Пробуждане

Изая беше от нисшите крилати в Азарет. Беше родена в семейство на обикновени убийци, но с годините осъзна, че тя не е една от тях. Не намираше нищо вдъхновяващо в бързото убийство – там колкото и фантазия да имаш, нямаш време за наслада. Разбира се, тя премина всички обучения – за нея те бяха елементарни (беше наследила бързината и наблюдателността на майка си, а хладнокръвието и ловкостта беше взела от баща си). Владееше Басар до съвършенство и можеше да превърне всичко около себе си в оръжие. Изключителното при нея беше, че е резистентна към всякакви отрови – сякаш тя самата беше отровна (пробвала беше – за съжаление, не беше отровна, поне не за мъжете около себе си).

В академията откри увлечението си по мъченията в часовете по анатомия. Беше се вманиачила, научи всички нервни точки по човешкото тяло и въздействието им, знаеше името и местоположението на всяка костица, как да поддържа живота на измъчваният максимално дълго.

За неин късмет преподавателят ѝ по анатомия – Харас, забеляза фиксацията ѝ и предложи да я подготви да бъде част от Остриетата на свещения Халлат. Там тя намери себе си, почувства се на мястото си, но скапаното ѝ потекло я дърпаше назад.

Получаваше елементарни задачи, незначителни хора за измъчванe – неиздръжливи и бързо поддаващи се на методите ѝ. Разбира се, никой не я наблюдаваше и така тя можеше да развихря фантазията си и да прилага способи от древните книги, които четеше в свободното си време, но не се чувстваше значима – нямаше предизвикателство. Остриетата на Халлат имаха право да използват всякакви способи за измъчване, да изучават всичко, което може да бъде полезно за измъкване на информация.

Опита се да практикува магия, опита какви ли не варианти на пробуждане, но сякаш около нея имаше защитна капсула, която не я пропускаше.

В един от следобедите, в който опитваше поредната асана за отключване на магията, я прекъсна дълбокият глас на Сал Салек – един от върховните жреци на Халлат:

– Ел Изая, магията ще излезе от теб, когато имаш нужда от нея.

Изая се сепна, изправи се рязко, след което потъна в поклон.

– Да, Сал Салек.

– Наблюдавам те и смятам, че си готова за по-важна задача. – Той задържа за няколко мига погледа си върху нея.

Тя вдигна глава. Сините му очи бяха полу-прозрачен лед, изглеждаше почти сляп, но тя знаеше, че не е така.

– Хванахме шпионин от Казар. – Той замълча, за да е сигурен, че тя го слуша внимателно. – Шивал Алеф.

Очите й се разшириха:

– Шивал Алеф? – повтори невярващо тя.

– Страх ли усещам в теб? – прониза я той.

Страх – не. Страхопочитание – да. О, колко можеше да научи от него.

– Не. Служа на Халлат – отвърна тя решително и сведе почтително глава.

Минути по-късно, облечена в червената си кожена униформа на острие, крачеше след тихите, но бързи стъпки на Сал Салек в кулата на Стенещите. Беше се подготвила добре – затъкна в колана си всичките си любими пособия, добави и няколко собственоръчно изработени, вдъхновени от древните книги, които четеше усилено напоследък.

Чувстваше се необичайно ентусиазирана. По цялото ѝ тяло преминаваха тръпки на нетърпение – толкова много беше слушала за прочутия шпионин Шивал Алеф. Казваха, че е залавян броени пъти и никога не е споделил нито дума.

Сал Салек спря рязко пред една от килиите, Изая се закова до него. Той извади голям бронзов ключ и отключи вратата, открехна и подкани с ръка Изая да влезе първа. Тя побутна вратата, която се отвори напълно, и пред себе си видя голо, мускулесто тяло, което висеше на закачени на тавана вериги. Мъжът беше в гръб и имаше особени белези от плешките надолу покрай гръбнака си. Тя се приближи и остана изненадана – прокара пръсти по грапавите белези и болка прониза пристегнатите до гърба ѝ крила.

– Отдавна ги няма. – Гласът на мъжа беше дрезгав, но Изая някакси знаеше, че той се усмихва. – Една Валкирия ми ги отне… после аз взех живота ѝ.

Смехът му се разнесе, прекъсван от пристъпи на кашлица. Изая се обърна към вратата, но тя беше затворена – Сал Салек си беше тръгнал без да ѝ остави никакви инструкции, без целева информация, която да бъде взета от затворника… не ѝ беше оставил нищо – ясно колко доверие ѝ имаха, че ще се справи със задачата.

