Предопределено

Зари понечи да заплюе огромния войник, докато завързваше китките ѝ, ала устата ѝ бе пресъхнала. Остана само с гримасата на свитите си, напукани устни. Той се изсмя на жалкия ѝ опит и дръпна въжето, повеждайки я безцеремонно към лагера. Зари се запрепъва по неравната земя. Едвам успяваше да поддържа темпото, което кирксийците налагаха с дългите си, мощни крака. Слава на земните духове, поне не бяха взели кожените ѝ ботуши, както правеха с други пленници. Войниците, заплашителни в странните си, бляскави нагръдници, стърчаха над нея и хвърляха хищнически погледи. Вървяха на групи, пееха с пълни гърла на странния си гърлен език, подвикваха и се смееха. Видя как един от тях отсича със замах нечия глава и фонтан димяща кръв оплисква огромното му, обсипано с кобалтово-сини линии тяло. Догади ѝ се. Ала нямаше време да осмисли ужасите около себе си. Войникът я теглеше с бърза крачка и тя усещаше как краката ѝ отмаляват. Чудеше се колко време щеше издържи така, когато с облекчение видя лагерните огньове в далечината.

Скоро тежка миризма на пушек изпълни ноздрите ѝ. Навлизаха сред първите палатки. Пленилият я войник забави крачка и Зари си позволи да се отпусне и разтърка китките си, изранени от болезнено впилото се въже. Поемайки въздух на жадни глътки, тя се огледа. За нейно удивление, лагерът бе подреден и чист. Нямаше боклуци между палатките, нито кал и дълбоки коловози като тези, образувани от каруците на племето ѝ. Сигурно бяха обособили нужници извън лагера, защото никъде не усети лоши миризми.

Разстоянието между палатките се увеличаваше и постепенно те ставаха по-просторни. Щом знамената, увенчали върховете им, смениха цвета си, Зари беше сигурна, че са в сърцето на лагера. Спряха пред голяма шатра с двама стражи отпред. Постовите огледаха новодошлите и размениха думи с пленителя ѝ. За Зари всичко звучеше като дразнещи гъргорещи звуци на умиращо животно. „Дано духовете отрежат разплутите ви, черни езици!“ Не стигаха напастите по посевите и речните води, които все преливаха, а сега и тези пришълци ги гонеха от земята на предците им.

Вкараха я в просторната шатра. По средата грееше мангал, ала твърде слабо, за да освети потъналите в мрак краища. „Земни духове!“ – стъписа се Зари, докато поглъщаше с очи интериора. Та тук имаше тежки дървени мебели, огромна маса, дори легло! Припомни си как Варха спеше на самоделно ложе от слама и кожи. „Духовете да изядат очите на кирксийците! – прокле ги наум Зари – Що за разточителство по време на военен поход!“ Ала дълбоко в себе си разбираше защо кирксийците така лесно ги бяха надвили. Те бяха не просто физически по-силни и организирани, но и разполагаха с блага, за които нейното племе само можеше да мечтае. Беше постъпила твърде лекомислено като увери Варха в смъртта на чуждоземния предводител. Как да предположи друго, щом костите никога не я бяха подвеждали. Посланието им беше ясно – кирксийският вожд трябваше да умре тази вечер, покосен от острие.

Заета да попива детайлите от вътрешността на шатрата, чак сега Зари обърна внимание на двете високи фигури, полускрити в сенките на отсрещния ѝ край. Единият, по всичко личеше, бе вождът им – Аксуфар. Висок, дори за кирксиец, той стоеше с гръб, сключил едрите си юмруци на гърба. Друг войник говореше достъпно само за слуха на главатаря.
– Императоре – пленителят ѝ почтително поздрави и двамата мъже се извърнаха към новодошлите.

