. Една бабичка щом ме видя ги придърпа зад гърба си и вдигна ръце.

– Може ли да си вземем невести? – ухили се Кар и плесна по дупето русокоса девойка, преметната връз коня. Срамотиите ѝ бяха изложени на показ. Подбелих очи.

– Имаш достатъчно съпруги, Кар, тук сме заради детето, не го забравяй.

– Но от тук нямам – ухили се Кар. Поклатих глава. Той свали момичето от коня. Тя се загърна колкото можа със съдраната нощница, допря длани и се поклони.

– Знаеш ли коя е колибата на вещицата? – изрева Кар. Момичето се огледа. Вдигна ръка зад себе си. Да, големците имаха къщи в центъра. Не се криеше, както бе по земите ми.

– Напред! – изревах.

– Хайде, крастави кучета, не се шляйте, имаме работа за вършене – допълни Кар.

Палехме всичко по пътя си. Греди се срутваха под зарево. Дим посивяваше небето. Добитък мучеше жално и блъскаше вратите по оборите. Деца щъкаха и им отваряха и настана хаос. Кокошки хвърчаха, крави и биволи мачкаха всичко по пътя си.

Войните ми изкарваха всеки жител от къщите и подбираха като стадо до площада. Беше посипан с чакъл кръг с градинка в центъра. Белееха се кокичета сред калта. А наоколо светеше в пламъци и огряваше лицата на жените, старците и децата.

– Гис, златото! – изръмжах. Той метна кожен мях на земята и се изхрачи. Не така!

– Тук сме… да помолим за съдействие едно специално дете. – Озърнах се. Жените тутакси избутаха челядта на заден план. – Чухме, че може да общува с демони… – разнесе се шушукане, – а вождът ни е тежко болен, жените ни пометнаха, децата ни залиняха… посевите ни станаха черни, зверове, стършели и птици ни нападаха неведнъж. – Пламъците се източваха и потрепваха като свещ. – Но оцеляхме. Не знаем колко дълго ще продължи това… – Избърсах въображаема сълза. – Искаме да знаем пред какво се изправяме и да го унищожим.

– Да! Да живее Саро! – изреваха мъжете ми. Биеха се по кожените брони и вдигаха мечовете. Някои момичета се усмихваха и пляскаха на веселието ни. Старци плачеха за загубеното си имущество, но не посегнаха към монетите. Хванаха се за ръце, припяваха и се поклащаха като класове под вятър. Димът следваше извивките им. Вятърът го донесе, пропи се в дрехите ни, обгърна ни като мехур. Закашляхме се. Някои мъже паднаха. Сълзи потекоха от очите ми.

– Ела, Айла, ела, Айла – гласовете на жените се извисяваха и смесваха. – Ееееееела!

– Достатъчно. – Висока жена с едър кокал или твърде слаба се показа из тълпата. Беше вирнала брадичка. Снежнобяла кожа, буйни черни коси и дръпнати зелени очи.

– Ако се нуждаете от помощ, можеше просто да попитате.

– Мислехме, че няма да дадете детето без бой – изхъхрих. Гърлото ме драскаше.

– Зверовете са Ви последвали, мъжете ни са в гората и ги избиват, докато Вие горите къщите им. Нямате ли срама? – разпери ръце жената. Беше обърнала длани нагоре и се носеше. От огньовете се източиха фигури поне пет метра, прескочиха постройките и тръгнаха към нас.

– Айла, или не знам, коя си? Твое е детето, нали? Нужно ни е, нека го вземем с добро. – Кар се приведе с протегнати ръце. Пристъпи към нея. Тя сбръчка вежди. Очите ѝ горяха. Тя го посочи. Огнено създание прескочи кръга от хора и се надвеси над Кар. Той вдигна щита над главата си. Мъжете ми го обградиха. Другите огнени фигури пристъпиха напред. Избълваха струи огън. Те се прикриха под щитовете си докато не почервеняха. Как бориш нещо без плът? С дипломация.

– А, ако вземем и теб? Косъм няма да падне от главата му, обещавам. – Поклоних се.

