Мраколепие

Имало едно време един цар и една царица с много дъщери. Решил царят да ги омъжи, но нямало толкова свободни и подходящи принцове в близост, затова владетелят пратил глашатаи да разнесат новината надлъж и нашир. Стекли се много знатни принцове и крале, от които да си избират принцесите. Останала само най-малката, която още нямала петнадесет години и родителите ѝ не мислили да я задомяват. Но един ден, след като царят омъжил останалите си момичета, пред портите на двореца се явил странен мъж. Всички наизлезли да го видят – блед като мъртвец, със сребристо бели вежди и коса, прибрана назад, с непознаваема възраст, но в никакъв случай старец, в черни кожени дрехи от глава до пети, със замръзнали очи. А върху заскрежената му коса се мъдрела най-странната корона, която били виждали –къс стомана, започващ над едната му вежда, обикалящ задната част на главата му и завършващ над другата вежда. А от този прекъснат обръч, се издигали два извити рога. Той поискал от царя и царицата жена, но те му отговорили, че е закъснял и вече са омъжили всичките си дъщери.

– Аз живея много далече, късно стигна новината при мен и късно идвам, но знам, че ви е останала още една дъщеря. Нея искам –заявил с властен глас новодошлият.

– Но как? Не може! Та тя е само на тринадесет години – заекнал притеснено царят.

– И по-малки принцеси са се женили. Имаш думата ми, че и косъм няма да падне от главата ѝ и ще ми бъде равна. Ще царства на едно с мен във владенията ми. Но ако ли не ми я дадеш, студ и мрак ще скове царството ти, мъка и болести ще налегнат хората ти. Здраво стъбло не ще покълне и жива твар не ще се роди.

Царят се уплашил, жена му заплакала, придворните започнали да кършат ръце. Подала се иззад трона малката принцеса и с поглед стигащ едва до ботушите на страшния гост, промълвила с тих гласец:

– Ще ви взема за мъж, милорд, но само ако се закълнете, че ще бъда вам равна, думата ми ще се чува на едно с вашата и нищо от това, което казахте не ще достигне родното ми царство, а напротив, ще се лее само благоденствие.

– Обещавам.

– Тогава ще се омъжа за вас!

Поклонил ѝ се този странен владетел и се обърнал към царя:

– Ще се върна точно след една седмица. Очаквам да намеря невястата си готова и здрава, ако нещо ѝ се случи, било то случайно или умишлено, клетвата ми ще ви достигне. Пригответе всичко, както подобава на царска булка, а аз ще дойда с откуп достоен за бъдещата владетелка на земите ми. Докато ме няма двама мои слуги ще следят какво става, да не се отметнете от думата си. Не си правете труд да разберете кои са – няма да ги намерите.

Странникът се обърнал към треперещото момиче, което вече го оглеждало с интерес, макар и плахо, и ѝ кимнал за довиждане:

– Принцесо!

Царицата изпаднала в истерия, плачела и умолявала дъщеря си да се откаже. Придумвала мъжа си да измисли нещо, но да не дават детето на непознатия. Никой нищо не знаел за него. Но всеки ден принцесата намирала на нощното си шкафче черна роза и накит, с такава изкусна изработка, невиждана и от най-старите майстори в царството, придружени от проста бяла картичка, изящно подписана – „Ваш Велиал“. Нямало титла, единствено име – изписано с кърваво червено мастило, но и то не помогнало да се разреши загадката на кое кралство е владетел. Завидели ѝ сестрите, които се върнали в бащиния си дворец за сватбата, че нейният жених ще се окаже най-богат и съсипали прекрасната ѝ булчинска рокля, като я залели с катран, точно преди церемонията. Принцесата се разплакала от предателството на най-близките си, а и я било страх какво ще направи годеникът ѝ чувайки за тази обида. Но неговите слуги, спотаени в сенките, му докладвали всичко, както бил предупредил царят. Виждайки малката принцеса в черната премяна, Велиал се подсмихнал и казал така високо, че да го чуят всички:

– О, забравих да ви кажа, че у нас е традиция булката да е в черно, но много се радвам, че сте се досетили и сами. Прекрасна си, мила моя.

