Превъплъщение

Харло погледна към бавно угасващия светлик от близкия прозорец. В последно време вечерите в долината бяха по-къси заради наближаващата есен и набразденото със златисторозови облаци небе се беше спуснало сякаш току над Мраморния храм. За семейството на Харло това бе най-благодатният сезон. Скоро хамбарите щяха да се напълнят със зърно и есенната реколта от овошки да прелива из пазарите на долината. За първи път, откакто баща му го обяви за мъж, Харло нямаше да отплава на пълните със стока баржи и да участва в пазарлъците за препродажба в речните села.

Бързо прогони тези мисли. Вечерта не беше предназначена за светски разсъждения, а за тайнство. Жените и мъжете наоколо, облечени в красиви роби отпиваха от кристалните си бокали и говореха помежду си, но приглушено и умерено, както изискваше събитието. Скоро щяха да я доведат. Харло отпи от собствения си бокал, но усети как овкусеното с подправки и плодов сок вино прогаря стомаха му. Чувстваше се нервен и замаян, макар да бе отпил едва няколко пъти от сладката течност. Странно вълнение, дълбоко в гърдите му, се гърчеше като притисната в ъгъла змия.

„Стегни се!“ – смъмри се той, макар да знаеше, че няма да помогне. И уви, погледите, които му хвърляха от време на време присъстващите, не помагаха да се отпусне. „Стегни се! Скоро ще я доведат!“ – повтори си Харло и отпи отново, като че не знаеше какво друго да прави с ръцете си. Мисълта за предстоящото го правеше едновременно неспокоен и възбуден. Въпроси и въпроси се кълбяха в главата му, докато неусетно бокалът се изпразни, а залата се озари от приглушения пурпур на залеза и лек хлад пролази по древния мрамор. Гостите, скупчени на малки групи, вече шепнеха и, като че във всяка усмивка Харло виждаше къде интерес, къде завист, къде присмех. Само избрани присъстваха на посвещението на жриците на Амай, между които някои от видните търговци, с които семейството му работеше. Това караше Харло да усеща дори по-голямо напрежение. На тайнството не се гледаше нехайно от набожните. Ала макар да бе уважаван ритуал, Харло не можеше да заглуши пискливото гласче на страха – дали щеше да направи нещо неуместно и да посрами себе си и семейството си? Но кое бе уместно и кое не в тази странна инициация, Харло не знаеше. Култът на Амай, макар разпространен в цялата речна долина, бе затворено общество. Да, всички се молеха на богинята и приветстваха нейните празници, но свещенослужителките ѝ открай време водеха изолиран живот. Рядко се случваше да приемат за послушници момичета отвън. Повечето жрици бяха потомствени такива, заченати в ритуала и отгледани в храма. Момчета даваха за отглеждане на бащите им.

Най-сетне гонгът обяви началото на церемонията. Стреснат, Харло разля няколко капки вино и припряно отърка длан в туниката си, докато наблюдаваше как процесията на жриците се задава през портика на храма. Стройни, енигматични и внушителни в красивото си, осеяно със златни бродерии облекло, те влязоха по двойки и започнаха да се подреждат в две редици отстрани на портика. Движеха се плавно, в синхрон, сякаш го бяха репетирали стотици пъти. И вероятно бяха. Харло не знаеше колко дълго жриците служеха на богинята и как се подготвяха за ритуала, но мисълта му замръзна в мига, в който я зърна.

Тя влезе, придружавана от две жрици – една пред и една зад нея, и Харло усети как змията в стомаха му започна да се мята още по-неудържимо. Първото, което видя бе кестеняво-медената ѝ коса, спускаща се по раменете на едри вълни. Жрицата отпред му пречеше да зърне лицето ѝ. Харло се премести, изблъсквайки малко припряно един гост, без дори да забележи как последният дяволито се усмихна на нетърпението му.

Открояваше се от останалите по чисто бялата роба, без каквито и да било украшения и без характерните за култа татуировки на ръцете. Толкова млада, стори му се почти дете. Страните ѝ бяха поруменели и малки капчици пот обрамчваха слепоочията ѝ. Тялото ѝ, под леката копринена туника, потръпваше едва доловимо при всяко движение, сякаш ѝ костваше неимоверно усилие. Премрежени, очите ѝ се отвориха широко щом стъпи на мраморния под. Искрящи от възбуда, може би и уплаха?

