Когато щурците запяха

Дървета. Храсти. Стъпкана трева от маратонки. Бягаше. Бягаше. Прескачаше препятствия. Чу ударите на сърцето в ушите си. Гневът нарастваше с всичка сила, с всяка изминала минута. Гневът ускоряваше дишането му, изкривяваше лицето му. Потта се стичаше по челото, по гърба му. Спря за миг и изкрещя с пълно гърло. Нямаше кой да го чуе. Баща му го удари. Не издържа матурата по математика, а искаше да стане юрист. Трябваше да се яви на поправка. Губеше годината. Дълго кри от баща си. Повлечен от приятелите си по бира и момичета забрави за мечтите си.

Баща му се върна снощи уморен от работа. Научил за неговия провал. Побесня. Скараха се. Вдигна ръка и го удари по бузата. За първи път баща му го удряше. За първи и последен път. Гневът бушуваше в гърдите му. Побягна. Качи се в колата на баща си. Завъртя волана. Не искаше да чува за баща си, за родния си град, за морето. Причерня му. Спря на пътя до гъста гора. Огледа се и побягна навътре всред дърветата. Никой да не го открие. Гъсти черни облаци се стелеха по небето. Едри дъждовни капки опариха лицето му. Далечен гръм. Светкавица ослепи очите му. Разбра, че се е загубил. Много важно! Нека баща му да страда без него. Дъждът се изля, като из ведро. Мокър и потен се добра до едно дебело дърво с разперени гъсти клони. Листата шумоляха под тежестта на дъжда. Водата стигна до глезените му. Гръмотевиците и светкавиците се редуваха. Усети глад. Не беше вечерял. Не носеше храна. В бързината не се сети. Трябваше да потърси нещо за ядене. Баща му, баща му го обичаше сам го отгледа. Работеше на две места. Опитваше се да не му липсва нищо, откакто майка му почина внезапно. Той беше само на три години. Имаше бегъл спомен за нея. Дъждът не спираше. Вече съжаляваше, че не се въздържа, а избяга. Трябваше да дочака утрото и да се върне, но не беше писано. Трябваше да изживее нещо друго, което да му даде сила и мъжество. Дъждът не спираше. Облегнал гръб на ствола на дървото трепереше. Мислите му блуждаеха. Минаха часове, докато дъждът намаля. Тръгна бавно напред. Свърна наляво, после надясно. Маратонките му жвакаха. Водата започна да се оттича. Огледа се. Навсякъде дървета. Продължи да върви. Стигна до обширно езеро. Май го нямаше на картата. Небето просветля. Скоро слънцето се показа и оцвети останалите по небето рошави облаци. Водата заблестя гладка и синя като огледало. Какво да прави? Беше сам. Съвсем сам. Птичките се пробуждаха. Огласиха гората със своите песни. Той съблече мокрите си дрехи и ги простря на един близък клон. Събу маратонките си, потопи ги във водата и изми калта от тях. Ядоса се, че не взе телефона си, не взе нищо в бързината. Можеше да се обади. Можеха да го намерят. Нагази във водата, кожата му настръхва, студено, ледено студено, това не му попречи да се плъзне напред и да заплува. Пое дъх и го задържа гмурна се под водата. Видя рибите близо около себе си. Протегна ръка. Хвана една за опашката. Изплува нагоре все още я държеше в ръка. Заплува към брега. Засили се и успя да я хвърли на пясъка. Рибата изглеждаше поне два килограма. Той изскочи на брега. Рибата се мяташе, извиваше опашка, дишаше тежко. Ако имаше кибрит – ето ти храна, щеше да запали огън и да я изпече, да я изяде, а сега? Слънцето се измести, лъчите му стоплиха земята. Дрехите му бяха изсъхнали. Той ги облече и се помъчи да си спомни едно предаване по телевизията – как се оцелява в природата, как се пали огън от нищото. Рибата се мяташе в краката му. Първо събра сухи клонки натрупа ги на купчинка. После потърси камъни. Не помнеше как се пали огън в гората. Седна на тревата, рибата продължаваше да диша тежко вече, но не мърдаше толкова. Не знаеше какво да прави. Зарови пръсти в косата си изпаднал в безизходица. Очите му се напълниха със сълзи. „Сънувах те“ – чу нежен женски глас близо до себе си. Сълзите капеха по бузите му и направиха пътечки. „Гладен съм! Колко съм гладен! Причуват ми се гласове от глад!“ – помисли той. Избърса сълзите си с опакото на ръцете си. „ Аз съм тук до теб! Не можеш да ме видиш!“

