Пълнолуние

Жела притаи дъх, а кръвта бучеше в ушите ѝ. Горският дух се изправи бавно от земята, повличайки със себе си пръст и мъх, камъни и дървесна кора. Светлината на пълната луна разкриваше достатъчно от отблъскващите му черти, за да накара костите ѝ да потреперят.

Арсен я притисна по-близо до дървото. В очите му, които следяха всяко движение на древното същество, блещукаше лудо възхищение, на устата му изплува дива усмивка.

– Не се страхувай – прошепна ѝ. – Страхът ти ще подклади глада му.

Луда глава. Арсен бавно се откъсна от нея и с една ръка извади ножа си, и зае бойна позиция. На Жела ѝ се прииска да беше по-смела, да можеше гласът ѝ да излезе от пресъхналото ѝ гърло, за да извика, да го предупреди. Тази битка, той не можеше да я спечели. Дори и с магията си.

Горският дух нададе дълбок, древен рев. Невиждащите очи се лутаха из клоните на гъстата кора, но цепнатините, които приличаха на ноздри, се свиваха и разширяваха. Надушваше страха им.
Арсен се изкикоти и се обърна рязко към Жела.

– Бягай!

Краката ѝ бяха тежки като камъни, не помръдваха. Арсен грубо я хвана за ръката и я задърпа след себе си. Жела се препъна, но тръгна след него. Полите ѝ се закачаха в камъни и клони, пантофите ѝ се хлъзгаха на влажната земя. Не смееше да погледне назад. Крясъците на птиците над нея и тропотът на земята под нея говореха достатъчно красноречиво.

Арсен се насочи към бушуващата наблизо река. Умът на Жела беше блудкав – къде беше най-близкият мост? Откъде бяха дошли? Как се бяха озовали тук и как биха избягали? Арсен я поведе по дървен мост с изгнили дъски. Малко по-надолу по течението се пенеше водопад. Сърцето ѝ щеше да се пръсне от страх – тя не можеше да плува, а тънките ѝ пантофи не бяха направени за бягство от древни чудовища.

Ръката ѝ пусна тази на Арсен и той избърза да мине напред. Коленете на Жела бяха омекнали от ужас. Мостът скърцаше и дъските се клатеха. Тя замръзна на място. Арсен стигна до другия край на моста и се обърна към нея.

– Хайде!

Жела пристъпи напред и погледна надолу към водния бяс под себе си. Главата ѝ се замая. От гърлото ѝ избяга ужасѐн вик.

– Не гледай надолу! – провикна се Арсен. – Идвай! По-бързо!

Жела стисна парапета и краката ѝ неуверено закрачиха напред. Тропотът зад нея ставаше все по-силен. Тя се съсредоточи върху Арсен, върху притеснената извивка на веждите му, тревогата, която беше заместила типичната забава в зелените му очи, тънката линия на устните му. Стъпка след стъпка, Жела се приближаваше към другия край. Стигна средата на моста, когато той се разтресе с огромна сила, извън този свят. Жела изпищя и падна на колене.

– Ставай! – извика Арсен отново, този път паниката в гласа му се усещаше явно.

– Не мога – проплака тя и обърна глава назад.

Голяма грешка. Горският дух я беше настигнал. Ръката му, тънка, грозна и изкривена като суха пръчка, се протягаше към нея. Жела изпълзя извън обсега му и скочи на треперещи крака. Арсен бягаше обратно по моста към нея. Една дъска се счупи на две изпод крака му и глезенът му пропадна в дупката. Арсен се спъна и падна по лице на влажния мост.

Жела не можа дори да изпищи, защото духът дръпна косата ѝ и я завлачи назад. Тя впи нокти в твърдата плът, или дървесна кора, или каквото беше, в опит да се измъкне, но уви. Арсен се опитваше да се изправи на крака. Погледите им се срещнаха.

– Изпепели го, Жела!

