Нощта на Прочистването

Сидела погледна намръщено стоящия срещу нея надменно усмихващ се мъж. Току-що се беше подиграл с изтънчеността ѝ, но баща ѝ беше прекалено зает и въодушевен да я обсъжда като стока с както изглеждаше бъдещия ѝ свекър, и не забеляза снизходителното отношение на принца, или предпочете да не го забележи. Момичето побутна чинията си с недокосната храна в знак на протест и отметна назад тежката си черна къдрава коса. Сви намусено пълните си устни и реши да не обели повече и думичка. Насочи поглед леко настрани от принца към прозореца зад него. Не че можеше да види нещо различно от мрака навън, особено с нейните несвикнали на тъмнина очи. Принц Андрос изглежда загуби интерес към нея и се зае с вечерята си. Сидела хвърляше крадешком погледи към него, мислейки си, че той не забелязва. Разбира се, покрай работата на баща си, беше виждала много тенебрийци, но всички бяха с толкова светла кожа, почти прозрачна при някои, докато принцът спокойно можеше да се нарече мургав. Като повечето си сънародници и той беше обръснал изцяло косата и веждите си, а отстрани по главата му се виеха причудливи форми от тъмно мастило. Сидела съвсем наскоро беше разбрала (от книгата „Привички и нрави на народа на Вечната нощ“, която вече знаеше защо баща ѝ ѝ беше подарил), че това не се дължи на някакъв културен обичай, а е от естетическа гледна точка. Отсъствието на светлина водеше освен до липса на меланин, и до рядка коса, затова повечето избираха напълно да се отърват от нея. За разлика от тях, аенолуксдийците, които живееха от вечно огряваната от Слънцето страна, бяха с различни нюанси на кафявото до черна кожа и много тъмни и гъсти коси.

Сидела се заслуша в разговора на бащите им. Сделката, за която разбра чак когато седна на масата, беше следната – баща ѝ щеше да е единствен вносител на разсад на Огненото цвете за Кралския окръг, на доста по-високи цени, отколкото предлагаха други търговци, а печатът на споразумението щеше да е тя. Не можеше да повярва на това безобразие. В Аеонолуксдия от векове не съществуваха уредените бракове или наследствено управление. Там всеки магистрат се избираше от гражданите. Трябваше само да се върне на Светлата страна и да потърси закрила, да обвини баща си в опит за продажба на висш разум и принуда към нежелан брак. Щеше да прекара оставащите си години в изправителните ферми, а търговската му империя да остане за нея. Точно така! Момичето скочи превъзбудено на крака и без малко не събори стола си. Осенилата я идея я накара да действа веднага, вместо да си остави време за съставяне на план. Всички я изгледаха, сякаш досега не е била там и тъкмо се е материализирала в стаята.

– Ъъъ – загриза устната си, докато се чудеше какво да каже, –трябва да се освежа. Извинете ме!

Тръгна към огромната двойна врата, а към нея се забърза една от прислужниците, вероятно за да я упъти и придружи. Двама снажни албиноса ѝ отвориха с поклон, а момичето я последва, насочвайки я откъде да мине. Сидела скръцна със зъби, стараеща се да не издава раздразнението си. Не можа да не се възхити отново на изяществото, което я заобикаляше, но вече не гледаше със същите очи, както при пристигането им, когато се чувстваше късметлийка да е гост в двореца на Тъмната страна.