– Коя си? Какво искаш от мен? – извика той.

– Вземи рибата! Върви покрай езерото надясно, когато стигнеш дървеното мостче завий пак надясно! Аз ще бъда до теб!

Той се подчини. Тръгна покрай брега на езерото носейки с две ръце рибата. Като в просъница пред него се разкри чудна гледка. Слънцето си играеше върху повърхността на водата отразило малки и големи бляскави светлини. Няколко сковани дъски образуваха мостче, колкото рибар да седне, да потопи краката си и да хвърли въдицата. Обърна се надясно. Видя тясна пътека губеща се сред храстите. Тръгна по нея. След няколко метра се отзова до обширна поляна обсипана с макове, маргарити и синчец. Възхитен от видяното остави рибата на земята, разпери ръце, завъртя се в кръг и полегна всред цветята. Затвори очи. Унесе се в дрямка упоен от мириса на цветята и песента на птиците. Едно нежно докосване по устните го накара да отвори очи. Там надвесена над него стоеше девойка. Сините ѝ очи, като цвета на езерото, го гледаха с нежност и умиление. Златистите ѝ коси се стелеха дълги и блестящи на едри къдри покривайки земята. Той скочи, като пружина. Изумен, озадачен, изпълнен с благоговение. Застанаха един срещу друг. Около тях прехвърчаха бели и многоцветни пеперуди. Кацаха по цветята. Раздвижваха крилца. Литваха отново. Една феерия от цветове.

– Истинска ли си?

Тя поклати глава. Той повдигна ръце и я погали по лицето. Истинска е. Хвана ръката ѝ.

Целуна пръстите ѝ. Смехът ѝ се извиси над дърветата. Птичките замлъкнаха. Пеперудите закръжиха около нея в луд танц. Косата ѝ заблестя гъста и сияйна стигайки почти до земята. Дългата ѝ снежно бяла рокля очертаваше нежната ѝ снага. Той стоеше пред нея онемял от възхищение. По красиво създание не беше виждал досега.

– Коя си ти?

– Сънувах те и те пожелах! Ето те тук!

– Как се казваш?

– Селфида е моето име. А твоето?

– Ярослав. Така съм кръстен на баба си Ярослава. Коя си ти?

– Дъщеря съм на краля на елфите. Ела, ще те запозная с моя баща и моята майка. Ще видиш моя народ. Вземи рибата, ще я изпечем и ще те нагостим. Ти си мой гост.

– Защо не те виждах преди, а сега?

– Целунах те, дадох ти сила за да ме виждаш. Нашият град се намира наблизо. Ела, ще ти хареса тук при нас. Ние сме безгрижен народ.

Беше гледал филма „Властелинът на пръстените“ – там имаше елфи. Беше играл компютърни игри, в които също имаше елфи , но това което видя беше различно от представите му. Градът, невидим за хората, се разкри пред очите му. Имаше къщи построени в клоните на дърветата, други се издигаха между храстите. Елфите се движиха насам – натам. Мъжете имаха дълги прави сребристи коси, а жените бяха с руси коси и сини очи. Те работеха усилено. Селфида хвана ръката му и го поведе към двореца. Ярослав се почувства странно, когато пред очите им изникна приказна сграда с две противоположни кули изградени от камък и дърво. Селфида пусна ръката му, когато влязоха в обширна зала постлана с пъстри килими по земята. Тук, срещу тях, седнали на златни тронове стояха майката и бащата на Селфида – истинските крал и кралица на елфическия народ. С разтуптяно сърце Ярослав се приближи и се поклони галантно, както беше гледал в историческите филми по телевизията. Той не се вместваше в тази обстановки с тези дрехи.

