Пламък във водата

Нощ е, а е светло като ден. Земята гори, тревата гори, дори животните горят. Огънят никога не стихва. Навсякъде пушек и пламъци. Пръстта е суха като пепел, пукнатини зеят навред, точно като рани в умираща плът. А някога огънят е носел радост и сила на тази земя, но вече не, сега е единствено заплаха. Стоя на балкона на двореца и плача без сълзи, изпаряват се, още преди да са се докоснали до кожата ми. И аз горя. Вратата се отваря и чувам тих, напрегнат глас.

– Ваше височество, … ъ … извинете, че Ви прекъсвам, … но краля Ви очаква… в тронната зала… имате гости. – Гласът му е като шепот.

Обръщам се да го погледна и виждам зачервени скули, сведена глава, нервна стойка. Навярно и той изгаря. Тръгвам към него, но той се отдръпва бързо и навежда още по-ниско глава.

– Може би… първо трябва да си облечете нещо, принцесо.

Тогава си спомням, че съм гола, само с ефирна пелерина, която не оставя много на въображението. Той едва ли е на повече от тринайсет-четиринайсет, вероятно съм първата жена, която вижда съблечена. Аз обаче не се чувствам засрамена, нито притеснена. Не съм скандална, нито свенлива, просто практична, дрехите ме задушават, самата ми кожа едва не ме задушава. Обличам първото, което намирам, възможно най-леко и фино. И въпреки това допира до тялото ми е болезнен, сякаш ме пронизват хиляди ножове.

Тронната зала е празна, единствен на трона стои баща ми, обграден от пламъци, а до него е застанал последния човек, който трябва да бъде тук – принцът на водата. Народите ни са заклети врагове, откакто съществуват и именно водните магьосници са причината всички бавно да умираме. В деня, в който съм се родила, те нападнали замъка, опитали се да ме отвлекат или убият, без значение. Но вместо това убили майка ми. Баща ми полудял и изгорил всички тях живи. Отнемайки и последната капчица вода от тялото им, той унищожил и душите им и изконното им право на задгробен живот. Тежко нарушение на правилата на боговете. Убийства, отвличания, изтезания всичко е разрешено в този свят, телата ни принадлежат на нас, но душите ни – те са на боговете. Затова, когато една от умиращите вещици ни проклела самите ние и цялата ни земя да изгори в същия огън, в който изгаря тя, на боговете им се сторило справедливо наказание. И така всеки ден губим малко по малко контрол над собствените си сили, чакайки те да ни погълнат. Огнените ми очи срещат смело сапфирения му поглед, надменен, подъл и жесток. Самото му допускане в земите ни е скверно.

– Принцесо, за мен е истинско удоволствие да ви видя.

– Да, сигурна съм, колкото е удоволствие и за мен. Татко, той какво прави тук? Би трябвало да го убием веднага, а не да слушаме отровния му глас.

– Ах, принцесо защо е тази омраза, аз съм тук за да ви помогна, както и хората ми. – Лукава усмивка разкривява устните му.

– Да ни помогнете, сякаш не вие сте виновни за цялото това страдание. – Стисвам яростно юмруци.

– Всъщност виновен е баща ти и той го знае много добре, затова и ни повика, нали, кралю?

– Тамина, той е прав. Те са единствените, които могат да ни помогнат. Сключих сделка с боговете. Ще отменят проклятието върху земята, ако народа ни се предаде, като изкупление за моя грях. Ще бъдем под тяхна власт сто години и ако издържим ще свалят проклятието и от хората ни. Това е единственият ни шанс, в противен случай много скоро всички и всичко ще се превърнем в пепел.

Лицето му е разкривено от страдание, външно и вътрешно. Той вече предаде народа си, а сега се налага да предаде и самата ни същност. Пленници на водата за сто години…

– Предпочитам да умра, поне ще е с достойнство.

