Магнит и сянка

Всичко стана толкова неочаквано. Планът бе ясен от самото начало, прост и ефективен, както всеки път досега. Бандата на Червените Дракони бяхме най-елитните от обирджиите в цяла Евстахия. Именно затова точно на нас бе поверена задачата да откраднем оракула. Никой в цял Дриздад не би посмял дори да погледне в посока, а камо ли да пристъпи една крачка към Елмазената цитадела. Място, в тъканта на което бяха приковани не само душите на всички загинали глупаци, вкопчени в опиянение на това какво богатство може да им донесе наградата, и накрая превърнали се в шепа прах, но и толкова на брой защитни заклинания, че дори великият Малек нямаше да може да ги преброи.

„Глупаци“, мислех си аз. Именно ние бяхме следващите към купчината с пепел. Поне това ще бъде най-красивата им клада – с мръсни, гладни, но поне ужасяващо секси живи дървета.

Един изстрел, разцепи колоната до мен и това ме измъкна от мислите в главата ми. Задвижих се и призовах сенките, една дълга черна като смъртта ръка се протегна и хвана една прелитаща отломка, точно преди да падне върху Амбър. Не че тя щеше да ѝ позволи да я уцели. Амбър, стройна като кобила, с изпепеляващо сиви очи и невероятно полезната сила да се телепортира. Беше доста красива спрямо стандартните момичета в Дриздад, но аз рядко се впечатлявах от красота. Бях изчукал толкова момичета, че отдавна бях претръпнал към сребристо русата ѝ коса, плътните устни и очите, в цвета на кристала Изобикс, за които всички мухльовци в града щяха да се избият.

Бяхме се чукали няколко пъти разбира се, но за мен това бе просто развлечение. Амбър от друга страна, въпреки вечно нацупения си характер, проявяваше някакви признаци на симпатии и понякога се прокрадваше до мен като досадна муха.

Още се мъчех да разгадая как всичко се беше объркало. По природа съм реалист, но бяхме разигравали този сценарий толкова пъти, че знаех всеки детайл, всяка стъпка, която аз, Амбър, Касиан, Фар и Оша трябваше да направим. Силите на всеки бяха изключително редки и толкова допълващи се, че единствената вероятност да се провалим беше самият Малек да се съживи от мъртвите и да ни изпепели със своя смъртоносен скиптър.

Втората вероятност беше момиче с лешниково кафява дълга до кръста коса, с привидно нормални, даже скучни черти, и облечена в черно бойно облекло, отрупано с повече ками, отколкото може да носи.

Никой не разбра откъде се появи, дори Кас, който притежаваше умението да усеща магията. Кас беше основателят на Червените Дракони и само той притежаваше изначалната татуировка и само той беше останал от първоначалната банда, която поради пазени в тайна причини, никой не знаеше какво точно се бе случило с нея. Не че мен изобщо ме беше грижа. Аз си имах свои собствени причини да играя целия този цирк и да участвам в тази сбирщина на крадци. С Кас от край време се разбирахме, но той не ме познаваше наистина. Никой не знаеше истинската ми цел да участвам в бандата. Както и никой не знаеше истинската ми сила.

Кас беше едър, с широки рамене, покрити в червено мастило, разстилащо се чак до предмишницата му, където се образуваше драконът.

Кас бе зает в другия край на стаята да ни откупи време срещу един дайкин – дайкините бяха защитниците на Елмазената цитадела. Безпощадни, каменни великани, които смачкваха всеки дръзнал да влезе през техните порти. Не че да влезеш изобщо бе и толкова лесно, разбира се. Но ние някак бяхме успели и сега тези дайкини ни бяха обградили, оставяйки ни броени секунди преди всяка атака.

Може би затова никой не беше забелязал момичето, което сякаш се материализира пред нас. Предположих, че е била скрита под невидима пелерина – изключително рядък магически предмет, който не можеше да бъде открит дори и в Пиксис. Не ми беше ясно как бе влязла тук – единственото, което ме интересуваше бе как се бе протегнала към НАШИЯ оракул.

– Амбър – изкрещях аз. Тя може да се телепортира само на места, които е маркирала предварително с кръвта си, или в обсега на това, което вижда. Вторият вариант бе налице и още дори не бях затворил уста, когато тя вече скачаше безмилостно на малката полу-невидима крадла.

Огледах се за Фар или Фарамир, и Оша. На външен вид толкова си приличаха, че можеше да ги сбъркаш за близнаци. Фар – висок и слаб, с рижава коса и лице, цялото в лунички. На челото му се виждаха извивките на знака на прокудените, белязан с дагмата на Евстахийската принцеса. Същият знак се виеше и на челото на Оша. Двамата бяха по-стари от нас с Амбър в бандата, следвайки Кас от години. Бяха доста досадни според мен, вечно разменяйки си хапливи реплики един с друг, като една кокошка на друга. Кокошките поне бяха вкусни. Макар дразнещи спрямо моето мнение, но аз намирам всички за дразнещи, имаха доста полезни сили. Фар можеше да призовава различни предмети, които бе белязал с кръвта си. Още повече той можеше да призовава и съответно да контролира магически животни от други светове. В момента, беше привикал цяла глутница триглави хрътки, които се опитваха да пресекат пътя на няколко дайкини. Оша, от друга страна, беше лечителка. Можеше да лекува не само физически рани, но и да възстановява и магията ни, когато бъдеше изчерпана. И в един затворен мавзолей на мъртвите, заобиколени от купчина биещи се камъни и падащи тавани, това бе доста полезна сила. Двамата пазеха гърба на Кас и както по план се бяхме разбрали да оставят оракула на мен и Амбър. Разбира се, това беше резервният план, тъй като се надявахме изобщо да не се стига до възкресяването на дайкините. Но както вече разбрахме, планът изобщо не върви по план.

