Последният змей
Надежда Тодорова – НадиКа
Пещерата
Пробуждам се отново. Не бързам да отварям очи. Тихият звук, който издава модулът ме радва. В безопасност съм, защитната стена е непокътната. Изминали са поредните сто години. Хибернацията все повече ме изтощава – вече цели седемстотин години съм на тази планета. А бяха ме отправили на мисия за няколко седмици – последен изпит преди завършване на обучението за разузнавач-изпитател. Планетата беше толкова сходна с нашата. Но и непроучена. И ни изготвиха защитни облекла. Не зная на кого беше хрумнало на мъжкия костюм да прикрепи крила и опашка, че и златни люспи на краката. Когато тръгна от тук (а аз съм уверен, че ще се завърна), ще се опитам да осъществя скока в годината, която отпътувах. И лично ще се разправя с дизайнера. За момичета измислиха блестящи бели одежди, че и воал, който ги прави невидими. Появаха се когато искаха, омайваха мъжете, които зърваха. Една любовна нощ и вземаха силата им. Не знаех, че са толкова изкусни в правенето на секс. Самодиви-така ги кръстиха. И песни за тях пеят и все ги търсят.
За местните аз съм Змей. Или Змей Горянин. Можех да чета мислите им (толкова първични) и знаех, че малко се боят от мен, но и не са враждебно настроени. Даже се сприятелих с тях. Трябваше да поостана, докато намеря пръстена – елементът с ключа за телепортиране беше откраднат от една любопитна сврака. Но това е нещо, което не обичам да си припомням. По-добре е да се върна към момента, в който срещнах Теано.
Най-красивата в селището. С дълга червена коса, жив огън, когато я огрееше слънцето, тежък мед, когато я окъпеше дъждът. Зелените ѝ очи ме изгряха, когато ме погледнеше забравях всичките предупреждения на учителите, забравях да чета мислите ѝ, само слушах нейният глас, чист и бистър като поточето навън. Криех се в пещерата, защото не исках да я докосна, да я нараня. Не знаех дали няма като самодивите, да взема живецът ѝ и да я оставя да ходи безпаметна. Една нощ, когато луната беше пълна, оранжева и голяма, усетих, че някой се промъква в пещерата ми. Беше Теано. Не зная как ме беше намерила. Тази нощ аз съблякох костюма си. Останах слаб и беззащитен, оставих се да бъда обичан. Девойката ме целуваше бавно, покриваше всяка част от тялото ми с устните си и аз усетих как кръвта ми кипва. Загубих контрол, разкъсах дрехите ѝ и я обладах, може би малко по-грубо отколкото трябваше. Незнаех, че нейната кожа е толкова нежна и се изплаших от бликналата кръв –там където си бях забил ноктите. Видях и синините по бялото тяло. Теано лежеше без да мърда и се уплаших. Нима я бях убил? Не, тя дишаше, след малко отвори очи и се вгледа в мен:
– Всичко е наред, не се плаши – така каза тя.
И си тръгна, сама в гората.
На другия ден, когато слязох в селището ме нападнаха. Само този път бях благодарен на крилата, успях да полетя и да се прибера в пещерата. Включих защитната стена и заспах за първите сто години.
Време е да отворя очи. Веднага забелязвам мигащата жълта светлина. Пръстенът се намираше наблизо. Започнах да уточнявам координатите.
Пръстенът
Обичам антикварните магазинчета. Когато вляза вътре ставам отново дете-попадам в едно вълшебно царство и си припомням приказките. Затова се зарадвах когато на мястото на скучния магазин за матраци и възглавници, откриха антикварен магазин. Беше до автобусната спирка и често след работа се отбивах в него. Успях да се сприятеля с продавача, даже участвам и в подреждането на експонатите. Прехласвам се по някои от тях и ги отнасям в дома си.
Тази вечер се любувам на сребърен пръстен с въртящ се ринг със странни орнаменти. Продавачът ме поглежда:
– Харесва ли ти? Ще ти го дам за 30 лева. Доста е тежък, изглежда старинен, но не съм направил проба. Не зная откъде го имам, днес като подреждах и го видях.
Както се полага, започнах пазарлък и вземах пръстена, в който се влюбих от пръв поглед за 25 лева.
Глася се да си легна, но този пръстен не искам да сложа при другите в кутията ми за бижута. Изгасям лампата и започвам да си играя с ринга. Представям си, че това е таен шифър и ако успея да улуча посоката на въртене и точния символ ще се пренеса в миналото….или пък в бъдещето. Където и да е, само да не съм сама. Ще пребродя светове, докато не намеря своя любим. Унасям се. И в просъницата ми се струва, че чувам шум от крила. Нежни целувки обсипват лицето ми. Топъл дъх ме гъделичка по врата. Гальовни пръсти се плъзгат по тялото ми. Играят си с гърдите ми. Възбуждам се. Не искам да свършва този сън.
Отпътуване
Предпочитам да изляза през нощта, за да потърся пръстена. Учудва ме колко много са напреднали хората през последния век. Трябва да съм много внимателен, когато летя, Напреднали са в технологиите и сега могат по-лесно да ме засекат. Внимавам и за летателните им апарати-за не се сблъскам с тях. Крайно време е да се прибирам, самодивите да си стоят тук като искат. Те са в безопасност доколкото разбирам, а петима от нас загинаха.
Този път късметът е на моя страна – стаята, в която се намира пръстенът е на последния етаж на висок блок, а врата на терасата е отворена, с надеждата да влезе нощен хлад.
Усещам дълбото дишане на момичето и тихо се промъквам. И застивам в миг – девойката толкова прилича на Теано. Която вече зная как да обичам. Бавно и страстно. Променям първоначалния си план да взема единствено пръстена. Няма да се върна сам. Политам към пещерата заедно с девойката.
Надежда Тодорова – НадиКа