Прислужницата се спря пред една врата и остана да чака в коридора, а Сидела влезе в просторната дамска стая. Тук също беше отрупано с вази с Огнени цветя, които осветяваха помещението и го изпълваха с топлина. Момичето се ядоса на това разточителство. Във ваза не издържаха повече от седмица, а колко бедни души се трудеха до смърт във фермите, за да могат техни височества да си осветяват стаите, в които не стоят. Поне да бяха в саксия! Сидела си пое дълбоко въздух, не беше момента да се ядосва на безхаберието им, трябваше бързо да се измъкне от тук. Насочи се към най-близкия прозорец и го отвори колкото можа по-безшумно. За щастие бяха на първия етаж и се наложи само да преметне крака от другата страна. Щом стъпи на мекия мъх, се прелепи до стената, за да остане скрита в сенките, докато зрението и свикне с тъмното, а после се огледа за стражи. Не забеляза никого и се отправи към портата на двореца, която не можеше да се сбърка, заради виещите се по нея Огнени цветя. Не можеше да се покатери по оградните стени, защото завършваха със заострени шипове, оставаше ѝ само да си излезе през главния вход. Късметът бе на нейна страна. Единият страж тръгна нанякъде, а другия тя разкара по най-простия начин – хвърли камък в противоположната на нея страна, докато момчето блееше към звездите и въобще не я забелязваше. То тръгна да провери какво е предизвикало шума, а Сидела се втурна към металната порта. Беше заключена, но това нямаше значение, защото бе решетка с достатъчно широко пространство между пръчките, че да може да се провре човек. Мисълта от какво пазят тогава премина бързо през главата ѝ, но сега трябваше да мисли какво да прави след като вече беше извън пределите на двореца. Не можеше да тръгне по пътя, защото веднага щяха да я настигнат. До нея долетя суматоха, породена със сигурност от липсата ѝ, и тя се насочи към най-близкото дърво, а оттам и към гората. В началото дърветата бяха с листа, макар и хилави, но навътре бяха само голи стволове, най-много обрасли с мъх или гъби. Беше непрогледна тъмнина за свикналите ѝ само на светлина очи и постоянно се спъваше и удряше в клони. Това още повече ѝ пречеше да върви бързо. Надяваше се само, че поне тъмнината ще забави и преследвачите ѝ. С отдалечаването ѝ от двореца, ставаше все по-студено, а тя нямаше никаква връхна дреха, но страхът и инатът ѝ пазеха топло. На всеки няколко крачки спираше и поглеждаше към небето, към една от по-ярките звезди. Поне книгата от баща ѝ щеше да се окаже полезна с обяснението как тенебрийците се оправят с посоките. Все някога щеше да стигне до път или село и там да намери начин да се върне в Аеонолуксдия. Изведнъж много близо зад себе си дочу дишане. Тя се обърна рязко, чувствайки как кръвта под тялото ѝ кипва, въпреки студа. Видя две светещи точки на нивото на половината от височината ѝ, които се приближаваха към нея. Обърна се и хукна да бяга, а отзад се разнесе лай и гласа на Андрос:

– За твое добро, по-добре не бягай от мен!

„Да бе, как ли пък не!“ – помисли си момичето, докато се изправяше след поредния спънал я корен. Вдигайки лице от земята, на неопределено, заради тъмнината, разстояние, пред нея горяха две червени неща, които можеха да бъдат само очи, но на какво Сидела нямаше идея. Те бързо се уголемяваха, което означаваше, че притежателят им се приближава, но момичето усети само зловонната му смрад, а ударът дойде странично. Нещо космато я блъсна и тя отново падна на земята. Последва ръмжене и скимтене, което бързо беше сменено със звук от раздиране и мляскане. Коремът на Сидела се преобърна, но нямаше нищо в него, което да бъде повърнато. Силна ръка я хвана през гърдите и я повдигна. Писъкът ѝ бе заглушен от широка длан. Андрос я обърна и бутна по гърба, за да бяга, но след като тя се спъна, си спомни, че Сидела вероятно не вижда нищо и по-добре, ужасът ѝ нямаше да бъде подплатен с визуален спомен. Младият мъж мина пред нея и я хвана за ръката, след което се затича, а момичето се стараеше да не се бави много. Беше загубила всякаква ориентация и едва различаваше очертанията на дърветата. Андрос спираше от време на време, за да погледне звездите, като едновременно с това опипваше стволовете на дърветата.

– Влизай вътре! – каза ѝ тихо, но заповедно пред поредното дърво, до което бяха спрели.

– Моля?!