– Приближи се, момко! Моята дъщеря ми разказа за съня си и за теб. Радвам се да те видя. Бъди мой гост! Не дръж повече тази риба в ръка. – Кралят даде знак на близкия елф облечен в странни дрехи и му нареди: – Занеси рибата на готвача, скоро ще вечеряме. Разкажи ми за себе си – завърши кралят, обръщайки се отново към Ярослав.

Окуражен от Селфида той разказа за баща си, за приятелите си, за мечтите си да следва в Юридическия университет. Разказа за красотата на родния си град, за морето, за неволите си, за смъртта на майка си, за самотата, за свадата с баща си, за глада който изпита тези два дни.

– Вечерята е готова, кралю! – каза елфа застанал пред вратата.

Кралят и кралицата се изправиха. Тръгнаха бавно по пъстрите килими. Дрехите им изработени от истинска коприна прошумоляха минавайки покрай Селфида и Ярослав. Двамата ги последваха в съседна стая. Музикантите в ъгъла свиреха. Необикновена музика се носеше из залата нежна и опияняваща. На дълги маси отрупани с много разнообразни ястия стояха благородниците със съпругите си. Те леко се надигнаха и се поклониха.

– Този младеж е мой гост! Дошъл е от далечна страна! – оповести краля, настанявайки се на масата в дъното на стаята поставена върху висок подиум, така че да може да наблюдава поданиците си.
Селфида и Ярослав се настаниха до кралицата. Мелодията се смени. Пред възхитените погледи на присъстващите се появиха танцьорки в леки феерични дрехи. Кралят даде знак момичетата и те затанцуваха – извиваха снага, като се въртяха в кръг и издигаха ръце над главите си.

– Наздраве! – провикна се кралят, първи вдигна чашата и отпи от червеното вино.

– Наздраве! – извикаха в хор всички.

Ярослав отпи от чашата и бързо забоде къс месо с вилицата. С какво блаженство отхапа първата хапка, сдъвка я старателно и я преглътна бавно. После се настърви да опитва от всички ястия, като невидял. В един момент му прилоша, отпи от виното и помоли да излезе. Кралят прояви разбиране и го пусна. Селфида разтревожена го последва навън. Свежият въздух освежи лицето му.

– Как си?

– Ооо, Селфида не биваше да се тревожиш за мен!

– Ела. Ще те заведе на място, което вярвам, че ще ти хареса. Като се поразходим ще ти мине неразположението.

– Свежият въздух ме ободри. Преядох. Трябваше да внимавам с храната.

Селфида го хвана за ръка и го поведе между къщите на елфите. Колко различен беше техния свят!

– Някога преди много години сме имали голяма войска, имали сме бойни кули, отбранявали сме се от враговете. Запазили сме се досега, но сме едва хиляда на брой. Над елфическото население тегне проклятие. В една от битките сме пленили двамата сина на една вещица билкарка, която живеела в планината. Тя се опитала да откупи синовете си от нас, но тогавашния крал не ги освободил. Постъпил жестоко. Заповядал да ги обесят. Тя прокълнала елфите. Забъркала билки в котлето си, изрекла заклинания, които само тя знаела и с отварата заляла краля. Той паднал на земята, гърчил се в агония и умрял в страшни мъки. Естествено, елфите хванали вещицата и я изгорили на кладата. Проклятието обхванало целия ни народ. Болести покосили войниците. Повечето жени раждали мъртви деца. И така до днес не можем да развалим проклятието. Не знаем как. Ще ни помогнеш ли?

