Не само ушите ми стърчат

Лена тупна, пуфтейки, върху мекия диван в квартирата и скръсти ръце. Умът ѝ все още не можеше да побере как бяха стигнали дотук. Преди по-малко от месец за пръв път беше успяла да получи пророчески сън, който доста набързо се беше превърнал в твърде реалистичен кошмар. Както си беше у дома в леглото оная вечер, така се беше озовала висейки в нищото сред ослепителна бяла светлина, криеща безброй създания. Те бяха ревнали насреща ѝ в зловещ, макар мелодичен хор – „Що е Баланс?”

Ама че въпрос! Тя беше наследница на последните прабългарски канабоилколобри, не някакъв си счетоводител! Не стига, че не я бяха изчакали да отговори, ами я бяха запокитили насред някаква си гора, където се бе срещнала с тия невероятни образи, които в момента наричаше свои спътници.

Вдигна поглед от масата за кафе, в която преди това се опитваше да пробие дупка с очите си и го насочи към кухненския бокс. Двама от тримата, да ги наречем другари, се суетяха из тясното пространство зад бара в търсене на напитки и закуска. Келтският магьосник, Ейдън, изглеждаше твърде въодушевен като за толкова рано сутрин. Той си припяваше някаква песничка, която Лена се молеше да не прерастне в неволна магия, както често му се случваше на горкичкия. Вкиснатото кафе определено не ѝ беше по вкуса.

За щастие, вторият им спътник – Рави – имаше уникалния талант да предусеща повечето инциденти, преди да са се случили. Освен това човекът беше самото спокойствие и го излъчваше в достатъчно широк радиус, че да тушира повечето неприятни търкания, които неминуемо се случваха между членовете на новосформираната им дружинка. Воин или не, Рави беше преди всичко будистки монах и си личеше, въпреки че беше заменил робите си за по-съвременни дрехи.

Третият обаче не беше там. Или не се беше прибирал или беше щукнал пак нанякъде в ранни зори.

– Ей, момци, къде ни е онзи хубостник – елфът? – провлачи Лена, опитвайки се да звучи максимално неутрално.

Двамата в кухнята изпънаха гърбове като ученици пред строга учителка и, разбира се, Ейдън изпусна чашата си за кафе. С Рави се спогледаха многозначително, сякаш обмисляха какво да кажат. Макар да се познаваха едва от няколко седмици, българката и елфът бяха намерили вече няколко повода да се сдърпат и на този етап монахът и магьосникът предпочитаха, ако имаше как, да ги виждат поотделно до края на странната им мисия.

За щастие или не, последният член на групата им намери точно този момент за удобен да връхлети през вратата с гръм и трясък. Красивото му лице беше бледо като платно и изопнато, сякаш току-що бе видял призрак.

– А, за вълка говорим! – възкликна Лена с пресилена усмивка. – Къде скиташ, нежен? Кефи ли те нощен Сеул? Сигурно вече си разучил всички гей барове…

Елфът – Соу Лин, както беше съкратената форма на името му – се извъртя на пети към жената на дивана и изражението му се промени светкавично от ужас на досада.

– Не ѝ се връзвай – прибързано се намеси Рави, заставайки между елфа и българката. – Каквото и да ѝ кажеш, тя си е навила на пръста, че си хомосексуалист, няма смисъл да го дъвчете всеки ден.

Лин въздъхна и присви рамене в знак на съгласие. Войнът използва момента да огледа спътника си от главата до петите. Откак се бяха върнали на Земята, елфът беше използвал уменията си за трансформация, за да прикрие острите си уши и да скъси косата си. Източно-азиатските черти на лицето му пък им бяха особено полезни понастоящем. Дори и като човек, Лин беше все така неземно красив и пак привличаше повече вниманието на хората, отколкото би им се искало.

Тази сутрин обаче нещо не беше съвсем наред. Обичайно прилежно оформената му гарвановочерна коса и официални дрехи изглеждаха раздърпани и ризата му се държеше едва-едва на две криво закопчани копчета, а около кафявите му очи имаше тъмни кръгове.

– Оле, Лин, какво ти се е случило? – възкликна индиецът, преди да се овладее.