Нямаше време за обяснения и любезности, Андрос я блъсна, тя залитна, но вместо да се удари в дървото, ръцете ѝ докоснаха някакво пълзящо растение, което поддаде, тялото ѝ премина през него и се строполи върху мъха, осеял земята във вътрешността на дървото. Бързо осъзна, че е хралупа и пропълзя навътре. Андрос се забави малко преди да влезе и той. Лианите се разместиха, за да го пропуснат и Сидела забеляза листа от Огнени цветя около входа на хралупата. Не беше глупава и веднага разбра, че са за да ги предпазят.

– Защо не ги използва по-рано? – просъска тя в мрака на хралупата. – Можеше да го спасиш!

Андрос поклати глава, но се усети, че тя не го вижда.

– Всичко стана прекалено бързо…

– Защо нямаше… знам ли, каишка с цветя, примерно?

– Казах ти, всичко стана прекалено бързо! Никой не беше предвидил, че ще направиш нещо толкова глупаво и откачено! Намирането ти беше с приоритет.

– А сега аз съм виновна? – Андрос повдигна мускула на липсващата си вежда, но и това му движение остана незабелязано. – Да не би да сте си мислили, че ще бъда във възторг!

– Да, всяко момиче иска да бъде принцеса и бъдеща кралица! –В гласа му личеше недоумение и обида от отношението ѝ.

– Глупости! И те уверявам, че баща ми е бил наясно, че няма да се зарадвам, ама никак!

Принцът се вгледа неразбиращо в гневните ѝ очи. Нима искаха да го оженят за луда?

– Нямате ли си достатъчно жени тук или никоя не те иска, че сте тръгнали да си купувате булки?

– Както ти казах, всяка една поданичка на Тъмната страна би направила всичко възможно, за да стане принцеса!

– Принцеса, не твоя жена – каза под нос Сидела. – И тогава защо съм ви притрябвала аз?

– Защото нещо се случва и нашите жени не могат да заченат от тенебрийци.

Момичето се изчерви от неудобство, но гневът бързо го изгони. Значи чисто и просто беше крава за разплод. Изкрещя от яд, Андрос се метна върху нея да запуши устата ѝ, а тя взе да го налага с юмруци по гърдите. Боричкането им беше прекъснато от изпукване на клон и приближаващи се тежки стъпки. Двамата спряха да се движат и се вгледаха към покрития с лиани отвор на хралупата. Изпръхтяване размести клонките на увивното растение и Сидела видя на светлината от огнените листа масивна лапа без козина, с остри нокти. Нещото спускаше торса си към земята и момичето разшири очи от ужас. Андрос обхвана тила ѝ и притисна лицето ѝ в гърдите си, за да ѝ попречи да види звяра. А той беше още малък и явно това беше първата му среща с цветето, защото се приближи дотолкова, че ореолът от светлина, който пръскаха листенцата прогори върха на муцуната му. Звярът нададе смразяващ вой, който кънтеше в ушите им дълго след като той побягна. Сидела притискаше длани от двете страни на главата си, докато Андрос не я отдръпна от себе си.

– Какво е това? – попита тя.

– Не искаш да знаеш…

– Определено не искам, но незнанието няма да ме спаси от нова среща с него.

– Казваме му Нощен звяр, защото обитава само земите неогряти от Слънцето. Много е труден за убиване, много агресивен и напада всичко. Плаши се само от Огненото цвете, което…

– Не расте по вашите земи – довърши Сидела. – Мислех, че това е детска легенда, с която плашат децата да не навлизат в мрака. – Той не отговори нищо и тя добави тихо, като облаче пара напусна устата ѝ, заедно с думите: Съжалявам за кучето ти.

Андрос се размърда и преглътна, преди да каже с равен глас:

– Има много като него.

Забеляза, че тя трепери от студ, листенцата не бяха достатъчни, за да затоплят малката хралупа, и той свали наметката си от животинска козина, за да я завие с нея.

– На теб не ти ли е студено? – попита Сидела, виждайки ,че е само по тънката риза, с която беше в двореца.

– Достатъчно е, че не ме изхвърляш да спя навън.

– Не бих си го и помислила. Не че много ми пука за теб, но прекалено ме е страх.

Тя продължаваше да трепери, затова той несигурно протегна ръка да разтрие гърба ѝ.