За нищо на света новодошлата не трябва да пипа оракула с гола ръка. Пипнеш ли някакси по теорията на възможностите оракула, имаш право да му зададеш един въпрос, на който да ти отговори. А отговори ли ти, следващите хиляда години остава заключен да регенерира силата си. А това изобщо не се включваше в никой от плановете ми.

Ако само успеехме да се докопаме до оракула, трябваше да счупим печата до него и така Аурелиус можеше да ни телепортира при себе си. Но всичко щеше да отиде по дяволите, ако тази имитация на крадла го пипнеше първа. Амбър и непознатата се бяха извили в ръкопашен бой. Беше перфектната възможност и аз се потопих в сенките, появявайки се точно до оракула и протягайки ръце да го докосна, една невидима сила ме изблъска в колоната назад толкова силно, че едва не си счупих черепа. След един миг Амбър политна в колоната до мен, удари главата си и припадна от сблъсъка. Обрнах се изумен, но не можах да разбера откъде дойде ударът. Бяхме изследвали всеки капан и заклинание в Цитаделата. Месеци наред проучвахме, откраднахме свещените свитъци от Библиотеката на Изая, проследявайки старите писания до всички описани някога магии. Именно затова не можехме безотговорно да разгърнем силите си, защото веднъж използваш ли магия в Цитаделата, дайкините се съживяват за отмъщение. А съживят ли се, е, виждате картинката.

Бях… просто… бесен. Силата изригна от мен и ми отне само миг да се материализирам пред оракула. Крадлата беше пред мен и когато вдигнах глава погледите ни се срещнаха. За миг, само за миг се забавих. Тя сключи странно пръсти и ето, че отново полетях настрани, но сенките ме погълнаха и отново се материализирах на мястото, от което ме бе хвърлила. Очите на странницата се разшириха, когато посегнах с ръка и я обвих в сенки. После щях да се разправям с нея. Обърнах се и вече абсолютно сигурен, че няма какво да се обърка, с отчаян поглед видях как оракулът полита и се призовава точно в нейната ръка. Не помня нищо друго освен как всичко около мен избухна в сенки.

Само след миг светът се завъртя наопаки, стомахът ми се сви и сякаш някаква сила стисна тялото ми в менгеме. Примигнах и видях,че сме се озовали в съвсем различна стая с познатия мирис на тютюн. Огромен склад, пълен с всякакви магически предмети, част от колекцията на Аурелиус. За миг помислих, че сме успели.

Огледах се наоколо за щетите, които бяхме понесли. Оша се беше надвесила над Амбър, която беше в несвяст. Фар мърмореше под носа си и се отърсваше от купчината прах, полепнала по него, а Кас се беше вторачил невиждащо в непознатата с вид сякаш всеки момент щеше да повърне. Стоеше напълно неподвижен, сякаш не дишаше, а челото му беше толкова сбръчкано, че помислих, че линиите ще останат завинаги така на челото му. И разбира се, в центъра на събитията стоеше малката крадла, прегърнала здраво оракула, сякаш всеки момент някой щеше да се опита да го вземе от ръцете. Което вероятно беше правилно предположение.

– Виждам всичко е минало по план. – изсмя се ехидно Аурелиус. Този дебел старчок ми лазеше по нервите, повече от който и да е друг, но имах нужда от него, за да постигна това, което си бях наумил. Всъщност не ми пукаше кой от нас ще докосне пръв оракула, тъй като търсехме едно и също нещо. Всеки от нас, с изключение на единствения човек, който наистина успя да се докопа до него. Тъкмо се завъртях на пети с намерението да удуша пиклата собственоръчно, когато истеричният глас на Оша отекна в стаята.

– И какво точно мина по план? – развика се тя. С полезрението си видях Амбър бавно да се изправя на крака.

– О, мила, недей толкова песимистично. Всъщност има една малка подробност, която сякаш изпуснах да ви споделя. Алиа, скъпа, ще ми помогнеш ли с тази история ? – Аурелиус погледна надменно към малката крадла.

Тя на свой ред присви очи с видима омраза в тях. Алиа – явно това беше нейното име.

– Всички сте толкова зле настроени към мен. – „Има за какво, проклет дебел скъперник“, помислих си аз. Аурелиус беше един от най-могъщите магьосници в цяла Евстахия. И той търсеше оракула, както всички нас с една едничка цел – да стане още по-могъщ.