– Имате си работа с опасни и зли създания от Пъкъла. Не давай обещания, които не можеш да изпълниш – изсъска жената. Вятър изви, роклята ѝ плющеше, косите се рееха. Създанията се обединиха в огнено торнадо. Засмукваше листа, съчки и слама от околията да се подхрани.

– Спри, майко, сънувах го. Вожда им – изкрещя дете да надвие воя на вятъра. Беше около седем годишно, босо, по долна риза и разрошени къдрави коси. – Трябва да ги спрем, лошите, ще плъзнат навсякъде. Трябва да ги върнем обратно откъдето са изпълзели.

– Не сме длъжни да им помагаме – обади се вещицата. Около нея струеше бяла светлина.

– Аз те задължавам. – Момчето тропна с крак. Жената изръмжа. Вдигна ръце. Пламъкът се извиси и изригна в небето. Хората пляскаха. Изведнъж стана много тъмно. Огънят навсякъде бе изгаснал. Вдигнах меча си. Дочувах стенания и плач. Хора търчаха и пляскаха по локвите. Застанах над водата. Зад мен видях бледа женска фигура с тъмни очи. Протягаше ръце към мен. Нещо нашепваше. Главата ми бумтеше. Разпери ръце. Обърнах се и я промуших. Тя се разпръсна като мъгла. Пак сведох поглед. Съзрях още пет да приближават. Движеха се плавно сякаш левитираха. Скулите изпити. Устите зинали. Мрак излизаше от тях. Стана ми студено. По лицето ми изби лед. Движех се сковано. Крайниците ми тежаха. Гледах в земята.

– Майко, направи нещо – изписка гласче.

Драсване на клечка кибрит. Точица се рееше като светулка. Всички бледи жени тръгнаха към нея. Огънят нарасна. Мракът се мъчеше да погълне светлината. За полите на Айла се държеше момчето. Бледите жени се усмихнаха. После се спуснаха към тъмнокосата жена. Тя мърдаше устни. Приклекна. Бучна клечката в снега и се отдръпна. Като фуния огънят засмука мрака на бледите женски образи. После се захвана за косите им. Те дращеха из калта, съскаха и се протягаха да се хванат за нещо. Една достигна рамото на Кар. Той подбели очи. Хвърлих се и съсякох ръката ѝ.

– Залегнете! – извика Айла. Превихме се, стиснахме очи и запушихме уши. Кар стърчеше. Огнивото се взриви. Кар бе овъглен. Вгледах се в останките от бледите жени. Всъщност бяха сиви. Продълговати като клони кокалести ръце с издължени пръсти и остри нокти. Ревях и съсичах ръката на парчета. Изхрачих се. После ги заринах под снега. Стопиха се с цвърчене.

Огледах се. Айла държеше над главата си огнен купол. Броях колко от хората ми се изправяха. Палтата им от вълчи кожи бяха на дупки. Не биха ги топлили в студа. На някои косата им бе опърлена, лицата зачервени, на други крайници в рани. От тридесет смели войни живите бяхме двадесетина с ранените. Вдигнах взор към небето и изревах.

Имаше и трупове на жители на селцето. Деца плачеха над майките си.

– Нужно ли е да драматизираш толкова? – Айла повдигна вежда. Разтриваше рамене.

– Той ми беше приятел – изръмжах. Тръгнах към нея. Около нея пак струеше светлина.

– Загубите са и от двете страни. Ти ни доведе това бедствие. Какво ще кажа на съпрузите им?

– Нали Ви дадох злато? – озъбих се. Тя сведе глава. Момчето ме изучаваше с разширени очи.

– Той има добро сърце, майко, не му се сърди. – Подръпна я по роклята. Тя приклекна. Приглади косите му и го целуна по челото. После се прегърнаха. Усмихваха се.