Зари затаи дъх пред суровия поглед на вожда. Той направи знак всички войни да напуснат. Щом шатрата се опразни, Аксуфар се приближи до Зари и тя инстинктивно извърна лице, готова за удар. Но такъв не последва. Вместо това мъжът коленичи и освободи китките ѝ.

– Меринската гадателка… – произнесе гърлено той на собствения ѝ език. – Пророкува ли, че ще те пленим?

Зари не отговори. Вложи всички усилия на волята си изненадата ѝ да не проличи. Те знаеха коя е. Не бяха я пленили случайно. Напротив, дебнели са я. Лош знак.

– Добре, меринска вещице. – Аксуфар се изправи и Зари изви врат, за да го погледне. – Сега ще поговорим малко за поразиите, които направи малкото ти племе. Изгубих трийсет добри мъже тази вечер, за да ви науча да стоите в сламените ви колибки и да не се бъркате, където не ви е работа. Ако не бяхте така войнствени, бентът над реката щеше да е готов преди есенните дъждове.
Зари не знаеше за какво говори, но усети жегване от снизходителния тон. Три пъти повече меринци бяха паднали, докато Варха отчаяно се опитваше да удържи бойните редици. Тя дори не знаеше колко меринци са оцелели след отстъплението.

– Сега, гадателко, ще се опитаме да решим този безсмислен конфликт малко по-умело, отколкото военачалникът ти постъпи днес. – Кирксиецът се настани на един от големите лакирани столове и я подкани да седне срещу него.

Зари се покатери, но столът беше висок и краката ѝ висяха над пода като на дете. Не ѝ харесваше какво се случва. Бе очаквала да прережат гърлото ѝ, да я насилят или измъчват. Фактът, че не се случи нито едно от тези неща я караше да се озърта неспокойно за скрития капан.

Аксуфар ѝ подаде купичка от полирано дърво с мътна течност. Самият той пи на няколко дълги глътки с видима наслада. После замълча, загледан в светлината на мангала. Сините жилки по тялото му проблясваха от време на време, досущ като кристални вени. Но Зари знаеше, че не са вени. Меринците така и не бяха разбрали за какво служеха. Щом откъсна поглед от кожата му, видя, че я гледа насмешливо. Руменина на срам полази по бузите ѝ. Решена да не се пропука отново под настоятелния му взор, Зари реши, че питието е безопасно и отпи. Течността беше едновременно сладникава и парлива за раздраното ѝ от виковете на бойното поле гърло. Ала утоляваше жаждата и Зари изпразни купичката. Като че чакал това, гласът на Аксуфар прогърмя отново.

– Чух за пророчеството ти. Аз пронизан от острие тази вечер. Домовете, които обединих се разпадат, кирксийските първенци се борят за власт, настъпва хаос. Твоето племе оцелява сред руините на империята ми. Като мишки, свили се в дупките си, докато тигровата котка умира. Удобно – той отпи пак, – даже много удобно, със сигурност мотивиращо воините ви да се борят с нас, макар коленете им да треперят щом ни видят. – Аксуфар рязко остави купичката и се надвеси над Зари.

– Защо измисли тези лъжи, вещице? Да се харесаш на вожда? Да те иска в леглото си още, макар цялата му войска да е помляна от мен? Наистина ли мислиш, че ще останеш негова фаворитка след тази нощ? – Зари видя опасни игриви пламъчета в тъмните му очи.

– Сигурно сега те проклина – продължи той. – Чуди се как се е доверил на предсказанията на една глупава жена. Всичките му приближени го гледат с недоверие и присмех. Но най-вече, заговорничат как да вземат властта, за да спасят остатъците от жалкото ви племе.

Зари мълчеше и гледаше в празната дървена купа. Вероятно Варха правеше точно това. Беше гневен, разочарован, омерзен. Позициите му бяха сринати. И всичко заради нейното неточно гадаене. А омразният кирксиец не спираше да трови и без това гузната ѝ съвест.