– Защо аз? Аз дори не вярвах, че съществувате. Само от компютърните игри и приказките – не мислех, че ви има, че сте живи.

– Аз сънувах, че ти ще ни избавиш.

– Аз нищо не знам! Нито магии, нито как се развалят!

Двамата излязоха от гората и се отзоваха пред езерото. Огромната кръглолика луна огряваше наоколо, като огромна лампа. Цялата природа пулсираше в една забулена нереалност. Широка лунна пътека минаваше тържествено през огледалната вода на езерото. Каква красота. Каква романтика. Каква любов. Като омагьосани, опиянени от всичко наоколо се обърнаха един към друг. Селфида се повдигна на пръсти. Обви ръце около шията му. Когато щурците запяха в един глас, устните им се сляха в дълга страстна целувка. Той нямаше опит с жените. Имаше една краткотрайна връзка с момиче от техния клас и нищо повече. „Селфида“- прошепна името ѝ. Нейната невинност и нежност го влудиха. Усети предела. Сърцето му биеше лудо. Мислите му се изпариха. Виждаше само нея. Почти разкъса дрехите ѝ. Роклята ѝ се смъкна в краката. Голото ѝ тяло заблестя на лунната светлина. Ярослав бързо изу маратонките от краката си. Изрита ги на една страна. Събу дънките си. Съблече фланелката си. Останаха прави, омагьосани от своята голота. Ярослав я придърпа към себе си. Тя се подчини загледана в лицето му. Целуваха се. Смъкнаха се в тревата, скрити под плачещата върба близо до езерото. Щурците пееха. Единично и в хор. Огласяха цялата природа. Ярослав нежно погали гърдите ѝ. Погледна лицето ѝ. Вдъхна уханието на разпилените ѝ коси по тревата. Целуна шията ѝ. Слезе надолу по-надолу, целуна гърдите ѝ. Огнена тръпка премина по цялото му тяло. Запали кръвта му. Ръцете му зашариха по бедрата ѝ. Зацелува жадно корема ѝ, стигна до венериния хълм и се върна обратно да впие устни в нейните. Бурни страсти завладяха и двамата. Тя разтвори крака, уви ги около него, той внимателно проникна в нея. Девственото ѝ тяло потръпна. Болката беше непоносима и мигновена. Той се движеше в нея равномерно с умерени тласъци. После се засили изгубил контрол над себе си. Сърцето му препускаше, сливаше се с ударите на нейното сърце. Бяха едно цяло. Бяха огнени. Бяха изгубени, страстни. Гърчеха се. Подлудени. Задъхани. Безумни. Забравили целия свят. Бушуващите пламъци в тях ги изгаряха. Не спираха. Времето спря. Той извика. Избухна в нея. Учестеното им дишане постепенно утихна. Той се извъртя и легна до нея. Провря ръка под врата ѝ. Прегърна я. Стисна силно рамото ѝ. Тя положи глава на гърдите му. Спокойни и замечтани така останаха да лежат до сутринта.

Когато слънцето изгря и погали повърхността на езерото, когато птичките запяха, Селфида и Ярослав станаха, облякоха се и щастливи и влюбени, хванати за ръце се отправиха към двореца.

Там в тронната зала ги посрещнаха крал Томин и кралица Елея.

– Мамо, татко, с Ярослав се сгодихме! Пророчеството ще се изпълни!

Кралят и кралицата се изправиха. Тръгнаха към младата двойка усмихнати и радостни. Прегърнаха ги. След обилната закуска и четиримата излязоха на балкона. Камбаната удари няколко пъти. Отвсякъде заприиждаха елфи – мъже, жени, деца. Пред двореца се събра цяла тълпа. Кралят вдигна ръка да въдвори тишина.