Тя тръсна глава, извърна се обратно към пленника и го заобиколи, за да види лицето му.

Когато я видя, той прикова очите ѝ с поглед и ѝ се усмихна през окървавените си устни. Очите му – жълти с вертикални зеници, типични за наследниците на драконите; китките му – обрамчени със зелени люспи(някой се беше опитвал да ги изтръгне – безуспешно). Племенните татуировки по гърдите и корема му почти не се различаваха от множеството прорязващи ги белези.

– Ще танцуваме ли? – попита той предизвикателно и разтегна устните си в още по-широка и болезнена усмивка.

Изая го гледаше изпитателно. Не беше сигурна дали е добър ход да участва в играта му. Не искаше да го оставя той да поставя правилата – знаеше, че е по-опитен от нея във всяко отношение.

– Да не са ми изпратили нямо пиленце? Срамота – изцъка с език Шивал, докато я оглеждаше от горе до долу. – Не обичам само аз да викам – добави той и ѝ изпрати въздушна целувка.

Изая изпъна гръбнак – нямаше да го остави да я кара да се чувства като обект, като някого който може лесно да бъде манипулиран. Реши да влезе в неговата игра – приближи се и прокара нокът по ръба на брадичката му.

– Когато танцувам аз водя – намигна му тя.

– Тук си от известно време. – Тя завъртя главата му на ляво и надясно подпирайки брадичката му. – Запознал си се с Остриетата.

Той се усмихна отново в отговор.

– Остриета… ех, а, бях чувал легенди за вас. Жриците на Моер ме изпотиха повече.

Изая се подсмихна, харесваше ѝ напереното му поведение, имаше воля и издръжливост – нямаше как да не му го признае.

– Не че не ми е приятно да ме сравняваш с фригидни фанатички, които доброволно се обрязват една-друга с едничката идея да получават удоволствие единствено от вярата и служенето на фантасмагоричния им бог и то преди да съм се представила…

– Няма нужда да се представяш, Ел Изая – прекъсна я Шивал и я закова на място с жълтите си животински очи. – Ел е за Лоу, нали? Объркана си. Не са ти казали каква е моята магия.

Той се изсмя.

– НИСША Изая, защо смяташ, че са изпратили теб тук? Защото си най-доброто им Острие?!? Не ставай смешна. А защо великият Сал Салек не се задържа и минутка в килията? Защо не са ти казали каква информация да искаш от мен? Аз влизам в умовете на хората – ровя, размествам, изтривам, докато не намеря това, което ми трябва. – Той не изпускаше погледа ѝ, очакваше физическата ѝ реакция.

– Изая, ти си пешка. Графит, който те ще ползват, докато не се счупи, изхаби или не се превърне в диамант. А те не знаят как да те превърнат в диамант.

Изая най-после примигна – клепачите ѝ бяха започнали да боцкат. Доближи се до него, лицата им се озоваха на сантиметри разстояние едно от друго. Усети кървавия му дъх, усети миризмата на изгорена плът, на гной, на пот.

– Въпреки магията си все още си тук. Прочутият Шивал Алеф – окован в кулата на Стенещите в Азарет. И си говориш с една нисша. –Тя хвана отново брадичката му и се взря в котешките му очи. После облиза кръвта от устните му.

– Кръвта ти е с вкус, като всяка друга, тялото ти е не по-здраво от моето. Какво толкова важно знаеш, че все още те държат жив, вместо да се окичат със славата от убийството на най-великия шпионин в новия свят?

Той погледна към чатала си, насочвайки и нейния поглед натам. Беше изпънат и твърд, леко потрепващ – сякаш в очакване , с впечатляващ размер.

Такива гледки обичайно не ѝ правеха впечатление – не един и двама ѝ се бяха предлагали, но този път горещи тръпки преминаха през тялото ѝ и се приютиха в слабините ѝ. Алеф вдигна поглед към лицето ѝ и облиза устните си.

– Ще можеш ли да поемеш цялото това “важно нещо” без да изгубиш ума си? – каза той бавно и ѝ намигна.

Изая не знаеше дали е възбудена от него или той бърника из главата ѝ. Не знаеше и колко надълбоко е стигнал в мислите ѝ.