– Името ти се разнася от уста на уста, гадателко. Направих ти услуга като те взех в моя лагер. Така поне няма да те линчуват за лъжите ти.

– Стига! – почти извика Зари, неспособна повече да слуша пороя от думи, които трудно разбираше. – Какво искаш? – Дишаше тежко, опарена от всяка дума. Изреченото от кирксиеца отдавна бе хванало корен в собствените ѝ мисли.

– Какво искам? – Аксуфар се облегна назад в масивния си стол. – Искам да покажа на племето ти как се гавря с лъжепророците. Да сломя окончателно твоя вожд като те притежавам. Ммм… – Той облиза устни. – А смятам да те притежавам като него. Накрая, когато се наситя, може би ще те върна при меринците като изтъркано парче кожа, изхабено и непотребно. – Той се разсмя с отвратителния си гърлен глас. – Жалкият ти вожд може да те одере и ползва, за да съшие знамето на пълната си капитулация. Затова по-добре се постарай да не ми омръзнеш, вещице. И аз имам мисия, която да изпълня. Което ми напомня…

Аксуфар се изправи и тръгна към по-далечния край на шатрата. Зари ахна от изненада щом той дръпна тъмно платнище, досега скрито в сенките. Зад него стоеше голямо и плоско парче от полирана слюда, закрепено с дървени подпори. Огледалото от Светилището на бурите. Тъмносивото парче минерал се разслояваше на пластове с меки преходи, а неравностите преливаха една в друга с метални отблясъци. Само преди ден, в сумрака на светилището, Зари бе разчела в него видението, което убеди Варха да нападне, въпреки съветите на първенците му. Зари стисна устни и изгледа вожда с омраза.

– Накарах войните си да го изкопаят от скалата на пещерата. – Аксуфар беше доволен от реакцията ѝ. – Знаеш ли защо си дадох труда?

– За да ме унижиш – процеди през зъби Зари.

– По-скоро да докажа нелепостта на вярваният ви. – Гърленият глас на Аксуфар звучеше доволен. – Причудлив ритуал, нали? Нима не е твърде буквално да виждаш бъдещето в огледало? Както и да е… сега ще имаш друго видение в това огледало, вещице. Свали си дрехите.

Зари мислеше трескаво. Изкушението да не изпълни заповедта бе огромно, макар да знаеше, че само един замах на огромната му ръка бе достатъчен да ѝ счупи кост. Накрая щеше да я насили така или иначе. Ако искаше да има шанс да избяга, трябваше да запази костите си здрави. „Земни духове, помогнете ми.“ Зари съблече коженото си горнище и панталони. Остана по ленена риза, едва стигаща до горната част на бедрата. Поколеба се. Кирксиецът мълчеше и я гледаше непроницаемо. Светлината от мангала трептеше по тъмната му кожа. Проблясващите сини спирали изведнъж се сториха на Зари като демонични въжета, готови да изскочат от него и да я задушат. Накрая тя остави ризата да се свлече на пода, скръсти ръце под гърдите си и го изгледа ядно. Кирксиецът се съблече на свой ред и се върна на стола си. Зари крадешком огледа тялото му. Мускулесто, жилесто, гъвкаво като на котка.

Аксуфар ѝ направи знак да се приближи. Показваше голотата си предизвикателно, сякаш за да я сломи и изплаши. И успяваше, с ужас осъзна Зари. Беше огромен и ако кирксийците бяха поне малко близки до меринците, напълно готов. „Духове…“

Ръцете му я поеха и за нейна изненада той я обърна с гръб към себе си, с изглед право срещу слюденото огледало. После я накара да седне върху коленете му. Първото което усети Зари бе кожата му – на допир груба, почти грапава. После той се притисна в задните ѝ части. Гърлото ѝ се сви в тих ужас. „Не се оставяй да бъдеш жертва! – смъмри се Зари – Та ти си гадателка от Светилището на бурите!“

– Защо просто не използваш меч, за да ме убиеш? – изхриптя тя. – Или се възбуждаш като забучваш жени на кол?