– Много е лесно да подпишеш собствената си екзекуция, повярвай ми. Но ти нямаш този избор. От днес си новата ни кралица, надявам се, че ще управляваш с мъдрост, каквато аз нямах. Помни, че всичко което съм направил е било от любов.

Последните думи изговаря на един дъх и без предупреждение огънят около него се превръща във водовъртеж и той изчезва. Втурвам се към трона пищейки. Но него вече го няма. Чувам проклетия смях на принца до лицето си. Почерпвам сили от омразата си и опитвам да насоча струя пламъци, за да изтрия проклетата усмивка от красивите му устни. Успявам, но контролът ми е толкова слаб, че почти веднага огънят ме поглъща. Падам на колене от болка, треперя обладана от огнена треска, ръцете ми са изгорени, пушек изпълва дробовете ми и ми пречи да дишам. Едва се удържам да не припадна, повръща ми се от мисълта, колко слаба изглеждам в очите му.

– Няма смисъл да опитваш, принцесо… извинявай, кралице. Това е последната част от сделката, баща ти ще бъде затворник в нашето кралство, докато боговете не решат да дадат покой на душата му.

– Не искам да те слушам, не искам да те виждам, не ме интересува какво каза баща ми, изчезни, веднага, върви в ада.

– А мен не ме интересува какво искаш ти. Ти вече нямаш желания. Можеш да наричаш себе си кралица, но за следващите сто години си мое притежание и ще правиш всичко, което поискам от теб. Но за да ти покажа, че не съм чудовище, ще ти помогна.

Водни пипала се изливат от ръцете му и обгръщат тялото ми. Твърде силни са и успяват да пробият огъня, който гори в мен. В друг живот щях да се отскубна погнусена, но сега ме залива такова облекчение, каквото не съм изпитвала от години. Водата докосва всяка частица от тялото ми. Сълзи от ярост, болка и удоволствие най-после успяват да потекат. Спокойствието трае само момент, водата се прибира в разтворените му ръце и огънят се завръща с ярко лумване, по-свиреп от всякога, сякаш да завоюва отнетата си територия. Стисвам зъби толкова силно, че ме е страх да не се счупят. Усещам погледа му да пробягва по тялото ми и инстинктивно се покривам с ръце. Дрехите ми са се превърнали в купчинка пепел в краката ми. Стоя чисто гола, на колене пред него, в собствения си замък и този път изпитвам срам. Върху гърба ми пада тежко наметало. Пронизва ме болка, но вътрешно благодаря на всички богове, за тази частичка милост. Най-после вдигам глава.

– Върви си, целта ми не е да те унижавам. – Махва с ръка за да ме отпрати.

Нямам сили да споря, загръщам се с неговото наметало и излизам от залата. Оставам в покоите си с дни, в плен на мъката и самотата. Отказвам да ям, отказвам да стана дори от леглото. На десетия ден, принцът влиза в стаята ми, без предупреждение, изтръгва ме от леглото и ме избутва на балкона

– Какво правиш, не ме докосвай, остави ме на мира!

– Огледай се, народът ти е изплашен до смърт, има нужда от своята кралица, а не от егоистка, която стои затворена в стаята си!

– Кой си ти, че да ми говориш за моя народ?!

– Аз ли? Аз съм този, който от дни се грижи за тях, облекчава мъките им и гради наново дома ти, докато ти си лежиш в леглото. Разглезено малко момиченце!

Обръщам се ядно към него.

– Нямаш никаква представа през какво преминавам, с каква болка се боря всяка минута, колко страдания съм понесла през краткия си живот. Така че, не ми говори кой е разглезения!

– Нима само теб те боли? Хората ти не страдат ли по същия начин? Но се борят, оцеляват.

– Надменно копеле!