Сестрите прехапали устни от яд, а принцесата се успокоила и с усмивка пристъпила към олтара.

След церемонията Велиал отказал да останат за празненството, защото много път ги чакал. Хванал за ръка невястата си и във вихър от сенки изчезнали пред очите на всички гости. След неопределено време се пренесли на малка каменна повърхност, едва побираща двамата. Принцесата паднала на колене, изтръгнала булото си и започнала да се дави. За щастие не била яла нищо и нямало какво да повърне. Велиал приклекнал до нея и събрал разпиляната ѝ, тъмна като нощта, коса.

– Първият път винаги е най-лошо.

Принцесата се изправила, олюлявайки се.

– Внимавай, Велимира! – спасил я мъжът ѝ от падане.

Около тях бил само мрак и ветрове брулели скалата. Велиал замахнал с ръка и камъните до тях се отместили, разкривайки спирала от стълби, потъваща в земните недра.

– Оттук.

Принцесата заслизала първа, но стъпалата нямали край и тя се обърнала към жениха си уморено:

– Много ли има още? Защо не слезем по начина, по който ме пренесохте до тук.

– Пренесох те, за да не ни проследи баща ти, но стълбата е омагьосана и дори аз трябва да я премина като обикновен човек.

– Наистина ли имате традиция роклята да е черна? – попитала Велимира.

– Не, няма значение какъв цвят е – отговорил ѝ мрачният принц, както била започнала да го нарича в ума си, без да подозира колко е права. – Но да, предпочитам черното пред бялото, отива ти, но можеш да носиш бяло колкото си искаш. Или какъвто цвят поискаш.

– Каква е модата у вас? Какво се носи?

– Каквото си решиш.

– Ами ако реша цял ден да се разкарвам по нощница? – учудила се принцесата.

– Твоя воля.

– Дори и на вечеря?

Велиал само свил рамене, а момичето го погледнало дяволито през рамо:

– Ами ако поискам панталони?

– Щом желаеш.

– Наистина ли? – не могла да скрие учудването си Велимира.

– Ще кажа на шивачката още утре да ти вземе мерки. Можеш да си поръчаш каквото си поискаш.

След като изглежда тук не държали на облеклото, принцесата изритала обувките от уморените си стъпала и продължила боса по студения и твърд камък. Започнала да се олюлява и недоволно попитала защо трябва да се преминава нормално по стълбите.

– Защитна мярка, за да има време за реакция, ако случайно натрапник стигне дотук или някой се опита да избяга.

– И вие трябва да ходите дори и когато сте сам?

– Да.

– Значи два пъти за една седмица сте слизали и сте се изкачвали?

– Да.

– Можехте да пратите пратеници да ме вземат.

– И да не отведа невестата си лично в новия ѝ дом? Не.

– А какво ще стане – продължила да любопитства невястата му, – ако се заизкачвам по стълбите?

– Веднага ще разбера и или аз или слугите ми ще те спрат.

– Означава ли това,че съм затворница?

– За твоя безопастност е. А и стигнеш ли горе, сама не можеш да напуснеш.

– Не че имам и желание отново някога да изкачвам тези стълби.

Велимира отново залитнала и той я взел на ръце. Тя започнала да се унася и заспала, Събудила се в огромна стая цялата от черно дърво и черен камък, тук-там златни декорации, а черни меки пантофи я чакали до леглото. Отметнала завесата на прозореца и видяла нощно небе с искрящи звезди. „Не сме ли под земята“ – учудило се момичето и докоснало стъклото. Внезапно небето изчезнало и на негово място се появили скали и пръст с вкопани корени. Принцесата се стреснала и отдръпнала ръката си. „Дали пък…“ – отново протегнала пръсти към стъклото, мислейки си за океана, който никога не била виждала. В мигом щом го докоснала, пред нея се ширнало величествено видение на бурни води. Развълнувана от откритието си, пожелала да види още няколко пейзажа, за които само била чувала, но накрая оставила гледката, която се разкривала от нейния прозорец в бащиния ѝ дом. Суетата напомнила за себе си, момичето се подушило и сбърчило нос. „Имам нужда от вана“ – помислила си тя.