Взря се за кратко във вертикалните му зеници, заобиколи го и с възможно най-спокойна крачка се запъти към изхода. Сложи ръка на дръжката.

– Чувам сърцето ти, Ел Изая – викна подире ѝ Шивал.

Тя затвори очи, пое въздух, след това отвори вратата, шмугна се навън и бързо я хлопна след себе си. Подпря се на студената стена и се опита да успокои дишането си. Стандартният подход тук нямаше да свърши работа. Изая се запъти към библиотеката.

Изая отвори вратата на килията. Внесе кофата с вече хладка вода и всички принадлежности за баня. Носеше със себе си и лекове за раните на Шивал, заедно с малко питейна вода и истинска храна – беше сигурна, че дори и някой да имаше смелостта да влиза за да го храни, то беше с каша или нещо още по-безвкусно.

Прекара целия следобед в четене за Превземащите умове. Не ѝ хареса това, което прочете – оказа се, че единственият начин да получиш информация от такъв е да го оставиш да влезе в ума ти и докато той търси да търсиш и ти… ако устоиш. Статистиката не беше в нейна полза – имаше запис за само един устоял и то с доста спорен резултат.

– А аз реших, че си дезертирала – чу гласа на Шивал.

– Ще се учудиш колко съм твърдоглава – отговори тя и замъкна кофата до него.

Когато мократа гъба докосна кожата му, той целия потръпна. С бавни движения Изая започна да отмива засъхналата кръв и мръсотията от тялото му. Този път нямаше хапливи забележки и подмятания – той просто стоеше и я оставаше да върши работата си.

Когато се обърна с лице към него, той прикова погледа ѝ с неговия:

– Благодаря.

Тя кимна и изми лицето му, след което продължи надолу към гърдите (усещаше учестеното му дишане) и корема. Отдели специално внимание на слабините му. За нейна изненада той и тогава не гъкна.
След като изми тялото му, натърка косата му със сапун и я изплакна с остатъка от водата. Почисти внимателно всички рани и ги намаза с лековете, които носеше. Накрая му даде вода и го нахрани. Докато му подаваше хапка след хапка се питаше как са успели да го хванат.

– Бяха много – каза той, докато дъвчеше.

– Какво? – попита тя неразбиращо.

– Бяха много – повтори Алеф. – Така ме хванаха. Мога да влияя само на двама-трима души едновременно. Когато са повече не е ефективно.

Изая не каза нищо, вместо това му подаде последното парче сушено месо.

– Мога да ги накарам да си мислят, че съм друг човек, но не за дълго – допълни той.

– Защо ми го споделяш? Това не е ли информация, която работи срещу теб?

Той задържа погледа си върху нея.

– Не е нещо, което няма да намериш в книгите, Нисша Изая. А ти обичаш да четеш, нали? – Той ѝ намигна.

– Толкова ли е лесно да ровиш в ума ми? – попита тя. – По-лесно ли е от при други хора?

Алеф ѝ се усмихна.

– Всъщност – не е. При теб виждам неща, но са като в мъгла и бързо губят формата си. А и не мога да се съсредоточа като те виждам в прилепналата кожена униформа – отговори той, като открито я събличаше с очи. Облиза устните си.

– Може ли вода? – Кимна към маневрата в ръката ѝ.

Тя я поднесе към устата му и търпеливо го изчака да утоли жаждата си. Беше се изчервила и имаше чувството, че още малко и влагата между краката ѝ ще избие през кожения панталон.

– Сега ли ще ме освободиш или ще трябва да се потрудя за да го заслужа? – попита той вече възвърнал самоувереността си.

– Искаше да танцуваме – каза тя.

– Знаеш, че няма да можеш да ми устоиш – заяви той с предизвикателната си усмивка.

– Няма и да се опитвам – отвърна Изая.

За момент останаха с вперени един в друг погледи.

– Ще се окажеш по-интересна, отколкото предполагах. Може да ми се прииска да те задържа – каза той, но сякаш този път гласът му беше сериозен.

– Колко Остриета минаха от тук преди мен? – изстреля Изая.

– Трима – отговори той. – Опитни, доколкото разбрах. Със стандартни методи, никаква креативност. Лесна плячка. Те знаеха какво търсят, аз знаех как да ги подлудя.