– Мракът го взел! – прокле Сидела, отгърна пелерината и я наметна и върху неговите рамене, като се притисна в тялото му.

Андрос я прегърна, наслаждавайки се на топлината, която тя беше попила от постоянното си излагане на Слънцето и сега излъчваше. Допирът им един в друг засили топлотата от телата им и малко по малко Сидела престана да се тресе и започна да се унася.

– Заспивай, в безопасност си – каза тихо Андрос, намотавайки си разсеяно на пръста една от къдриците ѝ.

– Да знаеш, че отношението ми не се е променило и това тук е извънредна ситуация, с цел да се предпазя от измръзване.

– Нямам нищо против да ме използваш… и по други начини.

Сидела заспа, преди да почне да размишлява за какви ли начини намеква той. Нямаше смисъл сега да прави опит да бяга. Първо трябваше да се сдобие с достатъчно количество цветя и тогава.

Няколко часа по-късно Сидела взе да се разбужда, заради невъзможността да помръдне. Беше затисната от мускулестата ръка на Андрос. Беше преметнал и крака си върху нея, сякаш му е някаква възглавница. Момичето се опита да разхлаби прегръдката му и докато шаваше, усети нещо твърдо да се бута в дупето ѝ. Замисли се дали имаше препасан меч или кания с нож, отърка задните си части в предмета, опитвайки се да разбере какво може да е, когато дори и през дрехите усети топлина. Замръзна, осъзнаването какво е проблесна в главата ѝ и очите ѝ се ококориха.

– Недодялан дръвник! – писна тя и го сръга с лакът в стомаха.

Принцът се претърколи и хвана корема си. Изтръгнат така грубо от съня, му отне няколко секунди да разбере за какво е тази врява.

– Това не е нещо, което трябва да приемаш лично – оправда се той, а Сидела го срита по крака. – Добре де, може да го приемеш и като комплимент, твоя работа.

Момичето ядосано го замери с наметката му и пропълзя колкото далече позволяваше малката хралупа. Андрос се зави и ѝ обърна гръб да си доспи, но след няколко минути, когато гнева ѝ премина, Сидела почувства отново студа да пълзи по кожата ѝ и издърпа пелерината от него. Дрехата беше попила аромата му, който се беше запечатал в ума ѝ след така близо прекараната нощ един до друг. Мирисът му гъделичкаше нещо в нея, което досега не бе чувствала. Очите ѝ полека вече свикваха с тъмнината и сега тя можа да различи очертанията на стегнатото му тяло, докато той се изправяше на колене, протегна ръка към нея и рязко я дръпна на покритата с мъх земя. Придърпа парчето козина и върху себе си, и положи глава на рамото ѝ.

– Възнамерявам още да спя. Ти ползваш мен и наметката ми за одеяло, аз ползвам теб за възглавница.

Момичето изсумтя, но не се възпротиви, защото ѝ беше студено, но не можа да мълчи повече от няколко минути:

– Кога ще се махаме от тук?

– Няма да е скоро. – Дъхът му премина през тънката материя на роклята ѝ и кожата ѝ отдолу настръхна.

– И защо?

– Виж сега – изпуфтя той и се надигна на лакът, а тя се извъртя, за да срещне искрящите му в тъмното очи, – всеки момент трябва да започне Нощта на прочистването. – Изражението ѝ не се промени, което му подсказа, че тя си няма никаква идея за какво ѝ говори. – По време на нея не е безопасно да се обикаля насам-натам, което значи, че ако някой е излязъл да ни търси, вече се е прибрал обратно или седи в някоя хралупа като нас. Като свърши, ще се върнем в двореца.

– И какво представлява тази нощ? Пускате нещо да убие зверовете ли?

Андрос се протегна и нави кичур от косата ѝ на пръста си, премисляйки какво да ѝ каже.

– Предполагам знаеш какво се случва, когато Огненото цвете се разлисти?

– Разбира се, че знам – отвърна нацупено тя и отблъсна ръката му. – Разпръсква семена с голяма сила.