Евстахия беше пред война. Управниците на държавата таяха години омраза към съседката им по територия Амарис. Водеха се вечни преговори и не толкова тайни размирици по границите, една вечна борба за ресурси и власт. А когато държавата ти е пред война, единственото нещо, което има значение е колко власт притежаваш самия ти. А Аурелиус искаше още повече. Но всеки искаше и нещо от Аурелиус. Старият антиквар беше колекционер на най-невъзможните за намиране магически предмети. Но той не търгуваше с пари, а с услуги. Всеки, който дръзнеше да сключи сделка с Аурелиус, беше белязван от магическа татуировка, която щеше да убие притежателя си, ако се опита да се обърне срещу дебелия антиквар. Всеки от нас имаше такава татуировка, но това не беше единствената цена. За да сключиш сделка с Аурелиус, трябва да му дадеш най-голямото оръжие. Той знаеше най-съкровената, най-пазената и дълбока тайна на всеки от нас и имаше право да използва тази информация, за да ни контролира както си иска. Информацията е най-ценното оръжие и той го знаеше. Явно всички в тази стая бяхме толкова луди или толкова отчаяни, за да се въвлечем в тази ситуация, най-вече аз.

– Шансът ви да успеете, скъпи мои – Аурелиус прикова кос поглед в мен, сякаш усещайки яростта, която клокочеше в цялото ми тяло, – колкото и да ви харесвам, не беше в моя полза. Затова се презастраховах и наех единствения друг човек, склонен да се справи с тази задача. Човекът, който преди две години успя да докосне оракула и на когото оракулът принадлежи досега.

– Какво казваш? – Менгемето в главата ми се стягаше повече и повече и усещах как изпусках сенките. Черните им краища играеха по нервите ми, опъваха ги до предел, в който вече не можех да издържа.

– Чу ме правилно, Райлън. Единственият човек, който всъщност можеше да вземе оракула беше Алиа, и за да не го открадне за себе си имах нужда от презастраховане. Какво по-забавно от малко драма? – Аурелиус започна да пръхти от смях.

– Изиграл си ни. – Не че вече не го бях сметнал като възможност – на Аурелиус не можеш да имаш вяра за нищо на света, но дори моят мозък не можеше да пресметне този развой на събитията. Оракулът никога не е бил възможност. Вече е принадлежал другиму. Но как бе възможно това, няма начин някой, особено малката крадла, да успее да се добере до него. Щеше вече да се е разчуло.
– Алиа притежава картата на Карстерс. И иска да намери това, до което води тя, преди да ми подари въпроса си към оракула. Дори да искаше да го използва за нейни цели, тя нямаше ресурсите да стигне до него сама. Затова ѝ дадох невидимата пелерина и ѝ заповядах да се вмъкне при вас. Сега когато имате всичко необходимо, трябва да разшифровате картата, да намерите това, до което стига, каквато и безмислица да е то, и да ми върнете Алиа с оракула, за да мога да използвам въпроса си. Това е задачата ви.

Нещо черно се изстреля във въздуха и преди да мога да разбера какво е, дебела безплътна ръка беше хванала врата на Аурелиус. Остро пробождане в черепа ми ме свали на земята, агония, каквато никога досега не бях изпитвал. Черните ивици на татуировката ми ме жигосваха до степен, до която не можех да си поема дъх. Сенките се отдръпнаха от Аурелиус и болката утихна съвсем леко.

– Не се самозабравяй, Райлън. Вие всички ми принадлежите. Нямам много време, затова ще повторя само веднъж. Разгадайте картата и намерете каквото се крие зад нея. Имате деветдесет дни. Не изпълните ли заръката ми дотогава, ще умрете и аз ще трябва да си търся други пионки. Не ми усложнявайте живота, моля ви. Добре, а сега тръгвам. И още нещо, запазил съм ви убежище в Халлас, ще отседнете там заедно, докато не изпълните задачата си. А сега вече наистина тръгвам. Ще дават финала на световното по Гномски хокей.

Аурелиус се изпари във въздуха, а аз отново усетих това гадене. След миг вече се бяхме озовали в Халлас.

Aмбър се нахвърли на малката крадла. Още преди да я докосне, полетя във въздуха право към стената. Сенките ми я обгърнаха и тя излезе от тях в другия край на стаята. Лицето ѝ беше цялото червено, устните ѝ бяха извити в жестока усмивка, когато извади камата си и я запрати право към главата на натрапницата. Тя от своя страна дори не трепна и запрати втора кама право към нейната. Двете се сблъскаха и паднаха на земята.

– Достатъчно. Никой да не я докосва. – Тихият смъртоносен глас на Кас прокънтя в хола, в който се намирахме. Никой не посмя да помръдне, докато неговата магия изпълваше стаята. Той можеше не само да надушва магия, но и да взима назаем тази на другите.

Алиа, така се казваше нали, го гледаше втренчено, но нещо в погледа ѝ ми се стори странно. Не го гледаше със страх, а с едно странно изражение на носталгия. Незнайно защо усетих някакво странно чувство в мен. Не му обърнах особено внимание и попитах директно :

– Познавате се – заявих изненадан. Нищо чудно, че Кас в склада изглеждаше все едно ще припадне. Познал я е, но коя всъщност бе тя и как бяха преплетени техните истории?