– Чуйте, народе мой! Искам да ви съобщя една радостна новина! Селфида моята дъщеря се сгоди за Ярослав. Той е човек, а не елф, както е казано в древното пророчество. Синът, роден от този съюз, ще спаси нашият народ от изчезване…

Ярослав вече не чуваше дългата реч на краля. Син, не беше се замислил. Какво пък, нека бъде спасен този мистичен народ. Той докосна ръката на Селфида, тя се усмихваше смутено.

– Сватбата ще се състои след един месец. Всички са поканени. – Ярослав чу последните думи на краля.

Сватба. Не беше мислил за сватба. Сърцето му се сви от притеснение. Та той е твърде млад за това. Трябваше да забрави за мечтите си. Учението в Юридическия институт, кариерата. Ами баща му? Как ще живее без ток, без телевизор, без компютъра и компютърните игри. Ами приятелите, колите, морето и ред други неща. Всичко му изглеждаше игра на въображението, а сега и сватба. Нямаше как да откаже.

От този миг дните се затъркаляха с бясна сила. Суматоха. Шивачи, платове, шиене на костюми, рокли за дамите. Обсъждаха се ястията, как да се наредят масите, как да се украсят залите в двореца.

И ето, че денят дойде. Изискани камериери в нови дрехи и странни прически заприиждаха в стаята на Ярослав. Първо го съблякоха гол, заведоха го в банята в съседното помещение и го изкъпаха от главата до петите. Изсушиха го и го облякоха с празничните дрехи, които му ушиха за този специален ден. На главата му поставиха златна корона. Той се огледа в голямото огледало и не можа да се познае. Като в сън излезе от стаята придружен от многото камериери. Влезе в тронната зала. Тук беше пълно с елфи. Ярослав се огледа. Елфите се отдръпнаха, направиха му път. Кралят и кралицата бяха готови за церемонията. Той тръгна към тях изтръпнал от вълнение.

Елфите около него извикаха от възторг. Ярослав се обърна и онемя. Селфида престъпваше плавно към него. Разкошната ѝ рокля ушита от бял атлас, нежна коприна обсипана със скъпоценни камъни се диплеше след нея. Дълъг воал скриваше лицето ѝ. Косата ѝ, свита в сложна прическа, блестеше под златна корона. Двамата се хванаха за ръце и застанаха пред краля и кралицата. Церемонията започна. Ярослав не чу почти нищо от това, което говореше краля. Когато чу „Вече сте съпруг и съпруга може да целунете булката“, се обърна към Селфида, отметна воала от лицето ѝ и я целуна по устните. Всички в залата заръкопляскаха.

Тържеството започна с музика. Гостите насядаха по масите обсипани с изискани ястия. Вино се лееше. Елфите шумяха развълнувани. Младите станаха да танцуват. Ярослав уви ръце около тънката талия на Селфида и я понесе в ритъма на музиката. Той я пусна, хвана ръката ѝ, завъртя я после хвана другата ѝ ръка и я поведе в центъра на дансинга. Елфите се отдръпнаха и ги оставиха да се въртят, опиянени под звуците на валса. Когато спряха да танцуват, двамата седнаха на масата на краля и кралицата вдигнаха наздравица. Отвсякъде се чуха възгласи „Наздраве“. Музикантите свириха без почивка. Певицата запя. Веселието беше в разгара си, когато в полунощ младоженците се оттеглиха в спалнята украсена с цветя. Тържеството продължи без тях.

Камериерката помогна на Селфида, разкопча хилядите малки копчета закопчени на гърба ѝ. Роклята се свлече на земята. Селфида я прескочи. Момичето махна короната и воала от главата ѝ. Разплете и среса прилежно косата ѝ. Помогна ѝ да облече полупрозрачната нощница предназначена за първата брачна нощ. Когато камериерката на Селфида се оттегли Ярослав се съблече сам.

– Скъпа моя! Обичам те! – Ярослав я вдигна на ръце и я понесе към леглото покрито с балдахини.