– Да, същински огнен дъжд. – Той отново се протегна към косата ѝ. – Навсякъде се поставят напъпили цветя, скрити под нощна мрежа, която е толкова фина, но не пропускаща светлина паяжина. Когато цветето разтвори листенцата си, разкъсва нишките, огрява около себе си и изстрелва семената си. Така сварва зверовете неподготвени и изгаря всички, които не са имали късмета да спят скрити някъде.

Сидела се замисли и не забеляза, че ръката на Андрос се е преместила на талията ѝ, а пръстите му нежно се плъзгаха върху материята на роклята й. Във фермите често се случваше да има инциденти, но изгарянето от огнено семе не беше опасно за хората, оставаше само белег на мястото, където се е докоснало до кожата. И все пак не би искала да е под обстрела на стотици семена, същински летящи пламъчета.

– Защо тогава не се върнахме направо в двореца, ами се спряхме тук?

Движенията на пръстите му замръзнаха за секунда преди да отговори:

– Бяхме се отдалечили прекалено много, за да съм сигурен, че ще се върнем навреме. Преди Прочистването, популацията на зверовете е много висока, а и ти имаше нужда от почивка. Тези причини достатъчни ли са ти?

Сидела мълчаливо сви длани под лицето си и притисна глава до гърдите му, които рязко се повдигнаха при допира ѝ.

– Извинявай за по-рано – прошепна той в косата ѝ, а ръката му се приплъзна към гърба ѝ, не спирайки да я гали. – Май малко прекалих на вечерята.

– Хич не беше малко и все още мисля, че си недодялан дръвник.

Това, което можеше да се разрасне в спор, беше прекъснато от свистене и припукване, което се разнесе около хралупата. Последваха далечен вой и скимнете.

– Хайде ела. – Андрос пропълзя до средата на пространството и се изправи внимателно, подавайки ѝ ръка, да го последва.

– Това е нещо, което трябва да видиш.