В Изая се прокрадна страх. Можеше да откаже, можеше да си понесе наказанието, да се направи, че никога не го е срещала. Не беше длъжна да обсъжда с никого обектите си, освен с жреците на Халлат, а те нямаше да признаят, че са направили грешен избор с нея. Но… този мъж така я приличаше, имаше чувството, че той можеше да ѝ даде нещо, което никой друг не би могъл.

– Можеш ли да видиш дали имам магия? – попита внезапно тя.

– Магията привлича магия – а аз съм доста привлечен от теб – каза той игриво и отново погледна към вече твърдия си член.

Нова гореща вълна се разнесе из тялото ѝ и се разля в слабините ѝ. Колко още можеше да издържи?

– Не още – Изая сякаш прошепна на себе си.

– Не още – каза този път по-високо. – Не си ми дал нищо, за което да получиш награда.

– Странна смесица от наивност и воля си ти, Ел Изая – отвърна Шивал.

– Защо винаги казваш името ми заедно с рожденото ми място в йерархията? Кара те да се чувстваш нещо повече ли? – попита тя предизвикателно.

Шивал отново задържа погледа си върху нея. Сякаш я четеше и външно и вътрешно.

– Ти се определяш така. В главата си не се виждаш като нищо повече от нисша раса. И въпреки това драпаш нагоре – да знаеш, да можеш повече – да си докажеш, че си повече.

Шивал замълча за кратко, за да я остави да осмисли казаното. После добави:

– Знаеш ли, че единствено в Азарет има разделение на нисши и висши касти? Бил съм на много места – само “възвишеният” Халлат се смята за нещо повече от останалите. Той се изплю ядно на земята. – Възвишени… – Изсмя се той. – А преследват едно дете… – прошепна вече на себе си Алеф.

Изая се направи, че не е чула последното. Нямаше да рискува да изгуби благоразположението му.

В килията светлината бавно се стопяваше. Изая погледна към малкия прозорец близо до тавана и с изненада установи, че вече се смрачава.

– Време е за отчета ми. Ще трябва да те лиша от разсейващото си присъствие засега – каза тя, в опит да прозвучи шеговито.

Шивал не отговори. Сякаш беше на друго място.

Докато крачеше към изхода на килията цялото ѝ същество искаше да се върне и да го освободи от веригите. Кой знае колко денонощия виси на тях. Разтърси глава. “Той не е твой приятел” помисли си, затвори вратата след себе си и се насочи към съвета на жреците на Халлат.

Изая не беше усетила кога е стигнала до портите на Свещения съвет. В главата си водеше война със себе си, с всичко което знаеше за себе си и всичко което не знаеше за света. Чувстваше се объркана, измамена и пленена от ума на Шивал.

Почука на масивните скулптурирани порти и те започнаха бавно да се отварят. Обикновено ѝ се налагаше да чака, но този път я приеха веднага. Тя изправи гръб и изчака знак да влезе. За нейна изненада всички тронове бяха празни – без един. Единствено Сал Салех я очакваше и ѝ кимна да влезе. След нея портите също така бавно се затвориха.

Изая се поклони.

– Необичайни са методите ти, Ел Изая – произнесе с дълбокия си глас жрецът.

– Необичаен е обектът – отговори тя, без да вдига глава.

Сал Салех не отговори веднага, сякаш изненадан от дързостта ѝ. Изая използва момента, с риск да прекали и да си спечели наказание.

– Каква информация се очаква да изтръгна от него?

Сал Салех стана от трона и се приближи до нея. Повдигна брадичката ѝ с костеливите си студени пръсти и я погледна със кристалните си очи.

– Остриетата не задават въпроси, те изпълняват заповеди – отсече той с ледено изражение. Гласът му, наситен със заплаха, режеше въздуха.

Изая не дишаше – взираше се в празните му очи, но не намираше нищо там. Там нямаше душа, нямаше милост.

– Всяка вечер ще докладваш лично на мен. Ще описваш всичко и ще ми го предаваш. Сега си свободна.

Изая се поклони и щом се обърна най-сетне си пое въздух.

Вървеше бързо по коридора към спалните помещения, а чувството, че нещо не беше наред не ѝ даваше мира. Знаеше го, усещаше го с цялото си същество. Трябваше да направи избор – да се противопостави на вътрешното си усещане, да продължи да изпълнява сляпо заповеди и да си остане винаги “Ел Изая” или да се впусне в непознатото с Шивал и да рискува всичко, което имаше. Но какво имаше тя? Положение? Уважение? Имаше само себе си и си струваше да рискува, ако имаше макар и нищожна възможност да излезе от черупката, от пашкул, и да се превърне в това, което ѝ е писано да бъде. А беше сигурна, че съдбата ѝ не е да бъде нисш инструмент в ръцете на някого, който беше готов да рискува съществуването ѝ и да я замени само с едно мигване на окото.