– Алиа беше част от Червените дракони преди. Тя бе причината всичко да се разпадне, както и тя бе причината да свърша полумъртъв с кинжал в гърдите, от единствения човек, който знаех, че няма да ме предаде. Картата, за която Аурелиус говори беше последната ни мисия като крадци. Именно заради нея ме остави на прага на смъртта, за да я присвои само за себе си. Това беше преди повече от две години и оттогава не съм я виждал. Изобщо не знаех, че дори е в Евстахия.

Тя само го гледаше втренчено с безизразно изражение на лицето. Не помръдваше и сякаш дори гърдите ѝ бяха застинали. Ако останеше още малко така, Амбър нямаше нужда да я убива, кислородът ѝ щеше да свърши, но поне щеше да спести малко усилия.
– Изобщо не искам да си тук, но Аурелиус обясни нещата точно и ясно, явно нямаме друг избор. Така че просто ще трябва да се изтърпим взаимно, докато цялата тази глупост приключи.

Кас, бърз като светкавица, излезе от стаята и изчезна в коридора пред стаята, оставяйки ни в толкова абсурдна ситуация, че дори тъкачките на съдбата щяха да се смеят сами на себе си.
– Е, това е началото на една невероятна история – Оша анонсира саркастично, след което излезе да потърси Кас, ходейки зад него, така както Амбър лазеше зад мен.

– Аз съм Фар – започна Фар в типичния за него благ тон. Останалите от компанията са …

Недочаках да чуя какво искаше да каже, просто се потопих в сенките и се опитах да избягам от целия този цирк. Единственото, което можеше да ме успокои сега бе тепиха.
Няколко часа по-късно изпитвах неутолимото желание да се изкъпя и да махна цялата тази помия от себе си, както и да разсея все по-натрупващата се ярост вътре в мен. Заради малката крадла щяхме да се забавим с цели три месеца, време, което аз нямах. Грабнах кърпата и ругаейки се запътих към огромната мъжка баня. С изненада установих, че душът работи. Всички останали бяха в хола, правейки разбор на събитията от днес, определено имаше какво да се обсъди.

Разбрах кой е вътре още преди да вляза. Беше гола, с гръб към мен, а огромна черна татуировка, под формата на писание на неразбираем език се разстилаше по целия ѝ гръб. С изненада установих, че ивиците оформят някакво подобие на карта. „Да не би това да бе картата на Карстерс?“ – помислих си аз. Хитро – да изгориш оригинала и да превърнеш тялото си в самата карта. Но и безразсъдно – единственият шанс някой да се докопа до нея е да се докопа до теб.

– Да ти подам ли кърпата, малка крадло? – попитах ехидно. След един толкова тежък ден, нищо не пречи да се позабавлявам малко на чужд гръб.
Малката крадла едва не си разби главата в плочките от изненада. По принцип бих се зарадвал на този факт, но тогава ще изчезне и възможността ни да си вземем обратно оракула. До татуировката се виждаха цял тон изрисувани заклинания за защита, вещаейки изчезването на картата при смъртта на нейния притежател.

АЛИА

Обърнах се стреснато и видях тъмният, висок и потаен Райлън. Едва не си разбих главата в плочките, но не бих му доставила това удоволствие.

– Не си ли чувал за обноски? – излаях в отговор обратно. – И това ли е единствения начин да видиш една жена гола?

Вдигна вежда и ъгълчетата на перфектно пухкавите му устни се повдигнаха подигравателно.

– Ще се изненадаш колко голи жени съм виждал и ти не си нищо по-специално. – Сигурността в думите му запали яростен пожар вътре в мен.

– Тогава се обърни, ако обичаш.

– Защо притеснявам ли те ? – Отново тази вежда.

— Не се ласкай толкова.

Райлън в действителност изглеждаше голям задник, един голям красив задник. Татуировката му, обвързваща го с Аурелиус, се виеше по цялата му ръка, а краищата ѝ стигаха чак до основата на врата му. Леко мургав, висок и строен, с черна като оникс коса и още по-тъмни като бездна очи. Очи, които имаш чувството, че могат да видят до мозъка на костите ти и знаят всяка твоя мисъл, колкото и мимолетна да е тя. Той беше опасен и ако трябва да бъда честна наистина ме притесняваше. Особено, когато стоеше пред мен подигравателно, взирайки се право в очите ми, но някак имах чувството, че вижда точно всяка моя извивка и движение. Присмиваше ми се, защото знаеше, че е красив. Но аз съм виждала много красиви мъже и въпреки че те бяха моята слабост, нямаше да му доставя това удоволствие. И все пак, мамка му, беше много секси.

Той все така се взираше в мен, сякаш се опитваше да ме приклещи в ъгъла само с поглед. Вирнах брадичка и се завъртях бавно в кръг, на края на който направих съвсем бавен реверанс.