Смехът му, дълбок и гърлен изпълни слуха ѝ, а дъхът му опари ухото ѝ.

– Никоя досега не е умряла от любовта ми. Не смятам ти да си първата, малка вещице. Лекарите ми ме увериха, че сме анатомично съвместими. – Срещайки неразбиращия ѝ поглед в огледалото, той въздъхна. – Означава, че не сме толкова различни. – После хищническата усмивка отново се появи на лицето му. – Само гледай да не изпаднеш в несвяст, не обичам да имам безчувствен чувал в ръцете. – Зари потръпна, когато усети езика му по врата си. – А и ако не пищиш, няма да знам кога да спра преди да трябва да те пратя при знахарите ми.

После, докато Зари трескаво осмисляше дали я плаши нарочно или е сериозен, той я хвана за кръста, повдигна я с лекота и я настани в скута си. Намести я така, че краката ѝ да обкрачват члена му плътно. Зари неспокойно премести поглед от него в огледалото. Даваше си сметка, че изглежда като дете, в сравнение с огромното му тяло. Сега разликата в цвета на кожите им беше дори по-фрапантна – нейната млечно жълта, неговата тъмносива и набраздена от ярките сини линии. С леко раздразнение, Зари усети, че се вглежда в кирксиеца с любопитство. Той пулсираше мощно между краката ѝ и сините ивици проблясваха в унисон. Отблизо забеляза, че те имат съвсем лек релеф, сякаш бяха жилки руда, вплетени в скала.

– Хипнотизиращо, нали? – прозвуча ехидно гласът му в ухото ѝ. – Сега ме хвани – заповяда. За свой срам, Зари видя в огледалото, че цялата е поруменяла. Гневът ѝ забълбука. Противен кирксиец.

– Приличаш на мутирала ларва на гробен червей, кирксиецо.

Без предупреждение, огромната му ръка обхвана гърлото ѝ. „Ще ме прекърши!“ – с ужас си помисли Зари, докато пръстите му се впиваха в гръкляна ѝ.

– Внимавай, вещице! – Аксуфар почти шепнеше в ухото ѝ. – Толерирам хумор, но може да прекалиш.

После отпусна хватка и едва сега Зари осъзна колко умерен в движенията си е бил досега. Можеше да отприщи силата си и да я убие за секунда. Преглътна с мъка. Думите ѝ излязоха хрипливо и полуразбираемо дори за собствения ѝ слух.

– Асс… поднассям иссфинения.

Видя в отражението им как той кимна. После я остави да нормализира дишането си, докато тялото ѝ се разтърсваше в няколко последователни порива на кашлица. Накрая той се пресегна към масата и ѝ подаде нова купа с течност. Зари пи. Усещаше силата на питието в стомаха си. „По-добре – опита да се утеши Зари – Колкото по-пияна, толкова по-малко ще помня.“

Едната му ръка докосна гърдите ѝ и тя трепна. Но докосването не беше грубо, дори напротив, сякаш бе жест на помирение. Е, щом беше избрала да живее и да намери начин да избяга, трябваше да изиграе ролята си до край. Да го накара да свали гарда си и да се оглежда за удобен момент за действие. Облегна се назад и остави гърбът ѝ да се опре в гърдите му. Или корема му… беше толкова по-ниска от него. Беше се разсеял от случката и изглеждаше почти нормален. Почти… Зари положи ръце около ствола му. Не можеше да го обгърне с една ръка. „Духове, – крещеше малко гласче някъде в дълбините на съзнанието ѝ – какво правя?“. Удивена от дързостта си, тя проследи в огледалото как краката ѝ се раздвижват около него. Притисна се в горещата му кожа, докато ръцете ѝ го галеха. Той изпъшка и в отговор нарасна между пръстите ѝ. Зари продължи да движи крака и ръце, докато накрая той я спря. Взе внимателно китките ѝ и я накара да ги изпъне нагоре, за да стигне врата му. Дали опиянена от напитката или объркана от пороя събития, тя гледаше замаяно в огледалото плътта му между разтворените ѝ бедра, докато ръцете му се спуснаха бавно надолу. Усети издайнически отклик дълбоко в недрата си. Мислите ѝ се лутаха. Не беше редно да изпитва удоволствие. Немислимо, противоестествено, гнусно. И въпреки това, бедрата ѝ продължаваха да се стягат около него. Започна да извива тялото си в такт с неговия отклик и когато пръстите му я разтвориха, не се съпротивлява. Гледаше хипнотизирана отражението на голите им тела, на места изкривено от недобре полирани пластове минерал. Изпънат и огромен пред нея, членът му скриваше движенията на ръката между краката ѝ. Духове – той знаеше как да докосва… В сравнение с него Варха беше непохватен.