– Трябва да се приготвя. – Вещицата стана и тръгна с момчето под ръка. То подскачаше и шляпаше по локвите. По земята се търкаляха въглени и камъни. Хора изнасяха труповете на носилки. Оставих ги да приберат и тези на моите. Аз подсвирнах. Конят ми мушна муцуна под мишницата ми. Хората ми привикаха конете си. Жителите се прибраха в обгорените си къщи. Дочувах тук там плач и песен. Стояхме като истукани насред селото. Не можехме да останем на открито. Наблизо докуцука приведен старец. Махна ни да го последваме. Свих рамене. Оказа се собственик на страноприемница. Прибрахме конете в обора. Жена му се погрижи за ранените с Гис. Седнахме на масата да се нахраним. Виното беше хубаво. Полях на пода.

– За Кар! За братята ни. За Варх.

– За Вожда! – повториха примера ми, а после и отпиха. Гис седна до мен. Имаше бръчици около сивите очи и руса коса. Той беше следващ в йерархията след Кар. Храната беше почти недокосната. Някой свиреше тъжна музика в дъното. Стегна ме за гърлото.

– Оставям тежко ранените тук. Ще си платя. Само ще ни бавят – промълвих.

– Както кажеш, Саро. Но аз идвам с теб. Трябва ти лекар наблизо. С тези…

– Трябва ни Айла.

– Да.

– Мислиш ли, че ще ни потърсят? Ако в момента бягат?

– Къде? Навън при чудовищата – повдигнах вежда.

– Знам ли, може да са си дружки? – подсмихна се. Вдигнахме наздравица.

– Мейк, оставаш с ранените – подвикна Гис. – Погрижи се нищо да не им липсва. Мейк беше възрастен, но слаб и жилест със сиви дълги коси. Приличаше на пещерняк. Кимна ни.

– Добре. А сега вървете да спите. – Станах. Съдържателят ме съпроводи до стаята ми. Дадох му златни монети. Свалих снаряжението си. Измих се с леген топла вода и сапун. На шкафче гореше свещ. Пламъкът се извисяваше и танцуваше. Шмугнах се в студените чаршафи. Гледах свещта и бълнувах с отворени очи. Мислех си за станалото в селото, че можехме да постъпим другояче. За гордата Айла. Нейното стройно тяло, напъпил бюст, нежна шия, котешки очи. Как стиснатите ѝ устни се усмихват, как ме чакат да споделим дъха си. Как свлича роклята на пода и я гледам да танцува за мен. Как поклаща бедра, извива кръст, протяга ръце. После ръцете се издължават, хищни нокти се забиват в гърдите ми. Схлупих очи и се унесох. Не сънувах и спах добре. На сутринта главата ми тежеше, но лишена от мисли. Разнасяха се бодри викове на мъжете ми и смеха им. Прегърнах Гис. Закусихме, преброихме се, обсъдихме прехода до Версая и приготвихме конете. Навън бе навалял сняг. Деца играеха навън… Към нас се задаваха две фигури, женска в лисиче палто и дребна и боса.

– Да не настинеш, юнак? – Разроших перчема му. Той ме сръга в ребрата:

– Не ми е студено.

– Как се казва? – попитах Айла. Тя избягваше погледа ми. Връчи ми торба. Миришеше на билки. Напипах и пръчки и кибрит. Огънят, нейната стихия. Ако не беше тя… стиснах очи.

– Конят Ви очаква, мадам! – Гис ѝ предложи коня на Кар. Черен жребец, но благ.

Вдигнах момчето и го сложих на седлото пред Айла. Имаше шарена торба през рамо. От нея се подаваше книга, свирка и пера. Намести я. Прегърна ме и прошепна в ухото ми:

– Не се страхувай. Каквото и да става… не проявявай милост и слабост.