– Ето, вече няма нещо, което не си видял. А сега, или се присъедини към мен, или си върви.

– Сигурна ли си, че ми отправяш покана, малка крадло? – Мамка му, винаги съм искала да мога да вдигам едната си вежда, а и той го правеше да изглежда доста секси.

– Не притежаваш нещо, което вече не съм виждала, а и съм сигурна, че самочувствието ти е доста по-голямо от онова, което имаш там долу. – Усмихнах му се любезно и си сложиш нова доза шампоан на косата. Тази игра могат да я играят двама, а сега бе мой ред да се позабавлявам.

Райлън отново повдигна гъстите си вежди и бавно, бавно се наведе и започна да сваля панталоните си. Всъщност не очаквах да се съгласи, но вече бях драснала клечката и трябваше да продължа по сценарий. След целия този нереалистичен ден, шокът от толкова неочаквана ситуация ме накара да се засмея. Но бих водила всякакъв разговор, за да откъсна мислите си от случващото се и мисълта, че трябва да прекарам следващите три месеца, затворена на едно място с Кас. Кас, който беше последният човек, когото очаквах да видя днес. Докато мислите ми летяха в главата ми, не усетих кога Райлън се беше настанил на душа точно до мен. Тялото му бе дори още по-изваяно, отколкото тесните му дрехи подсказваха, че ще бъде. Усетих съвсем леко пулсиране в слабините. Мамка му, отдавна не бях правила секс. А и полуголият гръцки бог пред мен съвсем не ми помагаше в тази ситуация.

– Харесва ли ти гледката, малка крадло? – присмя се той и аз осъзнах, че съм се втренчила в него.

Усетих как кръвта нахлува в бузите ми. Не спираше да повтаря тези думи, сякаш вече ми беше лепнал прякора и щеше да го използва при всяка възможност.

– По-малък е отколкото очаквах – не му останах длъжна.

Чух остър звук и със закъснение успях да разбера, че всъщност той се беше засмял. Странна гледка бе да видиш този потаен и привидно доста високомерен мъж с широка усмивка на лицето му, която колкото и да не вярвах, изглеждаше съвсем искрена.

– Съжалявам, че те разочаровах – отвърна той. Стойката му се промени и сякаш мускулите му, които дотогава не бях забелязала, че бяха стегнати, се отпуснаха. Въздъхна тежко и потопи главата си под водата.

Разговорът рязко стихна и мълчанието ни обгърна. Колкото и да бе странно, всъщност изобщо не ми беше неловко.Завъртях кранчето и водата бавно спря. Закрачих бавно към изхода и като притъпих желанието да се обърна, излязох във все същата потайна тишина.

Следващите няколко седмици прекарахме в привидно сключен мир с останалите. Кас го нямаше никакъв, но това бе само в мой плюс. Не знаех какво да му кажа, а и дори да исках да кажа нещо, всъщност не можех, заради клетвата, която ме обвърза преди две години. Не че имаше значение, той ме мразеше заради това, което си мислеше, че бях сторила. Райлън от друга страна някак бе винаги там, където съм и аз. Събуждах и си лягах с ехидната му усмивка, чак започнах да си втълпявам, че всъщност Кас му е наредил да следи всяко мое движение и да му докладва, ако смята, че обмислям да ги предам. Не го виня.

Едвам не разлях кафето, което държах, спомняйки си странната ситуация преди седмица. Не можех да спя от кошмарите, които ме преследваха всяка нощ и от отчаяние сякаш бойният тепих ме привлече с тиха мелодия. Камите ми летяха една след друга, а потта се лееше от челото ми. Бях толкова вглъбена, че дори не забелязах кога Райлън е влязъл в стаята.

– Нощна тренировка, а? – Отново тази вежда.

Погледнах го бегло и продължих да налагам мишените, игнорирайки започващото пулсиране в слабините. Бях толкова напрегната и нямах нужда от допълнителното напрежение, което Райлън всяваше в мен.

— Знам, че съм красив, но чак така ли те оставям без думи – продължи настъпателно той.

След като видя, че отново няма реакция, потъна в сенките. Тъкмо когато въздъхнах, се материализира пред мен, от нещо, което наподобяваше моята сянка.

— Забелязах, че се справяш толкова трагично с ръкопашния бой, колкото и с това да водиш разговор и понеже днес съм изключително великодушен, ще ти дам няколко наставления.

Още преди да успея да възразя, ме беше метнал на тепиха. Прикова ме с цялата си тежест, като уви краката си над моите, за да не могат да се претърколя настрани. Всъщност, като се замисля, може би не беше цялата, тъй като най-вероятно щеше да смаже ребрата ми, като в менгеме. Той се наведе опасно близо до мен, при което единственото, което можех да направя е да притая дъх. Властта бе изцяло негова и връхчетата на устните му се извиха подигравателно нагоре.

– Първи урок – никога не подценявай врага си – прошепна в ухото ми.

Усетих как косъмчетата на врата ми настръхнаха. Пулсирането в слабините ми започна да се усилва все повече и повече, до степен, до която си помислих, че дори Райлън ще усети трептенията. Чувах пулса в ушите си и по дяволите, той наистина имаше цялата власт над мен.