Ръцете му се озовават върху моите светкавично. Притиска ме до стената с цялото си огромно, като канара, тяло. Лицето му е само на сантиметри от моето, усещам дъха му върху устните си. Мога да видя светлите проблясъци в очите му, като лунни лъчи върху езеро. Чак сега забелязвам, че е влудяващо красив. Мъжествен и силен, с толкова правилни черти, че е почти несправедливо. Тялото ми несъзнателно откликва на близостта му. Явно факта, че го ненавиждам, няма голямо значение за сетивата ми. С ужас усещам как вълни на удоволствие се изливат като ток от студените му ръце през цялото ми същество. Гърдите ми се стягат и зърната ми се втвърдяват болезнено от допира до неговите. Ниско в стомаха ми се запалва огън, стисвам крака в отчаян опит да го потуша и се моля да не забележи. Само че и неговото тяло реагира на моето, зениците му се разширяват, устните му се разтварят и той си поема шумно дъх, ръцете му затягат хватката си. Мускулите му се втвърдяват и разтопяват моите напълно. По челото му избиват капчици пот и усещам как контролът му над огъня ми изтънява. Това разгаря още по-силно пламъците между краката ми. На вратата се почуква и звукът ни изважда от унеса. Той отскача от мен като опарен и тръгва към вратата. На прага се спира. Не ме поглежда.

– Чакам те след час в градината. Ела доброволно или ще те извлека насила.

След него в стаята влизат объркани прислужници. Аз съм все още долепена до стената на балкона с омекнали крака. Въздухът е наелектризиран и мирише на възбуда, червенина избива по страните ми при мисълта, че прислужниците също го усещат. Заповядвам си да помръдна. Незнайно защо се поглеждам в огледалото. Косата ми е разрошена, страните ми са порозовели, очите ми блестят, стойката ми е напрегната. Тръсвам глава и влизам в банята. След час работа изглеждам почти нормално. Поколебавам се на вратата, една част от мен изгаря от желание да види какво ще направи той, ако не се появя, но другата част се страхува какво ще направя аз, ако отново ме докосне. Напомням си, че е прав и наистина имам задължения към народа си.

Чака ме в градината както обеща. Напомня ми на бурно море. Наистина е красив. Но е и мой враг. Не се поглеждаме, не се докосваме, не говорим. Повежда ме към града, отвъд портите. Улиците са залети от вода, тук там все още се виждат тлеещи жарави, но всичко изглежда много по-спокойно отпреди. Повечето от хората ми се крият по къщите си, твърде уплашени. Някои от по-смелите обаче са навън и помагат. Огнени и водни същества работят заедно, с недоверие, но все пак не се избиват помежду си. Бързи като вятъра водни коне погасяват малки пламъчета, а в небето летят феникси. Гледката е неописуема. Тръгвам от къща на къща. Успокоявам, помагам, изслушвам поданиците си, моля ги да не се страхуват, въпреки че самата аз умирам от страх.

Часовете се изнизват като дим. Ден след ден, животът се превръща в рутина. Той неизменно ме чака в градината, придружава ме, работим рамо до рамо до вечерта. Рядко разговаряме, но истината е, че компанията му въобще не ми е неприятна. Дните с него ми носят странно спокойствие. Дори започвам да спя.

Засаждаме нови дръвчета, когато се чуват писъци. Съвсем наблизо жена е изгубила напълно контрол над силите си и е запалила къщата и семейството си. Събирам всичките си сили в опит да задуша пламъците, болката е всепоглъщаща. Водни пипала се изливат върху къщата и раменете ми. Успокояват тялото ми. Събирам отново сили и продължавам. Откривам, че е доста по-лесно, когато водата ме обгръща. Най-после успяваме да угасим огъня. От къщата са останали само обгорени греди, а сред тях три овъглени трупа. Единият е толкова мъничък, че ми призлява. Отново губя контрол и този път съзнанието ми се предава.

Събуждам се в тъмнината на стаята си, а от ъгъла ме наблюдават две сапфирени очи.

– Какво се случи, онова семейство, трябва да отидем там? – Скачам от леглото и света се завърта пред очите ми. Две силни ръце ме прихващат преди да се сгромолясам на пода. Тялото му е приятно студено, мирише на свежест и морски бриз.