– Ваната ви е готова, милейди, ако желаете да се изкъпете.

Велимира се сепнала от призрачния глас, идващ зад гърба ѝ и се обърнала с подскок. Насред стаята я чакала вана, с издигаща се благоуханна пара, а до нея се реели две момичета сенки.

– Кои сте вие и как влязохте?

– Ние сме вашите лични прислужнички – отговорили в общ глух шепот. – Ще желае ли милейди помощ при къпането или предпочитате сама?

– Сама.

– Добре, ваната ви очаква. – Едната замахнала към съда, а другата ѝ отворила гардероба, за да ѝ покаже, че е на нейно разположение. – Ако имате нужда от нещо, плеснете три пъти с ръце. – Сенките се поклонили и се разтворили във въздуха.

Велимира премигнала няколко пъти и плеснала три пъти.

– Да, милейди – материализирали се на секундата помощничките.

– О, нищо, само изпробвах дали действа.

Момичетата избледнели с усмивки на лице, без да кажат нищо. Принцесата се изкъпала и си сложила мек черен халат. Седнала пред огледалото и плеснала с ръце. Помолила момичетата да ѝ срешат косите.

– Кое време на деня е?

– Тук няма ден.

– А как измервате времето – поинтересувала се Велимира.

Сенките ѝ посочили някакъв странен уред и принцесата си отбелязала наум да го разгледа по-късно.

– Време е за вечеря, разбира се, ако желаете – казала едната.

– Как носят тук косите си дамите?

Двете помощнички се спогледали и едва не избухнали в смях, но отговорили:

– Както си искат.

– Не ми помагате много – отвърнала намусено Велимира и ги накарала да сплетат косите ѝ като корона.

– Къде ще желае да вечеря милейди? Тук или в някоя от другите стаи? – попитало едното момиче, когато приключили с косата ѝ.

– Как, нима няма да има празнична вечеря? Представяне пред двора? – възкликнала учудено девойката.

Отраженията на сенките в огледалото ѝ отвърнали с празен поглед, затова принцесата попитала отново:

– Къде вечеря Негово Величество?

– Може да известиме Негово Мраколепие, че имате желание да вечеряте заедно.

След като Велимира кимнала, едно от момичетата изчезнало, а другото останало да ѝ помогне с роклята. Принцесата се радвала на охолство в бащиния си дом и въпреки това очите ѝ се разширили от великолепието пред нея. Роклите били коя от коя по-прекрасни, но нямало нищо екстравагантно. Спряла се на тъмно зелена рокля с квадратно деколте, разкрояващи се ръкави от лакътя надолу и висока талия. Пастелно зелена фуста се показвала под разтворения плат на полата. Върнало се момичето-сянка с кутия – подарък за принцесата. Велимира я отворила и със задоволство си сложила тиарата, която я чакала вътре – студените отблясъци от огромен, черен диамант, който бил инкрустиран в средата ѝ, заблестели в очите на младото момиче.
Преди да напуснат стаята, принцесата ги попитала притеснено какво трябва да очаква през нощта.

– Нима вашата майка не ви ли е говорила за това? – учудили се сенките.

– Имам някаква бегла идея, но… какви са намеренията на Негово Величество? Дали ще… дойде по-късно в стаята ми?

– Никой никога не знае намеренията на Негово Мраколепие.

Сенките я повели по дълъг коридор и се спрели пред двукрила врата от ковано желязо. Започнали да се изпаряват и принцесата промълвила уплашено:

– Вие няма ли да влезете?

– Не, но ни извикайте, ако желаете да ви придружим обратно по-късно.

Те изчезнали, а вратата бавно се отворила. След като никой не се появил, принцесата влязла и се озовала в огромна тронна зала. В средата ѝ имало дълга маса с два стола, разположени в срещуположните ѝ страни.

– Ще ни трябва фуния да се чуваме – нервно се изсмяла принцесата.
– Бих те чул навсякъде – разнесъл се гласът на Велиал и той излезъл от сенките. – Уверявам те, че и ти ще ме чуеш.

Принцесата полюбопитствала къде са съветниците, придворните, гостите, а той ѝ отговорил, че ѝ дава време да свикне, защото щом се е стреснала от него, от поданиците му ще е направо ужасена. Велимира се смутила, че той е усетил страха ѝ.