Харло усети тръпка на възбуда, когато мина покрай него. Бе чувал, че подготвят послушниците за церемонията с треви и билки, за да разпалят у тях желание. И макар да знаеше, че е упоена от церовете на жриците, не можеше да устои на привличането. То изпълни залата, заля я с тежък аромат на мускус и накара всички да притихнат.

Жриците коленичиха и започнаха да напяват молитва. Леките им, нежни гласове достигаха до извития таван и се спускаха обратно до мраморния под в ритми, които Харло не можеше да проследи. Наложи си да диша дълбоко и да се отърси от омаята на сцената пред него. Двайсет жрици бяха коленичили и преплели ръце над главите си, с пръсти сочещи към безкрая. Докато устните им напяваха неразбираеми слова, слънцето бе залязло напълно и извивките на телата им прозираха под робите на фона на запалени факли. Харло виждаше стегнатите им тела в светлосенките и се опитваше да съсредоточи мисълта си, макар да знаеше, че няма да успее. Негата в слабините му притъпяваше всички други мисли и той жадно изпиваше с очи послушницата, коленичила между останалите жени. Изпънатите ѝ нагоре ръце подчертаваха гърдите, изпъкнали леко под туниката. Отмаляла от напрежението, от време на време тя леко навеждаше глава. Сключените ѝ ръце се отпускаха току пред челото, преди отново да успее да ги вдигне и да подеме песнопението. Без да съзнава Харло напипа нов, случаен бокал и накваси пресъхналите си устни. На светлината на факлите видя, под късата туника блестяща, тънка струйка да се стича по бедрата ѝ. „Какво ли е – зачуди се Харло, – да пиеш сладките билки до степен да не можеш да въздържаш копнежите си, да приветстваш избрания за ритуала, без дори да знаеш кой е той, дали ти е омразен или любим. Богиньо… милост или жестокост е това към обреклите се на служба към теб?“

Молитвата, като че продължаваше часове, макар Харло да знаеше, че трае само няколко минути. В опит да се разсее и притеснен, че останалите гости виждат възбудата му, Харло насила върна мислите си към култа. Какво бе това извращение на богинята? Защо настояваше всичките ѝ жрици да минат през този ритуал, да усетят мъжката ласка един единствен път в дългия си, изпълнен със служба живот, а след това телата им, млади, живи и горещи да останат завинаги недостъпни за близост? Защо ги подмамваше, давайки им насладата на единението в една единствена нощ, а после затваряше сърцата им, за да остане единствен техен господар? „Нима не е жестоко – мислеше Харло, преглъщайки ароматното вино – да я доведе до ръба, полудяла от желание, да я накара да пие от сладостите на живота, а след това завинаги да ги отнеме? О, Богиньо, не е ли по-добре никога да не вкусва от този плод?“

Ехото от гласовете на жриците бавно заглъхна в колоните на мраморната зала и Харло осъзна, че подготовката за тайнството е приключила. Жените се изправиха, грациозни и ефирни, и освободиха пространството около послушницата. Макар жриците да бяха неизменна част от социалния строй на града, Харло за първи път си даде сметка, че всички те, до една са минали през такава нощ. И дори сега да стояха строги, непроницаеми и безразлични пред тази, която искаше да се присъедини към тях, някога са треперели от възбуда пред погледа на цялата зала. Какво ли изпитваха докато предлагаха отварата от билки на послушницата? Завиждаха ли ѝ за предстоящата наслада, забранена за тях, съчувстваха ли ѝ за загубата или бяха изпълнени с презрение към плътските страсти, в които е вкопчена тя? Нима службата на богинята носи повече удовлетворение от простата радост на докосването на плътта, от топлината на чуждото тяло в студените нощи? Спонтанни и хаотични, мислите заливаха Харло, докато жените пред него се отдръпваха, за да оставят единствено нея в средата на залата.

Тя се изправи бавно, почти тромаво, сякаш всеки момент щеше да залитне. Погледна го, трескава и чакаща. Харло пристъпи към нея и вълната на притеснение почти угаси възбудата му. Хвана треперещата ѝ ръка и се извърна към жриците. Те ги обградиха и една по една се поклониха на двойката. Това беше всичко. Никой не бе казал как точно трябва да изпълни следващите стъпки от ритуала. Надявайки се, че постъпва правилно, Харло коленичи и пое ръцете на девойката в своите. Щом притисна устни във влажните ѝ длани ароматът на кожата ѝ го обгърна във вихрушка от лавандуловия сапун, с който я бяха окъпали преди ритуала, леката, ненатрапчива пот, избила по кожата ѝ и сладкото ухание, с което бе пропита вече цялата зала. Харло се изправи, потърси очите ѝ. Тя едва доловимо кимна и той я пое в обятията си. С нея на ръце премина през притихналата тълпа. Като в сън видя как една от жриците отваря странична врата и му дава знак да влезе.