– Еха, бая те е подундуркал някой богат чичко снощи, а, сладък?

Мъжът и елфът почти подскочиха, стреснати от гласа на Лена, която явно нямаше намерение да се остави да я игнорират. Тя се приведе напред и цъкаше с език, докато оглеждаше окаяния вид на последния.

– Ох, момиче, кога ще се спреш? – извика Лин насреща ѝ и преди да получи отговор, се стрелна покрай нея, за да се строполи на дивана, от който тя беше станала. – Нямам нерви за твоите глупости в момента.

Той въздъхна тежко и направи няколко жалки опита да пооправи раздърпаните си дрехи, преди да се откаже и да скрие лице в ръцете си в знак на отчаяние. Беше болезнено наясно как изглежда в момента, а също и че тримата му спътници го гледат напрегнато в очакване да им каже какво му се е случило. Дори онова странно дете – Лена – изглеждаше сякаш поне за момента няма желание да продължава да се заяжда с него.

Лин повдигна глава, но все така държеше брадичката си подпряна на ръцете, за да не клюмне отново. Чудеше се откъде да започне. Най-накрая каза:

– Добре де, стига сте ме зяпали – ще живея. Даже имам добра новина – оная гад, дето изцежда творчески души определено е тук.

Лена се спогледа с другите двама и видя отражение на собственото си стъписано изражение върху лицата им. Откакто се бяха върнали на Земята бяха обиколили доста места, където млади творци се събират, надявайки се да уловят следите на въпросния демон, който източваше талантите им и ги заменяше с всепоглъщащо отчаяние. Дотук четиримата бяха минали през Лос Анджелис, Ню Йорк, Париж и Пекин и в момента се намираха в столицата на Южна Корея – Сеул.

Планът им да накарат демона да се издаде беше доволно прост – Соу Лин с неустоимия си външен вид и многобройните си таланти за почти всякакъв вид изкуство беше примамката. Рави, с внушителните си размери и светкавични инстикти на войн му служеше за охрана. Келтският магьосник, ако се вземеше в ръце, беше доста добър в това да ги изкарва от всевъзможни капани и заплетени ситуации с магия или просто с уникалния късмет, който притежаваше. Лена пък, като колобър, беше техен оракул и лечител, а уменията ѝ за наричане бяха доста полезни, ако им трябваше сравнително бързо, но доста трайно да се отърват от някой подозрителен.

– Демонът ли те подреди така? – попита младата жена, преди да се усети.

– Не съвсем… тоест… не знам – сви рамене елфът и прокара разсеяно пръсти през косата си, сякаш забравил, че вече не е толкова дълга. – Имам предвид… отидох на прослушването, както се бяхме разбрали, всичко беше наред… После директорът и продуцентът искаха да отидем да пийнем и аз си казах – супер, смъртните ще се понапият, ще им се поразвържат езиците и мога да науча нещо полезно, но нямах нужда да ви притеснявам. – Той вдигна извинителен поглед към Рави. – Само дето те решиха да ме водят в някакъв стриптийз бар…

Лин млъкна и прехапа устни, чудейки се как да продължи. Сам си беше виновен за събитията от предната нощ и го осъзнаваше. Разумното нещо щеше да бъде да им се беше обадил още като тръгваха от прослушването и да беше казал поне на Рави къде щяха да ходят. Но точно преди да излезе снощи, Лена го беше заяла за начина, по който се беше облякъл и той беше изхвърчал от квартирата бесен, твърдо решен да се оправя сам, ако ще самият демон да излезе насреща му в продуцентското студио. Никога през двете и половина хилядолетия в живота си не беше правил толкова глупава грешка от наранено его.

– Добре де, взели са ти телефона на входа, за да не снимаш в бара. – Рави го подкани да продължи със спокойния си дълбок глас. – На теб тая джаджа и без друго не ти трябва – можеше просто да пратиш видение на Ленка…

Монахът-войн също млъкна рязко. Българката и елфът срещнаха погледи за пръв път, откакто той се беше прибрал и напрежението в стаята отново започна да се покачва. Лин се отказа пръв – затвори очи и се облегна назад в дивана, като най-накрая си позволи изтощението, което изпитваше да се изпише напълно по красивото му лице.