Жела си пое дълбоко въздух и освободи магията си върху горския дух. Огънят веднага пропука дървесната кора, ожари мъха и нажежи въздуха наоколо. Горският дух нададе болезнен рев. Щяха да съжаляват. Щяха да съжаляват толкова много.

Бяха дошли в нощната гора в опит да намерят Вила. Самовилите се появяваха само веднъж месечно, при пълнолуние. А сълзите от Вила бяха лечебни. Точно от това се нуждаеше Арсен, генерал на Южната армия на Еград. Капитанът на пехотата на Южната армия беше повален от мистериозна болест, която го бе поставила във вечен сън. Арсен бе споделил на Жела за подозренията си, че това не бе просто болест, а проклятие от вещица.

Единственият начин да се развали проклятието беше да се намери вещица, която да го направи. Смяташе се, че вещиците са избити в Еград, което много затрудняваше намирането на лек. Затова Арсен се бе разровил в старите архиви на библиотеката в столицата, и беше открил легенда за сълзата от Вила. Легенда, която можеше да се окаже поредната приказка, измислена от някоя майка, за да утеши детето си.

А когато Жела разбра, че Арсен тръгва да търси Самовилите, го последва. Последва го, защото се надяваше да намери Вила преди него, да вземе сълзата ѝ и да излекува с нея приятелката си Елена. Елена, чиято кръв боледуваше от месеци насам и я беше сложила на легло.

Но не само Самовилите се събуждаха по пълнолуние.

Жела насочи огнената си магия към горския дух, надявайки се, че това няма да събуди гнева на цялата гора. Дървото под нея запука от топлината, а създанието заотстъпва назад.

Две силни ръце я хванаха и я издърпаха на крака.

– Бягай! Пред мен!

Ала късметът им свърши тук.

На третата крачка, дъската под крака на Жела пропадна. Следващата се счупи, а девойката падна към студеното течение на реката отдолу. В последния момент усети как пръстите на Арсен я достигат, но не достатъчно бързо. Ледените есенни води я обгърнаха, а бързеите я понесоха надолу по течението. Жела не успя да извика, когато кракът ѝ се удари в камъните отдолу, понеже главата ѝ беше под водата. Не можеше да стигне повърхността, не можеше да си поеме дъх. Щеше да се удави тук.

Паниката я достигна и Жела започна да мята ръце и крака в отчаян опит да се измъкне. Хващаше се за камъни и корени по дъното и се дърпаше натам, където предполагаше че е брегът. За момент главата ѝ се озова над водата и тя се застопори с крака в плитчините на реката. Дробовете ѝ горяха, водата беше навсякъде.

Чу името си и се обърна към брега, откъдето Арсен ѝ подаваше единия край на изкършен клон. Всяка мисъл беше напуснала главата ѝ, тялото ѝ се движеше самò, пристъпваше бавно към брега. Дробовете ѝ все още се бореха за въздух и прогонваха водата от гърлото и носа ѝ. Пръстите ѝ най-накрая достигнаха клона и се увиха около него.

Арсен я задърпа към брега. Чак тогава, Жела си позволи да се огледа. Малко по-нагоре, до моста, клоните на горския дух все още тлееха с огъня ѝ, а духът ревеше и невиждащите му очи търсеха спасение.

Тя върна погледа си към подадената от мъжа срещу нея ръка и я пое. Арсен ѝ помогна да излезе от водата, лицето му бе изгубило цвета си, а очите му веднага обходиха Жела. Ходилата и дланите ѝ бяха ожулени, полите ѝ висяха съдрани, а на прасеца ѝ кървеше плитка рана. Но нищо сериозно. Той въздъхна, сякаш да успокои себе си.

– Можеш ли да бягаш? – Ръцете му нежно отметнаха мокрите къдрици от лицето ѝ.

Сърцето ѝ прескочи за момент. Не трябваше да се чувства така.