– Аз те обичам повече! – прошепна тя.

Бяха бурни. Бяха страстни. Бяха огнени. Любовта ги завладя с пълна сила. Унесени от целувките. Покорени от телата си. Сляха се в едно цяло. Задъхани и потни, зажаднели за ласките си, не искаха да се отделят един от друг. Свещта премига и угасна. Бяха се любили дълго. Ненаситни. Пламенни. Свършиха. Устните му се отлепиха от устните ѝ. Напрегна очи. Опита се да види лицето ѝ в тъмното. Не успя да различи чертите ѝ. Почувства умора. Търкулна се по гръб до нея. Стисна ръката ѝ. Тя въздъхна. Мълчаха. Чуваха се само ударите на сърцата им. Тя се надигна леко, положи глава на гърдите му. Той я прегърна.

Утрото ги свари прегърнати. Отвориха очи. Протегнаха изтръпнали ръце. Тя почти легна върху гърдите му, а той я целуна по устните. Леко почукване по вратата ги накара да се отдръпнат един от друг. Вратата се открехна.

– Влез! – извикаха в един глас.

– Извинете… нося ви закуската. – Камериерката отвори широко вратата с крак понесла с две ръце голям поднос отрупан с топли кифлички, плодове и различни напитки. Постави го на масата и побърза да излезе, затваряйки тихо вратата.

Селфида и Ярослав щастливи скочиха от леглото и седнаха около масата. Огладнели след бурната нощ се нахвърлиха с огромен апетит на кифличките и плодовете.

– Ярослав, чуй ме, чуй ме!

– Целият съм в слух, моя сладка Селфида.

– Тържествено искам да ти съобщя… ще си имаме дете! Чуваш ли? Ще си имаме син! Наш син! Син от пророчеството. Не се ли радваш? Защо се насълзиха очите ти? Защо гледаш тъжно?

– Радвам се Селфида! Много се радвам!

– Какво ти е? Виждам тъга в очите ти.

– Мислих за баща си. Повече от три месеца не съм го виждал. Тук съм щастлив. Безгрижен съм, но понякога ми липсват приятелите, училището. Мисля си за университета, щях да се запиша след като изкарам матурата. Исках да завърша и да работя, като адвокат.

– Какво е адвокат? Тук нямаме такава професия. Защо не се насладиш на езерото? Тук е толкова хубаво, можем да поплуваме. Виж слънцето, оставило е бляскави следи върху спокойните води на езерото. Ела, не тъжи.

– Искам да поиграя на компютърни игри! Тука няма ток, няма условия за много неща, които има в моя свят. Няма коли, няма камиони, няма дори кучета и котки. Няма телевизори и телефони.

– Но имаш мен! Ти си принц и бъдещ цар на Елфите. Синът ни ще спаси нашия народ.

Ярослав погледна бледото ѝ лице. Погали златистите ѝ коси. Придърпа я към себе си и я целуна по устните.

– Ще се изкъпем в езерото, както искаш. – Той се съблече бързо, притича почти гол и нагази водите на езерото, Селфида го последва.

Плуваха. Гмуркаха се. Смееха се. Уморени изскочиха на брега и легнаха на тревата под плачещата върба. Мълчаха, дълго загледани в клоните на дърветата.

– Ти знаеш колко много те обичам! – Селфида се размърда, опряла глава на гърдите му.

– Зная, мила! Зная! – Той я стисна в прегръдката си.

– Ти знаеш, аз мога да направя всичко за теб. Мога за един миг да те изпратя в твоя свят.

– Можеш ли? – В очите му светна надежда.

–Не искам да те пусна, но не бих те задържала. Боли ме сърцето. Искам да си винаги до мен! Целуни ме! Люби ме.

Ярослав беше нежен към нея. Любиха се упоени от мириса на тревата, от песента на птичките и топлината на слънцето. Пеперудите пърхаха около тях. Светът беше изпълнен с любов.