Без да става, Аксуфар се пресегна към масата и ѝ подаде малък дървен съд. В отговор на мълчаливата му покана, Зари потопи пръсти вътре. Беше мека, мазна каша от кариф – субстанцията, която племето ѝ ползваше, за да натрие телата си преди религиозни ритуали. Зари разбра и го намаза обилно, с надеждата, че това е достатъчно, за да го поеме в себе си.

После той я повдигна безцеремонно за бедрата и без никакво усилие я задържа разкрачена над члена си. Зари гледаше почервенялото си от яд и срам лице в огледалото. Усмихвайки се лукаво, вождът бавно започна да я смъква надолу. Студен ужас полази Зари, щом почувства натиска му върху слабините си. Звукът, който издаде звучеше дори в собствените ѝ уши жално, като скимтене на антилопа, която лъвът е захапал за врата.

– Отпусни се, вещице.

– Казвам се Зари Хар. – изхриптя тя. – И как да се отпусна, ще ме разкъсаш.

– Знам как се казваш. Ще вляза бавно.

Знаеше как се казва. Естествено, нали я бе пленил нарочно, за да унижи още повече Варха. Самотна сълза на безсилие потече по бузата ѝ, докато той се наместваше около отвора ѝ. Зари прехапа устни при първата лека болка. Последва разтягане, още болка, още разтягане. С нарастваща паника Зари осъзна, че въпреки количествата смазка, големината беше непосилна. Издиша със стон когато дробовете ѝ започнаха да горят. Пот изби по челото ѝ, но когато отметна влажен кичур коса от лицето си, видя в отражението, че не е в нея дори на половина. Стисна клепачи докато кирксиецът завземаше сантиметър по сантиметър от тялото ѝ. Когато се усети разтегната до предела на възможностите си, слава на духовете, той спря. Струваше ѝ се, че ако се помести рязко или поеме въздух твърде силно, вътрешностите ѝ ще се разкъсат. Но не последва нищо такова. Бесният барабанен ритъм на сърцето ѝ бавно се нормализира. Зари отвори очи и срещна съсредоточения, мрачен поглед на кирксиеца в огледалото.

Едва сега той се раздвижи. Отначало леко, пробно. Зари изсъска, но или болката беше намаляла, или разранената ѝ плът ставаше безчувствена. Малко по малко я разхлаби, дотолкова, че болката остана само дразнещо парене. Мощните, гърлени стенания на Аксуфар накараха въздухът наоколо да завибрира. Едната му ръка се върна на горещата ѝ точка, която бе масажирал преди малко. И ето, далеч отвъд болката, Зари започна да усеща отново пламъчето на собствената си възбуда. Разтвори се за него. „Какво значение има?“ – запита се тя разсеяно. Защо да не вземе подаянието, което съдбата ѝ поднася преди края? Слабините ѝ горяха, разранени и стимулирани едновременно. Още съвсем малко… съвсем малко до оргазма ѝ…