– Можех… и трябваше… – отговори накрая с приглушен глас. – Само че аз се напих пръв и не помня почти нищо…

Тримата му спътници се спогледаха озадачени. Да напиеш елф с човешки алкохол си беше почти невъзможно – дори тая отрова, наречена ракия, която Лена толкова обичаше, не беше успяла леко да го цъкне. Каквото и да му бяха дали ония, едва ли е било стандартно земно питие.

– Значи знаят кой си… или поне какво си? – попита плахо Ейдън.

– Или господарят им знае – кимна елфът. – Точно тези двамата не ми изглеждаха кой знае колко демонични, по-скоро… абе нямам как иначе да го кажа – разгонени. Продуцентът цяла нощ се вреше в мен и гледаше чашата ми никога да не е празна. Ако не се бях осветкал така, щях да му завра ръчичките…

Той затвори отново очи, очаквайки канонадата подигравки, която Лена сигурно нямаше търпение да започне да сипе по негов адрес. Вместо това обаче усети как някой сяда до него и леко неловко започна да го потупва по рамото.

– Имаш ли някакви наранявания? – попита младата жена със значително по-мек глас от преди.

Елфът я изгледа подозрително, опитвайки се да прецени дали беше искрена или по-скоро го нагласяше за някоя по-гадна шега. За всеки случай се дръпна на другия край на дивана, далеч от ръцете ѝ.

– Нищо ми няма, просто трябва да поспя. А, за малко да забравя…

Той скокна и с няколко леки стъпки стигна до закачалката при вратата и се зарови в джобовете на прокъсаното си сако. Извади оттам някакъв омачкан гланциран пощенски плик и го хвърли на стъклената масичка за кафе, за да го огледат другите.

– Оня мазник ми набута това в сакото – като дойдох на себе си и тръгнах да се прибирам го поразгледах – обясни Лин. – Това е покана за някакво събитие за млади таланти, организирано от продуцентската къща. Ако демонът наистина им дърпа конците, със сигурност ще успеем поне да му хванем следата там.

– Но… – започна плахо Ейдън. – Това е довечера! Ще успееш ли да се възстановиш дотогава?

– Нямам какво да си възстановявам! – избухна елфът внезапно, но се усети, изчерви се и продължи по-меко. – Не започвай и ти като малката – нищо от тоя род не ми се е случило. По-скоро са ме претърсвали малко по-грубичко – за микрофони, скрити камери, е такива неща…

Четиримата замълчаха отново, вперили погледи в смачканата покана на масичката. На нея пишеше с красив курсивен шрифт на корейски и английски „На вниманието на г-н Соу Лин плюс едно.” Двамата мъже и елфът се вгледаха в единственото плюс едно в стаята, което би било допустимо в консервативна държава като Корея. Лена изпуфтя, но не каза нищо, просто присви леко рамене и прие злата си участ.

– А, г-н Соу Лин! Колко се радвам да Ви видя свеж и отпочинал! Бяхме се притеснили за Вас снощи…

Лена изгледа закръгленият чичак, който ги беше приближил със зле прикрито отвращение. Тя не знаеше нито дума корейски, но дори не ѝ се наложи да прибегне до способностите си, за да разбере, че този лицемерен мазник най-вероятно е продуцентът, отговорен поне наполовина за окаяния вид, в който Лин се беше прибрал сутринта. Дребосъкът се беше вторачил в елфа толкова жадно, сякаш никой друг наоколо нямаше лице, което си заслужаваше да се види.

– О, благодаря Ви за загрижеността, г-н Парк Джонг Хун. – Елфът се усмихна и се поклони. – На свой ред нека Ви се извиня, ако снощи съм Ви обидил с нетрезвото си състояние. Уверявам Ви, че няма да се повтори.

Лин, разбира се, нямаше никакъв проблем с езиците. Всеки път като сменяха държавата, на него му отнемаше по-малко от денонощие, за да започне да говори като местен, само като слушаше хората по улиците. Като добавим към това и чертите на лицето му, най-вероятно продуцентът си бе мислил, че мъжът срещу него наистина е кореец. А може и още да си го мислеше, каза си Лена, нямаше как да са сигурни какво знаеха пионките на демона за света на магията.