– Нищо не можем да направим за тях, вече са намерили покой. Но ти трябва да почиваш, от дни изгаряш от треска.

– Пусни ме, нищо ми няма, искам да изляза!

– Връщай се в леглото, Тамина, това е заповед!

– Не можеш да ми заповядваш! А и какво ти пука за мен, какво ти пука за всички нас? Правиш се на много добър и загрижен, но знам че не си. В крайна сметка си приел проклетата сделка, приел си да бъдем твои роби, играчки в какъвто и извратен план да имаш за нас.

Очите му просветват в мрака. Ръцете му се сключват като окови върху моите.

– Това ли си мислиш наистина? Опълчих се на собствения си баща заради шибания ти народ, заради моя народ, за да се опитам да създам мир между нас – не за ден, не за сто години, а завинаги. Може би трябваше да оставя всички ви да изгорите, както баща ми искаше. Тогава поне щях да съм чудовището, за което ме мислиш.

– Нима ще отречеш, че все пак съм твоя робиня? Аз съм живо същество, а ти ме нарече своя собственост! И трябва да ти благодаря за това, така ли?

– Ако те третирах като робиня, сега отново щеше да си гола и на колене!

– Върви на майната си! Няма да ме видиш никога повече на колене!

– Значи ще те видя гола, така ли?

– Пусни ме веднага, преди да съм забила юмрук в лицето ти!

– И как си мислиш, че ще го направиш, като едва стоиш на краката си? – Пуска ме. – Хайде давай, покажи ми какво можеш.

Замахвам към него, опит след опит, а той винаги е по-бърз. Смехът му отеква в стените. Върти се около мен като вятър.

– Предаваш ли се?

– Не и в този живот!

Подлагам крака си и го спъвам, нарушавам баланса му, колкото да успея да го хвана. Обаче забравям, че е много по-тежък от мен и политаме заедно назад. Падам тежко върху леглото, а тялото му е върху моето. Усилва натиска, премества единия си крак върху моя, а другия притиска между бедрата ми. Познатият огън лумва веднага. Опитвам да събера крака, но не ми позволява. Ръцете му вдигат моите над главата ми и ги притискат. Не мога да помръдна.

– А сега предаваш ли се?

Дъхът му докосва нежно основата на врата ми. Пулсът ми се ускорява и сгорещява кръвта по цялото ми тяло. Не мога да контролирам мислите си. Кракът му се плъзва с още няколко сантиметра нагоре. От устните ми се отронва стон и усещам как неговите се разширяват в усмивка.

– Чакам отговор, предаваш ли се? – Хваща двете ми ръце с една негова и освобождава другата. Повдига се съвсем леко, да ме погледне. Отдръпва малко крака си, само за да го притисне още по-силно после. Прехапвам устни, за да не изкрещя. Влага се събира издайнически там, където проклетото му бедро ме докосва. Плъзва палец по устните ми и ги разтваря. Отнема ми и последните трезви мисли. Вкарва пръста си в устата ми и аз инстинктивно го засмуквам. Този път той простенва, издърпва го и го облизва.

– Прав бях, имаш вкус на тлеещи въглени.

За секунда и двата му крака разтварят силно моите, а в изгарящото местенце между тях се притиска нещо още по-твърдо и приятно. Междувременно пръстът му се връща върху устните ми, после на шията ми, между гърдите ми. Гърбът ми се извива в дъга. По пътя на пръстта му остават капчици вода. Но този път допирът му не угасява огъня, а го разпалва. Ръката му спира на ръба на ризата ми, лекичко докосва гърдите ми и пак се връща обратно. Не знам кога е освободил и другата си ръка, но усещам как стиска хълбока ми. И двете му ръце чертаят все по разширяващи се кръгове по тялото ми. Влагата вече е толкова много, че се стича по бедрата ми. И изведнъж ръцете му спират. От устните ми се отронва ужасно, жалко „не“.