Сидела стана без помощта му и намести полите на роклята си. Принцът погледна нагоре, където стволът на дървото се стесняваше, но кухината си оставаше. Опипа кората му с ръце и взе да се катери по него, като след един човешки ръст спря и отново подаде ръка на Сидела. Този път момичето я пое, с другата потърси къде да се хване за дървото, намери подходящи места и за стъпалата си и се изтласка нагоре. Когато се изравни с него, Андрос продължи и повториха същия начин на изкачване още няколко пъти, докато не стана толкова тясно, че гърбовете им опираха в грапавата кора, а гърдите им едни в други. За миг забравиха за катеренето и просто стояха и се гледаха в очите, докато при всяко вдишване бюстът на Сидела се отъркваше в тялото на принца и това доведе до втвърдяване на зърната ѝ, което тънката материя на корсета ѝ не беше в състояние да скрие. Устните на Андрос трепнаха в усмивка, подпря краката си на дървото от двете ѝ страни, гърба си притисна в кората зад него, за да се задържи да не падне и подхвана Сидела под дупето, изтласквайки я нагоре. Тя стъпи на бедрата му, протегна ръце към светлинките, които виждаше над себе си и пръстите ѝ докоснаха увивното растение, което пазеше входа. Захвана се стабилно и се издърпа, промушвайки се между лианите. Задържа ги разтворени, да може да премине и Андрос. Въпреки че той беше свидетел на Огнения дъжд от както се бе родил, го наблюдаваше със същия захлас като нея. Въздухът се бе стоплил, бе наситен с тежкия аромат на хилядите разцъфващи цветя, примесен с миризма на опърлена козина. Сега ясно можеше да види гората, защото беше светло почти като ден. Дърветата бяха сухи и изгнили, имаше само мъх и паразитни растения по тях с кафяви уморени листа. Контрастът на замрялата местна природа с раждането на живот от цветята от нейната част на света, я порази. Беше красиво, но измамно, защото семенцата никога нямаше да пораснат тук. Веднъж докоснали земята, те бавно угасваха и от искра се превръщаха в черен въглен, вместо да покълнат, както се случваше в Аеонолуксдия. Ароматът и светлинките я омаяха, неусетно беше притиснала гърба си в Андрос, а той я бе обгърнал през корема. В този момент се чувстваше толкова комфортно до него, най-правилното място на което можеше да бъде, затова изобщо не се възпротиви, когато той обхвана брадичката ѝ и извърна лицето ѝ към себе си, за да покрие устните ѝ със своите. Сякаш бяха създадени едни за други. Тя въздъхна с наслада и това улесни достъпа на езика му до устата ѝ. Нейният му се подчини и му позволи да задълбочи целувката под танца на огнените семенца. Сидела се извъртя в прегръдката му и преплете пръсти зад врата му. Андрос я притисна с тялото си към дървото, но то изпука и преди да се отчупи кората, той я придърпа към себе си и залитна назад. Гърбът му се хлъзна, не можа да намери стабилна опора и се плъзна надолу в отвора на дървото. Тежестта на Сидела беше изцяло върху него и лианата, която беше успял да хване, не ги издържа, скъса се и те полетяха надолу. Кората на стъблото раздра гърба му, но пък намали силата на удара със земята. Мъхът омекоти падането, а след секунда Сидела се строполи отгоре му и му изкара дъха. Той отпусна глава назад, поемайки си въздух, но не пусна момичето, дори когато тя се опита да се махне от него. Усетил веднъж сладостта на целувките ѝ, не смяташе да я остави да се отдели от него. Зарови пръсти в тежките ѝ къдрици и се надигна да отпие от насладата, която даряваше устата ѝ. Претърколиха се, така че тя да се озове под него. С едната си ръка се подпря на земята, а другата му ненаситно изследваше тялото ѝ, спирайки се на гърдите ѝ. Тя също прокара пръсти по раменете и гърба му, плахо, но с все по-нарастващо желание. „Какво пък“, – каза си Сидела, отдавна ѝ беше любопитно, а след като провалеше тази сделка на баща си, той със сигурност щеше да я прати в някой манастир при Слънце-поклонничките, ако тя не успееше да го осъди. Никак не ѝ харесваше идеята да си остане цял живот девствена, а и не можеше да не признае, че принцът си го бива и разпалва тялото и мислите ѝ както никой досега. Затова смело се пресегна и освободи от панталоните му неговото нарастващо желание, докато притискаше вече оголената си гръд в дланта му. Огненият дъжд се сипеше навсякъде около скривалището им, но вътре бе много по-жарко и накрая така както цветето изхвърляше семенцата си, Андрос изригна в Сидела и я направи жена.

По-късно Сидела се събуди сама в хралупата и стреснато се изправи. Докато наместваше припряно роклята си, принцът отмести лианите и дяволита усмивка озари лицето му щом я видя.
– Хайде, вече е приключило, може да се прибираме… Освен ако не искаш да…

Момичето не му позволи да довърши, блъсна го в гърдите, за да го отмести от пътя си и каза троснато:

– Нищо не се е случило!

Андрос не се възпротиви, но усмивката му на някой, който е изял последния бонбон пред носа на другите, не слизаше от лицето му.

Приближавайки стените на двореца, навсякъде се виждаха налягали в тревата разголени двойки (тройки или повече) и Андрос отговори на неизречения ѝ въпрос:

– Цветето изпуска опиат, а когато е в голяма концентрация усилва сексуалните желания на хората и потиска задръжките им.

– Ето, казах ти, че синът ми е абсолютно способен да се справи сам с намирането ѝ и не е необходимо да пращаме цялата стража – чу се гласът на краля откъм портата.

– Сидела, дъще! – избоботи баща ѝ. – Как ни притесни всички! Надявам се поне си използвала времето, за да се вразумиш и съгласиш за сватбата.

– О – усмихна се лукаво краля, – но те вече са законни мъж и жена, щом са прекарали Нощта на огъня навън заедно.

Сидела невярващо изгледа тримата мъже, които не можеха да скрият радостта си от това, че сама е паднала в капана, и ярост прониза сърцето ѝ. Щеше да избяга отново, но този път щеше да е по-добре подготвена, а дотогава щеше да ги накара да съжаляват, особено лукавия принц Андрос.