– О, моля Ви не се притеснявайте! Вие сте млад човек – случват се такива работи – отвърна мазникът, докато малките му очички за пръв път и с видимо усилие се откъснаха от елфа и фиксираха младата жена до него. – А това е Вашата приятелка? Ех, нима се свършиха красивите нашенски девойки, че Ви се е наложило да търсите чужденка?

Лена долови укорът в тона на продуцента и усети, че става въпрос за нея. Тъкмо се готвеше да го постави на място, макар и на английски, когато усети Лин да стиска ръката ѝ нежно, но настоятелно.

– Да, това е тя – Лена Светославова – прекрасна е нали? Човек никога не знае къде ще срещне любовта – заяви елфът твърдо, сменяйки езика, сякаш прочел мислите ѝ. – Корейският ѝ все още не е толкова добър за жалост, та бих Ви помолил ако може в нейно присъствие да използваме английски, за да не се чувства изключена от разговора.

– Ама разбира се, приятно ми е да се запознаем, госпожице – възкликна на развален английски дребосъкът, но не успя съвсем да скрие реакцията си и изражението му видимо се вкисна. – Голяма късметлийка сте с такъв красавец до себе си, да знаете! – След това демонстративно се врътна на пети и се върна обратно към корейския. – Ако ме извините, г-н Соу Лин, трябва да поздравя новодошлите. За Вас, бъдещите звезди, това може да е просто купон, но за мен си е работа като работа. Приятна вечер!

Без да дочака отговор, продуцентът се затътри през тълпата и съвсем скоро се изгуби от поглед. Лена се изплези на гърба му – не че не би го направила и в лице, просто не ѝ се беше отворил шанс.

– Голямо си дете. – Елфът се засмя звънливо до нея.

Тя завъртя глава към него, готова да му се сопне както си трябва, но нещо друго привлече вниманието ѝ. Той я гледаше с леко разсеяна усмивка на лицето, а ръката му все още държеше нейната. Лена можеше да го бъзика колкото си иска, че не изглежда класически мъжествен, но дори и тя не можеше да отрече, че беше адски красив. За пръв път стояха толкова близо един до друг без да започнат да си крещят в лицата.

Тя му се усмихна в отговор и очите ѝ блеснаха – беше ѝ хрумнала чудесна идея за общото благо. Така и така трябваше да висят на събитието, защо да не се възползват от ситуацията да стоплят малко обтегнатите си отношения? Със сигурност Рави и Ейдън биха им благодарили за което. Неговото изражение също се промени от лек унес към изненада, когато тя го задърпа към дансинга.

– Чакай, Лена, какво правиш?

– Ще танцувам с кавалера си. Ти какво си мислеше, че правя? – Усмихна му се и той усети как го побиват тръпки. – Пък и – допълни Лена, като се приближи внезапно така, че дъхът ѝ докосна врата му – какво по-добро място да се оглеждаме за нашия зъл приятел от центъра на събитието?

Той кимна, но на лицето му все още беше изписано подозрение. Лена присви мислено рамене, докато се наместваха на дансинга – не можеше да го вини за недоверието. Самата тя се чудеше какво толкова много я дразнеше в него, че да реагира така понякога дори само на присъствието му. Може би имаше нещо общо с факта, че до момента не бяха открили нещо, в което Лин да не беше поне добър, ако не и перфектен. Пеене, рисуване, свирене на всевъзможни инструменти, дори бойни изкуства… Танци, както установи с любопитство жената от първа ръка, когато той я завъртя и наведе за момент към края на песента. Адски обезличаващо и досадно бе да си около някого, който сякаш не можеше да сбърка, каквото и да опита.

Най-вероятно заради това тази сутрин за пръв път беше почувствала нещо подобно на съчувствие към него, като го беше видяла рошав, прокъсан и уплашен на вратата. Защото това беше първият път, в който той не бе изглеждал вбесяващо съвършен. Сега обаче… Сега обаче той беше отпочинал, изкъпан и отново приличаше на оживяла картина с прилежно стилизираната си прическа, сияйна кожа и втален официален костюм. Тя го погледна предизвикателно и се дръпна на крачка от него.