– Тези чувства не присъстват в сърцето ми .– Разроших косите му. Качихме се на конете и потеглихме заедно с изгрева. Преминахме през гората. Покрай пътеката се въргаляха трупове на зверове, прободени от стрели. Земята бе изрината. Дърветата – белязани от нокти. Айла бе свела глава. Тихичко разговаряха с момчето. В ума ми се въртяха думите ѝ, че мъжете им убиват зверовете, докато палим техните домове. Засрамих се. Разтрих очи. Пришпорих напред. Сняг бе натрупал по клоните. Прехвърчаха птици. Жужаха насекоми. Един комар ме ужили по бузата, после по брадичката. Плющях и махах с ръце. Прииждаха още като черно гъмжило. Страните ми изтръпнаха. Пъплеха по очите на коня ми. Той се препъваше. Забави крачка. Сведе глава. Полюшваше се. „Не, дръж се“, изръмжах. Зъбите ми хруснаха горчилка от насекоми. Устните ми набъбнаха. Стисках очи и пришпорвах коня. Тропот на копита. Топла течност опръска бузите ми. Насекомите се пръскаха. Земята почервеня. Айла се усмихваше. Косите ѝ се развяваха. Момчето се сгуши в прегръдката ѝ.

– Приличаш на маймунски задник!

– Малко мехлем ще му дойде добре – подшушна ѝ синът ѝ. Разтрих лице. Беше на бабунки. Извадих шал от дисагите си и се увих.

– Ето – подаде ми бурканче Айла. Плеснах ръката ѝ.

– Вземи, ще ти помогне. После ще започне да те сърби, ще се чешеш докато стигнеш черепа.

– Дай на мен – протегна ръка Гис. Айла сви рамене. Намазах се последен. Охлади кожата ми.

Мъжете ми запяха да прогонят тишината. Айла ме гледаше леко извила устна. Знаеше ли за бълнуването ми? Образът ѝ гола пак изплува пред очите ми. Взрях се в сина ѝ, да ме отрезви.

– Не ме гледай, ще изгориш – подсмихна се Айла. Посочваше дървета и сина ѝ ги назоваваше. Наблизо се размърда храст. Конете спряха и запръхтяха. Риеха земята. Показаха се рога, после черна козина, върху масивно тяло и черни очи. Приличаше на гигантски ягуар със сива грива. Прокара нокти по близкото дърво. Оголи зъби.

– Сега искам…– говореше тихо Айла – да си плюете на петите и да не гледате назад.

– Ще го пробода на меча си и готово. – Развъртя оръжието над главата си Гис.

– Не ме е страх от тях, толкова, колкото от това което ги язди! Наблюдават ни! – Айла рече.

– Ги? – Повдигнах вежда.

– Ще се опитат да ни отклонят от пътя и вкарат в блатото – прошепна Айла. Озърташе се.

– Не са ли по-бързи от нас? – попитах.

– Искат ни живи. Засега – промълви Айла. Мернах движение. Остърга се кора от дървото. После силуетът добиваше човешки форми. Клекнала жена, като жаба. Черни очи. Озъби се. По два остри зъба и змийски език. Лъхна ме мирис на спирт. Замаях се. Айла плесна коня ми. Той галопираше. Маскировката на създанията падна. Тялото им бе покрито от гнойни вендузи. Гърдите провиснали, косите оредели. Яздеха рогатите ягуари и ни застигаха. Ту приемаха маскировката на средата, ту показваха грозотата си.

– Гледай пътя! – извика Айла. Извърнах глава напред. Момчето дрънкаше със звънче. Добихме предимство. Гис търчеше най-отпред. Изръмжах. Състезавахме се. Конете ни завиха извън пътя през тревата. Подсвирвахме да ги ръководим. Зад нас съскаха създанията. Обгърна ни жълтеникава мъгла. Задържах дъха си. Момчето звънеше. Заслушах се в него. Кора се отрони от близък клон.

– Пази се! – извиках на Сед, но късно. Ягуарът го избута от коня. Разкъса корема му. Жената-жаба яздеше коня му и се хилеше. Пак се отклонявахме. Айла дръпна юздите ми.

– Минем ли гората, спасени сме – рече Айла. Конете ни се изпотиха. Пръхтяха. Понякога звяр препречваше пътя ни и ги изправяше на задни крака. После пак се разнасяше жълта мъгла. Айла ни подбираше ако се отклоним. Видяхме края на гората. Чакаше ни слънчева светлина и сняг до глезените. Усмихнах се. Устремихме се. Преди да излезем жената-жаба скочи върху мен. Счепкахме се. Мъчеше се да махне шала ми.