– Втори урок – никога не се прехласвай по врага си. – хилеше се той насреща ми.

Докато успея да възразя, с ловки пръсти измъкна камата ми и я подпря леко под брадичката ми.

– И трети урок – никога, никога, ама никога не позволявай да останеш без оръжие. – Райлън ме погледна с толкова сериозен поглед, че ако не беше позата, в която бяхме бих помислила, че някой е умрял.

Надигнах глава съвсем леко, не че можех повече и да искам, и камата остави червена точка кръв върху гърлото ми. След което, съвсем леко протегнах пръсти и докоснах члена му, погалвайки го, събуждайки го.

Райлън се ококори насреща ми. Видях как притаи дъх и тогава разбрах, че не съм единствената, която усеща това наше привличане. Колкото и високомерен да го играеше, аз знаех, че и аз имам някаква сила над него.

– Първи урок – повторих аз. – Не подценявай врага си. – И докато Райлън усети, вече бях насочила втора, скрита на хълбока ми кама към прелестите му, които в този момент не можех, а и не исках да избия от главата си.

Той застина целият, усещах всеки сантиметър мускул над себе си, опънат като стрелата на тетива. Изстреля се от мен със скоростта на светлината и докато завърша хапливия си коментар, беше потънал в сенките. Следващите дни не го видях изобщо.

РАЙЛЪН

Мамка му, исках да я изчукам.

Това странно чувство на привличане, което си мислех, че е само на шега, сега ме беше обладало до краен предел. Не можех да спя, не можех да мисля за нищо друго, освен за онзи път, когато се изкъпа в мъжката баня. Мисълта, за извивките на тялото ѝ, безжалостния ѝ език и острия проницателен поглед ме възбуждаха толкова, че живеех в постоянно агония. Исках да я изчукам, мощно, силно и дълбоко. Но още по-странното е, че не беше само това. Усещах жегване всеки път, когато тя и Кас са в една стая. Мисълта, че някога неговите ръцe са обхващали ханша ѝ, че устните му са целували нейните и че езикът му е галел тялото ѝ, ме караше да искам да съборя това място с хиляди сенчести камшици. Тренировката късно през нощта беше още по-голяма грешка, бях отишъл с идеята да я подразня и да си се подиграя, но накрая тя беше тази, която се подигра с мен. Мамка му, исках я. Исках я и въздържанието, което опитвах да изпълнявам стриктно, ме тласкаше към лудостта. Никога не съм си падал по общопознатите стандарти за красота. Красивите по шаблон момичета най-често са скучни и глупави. Не че тя не бе красива, по дяволите беше нереално красива по свой собствен начин. Бенките ѝ под лявото ѝ око, които образуваха триъгълник или малките, но с формата на пролетна лястовица устни, всичко това ми идваше в повече. Исках я. Имах нужда да я имам. И това бе опасно за мисията ми. Все пак цялото ми кралство зависеше от нея.

Излязох да се разходя, не можех да заспя, колкото и да се опитвам. Като насън тръгнах към тепиха, който беше празен. Не знам дали изпитах облекчение, че я няма, тъй като не вярвах какво би направило тялото ми, ако я видя точно сега.

– Мен ли търсиш. – Познат глас, като на камбана зазвуча из стаята.

Изругах наум.

— Мога да ти преподам още някой друг урок, ако желаеш. Изглежда имаш нужда от доста наставления, противно на собственото си високомерно мнение за себе си.

– Няма нужда – отвърнах просто. Гласът ми бе дрезгав и не исках да се издавам как точно се чувствам, въпреки че отне цялата ми воля на света да не отида точно сега и да я обладая.

– Странно мълчалив си днес. Хайде де, един рунд и обещавам да не те излагам много. – Един кинжал балансираше с острието си на върха на пръста ѝ. Изглеждаше безгрижна и леко предизвикателна – прикова ме с кос, но дяволит поглед.

– Алиа, не съм в настроение точно в момента.

Тръгнах към вратата на стаята, но тя прегради пътя ми.

– Ще излезеш, само ако успееш да ме приковеш на тепиха. – „О, Господи, бих те приковал навсякъде“ – помислих си наум.

– Стига, не ми е до игрички. – Тя не знаеше колко самообладание ми костват дори тези думи в момента.

–Тогава какво правиш тук ?

– Аз… – започнах, но нямах отговор. Бях дошъл като насън, призован от нейната магия. Да, тя ме бе омагьосала, нямах друг отговор за това безумно мое държание.

Тя замахна с крак и аз я оставих да ме повали на земята. Беше толкова красива на тази светлина, която караше очите ѝ да блестят в лешников цвят.

АЛИА

Никога не съм виждала Райлън толкова потънал в мислите си, сякаш нямаше силата да свърже изречение повече от няколко думи. Честно казано го разбирам, последните няколко дни бяха меко казано натоварващи, с цялата тази суматоха за дешифрирането на картата, Кас, който мистериозно изчезва някъде всеки ден и кръвожадният поглед на Амбър, който ме преследва всеки път като вляза в стаята, ме карат да се чувствам на прага да експлодирам. Затова имах нужда от малко развлечение, което Райлън за жалост не е в настроение да ми даде точно е момента. Мистериозният, красив Райлън, отново започнах да усещам тази пулсация, а и не помага особено фактът, че снощи го сънувах, макар и за кратко, полугол в леглото ми.