Гърленият рев на кирксиеца я изтръгна от удоволствието и ѝ подсказа, че вождът няма да се сдържа още дълго. Той рязко се изправи и Зари изпищя, когато излезе грубо от нея. Светът се завъртя и щом се опомни, видя че столът се е катурнал и е съборил огледалото. Аксуфар се беше изправил и крещеше нещо на собствения си език. Очите му бяха станали плътни черни сфери. „Сега ще ме убие – помисли Зари – загубил е ума си.“ Но кирксиецът, разярен като в разгара на битка, тежко коленичи до нея, обърна я по корем и я облада отново, този път грубо и необуздано. Зари изкрещя и се замята като подивяла котка. Няколко от стражите пред шатрата, алармирани от шума, подадоха глава вътре, но мигом се скриха обратно зад тежките платнища.

Зари замръзна, когато кирксиецът нарасна още повече. Сякаш цяла планина се беше наместила в нея и се тресеше от титанични спазми. Семето му, горещо и обилно, я изпълни и потече между бедрата ѝ. „Духове… това е изпитала богинята на небето, когато отмъстителният вулкан от легендите е избухнал и е бълвал лава към небосвода, за да я залее цялата“. После всичко свърши. Вождът се претърколи по гръб до нея. Зари бавно отпусна свитите си юмруци и от тях изпаднаха снопове косми, изтръгнати от одраната животинска кожа на пода. Усещаше метален вкус в устата си.
– Е, вещице, това е да си с истински мъж – промълви след малко кирксиецът. Очите му бяха върнали нормалната си форма. По члена му личаха бледи следи от кръв.

Зари не каза нищо. Бе унизена, просната на пода и изнасилена. И въпреки това усещаше парещата нужда да пулсира между краката ѝ. Игнорирайки я, тя стана внимателно и огледа пораженията по тялото си. На няколко места по краката ѝ избиваха морави синини. „Колко ли луни ще минат преди да легна с мъж без да кървя…“ – зачуди се Зари, но веднага с горчивина се укори за тези си мисли. Вероятно никога повече. Кирскиецът щеше да я екзекутира или даде на армията си, а те щяха да я довършат също толкова успешно. Понечи да вземе ризата си, ала Аксуфар я спря.

– Легни – подкани я той.

И тя се подчини. Кирксиецът разтвори краката ѝ и я огледа. После разкъса собствената си риза и натопи малко парче плат в алкохолната течност, от която бяха пили. Зари потръпна, докато Аксуфар почистваше бедрата ѝ. Докосваше я бавно и, макар да изглеждаше невъзможно за такъв кръвожаден гигант, нежно. След като свърши, натопи малка част от плата отново и го допря до разкървавените ѝ устни. Пръстите му пролазиха по голото ѝ тяло и накрая намериха отново точката на удоволствие. Докосна я леко и, след като тя не реагира, продължи с по-уверени движения.
На Зари отчаяно ѝ се искаше да не се поддава. Да се загърне в студения плащ на жертвата. Да му покаже, че е безразлична към горещите, умели пръсти, които не спираха да си играят с нея. Да не бъде жената, която с желание се отдава на врага си. Но накрая, въпреки изранената си плът, усети как тялото ѝ откликва отново. Жаравата в нея се разгоря, възпламени се в мощна експлозия и угасна бавно, на дълги, засищащи пулсации.

Когато дишането ѝ се нормализира, Зари се изправи и облече. Мангалът бе полуизгаснал и студът се беше настанил в шатрата. Аксуфар разрови въглените и пусна нови, изсъхнали съчки. Заговори с гръб към нея.

– Ние може и да сме различни от меринците, вещице, но бе голяма грешка да воювате с нас. Ако не се бяхте опълчили, щяхме да ви дадем знание. Да ви отървем от глупавите суеверия. – Той се приближи до масата и отново напълни купата си. – Може и да съм гневлив, но умея да мисля в перспектива. Нямате интерес да продължите да воювате с мен, а аз нямам време да ви гоня по планинските ви хралупи, за да ви изтребя.