– Трябва да се обличаме. – Селфида го гледаше с премрежен поглед. – Ще кажа на татко и мама, че ще имаме син. Трябва да се прибираме. Захладня.

– Ще ми помогнеш ли? Искам да се прибера в къщи. Искам да видя баща си.

– Ще ти помогна. – Селфида въздъхна, две сълзи бавно се спуснаха по бузите ѝ. – Как не искам да те пусна… Ще те чакам.

– Ще се върна.

Той се облече бързо и зачака търпеливо тя да облече пищната си рокля.

– Наведи се и затвори очи. – Целуна го между очите.

Времето се огъна. Той усети целувката, нежна като полъх на вятъра. Вдъхна сладкия мирис на цветя. Позната мелодия погали слуха му. Отвори очи заслепен от слънчевите лъчи проникнали през прозореца. Лежеше в леглото, в своето легло, в своята стая. Шумът и тракането на съдове идващи от кухнята го накараха да скочи на крака. Отвори тихо вратата и на пръсти се отзова зад гърба на баща си, който ровеше в хладилника. Ярослав протегна ръка, докосна рамото му. Баща му се обърна. Едва не изтърва бутилката прясно мляко на пода. Двамата се вкопчиха един в друг в силна прегръдка. След няколко мига, които им се сториха часове, се отдръпнаха.

– Мислихме, че си загинал. – Баща му сложи бутилката прясно мляко на масата. – Полицаите намериха колата ми с отворена врата от към шофьора. Тебе те нямаше. Търсихме те из цялата гора три дни. Кучетата изгубиха следата.

– Аз бях ядосан! Валеше. Бягах. Стигнах до езерото.

– Там нямаше езеро. Как си се облякъл? На карнавал ли ще ходиш? Какви са тези дрехи?

– Така се обличат елфите, татко! Аз се ожених за принцеса, татко! Аз съм принц! Може да седна на трона някой ден и да управлявам кралството!

Ярослав нямаше причина да крие. Разказът му беше дълъг. Баща му отначало не му повярва, но накрая разплакан го прегърна. Дълго разговаряха.

На следващият ден Ярослав прочете в компютъра, че след два дни може да се яви на изпит и да завърши гимназиалното си образование. Трескаво се подготви за изпита, на който беше скъсан. Месеците преминаваха шеметно. Получи дипломата от гимназията. Кандидатства в университета. Яви се на изпити. Получи отлични оценки. Приеха го в университета. Играеше на компютърни игри. Забавляваше се. Често се срещаше с приятели. Можеше да сбъдне мечтите си. А, Селфида? Нейният образ изплуваше в съзнанието му всяка нощ. Времето минаваше.

Тази вечер, когато се прибираше към къщи след среща с приятели, реши да отиде до морето. Да помисли. Да реши какво да прави. Морето го посрещна гладко. Големият диск на луната изгризан от дясната страна му се усмихваше приветливо. Лунната пътека широка и бляскава примамваше въображението му.

Селфида. Ярослав седна на пясъка. Селфида. Опря лакти на коленете си. Селфида. Зарови пръсти в косата си. Огнени тръпки преминаха по гърба му. Селфида. Пламъци бушуваха в душата му. Синът му може и да се е родил. Разкъсваха го съмнения. Образът ѝ изплува някъде там в дълбините на съзнанието му. Сините ѝ очи изпълнени с любов. Златистата ѝ коса. Нежният ѝ глас. Белите ѝ ръце обвити около шията му. Какво да прави? Как да живее? Да остане тук при баща си ли или да отиде при елфите? Сърцето му биеше лудо. Погледна през пръсти сияйната луна. Изпадна в противоречие. Изправи се. Побягна. Маратонките му се напълниха с пясък. Главата му се пръскаше. Пламъците изгаряха съзнанието му. Бягаше далеко от омайната луна, от себе си, от мислите си. Кой можеше да му помогне? Как мислите вие?