– Простете – отвърнала тя, – просто никога не съм срещала човек като вас.

– Кой е казал, че съм човек ? – Жестока усмивка разтегнала устните му. – Няма нищо, все пак не припадна и не отхвърли предложението ми.

Дръпнал стола ѝ да седне, след което заел своето място от другия край на масата. Велимира се учудила, че храната е нормална. Въпреки че умът ѝ трудно приемал очевидното, тя не била глупава и подозирала къде е попаднала.

– Очакваше супа от очи и пастет от мозък ? Ям и нормална храна. Понякога. – Велиал вдигнал чашата си към нея за наздравица.

Тя го попитала къде може да ходи, а той ѝ отвърнал навсякъде, стига да не напуска стените на двореца. Навън не било безопасно за нея.

– Не са ли поданиците ви недоволни, че вие живеете в такова разточителство – замахнала към масата отрупана с всевъзможни ястия, надхвърлящи възможностите на двама души, – а те не?

– Уверявам те, че всеки получава това, което е заслужил. Скоро ще разбереш сама.

Вечерята преминала доста по-шумно отколкото Велиал бил свикнал. Накратко, току-що станалата господарка на Подземното царство му надула главата повече и от осъдените да гният в пъкъла души. За негово учудване дребната Велимира изяла значително количество храна, а когато очите ѝ забелязали шоколадовата торта в средата на масата тя възкликнала с надежда и нетърпение:

– Дали… Негово Мраколепие – обърнала се към него така, както го наричали сенките, – не иска да преминем към десерта?

– Разбира се – рекъл той, едвам сдържайки смеха си, и ѝ посочил с ръка да се самообслужи.

Велимира си отрязала голямо парче, но преди да седне на мястото си се сетила за обноските, на които се опитвали да я научат множеството ѝ учители, погледнала към съпруга си и го попитала дали и той би желал. Той ѝ кимнал и тя му сервирала. Най-накрая настанала тишина, нарушавана от въздишките на удоволствие, идващи от младото момиче.

– Ако знаех, че е толкова вкусна, нямаше да изям двойна порция печена гъска с ябълки. Това беше гъска, нали?

Весел пламък заблестял в тъмния поглед на Негово Мраколепие:

– Ако знаех, че ще мълчиш, докато ядеш, щях да ти я предложа по-рано.

Велимира свила устни детински, но тогава Велиал повикал прислужничката ѝ и ѝ наредил да отнесе тортата заедно с една кана сок в стаята на принцесата.

– Благодаря – тя помълчала малко и попитала. – Прозорецът… този в стаята ми, показва това, което желая да видя, нали?

– Да. Което искаш. Не както е реално.

– А има ли такъв, който показва реалността?

Велиал кимнал.

– Нека позная – във вашата стая? – След като не получила отговор, тя продължила. – По ваш вкус ли е декориран замъкът? – завършила Велимира, критично оглеждайки всички чудовищни орнаменти.

– Виновникът е далечен мой предшественик, но да, напълно задоволява моя вкус.

Дал ѝ позволение да пренареди стаята си както иска, но само нейната, защото не искал да осъмне в розов замък. Когато Велимира обрала и последната шоколадова трохичка, Велиал станал, поклонил ѝ се, пожелал ѝ лека нощ и изчезнал в сенките.

– Нейно Мраколепие е много тиха – констатирали помощничките ѝ, докато я изпращали до стаята ѝ. – Наред ли е всичко?

– Какъв е той?

– Такъв, какъвто го виждате.

– Не. Добър ли е или лош?

– Може да бъде – не дали точен отговор сенките.

– Какво да очаквам от него?

– Това, което сте заслужила.

– Браво, много ми помогнахте.

– Радваме се да сме от помощ на Нейно Мраколепие – поклонили се момичетата и изчезнали, оставяйки я сама с мислите ѝ пред стаята ѝ.