Озоваха се в просторна шестоъгълна стая, осветена от приглушената светлина на няколко факли. Вратата зад тях се затвори, макар Харло изобщо да не забеляза това. Положи я на ложето в средата на стаята и се вгледа внимателно в нея. Порази го отново мисълта, че е твърде млада, твърде красива, за да обрече тялото и душата си на богинята завинаги. Но тя не го остави да се задълбочи в тези мисли, протегна ръце към него и го привлече към себе си. Тялото ѝ се извиваше, жадно и гъвкаво, молеше за спасение от агонията. Устните ѝ се впиха в неговите и Харло усети, че не е нужно да се въздържа. Тя бе по-готова за него, от която и да е жена, с която беше лягал досега. Съблече туниката ѝ непохватно от бързане устните им да се съединят отново. Докосваха телата си във вихър от движения и макар в началото Харло да искаше да я обладае бавно, за да ѝ достави по-голяма наслада, тя беше чакала твърде дълго. Тялото ѝ, докарано до предела на възможностите си пое контрола и Харло се остави тя да го води. Когато се намести в нея, с изненада установи, че не е усетил никакво съпротивление. Наивно ли бе смятал, че послушниците са девици или просто жриците се бяха погрижили да не изпита болка, Харло не знаеше. Стоновете ѝ го замаяха и насочван от нея започна да се движи в бърз ритъм. Смътно усети как тя се разтърсва в конвулсиите на екстаза много преди да я изпълни със семето си.

Заровил лице в завивките, Харло не знаеше колко време е минало, нито колко пъти трябваше да си послужи с пръсти, за да ѝ достави наслада. Когато усети ръцете ѝ да го докосват, търсещи и молещи за още, най-сетне бе готов да я обладае отново. Този път наблюдаваше внимателно лицето ѝ, на фона на мамещите светлосенки от мъждукащи факли. Разширените ѝ от възбуда зеници я караха да изглежда уязвима. Продължи да я гледа, докато тя затвори очи и изви главата си назад, за да посрещне освобождението си отново. Този път Харло остана в нея дълго след кулминацията си. Наслаждаваше се на усещането да се свива и стяга около него, да го обгръща здраво с бедра и ръце едновременно. Погали лицето ѝ, в пристъп на вина и жал към това момиче, което отдаваше тялото си не от любов, а по силата на вековни традиции. Тя го желаеше не заради него самия, а принудена от причудливите протоколи на жреческото съсловие. Търсеше в тялото му избавление от раната, която бяха отворили в нея, а той бе просто мехлем, незабавно и нужно облекчение. Засрамен от тези мисли, Харло я притисна към себе си с цялата нежност, на която бе способен. И с тази прегръдка се опита да ѝ внуши утеха и комфорт – такива, каквито никога не бе давал на своите любовници. Ала те нямаха нужда от тях като това крехко момиче, чието тяло още изгаряше в огън. И като че ли тя разбра и се остави притихнала в прегръдката му.

Най-близката факла изпука глухо в просторната стая и изгасна, но Харо не забеляза, така унесен беше да вдишва аромата на косата ѝ. А тя изучаваше тялото му с върховете на пръстите си. Докосването ѝ, сега отмерено и леко, за разлика от френетичния допир отпреди малко, бе като пърхане на пеперудени криле. Обходи раменете, гърба му, спусна се към задните му части и бедрата, докъдето пръстите ѝ стигаха без да се налага да се отскубне от него. Отначало плахо, после настоятелно, му показа, че иска още. Харло отпусна прегръдката си и, за да прикрие умората си, се претърколи по гръб, като ѝ помогна да го възседне. Гледа я дълго как се извива и стене над него, как достига върха, изгубена в собственото си удоволствие. Самият той, отдавна заситен не можа да свърши. Когато накрая тя се отпусна върху него напълно изчерпана и сълзи намокриха гърдите му, Харло се почувства като насилник. „Не бъди глупак“ – смъмри се той на ум, но тя хлипаше, дали от облекчение, дали от безсилие или мъка и Харло усети как около собственото му гърло се стяга възел. Направи единственото което можеше – погали дългите ѝ меки коси и притисна крехкото ѝ тяло в своето, докато бавно хлиповете замряха.