– Не я докосвай с голи ръце, пуска киселина – извика Айла. Другите ни чакаха навън. С една ръка се отбранявах, с другата извадих кама от пояса си. Забих острието в челото ѝ. Тя се олюля. Извадих го, прерязах гърлото. Размахах главата пред зверовете. Метнах им я. Изпрати ни съскане и рев.

– Страхотно, сега как ще се прибера обратно? – изсумтя Айла. Конят тичаше сам. Ребрата му бяха оголени. Пръскаше кръв. После направи кръгом и се върна в леса. Изцвили за последно.
Отвъд гората се простираха обширни поля с безчет стръкове царевица и пшеница. Пътувахме в мълчание. Извинение ли искаше?

Страните на Айла бяха зачервени. Скришом я поглеждах. Формата на устните, сочни и червени като… домати. Не бях добър със сравненията. Исках да ги вкуся. Облизах се. Тя ми смигна. Тръгнах напред. Снегът се сипеше като от сито. Конете ту затъваха, ту се препъваха.

– Мамо, гладен съм – рече малкият. Минаваше пладне. Наблизо стърчеше масивен дъб.

– Тук ще си починем. – Кимнах. Животните ни си хапнаха от посевите при липса на друго.

Момчето нагъваше парче хляб, наденица и сушени чушки. Аз прокарах поглед през хората си. Приказваха си, отпиваха вино и похапваха. Мамка му, още мъже липсваха. Хванах се за главата. Гис разшири очи и се огледа. Прегърна ме. Тихо заридах без сълзи.

Айла приклекна до едно поточе наблизо. Разби леда. Напълни шишенца с вода и ги скри.

– Да вървим. – Тя стана. Подхлъзна се на лед, хванах я. Обгърнах я през кръста. Беше топла. Устните ѝ близо до моите. Дъх с мирис на канела. После се сетих за жените-жаби и я пуснах. Тя се олюля. Втъкна кичур коса зад ухото си. Помогна на малкия да се качи. Снегът натрупваше бързо. Зъбите ми тракаха.

– Накъде? – попита Айла.

– Натам – рече Гис. – През билото на планината, прохода на Каят, и търговския път.

– Може да се забавим, дано има кой да ни чака. – Стиснах устни. Поведох ги. Снегът бе навалял до бедрата щом стигнахме гората. Конете пръхтяха. Небето бе сиво.

– Май ще има буря – рече Ото. Беше едър мъж с рижа брада и гола глава, и ревматизъм. Стоях нащрек докато навлизахме в леса. Дърветата спираха виелицата. Спряхме до заслон на ловци да пренощуваме. Постлахме кожи и се мушнахме в тях. Бяхме капнали. Някои си шепнеха, други вече хъркаха. Пак се замислих за Айла и нейните извивки. Топлата ѝ нежна кожа, как исках да заровя пръсти в косите ѝ, да я придърпам и хапя устните ѝ. Прилив на гореща кръв се смъкна в слабините ми. Дишах накъсано. Спуснах ръка надолу да се облекча. Прехапах устна и се подсмихнах. Свидетел ми беше само пълната луна. Ще ми пази тайна.