Минала седмица и единствените души, които срещала принцесата били двете сенки. Обиколила целия замък, но най-често прекарвала времето си в омагьосаната градина, която можела да сменя времето според предпочитанията ѝ. Сдобила се с панталони, харесвало ѝ да ги носи с дълга риза и корсет отгоре. Сплитала сама косата си в хлабава плитка – за какво ѝ били сложни прически, когато нямало кой да ги види. Сенките ѝ казали, че трябва да го прави за себе си, а не за друг, но принцесата не била свикнала със самотата. И така отегчена си лежала в хамака под навеса, докато около нея ръмял дъждец.

– Не мислех, че някой може доброволно да поиска дъждовен ден. – Гласът на Велиал я извадил от унеса и стресната Велимира паднала от хамака.

– Човек има нужда и от такива дни – отвърнала тя, приемайки протегнатата ръка.

– Напълно съм съгласен. Виждам, че си поръчала да ти направят панталони.

– Нима не казахте, че може?

– Точно така. И как ти се струват?

– Имат си своите плюсове и минуси. Всичко наред ли е? – попитала принцесата.

– С кое?

– С царството ни, да речем.

– Разбира се. Какво ви накара да мислите, че не е?

– Нямаше ви седем дни.

– Тук бях, но бях зает. — Велиал безпогрешно успял да разчете обвинението в изражението ѝ – „Прекалено зает, за да ми обърнеш внимание“. – А и реших да ти оставя пространство да се приспособиш.

– С кое по-точно? – отвърнала раздразнено принцесата. – С бездействието ли?

– В такъв случай може би ще си доволна от една разходка.

Велиал повдигнал брадичката ѝ с пръст, навел се към нея и духнал в очите й.

– Сега ще можещ да виждаш в тъмното.

Хванал я за ръка и я повел извън стените на замъка. Намирали се в огромна подземна кухина – скали се извисявали навсякъде около тях. Това, което я изумило било присъствието на гора. Съвсем истинска гора с дървета и криволичеща река между тях. После стигнали до селото, което по нищо не се различавало от горните села, освен по рогатите му жители, със заострени зъби. Някои били еднооки, други с глигански глави, трети с кози крака и опашка.

– Всички низвергнати от вашата земя живеят тук в мир и спокойствие, без да са преследвани заради вида им – отговорил той на въпроса в очите ѝ.

Селяните им кимвали като на стари познайници, предлагали им неща от реколтата си, а децата се закачали с тях.

Като изминал един месец двамата отишли на гости на родителите ѝ, за да са спокойни, че всичко с дъщеря им е наред. А когато се върнали в Долната земя, Велиал започнал да я подготвя за задълженията ѝ като владетелка на Подземното царство. Той владеел душите на мъртвите – ако решал, че са се поправили ги пускал да се преродят. Ходел постоянно с ръкавици, защото с едната ръка отнемал живота и пленявал душата, а с другата можел да вдигне мъртвеца и да му даде душа. Почнал да ѝ дава леки казуси, назначил ѝ учители, но един ден, докато я изпитвал тя го попитала:

– Защо избра мен за своя же… царица – трепнал ѝ гласа.

– Беше ми време. Чух, че баща ти има много дъщери и си казах, че все една ще ме вземе.

– Но бях останала само аз…

– И никак не съм разочарован от това.

– Наистина ли щеше да стовариш беди на царството ни?

– Кой знае… Но съм впечатлен колко смело постъпи.

– Какво има? – попитала принцесата, усещайки притеснението му зад настъпилото мълчание.

– Вярно е, че не очаквах да си толкова малка, но пък това си има своите предимства – да се научиш и да извая характера ти и възгледите ти по моите, преди да влезеш в пълните си правомощия на царица и моя съпруга.

Велимира почервеняла и побързала да се върне към уроците.

Така минали три години. Тя се учела и разхубавявала пред очите му. Той все повече избягвал да остава насаме с нея. Един ден тя изявила желание да го придружи из врящите езера, където се мъчели грешните души. Една от тях я нападнала и Велиал светкавично свалил ръкавицата си и я докоснал. Душата загубила прозрачността си, лумнала в пламък, овъглила се и се разпаднала на купчинка пепел в краката им. Велиал хванал Велимира и за секунда ги отнесъл в омагьосаната градина на замъка им. Строполил се на тревата и заровил пръсти в косата си, обвиняващ се за невниманието и риска, на който изложил момичето. Велимира бавно клекнала до него и издърпала ръцете му, понечила да изхлузи ръкавиците му.