Спря се и рязко смени посоката – пое към кулата на Стенещите. Обичайно не действаше толкова импулсивно, обичайно премисляше нещата, правеше план, измисляше резервни планове, в случай че първоначалната ѝ стратегия не проработеше. Обичайно… тук нямаше нищо обичайно.

Ясно осъзнаваше, че е напълно възможно Шивал да е промил мозъка ѝ, но се чувстваше привлечена от него – като мушица привлечена от светлината на огъня. Можеше да изгори, вероятно съдбата ѝ нямаше да е по-различна от тази на предишните три Остриета, които се бяха опитали да измъкнат информация от него, но тялото ѝ само се движеше към килията му. Спря се пред нея и без колебание отвори вратата. В мъждукащата светлина на единствената догаряща свещ съзря силуета на висящото му от тавана тяло.

– Готова ли си? – попита Шивал, като повдигна главата си. – Изненадваш ме колко бързо взе решението.

Изая отиде пред него и с ловки движения разкопча катарамите на униформата си. Гърдите ѝ безсрамно напуснаха клетката на кожената дреха, полюшвайки се с ритъма на учестеното дишане ѝ дишане. С известно усилие Изая съблече прилепналата униформа и застана гола и настръхнала пред Шивал. Разпери крилете си инстинктивно, за да ги раздвижи и бавно ги прибра обратно.

Шивал, сякаш не дишаше, вперил поглед в женското тяло пред себе си. Всички вени и жили по тялото му бяха изпъкнали. Изая погледна към пулсиращото му достойнство и приклекна. Обхвана го с ръка и прикова погледа на Шивал преди да го поеме в устата си. Първо го погали с език, след което го пое изцяло с бързи, всмукващи, въртеливи движения. Шивал затвори очи с наслада и тя се усмихна. Задържа за известно време ритъма на движенията си, но не продължи дълго с играта си, не знаеше какво да очаква от него, не искаше да претупа нещата. Изправи се, целуна го изненадващо и страстно и обгърна врата му с ръце. Подскочи, използвайки го за опора, и обви кръста му с крака, като внимателно се намести, докато не го усети целия в себе си.

Отне им няколко секунди, за да синхронизират движенията си. Никой от тях не говореше, нямаше и нужда, Изая беше отворила напълно съзнанието си, вече свалила всяка преграда, за да може Шивал да проникне в нея на всички нива. Чуваше се само учестеното им дишане и търкането на телата им. Напрежението в центъра ѝ се нагнетяваше, усещаше, че скоро ще изригне, бе напреднала всеки мускул на тялото си до краен предел.

Оргазмът ѝ избухна като фойерверки, преминаващи през всяка клетка, тя не просто го усети, водя го. Като ярка светлина, която заличава света около нея, и заедно с него се случи и нещо друго, нещо ново, нещо нейно.

Магията ѝ се разля първо бавно и нежно, сякаш топлина потече във вените ѝ и после главата ѝ избухна. Завъртяха се шеметно картини на бъдещето и тя видя и разбра какво търсеше Сал Салех.

В този момент вратата се отвори с трясък. Изая инстинктивно разпери криле и обгърна Шивал с тях. Крилата ѝ също бяха различни, по-тежки – когато ги погледна видя, че перата ѝ са се превърнали в метални остриета.

Сал Салех извиси глас:

– Ти си била, през цялото време решението е било в ръцете ми. Дръжте я!

В стаята нахлу тълпа Остриета, но Изая нямаше намерение да се предаде. Сграбчи здраво Шивал и замаха яростно с криле. Нападателите трябваше да отстъпят, ако искаха да избегнат смъртоносните ѝ пера. С няколко маха тя успя да откъсне веригите, които държаха Шивал за тавана. Той веднага я обви с ръце и тя с новото си тяло и цялата си сила се насочи към малкия прозорец.

Отнасяйки прозореца и разбивайки част от стената, Изая и Шивал отлетяха вкопчени един в друг, споделящи картините на ужасяващото бъдеще, което ги очакваше. Заедно.