– Не, като не спирай или не, като не продължавай?

– Не спирай. – Едва успявам да намеря правилните думи сред мъглата в главата си.

Ръцете му се задвижват, разкопчават копче след копче, докато ризата не пада непотребна отстрани до тялото ми. Очертава ребрата ми, контурите на гърдите и бавно, влудяващо бавно, напредва към връхчетата им.

– Кажи, че се предаваш.

– Ккк… какво?

Ръцете му спират на милиметри от целта и това ме влудява.

– Искам да се предадеш и ще продължа да те докосвам.

Здравият ми разум се опитва да пробие през пелената на възбудата, но пръстите му са толкова разсейващи. С бързо движение хваща зърната ми между палеца и показалеца си и ги потърква един, два, три пъти, милион електрически импулса избухват в тялото ми. И отново пауза.

– Добре, да, да, предавам се…

Ръцете му завоюват все повече и повече територия стремително надолу. Пръстите му са груби и мазолести, но допирът им е нежен, премерен и опитен, всяко докосване е екстаз. Подпъхва показалеца си между бельото и бедрото ми, а палецът му играе съвсем близо до източника на адския огън. Цялото ми тяло трепери, дори и в най-смелите си мечти не съм си представяла, че някой може да ме подлуди с няколко докосвания.

– Помоли ми се. – Устните му са на милиметър от моите, повече усещам думите, отколкото ги чувам. От пръста му изкачат няколко капчици вода и се спускат бавно по мен, докосват огъня и се изпаряват в буря от усещания.

– Моля те, моля те, проклет да си, моля те… – Гласът ми е дрезгав, сякаш го използвам за пръв път от години. Още една капчица се плъзва надолу. Един удар на сърцето и него вече го няма.

– Така се отнасям към своите робини.

Очите му са премрежени, но гласът му е твърд. Излиза. Тръгва си. Оставя ме така, полужива, изгаряща, полудяла, вбесена, онемяла, трепереща.

Ще го убия, заклевам се, ще го гледам как гори. Хващам първото, което ми попада и го хвърлям с вик към вратата. Събличам ризата и мокрото си бельо и хвърлям и тях.

Минутите се нижат, а пожарът и ядът ми не стихват. Обличам халат и тръгвам като привидение по коридорите. Не съм сигурна, но предполагам, че само стаята на баща ми е била достатъчна за огромното му его. Чукам на вратата и едва се сдържам да не я подпаля. Отвътре се чува ръмжене.

– Какво, по дяволите, искате точно сега?! – Отваря вратата гол, прикрит със съвсем миниатюрна за телосложението му хавлия. Налагам си да не гледам надолу, към стегнатия му корем, изваяните бедра и някои още по-неприлични части. Косата му е рошава, сякаш е прекарвал ръката си отново и отново през нея. Същата проклета ръка, която почти ми изтръгна душата. Очите му се разширяват, очевидно не ме е очаквал. Още по-добре. Зашлевявам го през лицето, с цялата сила, която ми е останала.

– Гадно, проклето, надменно, егоистично, жестоко копеле. Надявам се да гориш в ада!

На бузата му разцъфва ярко червен отпечатък. Поема си дъх през зъби и се хвърля към мен. Очаквам яростта му, но въобще не съм подготвена за това. Ръцете му се стягат около кръста ми и ме повдигат, така че тазът ми се притиска в хавлията и огромното нещо под нея. Устата му превзема моята в целувка, за която си струва да умреш. Движенията му вече не са бавно изтезание, а прилив, който те блъска в скалите. Набира халата покрай кръста ми и в очите му се завихря водовъртеж. Отмята яростно хавлията и прониква със стон дълбоко в мен. От устата ми излизат писъци и пушек. Отново и отново, силно, дълбоко, яростно. Светът избухва в невиждани цветове. Стаята гори, но не ми пука. Забивам нокти в раменете му и се притискам още по-плътно към слабините му. Разпалената от него жарава избухва пак и пак и пак, докато накрая не падаме бездиханни на пода. Минават сякаш часове преди да помръднем. Стаята наистина гори. Отвън се чуват гласове, някой блъска по вратата. Нямам представа откога, имам чувството, че съм изгубила слуха, зрението, всичките си сетива, освен това което усеща члена му все още дълбоко в мен.