– Недей…

– Ще ми навредиш ли? – задала отдавна глождещия я въпрос.

– Не, но ако те докосна ще споделя силите си с теб и ще трябва да живееш в страх да не отнемеш душата на някого. Ще трябва и ти да криеш ръцете си.

– Значи ще ме докосваш само с ръкавици? – Той не отговорил нищо. – А ако ми предадеш силите си?

– Тогава ще мога да галя кожата ти – казал дрезгаво той и прокарал върха на обвития си в кожа показалец от скулата до деколтето ѝ.

Велимира поставила длан на бузата му. За първи път си позволявала да го докосне, макар често да сънувала и по-смели ласки. Погледнали се и всеки потънал в очите на другия. Момичето се наклонило към него и допряло устни до неговите.

– Целуне ме, по дяволите, аз съм ти жена!

След като той нито се отдръпнал, нито я целунал, тя заровила пръсти в косата му и засмукала долната му устна. Велиал изстенал, хванал я за дупето и я притиснал към нарастващата си мъжественост. Езикът му нахлул в устата ѝ, стените, които се опитвал да издига между тях, заради възрастта ѝ, паднали. Но все пак капка здрав разум му останала и успяла да го възпре, точно когато момичето започвало да разкопчава ризата му. Той я отблъснал от себе си и мигом изчезнал от градината, оставяйки я сама с изгарящото ѝ желание, заобиколена от пламнали цветя.
На другият ден той се явил в стаята ѝ да ѝ каже, че я отпраща при роднини в Небесните владения за неопределено време, заради проблеми в царството. Велимира потърсила някаква топлина в погледа му, но открила само лед и безразличие, които се пропукали в секундата, в която тя му обърнала гръб.

Тъгата ѝ попречила да се радва на разкоша в Царството на Светлината. То се намирало високо сред облаците. Но зад приказната красота, тя съзирала лицемерие и интриги. Братовчедът на Велиал, безспорно неземно красив, се опитвал да я омайва, а тя под въздействие на наранената си гордост, флиртувала с него. Отдала се на целувки, но виждала само мъжа си. Колкото повече време прекарвала сред фалша, толкова по-трудно ѝ било да го различава. Почвала да забравя Велиал, да се влюбва в братовчед му и да се съмнява в себе си. Един ден, малко преди да навърши осемнайсет години, преглътнала гордостта си, а може би прозряла действията на мъжа си, и му написала писмо.

Ваше Мраколепие,

Велиал,

не мога повече така! Толкова сериозни проблеми ли имате или не ме искате вече? Ако е първото – позволете ми да ви помогна, ако е второто – върнете ме у дома при родителите ми! Чувствам се все по-объркана тук и не мога да расъждавам трезво. Имам нужда от хладния ви, но справедрив ум. От грозотата на истината, а не от блясъка на фалша и лъжата. Страх ме е, че потъвам в тях, не знам колко още ще издържа, а и братовчед ви не ми помага много, дори напротив, с риск да му навлека гнева ви.

Отговорът не закъснял.

Чакай ме, не ме предавай! Ще те върна у дома! Твоят дом, при мен!

Още същата вечер Велиал влетял в небесния двор на братовчед си и изтръгнал жена си от прегръдките му. Отвел я в Подземното царство, където ѝ било мястото, а с роднината си щял да се разправя по-късно, защото в този момент би го убил. С няколко телепортирания се озовали в градината. Значи имало все пак начин да се избегнат стълбите.

– Ти си моя жена! – Блъснал я към най-близкото дърво и червени листа паднали от него. – Аз ще съм първият ти мъж, а после ако искаш може да се забавляваш с братовчед ми, но под мое наблюдение!

Впил жадно устните си в нейните и притиснал тялото ѝ. Градината около тях пламнала от гнева и страстта на двамата. Огнени цветя се разлистили, докато той прониквал в нея и въздухът се наситил с тежък опияняващ аромат.

– Никога повече не ме отпращай! – прошепнала Велимира часове по-късно, лежейки гола и задоволена върху него.