После я взе отново. Направи го, не защото я желаеше, а за да избави и двамата от неудобството на така оголената интимност помежду им, чрез познатите движения на плътта. Движеше се в нея бавно и целенасочено, изтрезнял от първоначалната страст. Изпиваше с очи как тя се отдава на усещанията си. Знаеше, че умът ѝ се е наситил отдавна, но тялото, стимулирано толкова силно, още откликваше. Молеше го с очи, с полуотворените си устни, с твърдите, както му се струваше, изпъкнали до болка, зърна. И Харло продължи да я докосва, целува и изпълва, докато самият той не усети, че лъщящите ѝ, приканващи бедра не могат да върнат силите му. Но сякаш нещо липсваше. Не кулминация на удоволствието, която отдавна беше достигната, а завършекът на тяхната близост. Тогава Харло разтвори бедрата ѝ и намести глава между тях. Тя се надигна на лакти, с любопитство и очакване. Продължи да гледа, докато езикът му я галеше с меки и плавни движения. Харло на свой ред не я изпусна от поглед и когато тялото ѝ се разтърси в мощни спазми, двамата още се взираха един в друг. Това се усещаше естествено и правилно. Открито и без свян, но с близост по-непосредствена и дълбока от тази на двойките, които прекарваха живота си заедно.

Докато вълните на удоволствие бавно напускаха тялото ѝ, Харло за миг усети безтегловност. Под хипнотизиращия поглед на послушницата стаята избледня. Реалността потрепна като котка, събудила се от дрямка, размести се, разпадна се на песъчинки и точно, когато Харло усети неподправен ужас пред случващото се, невидима сила сглоби всичко отново. Тъмнината го погали и успокои, обгърна го в топла и прохладна прегръдка, нашепвайки му да не се страхува. Пак бяха в шестоъгълната стая. Харло още беше между бедрата на девойката. Последните ѝ стонове още отекваха в прохладния нощен въздух. Той примигна, издиша тежко и потрепери, като току-що събудил се от сън. Още замаян от сюрреалистичното преживяване, но и облекчен, се приплъзна обратно до нея. Целуна я с устни, още мокри от соковете ѝ. Ако и тя беше усетила нещо по-различно, не се издаде по никакъв начин. Когато Харло се отдръпна, вече беше заспала от изтощение.

Въпреки умората, сънят бягаше от Харло. Мислите му блуждаеха дълго и безпътно докато слушаше равномерното ѝ дишане. Споменът от странното усещане избледня, до степен, че Харло се зачуди наистина ли преживя момент извън тялото си или беше просто фантазия, породена от многото вино и вълнение. Накрая стана и си наля нов бокал от каната, която някой предвидливо беше оставил до леглото, заедно с поднос плодове. Приседна до спящата девойка и се загледа в разпилените ѝ коси. Утре тя щеше да бъде жрица на Амай, достолепна и красива, дала обет за безбрачие. Да пречупи волята си и завинаги да се откаже от търсенията на тялото. Как ли ще си спомня тази нощ? С носталгия, с безразличие, срам или дори отвращение? Какво ли носеше службата на Амай, достатъчно, за да компенсира всички лишения, които жриците си налагаха? И докато се напиваше отново, у него се зароди нова и обезпокоителна мисъл. Може би нощта на посвещението имаше за цел да изгори страстта у тези жени. Да я изтръгне от корен като ги нажежи до бяло, а после ги остави празни, неспособни повече да чувстват наслада, за да се отдадат телом и духом само на богинята.

Небето бавно започна да изсветлява и синкавата утринна светлина пролази през големите прозорци на стаята. Слуги тихичко отвориха вратата и безмълвни се приведоха в лек поклон пред Харло, след което събраха виното и храната. Един от тях положи на леглото до послушницата вързоп дрехи. Беше красива роба в бяло и златисто, носията на жрица на Амай. Смачканата и захвърлена на пода туника на послушница беше отнесена. След момент вратата се затвори също така безшумно зад прилежните слуги.