Зари слушаше разсеяно, свила се близо до огъня. Погледът ѝ бе привлечен от отблясъците по натрошените парчета огледало. Отражението на Аксуфар играеше по повърхността на неравномерните им форми като причудлив калейдоскоп. Тънко гласче, някъде дълбоко в ума ѝ нашепваше, че думите на кирксийския пълководец не бяха лишени от смисъл. Зари го игнорира. Бе разбрала какво трябва да направи и защо бе пратена тук, в шатрата на кирксийския вожд.

– Харесваш ми, вещице – продължи Аксуфар, като се приближи до нея и повдигна брадичката ѝ, за да я гледа в очите. – Не си страхливка. Затова ще отидеш при твоя вожд и ще му кажеш, че му давам шанс да се предаде и да спаси племето си. Няма да вдигна ръка срещу нито един меринец. Ти, ще си свободна да кротуваш в затънтената ти пещера. – Ръката му се спусна надолу и погали гърдата ѝ. – А аз ще колонизирам напълно този континент. Ще изпълня мисията си да спася тази земя от бедстви… – Аксуфар застина по средата на монолога си, залитна и надигна ръце към гърлото си. Очите му се изцъклиха невярващо, щом по пръстите му бликна черна кръв.

Зари се надигна и изпусна острия къс слюда, с който бе посякла гръкляна му. С нехарактерно хладнокръвие наблюдаваше как кирскиецът се дави пред очите ѝ. След няколко секунди огромното му тяло се свлече на пода с отчаяни, гъгнещи звуци. После и те заглъхнаха, сините спирали потъмняха и само локвата кръв около него продължи да пълзи неумолимо по кожената настилка на шатрата.

– „Да спася тази земя от бедствията.“ – повтори Зари с треперещ глас последните му думи. За момент ѝ се бе сторило, че освен предсмъртната агония, съзира разочарование в погледа му. Духовете ѝ бяха разкрили, че вражеският вожд ще да умре тази вечер. Каква ирония, че изпълниха предсказанието си чрез същото това огледало. Но вместо триумф, в сърцето ѝ се прокрадна съмнение. Ами ако беше послушала Аксуфар? Щеше ли да осигури мира, сега завинаги изгубен? Имаше ли шанс да осигури на меринците ресурси, да им помогне да овладеят природните стихии? Зари се отърси от тази мисъл. Лъжи, манипулативни лъжи. Нямаше случайности. Тя трябваше да е попаднала при Аксуфар, за да го убие.

– Духове, изпълних вашата воля! – промълви в тишината на палатката.

– „НИЕ НЯМАМЕ СВОЯ ВОЛЯ – прогърмя в съзнанието ѝ хор от гласове – НИЕ ПОКАЗВАМЕ ВЪЗМОЖНИТЕ РАЗВОИ В БЕЗКРАЙНАТА НИШКА НА ВРЕМЕТО. ТИ ИЗБРА ПЪТЯ.“

Зари се свлече на колене, разтреперана. Студени тръпки полазиха по тялото ѝ. Убийца. Пред погледа ѝ причерня. Лъжегадателка. За първи път духовете ѝ бяха проговорили директно. Предателка. За първи път ѝ казаха думи от себе си, вместо да ѝ покажат бегли образи в огледалото. Сляпа глупачка. Искаше ѝ се никога да не го бяха правили. Унищожителка. Беше обрекла всички на гибел. Зари запищя.

Така я намериха кирксийците, надаваща истеричен вой, с невиждащ поглед, вперен в парчетата огледало. Не забеляза нахълталите войници, дори когато един от тях, с почернели от бяс склери, се приближи и надигна меча си. Главата ѝ се претърколи в локвата черна кръв, завинаги запечатала в изражението си хладния ужас на обречените.