– Какво има – попитах искрено. Макар и за само няколко седмици, този хаплив и остроумен задник ми беше станал някак на сърце, въпреки че никога не бих го признала пред него.

Очите му бяха толкова тъмни, че дори сенките бледнееха пред тях, приканваха ме да потъна в тях. Точно сега бих потънала в Райлън, макар че едва ли някога той щеше да го пожелае истински. Нашите отношения бяха просто обикновени игрички, помагащи ни да се разсеем от напрежението през деня.

Той поклати глава едва и понечи да стане от мен, но аз завъртях крак около десния му глезен и го претърколих още веднъж настрани. Разбира се, ако искаше аз едва ли бих могла да помръдна, но днес явно бе великодушен. Погледнах го предизвикателно:

– Хайде, нима ще откажеш на любимия си спаринг партньор? Или вече си намерил друг с постоянните ти среднощни излизанки.

Кас не бе единственият, който излизаше потайно. Последната седмица Райлън не бе идвал при мен на тепиха и някакво грозно чувство на ревност се надигна в гърдите ми, при мисълта, че отива при някоя курва.

– И какво ако е така? – отвърна той сухо.

Бях стъписана, не очаквах този отговор. Райлън естествено можеше да прави каквото си пожелае, за него бях просто поредната играчка, все пак виждах как Амбър го гледаше прехласнато, всеки път, когато влезе в стаята. Ококорих очи внезапно, може би отива при Амбър всяка вечер. Погнусата се разля из вените ми и първичното желание да ѝ оскубя така или иначе тънките вежди с голи ръце ме обзе изцяло. Как може тази слабоумна идиотка да го привлече с нещо. Ако бе истина, поне можеше да спечеля войната. Да го накарам да изпита същото привличане към мен, дори за да го накарам да си признае, че не е толкова недосегаем, колкото показва.

Наведох се близо, твърде близо и усетих как тялото му се стегна под мен.

– Няма значение. И без това Кас ме чука всяка вечер. Добре, че са защитните заклинания на стаята, че иначе щяхте да чувате виковете ми с часове.

Една сенчеста стрела проряза лампата над нас и потънахме в пълен мрак. Райлън не помръдваше, дори не дишаше.

– Правим го отново и отново, господи, това момче е доста ненаситно. Езикът му успява да уцели точно това местенце между краката ми и ме кара да… – Не успях да довърша, защото Райлън ме претърколи на негово място и застана над мен, гледайки ме като освирепяло животно.

Права бях, наистина има нещо към мен и то не бе плод на въображението ми.

– Не ме остави да довърша.

– Мога аз да те довърша, ако си толкова устата. – Сянка, която не можеше да се сбърка с нищо друго освен с ревност, припламна в очите му. Слабините ми реагираха на тези думи на секундата, изпращайки познатите пулсации чак до мозъка ми и тръпка се разля из цялото ми тяло.

– Бързата приказка, срам за майстора са казали хората. – Извих предизвикателно вежда точно като неговата. Все пак бях успяла да се науча, тренирайки дни наред пред огледалото.

Той се задвижи бърз като светкавица и стисна китките ми с едната си ръка и ги задържа неподвижно над главата ми. Наведе се до ухото ми и дъхът му погали кожата ми, разбуждайки всяко мое сетиво, което досега спеше.

– Алиа! – простена срещу устните ми. Молбата в гласа му бе толкова искрена, че запали цялото ми тяло, все едно бе драснал клечка с кибрит. – Грешно е и ще съжаляваш. Не мога да ти дам това, от което имаш нужда.

Не разбирах какво говори. Имаше едно единствено нещо, което исках точно сега и той определено можеше да ми го даде. Извих гръбнак, за да мога да го докосна повече и той настръхна, усетил зърната ми през тънката тениска, която носих тази вечер, а не обичайната черна бойна униформа.

– Ще съжаляваш – изръмжа тихо той.

– Само ако не си свършиш правилно работата. – Намигнах му. – Имам чувството, че се хвалиш, повече отколкото трябва.

– Мога да ти покажа кой се хвали. – Ноздрите му се разшириха и усетих как въздържанието му се пропуква лека полека. Трябваше му само едно последно побутване.

– Винаги мога да отида при Кас, ако не желаеш. – Драматично изимитирах как се опитвам да се отдръпна от него, което разбира се бе невъзможно, считайки как ме бе заклещил с почти цялата си тежест.

По дяволите, Алиа. За нищо на света. – Очите му се присвиха от ярост и ревност, отражение на моите, при мисълта, че отива при някоя друга освен мен, че желае някоя друга освен мен.

– Искам теб, Райлън. – Думите се изтръгнаха внезапно от мен. Тялото ми се напрегна, очаквайки неговата реакция на така неподправеното ми признание.