– По-кротко, момче – прошепна Айла в ухото ми. Сепнах се. Косите ѝ се стелеха над лицето ми. Прокара пръст по носа ми, скулите, щипна бузите. Пробвах да го захапя. Тогава ме целуна. Сякаш гръмна експлозия от щастие в мен. Тя ме възседна. Разхлаби връзките на роклята си. Оголи гърдите. Като пъпеши, пълни и зрели. Обхванах ги с длани. Меки. С розови зърна. Седнах. Зарових лице в тях. Целувах, хапех, дърпах. Тя се кикотеше тихо. Ръцете ми бяха груби. Брадата ми оставяше розови следи. Тя ме притискаше. Прокарах език по шията ѝ, челюстта. Тя захапа моят. Вкусих я. Амброзия, карамел, канела. Изяждахме се с целувки. Ръцете ми на дупето ѝ. Обло като луната. Мачках меката плът, а нещо в мен се втвърдяваше под завивките. Разгърнах ги. Свалих си дрехите. Тя повдигна вежди щом съзря щръкналия ми член. Облиза устни и се подсмихна. Тези загадъчни очи. Обходи главичката с език. Изръмжах. Засмука върха. Хапеше и ближеше. Захапах юмрука си да не изрева. Извивах се и скимтях. Щом се надигна брадичката ѝ лъщеше. Прокара чепа ми между гърдите си, корема, после седна отгоре ми. Прехапах език. Преглътнах кръвта си. Тя разроши коси. Яздеше ме умело. Бързо, бавно, силно и искаше още. Щом се умори, продължих да я направлявам. Исках още от нея, смеха ѝ, влагата ѝ, да усещам пулсиращия ѝ пръстен около члена ми. Тя се разтресе. Подбели очи. Аз се сковах. Бях близо. Отворих уста. Целувка пое вика ми. После излях семето си в нея. Тя не се възпротиви. Подбели очи. За миг станаха черни. Или бе игра на сянката? Прегърнах я. Изглеждаше фина в масивните ми ръце. Положи брадичка на рамото ми. Гледахме се за дълъг момент. Блажени от станалото, задъхани и потни, но пламтящи за още. Загърнах я. Не исках друг да я гледа. Заспа до мен, а аз бдях над съня ѝ. Потърсих момчето. Да, в дъното спеше на кълбо. Заслушах се в похъркването на мъжете ми. Още потръпвах при всеки допир до голата кожа на Айла. Чувствах се… щастлив. Дочух припукване на пръчка. Конете пръхтяха и цвилеха. Избутах вещицата настрани. Взех меча си и излязох навън. Застанах лице в лице с огромен вълк. Имаше остри уши и черни очи. Разпознавах знаците. Някой ни изпращаше тези същества. И беше враг. Заех бойна поза. Вълкът се хвърли към шията ми. Отскочих встрани. Рани бедрото ми. Приклекнах. Той пак настръхна. Скочи. Парирах с меча между челюстите му. Натисках да ги прережа. Той зарови нокти в раменете ми. Шурна кръв. Аз или той, битка неравна. Спомних си за спящите мъже, сина на Айла. Голата жена в постелята ми. Извъртях острието и го забих в гърлото на звяра. Ръката ми потъна в пастта му. Вълкът се свлече. Намушках го където сваря. Постепенно козината олися. Доби човешки размери. Мъж с дълги платинено руси коси. Върколак! Разгледах раните си. Дано не съм заразен! Щях да разбера другото пълнолуние и щях да помоля хората си да ме убият. За народът ми бе чест да бъдеш човек. Чист от магиите и покварата на властта им. Как биха приели Айла? Като каква щях да я представя? Спасението ни. Прибрах се в заслона. Айла разтърка очи. Огледа раните ми. Извади шишенцата вода. Разтри ги по прорезите. Спряха да кървят.

– Това е пречистваща вода. Тече под детелина.

– Дано помогне? – Подсмихнах се. Исках да я галя. Отметнах кичур от лицето ѝ. Срещнах погледа, зелен като пролетна трева. Целунах я. И исках още. Тя ме спря. Проследи с пръст тялото ми. Липсваше ми мускулна маса. Прокарах длани по кожата ѝ. Напращяла след първия път, когато я видях. Страните ѝ пламнаха.

– Казах ти, че ще изгориш. Храня се със страст.

Вдигнах брадичката ѝ. И срещнах погледа ѝ.

– Ще оцелея.