Това, че се беше разсеяла в мислите си и го беше оставила временно да води, не означаваше, че щеше да е така цяла вечер.

Беше си подготвила хаплив коментар, за да го върне обратно на земята, но за втори път се спря. Той отново я гледаше, но в погледа му имаше нещо, което тя не беше виждала досега. Зениците му бяха разширени и онези светлинки, като малки звездици, бяха видими в тях, сякаш използваше умението си да омайва. Само че нещо не беше наред – игривата усмивка, която винаги разтегляше устните му, докато ползваше елфическият си чар беше заменена от объркване – все едно случващото се не беше съвсем под негов контрол.

Лена усети как веждите ѝ се сключиха на челото – каквото и да ставаше с него, не можеха да си позволят някой да го види така. Псувайки наум, тя грабна ръката му и го повлече от дансинга към най-близкия коридор и трескаво се заоглежда за някое по-закътано местенце. За щастие, една от по-малките заседателни зали на същия етаж беше отключена и тя го избута вътре.

След като се увери, че никой не ги е последвал, врътна заключващия механизъм и се отпусна на вратата. Някъде по пътя се беше задъхала и не можеше да прецени дали е от притеснение или от бързане. Лин я гледаше все така мълчаливо с извънземните си очи, а объркването на лицето му беше още по-изразено. Това я ядоса.

– Да не се побърка, бе, нежен? – просъска му тя. – Какво си се ококорил все едно ще хипнотизираш цялото събитие? Забрави ли за какво сме дошли?

Красивото му лице се промени отново, този път изражението му стана мрачно, почти зловещо. Лена усети как настръхва, а някаква древна част от мозъка ѝ крещеше да се маха оттам, сякаш беше приклещена в клетката на див звяр, пропуснал вечерята си.

– Иска ми се да спреш да ме наричаш така, малката – прошепна той и направи крачка напред, така че да я притисне до вратата още повече.

– К… какво… – заекна младата жена, но преглътна шумно и се захвана мислено за гнева си, като за спасителен пояс. – Това ли е всичко, което чу от това, което ти казах? В момента имаме малко по-голям проблем от това колко си женствен и с кого спиш! Трябва да се обадим на…

Ръката му се стрелна нагоре и шумът от сблъсъка на дланта му с тежката дървена врата зад гърба ѝ отекна в ушите ѝ като тътен на приближаваща буря. Той се приведе над присвитата ѝ фигура, така че очите му – вече почти изцяло черни – бяха на едно ниво с нейните.

– Много пъти съм ти казвал, че като елф не съм ограничен от вашите човешки етикетчета за полова принадлежност и сексуални предпочитания. – Гласът му беше станал още по-нисък и Лена почти физически усети вибрациите по гръбнака си – толкова близо беше до нея. – Но ти си твърдоглава маймунка, нали така? Може би с говорене няма да стане, може би трябва да ти покажа…

Преди тя да успее да реагира, Лин скъси последните милиметри от разстоянието между тях и притисна настоятелно устните си в нейните, докато ръцете му се обвиха около талията ѝ, за да я държи на място.

Отначало Лена искаше да крещи, да се бори напразно срещу силната му хватка – да направи нещо. Само че колкото повече елфът задълбочаваше целувката, толкова по-далечни ѝ се струваха тия мисли – сякаш устните му изпиваха гнева и страха ѝ и ги заменяха с оня всепоглъщащ огън, който беше зърнала в очите му.

– Чакай, ами мисията? – сепна се тя, когато той най-накрая премести устните си върху врата ѝ.

Лин я погледна отново с оная хищническа усмивка и се наслади на звука от скъсан плат, който се разнесе във въздуха, докато жалките остатъци от роклята ѝ се свличаха на пода. Преди да отговори я хвана за таза и най-безцеремонно я обърна с гръб към себе си, след което се притисна с цялата тежест на тялото си върху нея.