Сякаш с това последната капка колебание за миг се изпари от погледа му и той се наведе към мен за най-страстната целувка в моя живот. Езиците ни се сблъскаха яростно, биейки се, както правят ежедневно с хапливите ни забележки един към друг. Но, Господи, устните му ме завладяха изцяло. Нямаше време за нежност, и двама искахме да утолим това желание, което ни преследваше седмици наред. От устата ми излезе тих стон и това сякаш го накара да обезумее още повече. Увих крака около кръста му и твърдият му член се притисна в мен, разпалвайки още повече желанието ми и тръпка залази по гръбнака ми.

– Искам още – простенах и той обви ръце и ме вдигна заедно със себе си, без абсолютно никакво затруднение.

Бутна всички възможни старателно подредени ками и ме сложи на шкафа, притискайки гърба ми в стената.

– Доколкото си спомням, бързата работа е срам за майстора. – Вдигна вежда и върна собствените ми думи срещу мен. Съжалих, че изобщо съм ги изрекла, исках го точно сега и веднага, и тялото ми не можеше да чака нито секунда повече. Той откъсна част от една стара кърпа и завърза ръцете ми с опитно движение, от което ревността отново заклокочи в мен. С колко ли други жени, бе правел абсолютно същите неща, бе се целувал по абсолютно същия начин?

Сякаш усетил напрежението в мен, той вдигна поглед и ме попита:

– Не искам да се възползвам от теб, не искам да не го желаеш, Алиа.

– Искам го. Искам теб. Въпросът е искаш ли ме наистина и ти. – Думите ми криеха истинското си значение. Поредната игричка ли бях за теб Райлън или нещо повече?

– Искам те още откакто се опита да откраднеш шибаният оракул. В момента, в който те видях усетих странно привличане, което крия всеки ден оттогава. И ти не ми помагаш, влизайки в мъжката баня чисто гола, нито сънена сутрин, разхождайки се по полупрозрачна пижама. – Усетих в думите му лека доза ревност.

– Ами Амбър? – попитах. Знаех, че може да се унижа, че разкривам истинските си намерения към него, но не можех да се спра. Трябваше да знам дали наистина ме иска.

– Амбър беше стара история, Алиа. Не я желая, никога не съм я желал, колкото желая теб. Имам нужда от теб и се мразя заради това – прошепна тихо той.

Тези негови думи сякаш отвързаха затегнатия вътре в гърдите ми възел. Наведох се и опитах да го целуна страстно, но неговият отговор бе изключително лек и нежен, сякаш доказвайки ми, това което каза преди малко. Нямаше и миг и целувката се задълбочи и устните му завладяха моите жадно, отчаяно, търсейки същата наслада, освобождавайки се от задръжките досега.

Ръцете ми бяха все така завързани, така че практически цялата власт бе негова. Той започна да спуска устни надолу, подпалвайки всяко място, до което се докосваха, оставяйки дири от горяща страст. Стигна до гърдите ми и ръцете му бавно надигнаха тениската ми, сякаш давайки ми времето да размисля, но аз вече бях решила. Когато езикът му се плъзна около зърната ми, си помислих, че ще умра от удоволствие. Приклещих краката си по-близо до него, за да мога да усетя твърдия му член през кожения му стегнат панталон, но това не ми стигаше. Бях жадна, жадна за него.

– Не още, Алиа. – Обичах как изрича името ми. Исках да го видя как свършва, стенейки точно моето име.

– Райлън… – простенах, когато едната му ръка се спусна точно до пулсиращата сърцевина на слабините ми. Палецът му започна да прави кръгообразни движения, карайки гърбът ми да се извие от ненаситно удоволствие, а когато ръката му се плъзна под панталона ми, под бельото, стигайки до клитора, вече бях сигурна, че съм мъртва.

– О, Алиа, толкова си мокра за мен. – Очите му бяха като на хищно животно, надушило плячката си. Устните му обляха моите, докато стенех от все по-настъпателния му пръст върху мен.

– Искам още – помолих го отново.

– Бързата работа срам за майстора – повтори и аз започнах да мразя, който и да ми бе казал тази поговорка през годините.

Огънят в мен се разпалваше още и още и когато той най-накрая вкара пръст вътре в мен изстенах, толкова силно, че помислих, че дори мъртъвците ще ме чуят. Притисках се до него, но нямаше къде повече да отида, а ръцете ми ме сърбяха да разкъсам тениската му и да прокарам нокти по-огромният му мускулест гръб.
Добави втори пръст и ръката му започна да се движи в по-бързо темпо. Приливът на удоволствие бе толкова сладък, че почти можех да усетя вкуса му, а устните му докосваха и дразнеха зърната ми, тласкайки ме към върха на тази лудост, докато пръстите му описваха все по-тесни кръгове вътре в мен. Бях на ръба, а в главата ми избухваха фойерверки и експлозии. Точно в този момент, можеше да поиска всичко от мен и аз щях да му го дам.

– Искам да те видя как свършваш, стенейки името ми, сякаш е последното нещо, което ще запомниш, Алиа.