– Принце, принце, добре ли сте? Отворете вратата.

– Изчезнете!

– Но, принце…

– ВЕДНАГА! ИНАЧЕ КЪЛНА СЕ, НЯКОЙ ЩЕ УМРЕ. – Звучи като разярено животно. И точно като такова ме завърта по корем и отново прониква в мен. Викове на удоволствие отекват в целия замък. На всеки блажен тласък, от моето тяло излизат пламъци, а от неговото вода. Водата угасява пламъка, пламъка изпарява водата, в съвършен ритъм, докато ние свършваме и започваме отново и отново. Оставаме в стаята му с дни. Дни на неописуема наслада. Докосваме всяка част от телата си с ръце, устни и сърце. Нежно, бавно, сладострастно. Бързо, яростно, животински. Хора идват и си отиват, неизменно изгонвани от ръмженето и заплахите му. Знам какво си мислят. Ако ми беше останал поне някакъв разум и аз щях да си мисля същото, че сме полудели, че сме предатели, развратници… Дрезгавият му глас ме изтръгва от мислите.

– Тамина…, какво има?

– Нищо.

– Мразя да ме лъжат.

– Добре де, мисля си за това. – Посочвам с ръка двама ни.

– Какво значи, защо се случва, как ще го обясним?

– Не сме длъжни да обясняваме нищо на никого. Това е нашия живот, можем да го живеем, както си искаме и да чукаме, когото намерим за добре.

– Значи става въпрос само за чукане, така ли?

– Не казах това.

– Добре, тогава обясни ми какво точно правим.

– Живеем.

– Допреди няколко дни бяхме врагове, Тарак, сега сме любовници. Не може да е толкова просто.

– А защо не? Освен това, в моите очи никога не сме били врагове. Именно заради това дойдох тук, за да разбия предразсъдъците между народите ни. Да сложа край на безсмислената война. Защо трябва да мразиш някой просто защото съществува ?

– Знам ли, защото самото ни съществуване е в противоречие?

– Гледаш нещата от грешен ъгъл. Ние сме две страни на една и съща монета. Това, че сме противоположности, не значи че си пречим, напротив – допълваме се, контролираме се, изграждаме се. Какво би била светлината, ако я нямаше тъмнината? Нищо, едно голямо безсмислено нищо. – Издърпва ме нежно в скута си. – Още от момента, в който те видях на колене в тронната зала, не съм спирал да мисля за теб. Видях крехка и уязвима жена, не чудовище, заплаха, вещица. Видях най-красивото същество. Ако не те бях изпратил в стаята, щях да те изчукам още там на пода и щеше да ти хареса. А вечерта, когато те оставих, исках да те накажа. Толкова се стараех да бъда добър, а ти все пак ме виждаше като тиранин. Само че, почти подлудих и себе си. Прекарах следващия час под ледената вода, представяйки си горещото ти съвършено тяло. Даже не мога да те погледна, без да искам да вляза в теб. Но не става въпрос само за чукане, това между нас е красиво и истинско и не ме интересува, колко съпротива ще срещнем. Аз ще се боря за теб. Ти ще се бориш ли за мен?

– Наистина ли искаш една развалина, едно сложно, объркано и неясно бъдеще?

– Искам теб.

Придърпва ме към себе си, целувките му са дълбоки, даващи и обещаващи – търсещи, намиращи, завладяващи. Ръцете му ме обвиват, покриват ме със ситни капчици роса. Сигурност, предлага ми сигурност в един брутален и жесток свят. И аз я приемам. Давам му сърцето си и обещанието да се боря – днес, утре, след сто години – в този живот и в другия.