Тя започна да се облича. Върна се при сина си. Остави ме с обърканите ми мисли. Исках я. Трябваше да намеря начин да я имам без да си вредя. Облякох се и седнах навън. Така посрещнах изгрева. Гис постави длан на рамото ми. Бутна ми сланина и питка да ям. Мъжете бяха станали. Задържа поглед на мъртвия мъж, но нищо не каза. Добре, че прибрахме конете вътре. Оседлахме ги и потеглихме. Стигнахме прохода необезпокоявани. Посрещнаха ни наши съгледвачи. Вождът бил зле. Кожата му почерняла и се покрила с мехури. Идваме, дръж се! Яздехме из тундрата. Държах се на разстояние от Айла. Мислено я прегръщах и вкусвах. Канела, амброзия, карамел. По земята стърчаха късове лед. Нашата земя. Разпознах я по щръкналите болни посеви. В селището ни чакаше сбрана армия.

– Кондар! – Прегърнах брата на вожда. Беше добре поддържан.

– Саро, дано ни носиш добри вести! – Усмихна се. Побутнах напред Айла и сина ѝ.

– Те са! Заведете ги в покоите на вожда – наредих на слугите. Момчето го гледаше с присвити очи. Не го харесваше. На мен ми се струваше твърде мазен за вкуса ми.

Палатът ни бе издялкан в черна скала. Тронът стоеше празен и полиран до блясък. Над него се извисяваше образ на слънцето. Приклекнах и се помолих за здравето на вожда. Ако той загинеше, Кондар щеше да заеме поста, ако Кондар загинеше… бе мой ред да заема трона. Може би тогава ще имам право да призная Айла за моя. Не я питах дали има в селото мъж. Дали ѝ липсва? Само при мисълта гневът закипя във вените ми. Моя! Само моя! Бутнах масата в залата. Разхвърлях столове. Трошах ги в стените. Скупчих ги в центъра и ги запалих с факла. Огънят не пречисти страховете ми. Виждаш ли ме Айла? Виждаш ли какво ми причинява мисълта за теб, любов моя? Слугини писнаха и се затичаха с кофи вода. Огънят танцуваше, пращеше и се извисяваше. Бледи образи мърдаха в него. Да, Айла и синът ѝ надвесени над вожда. Тя го маже с мехлеми. Момчето чете от книгата си и подрънква със звънче. Вождът бе завързан. Гърчеше се, съскаше на неразбираем език. Очите облещени черни. Над него като дим се извисяваше тъмна женска фигура. Протягаше пръсти надолу. Стискаше гърлото на Варх. Той кашляше и хриптеше. Пак се молих за него. Айла премига. Можех да зърна объркването ѝ. Застана до леглото. Запали свещ. Изгори на него дафинов лист. Тихичко запя. Женската фигура се впусна с дълги пръсти към нея. Момчето изрева. Посегна към гърдите на вещицата. Зарови ръце в гръдта ѝ. Стисна биещото ѝ сърце. Посегна да го извади. Тогава заструя светлина от Айла. Плъзна по ръцете на тъмната фигура. Прояде я. После засвети като въглен и изгоря на пепел за секунди. Айла се свлече до леглото. Момчето още подрънкваше със звънчето и плачеше. Огънят пред мен изгасна. Втурнах се към тях. Охраната ме спря. Извадих меча си. Покушение ли надушвам? Изревах и се впуснах в битка. Гис и воините ми се включиха. Разчистиха ми пролука да мина. Натиснах дръжката на покоите на вожда. Той стенеше. Мяташе се и викаше. Рязко отвори очи. После се вгледа в почернелите си пръсти. Изрева:

– Кара, любов моя, не!

– Била е вещица, любимата му. Майка ми я уби. Сега вождът ще я накаже.

– Не! – Погалих главата му. Избърсах сълзите му.

– Как да я спася? – Надвесих се над Айла. Погалих страните ѝ. Бяха студени.

– Сподели кръвта си и половината сърце – рече момчето. Изучаваше ме с големите си зелени очи. Разрязах китката си на меча. Кръвта потече през отворените устни на вещицата. Тя ги размърда. Облиза се и засмука. Пламък изригна в ирисите ѝ. Станаха черни за миг. После се върнаха зелени като пролетна трева. Прегърнах я и я целунах. Амброзия, карамел, канела.

– Дано си избрал мъдро съпругата си, вожде! – потупа ме по рамото Варх. Усмихнах се.