Жената до Харло се разбуди и бавно надигна глава. Той не срещна погледа ѝ, внезапно усетил се неловко в нейното присъствие. Но тя не се извърна към него. С премерени и спокойни движения облече робата си. Харло искаше да я заговори, но осъзна, че за цялата нощ никой от двамата не бе продумал. Да наруши мълчанието сега му се струваше светотатство, като да потъпче неписано споразумение помежду им. Чудеше се трескаво какво да направи, когато тя застана пред него и пое главата му в дланите си. Харло вдигна поглед. Някак в тъмнината на нощта ролите им се бяха разменили. Сега Харло се усети досущ като послушник, гледащ нагоре към могъща жрица на Амай. Очите ѝ, преди живи, топли, сега бяха спокойни и бездънни кладенци. На утринната, бледа светлина в тях се отразяваше нещо дистанцирано и чуждо. Познание, магия или друго, Харло не знаеше, ала усещаше с всяка фибра на съществото си, че това не са очи на девойка, а на зряла жена. Не, поправи се мислено Харло, на жена отвъд времето. На богиня… Самото ѝ присъствие в стаята беше различно, като че отвъд този свят, безплътно, неразгадаемо. В объркването си Харло просто я гледаше, без да знае какво да прави. След както му се стори цяла вечност, тя се наведе и докосна с устни челото му, давайки благословията на Амай. Едва забележима усмивка играеше на устните ѝ. После плавно сведе ръце надолу и с уверени стъпки излезе от стаята.

Харло остана загледан във вратата, смутен и объркан. Ясно бе видял, че ръцете ѝ бяха изпъстрени от фини плетеници-символи. Богинята ли го гледаше от тези кафяви очи или девойката, която беше любил? Стоя така дълго, докато най-сетне облече собствените си дрехи и излезе. Мраморният храм беше празен, нямаше и следа от гостите от предната вечер. Глухото ехо от стъпките му резонираше с празнината в гърдите му. Умората от безсънната нощ и литрите вино се бяха натрупали, но Харло не бе готов да се прибере у дома. Никой от семейството му нямаше да го разпитва за ритуала, разбира се. Тайнството трябваше да остане между него и новопосветената жрица. Честта да бъде избран за посвещението на послушницата обаче бе повод за голяма радост у баща му и със сигурност щеше да повлияе обществения им статус. Всички щяха да говорят за това и Харло трябваше да се подготви за бъдещите срещи с обкръжението си. Да запази изражението си хладнокръвно и тона неутрален, да не се изкуши да споделя дори невинни детайли от преживяното. Приседна на широките каменни стъпала пред храма и зарови пръсти в косата си.

Полъх на вятъра донесе аромат на лилии и той вдигна глава. Една от жриците на Амай, ослепителна в лъскавата си, златиста роба, приседна до него. Подобната на венец корона от цветя, сплетени в кървавочервените ѝ коси, ѝ отреждаше високо място в йерархията на храма.

– Дойдох да донеса покой на духа ти, Харло от рода Даре. Освободи се от тревогите. Ти изпълни своята задача. – Гласът ѝ бе благ и грижовен.

– Винаги ли става така? – попита Харло като отклони поглед от жрицата. Гласът му прозвуча дрезгав, неизползван отдавна, уморен. – Имам предвид момичето… – Харло осъзна, че не знае името ѝ – а… послушницата, тя…

– Кръговратът винаги следва своя естествен ход – заговори предпазливо жрицата. – Tя е там, но е и нова. В мир със себе си и приютила богинята в тялото си. – Последва кратка пауза. – Ние всички носим частица от Амай. Тя ни дава нови очи за красотата около нас, изпълва ни с изобилие и щастие непривични за обикновените хора. И за да ги получим е необходимо да познаем любов. Без нея ще сме непълни, неспособни да оценим богинята и света, който тя създава за нас. Но ни е необходима любов без съмнения, без разочарования, без обвързване.

– Мисля, че разбирам – отвърна Харло, а жрицата се усмихна.

– Но разбираш ли наистина? Мъжете в ритуала се избират също така старателно, както и жените. Харло от рода Даре, ти беше избран не заради богатството на баща ти или заради заслугите ти във флота. Не защото си млад и издръжлив. – При тези думи Харо леко се изчерви и извърна поглед. – Ти бе избран, за да ѝ дадеш това, от което има нужда, за да приюти частица от богинята в себе си.

С тези думи жрицата положи леко ръка на рамото му.

– Замислял ли си се, Харло, че ритуалът на инициация не е предназначен само за жриците. Нима не се усещаш променен? Не, не ми отговаряй – поклати глава тя, но в погледа ѝ Харло усети почти майчино одобрение. – Много хора мислят, че нощта, прекарана в обятията на жрица, е най-голямата награда на ритуала. Послушниците ни наистина са млади и красиви, но малцина осъзнават, че плътските измерения на този акт са второстепенни, защото са споделили не просто леглото си, а съзнанието си с богинята. – Жрицата стана и без да се сбогува го остави сам.

Харло постоя още малко загледан в близките дървета, в спокойствието на храмовия комплекс, отдалечен от тържищата и домовете. После отправи кратка молитва към богинята и замислен тръгна към дома си.