– Аз съм мисията, забрави ли, малката? – прошепна в ухото ѝ и нежно го захапа. – Само че този път ти ще си примамката за разнообразие, ясно?

Сърцето ѝ биеше така силно, че ушите ѝ заглъхнаха. Какво по дяволите се случваше? Каква беше тая агресия и заразителна сексуална енергия, която елфът излъчваше с мощта на ядрен реактор? И по-любопитно – каква беше тая все по-голяма част от нея, която изместваше страхът ѝ с вълнение?

– Лин, нещо не е наред, не си на себе си – изпъшка тя и се извърна доколкото вратът ѝ позволяваше, за да го погледне.

Той внезапно се оттласна от вратата и се дръпна назад. Лена се врътна бързо и го изгледа от главата до петите. Някъде в хода на цялото нещо, той беше разкопчал ризата и панталона си и жената усети как въпреки опитите си да се овладее, очите ѝ се залепиха за съвършената кожа на торса му, жадни за още.

Усмивката беше все така върху сочните му устни, но вече изглеждаше повече игрива, отколкото заплашителна. Ушите му си бяха върнали естествената форма и стърчаха от косата му. Очите на Лена се разшириха рязко, когато осъзна, че те далеч не бяха единствената част от тялото му, която стърчеше така.

– Може и да си права, Ленка – промълви той, доста по-нежно от преди, докато се отърваваше от ризата и сакото си, но дълбокият му глас все така отекваше по гръбнака ѝ. – Само че ти си на себе си… И все пак ме гледаш, сякаш нямаш нищо против да се възползваш от един леко замаян елф, нали така?

Лин направи още една крачка назад, изритвайки панталона и обувките си и седна върху конферентната маса, чисто гол, в предизвикателна поза. “Мамка му”, помисли си Лена, докато го приближаваше, омагьосана, “Прав си… Нямаш идея колко си прав…” Докато го целуваше отново, тя се замисли за всички потенциални трансформации, през които тялото му можеше да премине, докато правеха това. О, възможностите бяха безкрайни!

– Ейдън. Ейдън! Спиш ли, бе? – Гласът на Рави изпращя през радиото толкова силно, че стресна вечно разсеяния келт.

– Рави? Тук съм, просто… нали ме знаеш, докато се оправя с тия копчета – заоправдава се магьосникът.

– Стегни се, момко! – сряза го монахът с непривична строгост в обичайно благият си глас. – Ще успееш ли да си отключиш сам вратата от паркинга към хотела? Трябва да ти покажа нещо…

– Намери Лена и Лин ли? – задъхано попита Ейдън, като заключи мини вана и се насочи към блиндираната врата, свързваща подземния паркинг с асансьорите на хотела.

Радиото просто пращеше няколко болезнено дълги секунди, преди Рави да отговори:

– По-лошо… Намерих украсата на събитието.

– Караш ме да търча като алтав из паркинга, защото си намерил украшения и цветенца?! – избухна келтът.

– Ейдън… чуй ме внимателно – прекъсна го войнът-монах. – Цветенцата дето намерих, половината са омайничета.

Магьосникът спря внезапно на милиметри от блиндираната врата, стреснат. Омайничетата не бяха кой знае какво като цветя, даже напротив, бяха толкова обикновени и често срещани, че той не можеше да си представи някой да ги поръча специално за украсата на събитие от рода на това, на което бяха пратили Лена и Лин. Дори като билки, тия оранжево-червеникави растения не бяха твърде впечатляващи – имаха леко антисептично действие, спираха обилно кървене… За хората те бяха малко повече от плевел. За елфите обаче… За тях сладникавият аромат на малките цветчета действаше като опиат. Дори някои от по-силните алкохоли на прекрасния народ се правеха с екстракт от корените на омайниче. “Само че аз се напих пръв и почти нищо не помня” – думите на Лин от сутринта отекнаха из главата на магьосника и той усети как го побиват тръпки.

– Ох… ужас… Извинявай, че ти се троснах, Рави, идвам. Дано не сме закъснели…

“Даннаа, пази Лена и Лин”, молеше се келтът, когато най-сетне отвори тежката врата и се затича нагоре по стълбите към асансьорите.