Жела кимна и бързо се изправи на треперещи крака. Беше ѝ толкова студено. Арсен я хвана за ръката, погледна за последен път към горския дух, и с тиха, но бърза крачка поведе надолу по течението. Когато духът се скри от поглед, двамата побягнаха и спряха чак когато земята стана равна, а реката – кротка.

Пълната луна осветяваше гората достатъчно, че да могат да се движат без да се спъват. Арсен беше необичайно тих, изражението му – сериозно. Очите му оглеждаха гората, търсеха заплаха зад дървета и клони. Ръката му все още стискаше здраво тази на Жела и топлеше премръзналите ѝ пръсти, а палецът му отвреме навреме галеше кокалчетата ѝ. Другата му ръка почиваше върху дръжката на ножа на хълбока му.

Беше твърде късно да търсят път обратно към града. Налагаше се да намерят място, където да пренощуват. Умората отдавна тежеше на клепачите на Жела. Тъкмо стигнаха входа на една пещера скрита в камъните, когато се чу женски глас.

Двамата застинаха и се спогледаха. Гласът беше прелестен, мек като най-младата трева. Смееше се и пееше вълшебна песен.

– Самовила – прошепна Арсен и пристъпи към гласа.

Жела го пресрещна.

– Аз ще отида – рече.

– Няма начин – отсече той и я избута встрани.

– Ще те омагьоса с песента си!

– Няма да ме омагьоса – спря се той и я погледна. – И няма да те оставя да се застрашиш, дори и да успееш да вземеш сълзата. – Замълча за момент и присви очи. – Няма да ти дам сълзата.

– Тогава аз ще си я взема.

Той стисна зъби.

– А защо не останеш тук и не използваш тази твоя огнена магия, за да се изсушиш, преди да се е наложило да използвам сълзата върху теб?

Жела се стъписа. Идеята, че той би използвал сълзата, за да я излекува от настинка, вместо да се върне в града и да развали проклятието, ѝ се стори смешна и невъзможна. И беше сигурна, че той преувеличаваше, че се опитваше да влезе под кожата ѝ, за да я накара да се откаже. Получаваше му се. Но тя каза само:

– Добре.

Арсен премигна бавно, сякаш недоумяваше. После кимна, сложи отново ръка върху дръжката на ножа и тръгна към звука на мистичната песен.

Ала Жела нямаше никакво намерение да бездейства.

Използва времето, докато той се скри от поглед, за да изсуши косата и дрехите си, доколкото беше възможно. После си пое една дълбока глътка въздух и преглътна страха си за пореден път. С леки, тихи крачки тръгна след гласа. Дърветата ставаха все по-редки и по-ниски, преди да открият гледката на малка полянка. Реката се стичаше в плитко езерце наблизо, а звукът на водата прикриваше шумоленето на Желините стъпки по падналите есенни листа.

Песента секна, а Жела се скри зад дебелия ствол на един тис. Луната висеше ниско в кадифеното небе и нежно осветяваше древната гора. Жела нервно усука кичур коса около пръста си, когато до ушите ѝ тихо достигна гласът на Арсен, последван от този на Самовилата. Надникна иззад дървото, понеже не можеше да чуе какво говорят.

Самовилата – неземна грация, с тънка снага, снежнобяла кожа, очи, сини като сапфири, и дълги руси къдри – беше седнала в плитките води на езерото. Тънка бяла рокля покриваше фигурата ѝ като сутрешна роса, а една от дългите ѝ ръце се беше пресегнала към Арсен, седнал на брега. Косата ѝ сякаш отразяваше лунната светлина, или пък блестеше със собствена магия.

Арсен, пък, не спираше да обръща глава към гората. Очите му, които не показваха капка страх, прескачаха между дървета и храсти. А когато откри Жела и спря поглед върху нея, нещо в изражението му се промени.

Самовилата изведнъж долепи буза до неговата и проследи погледа му.

– Какво гледаш, момко? – гласът ѝ изведнъж се чуваше ясен и силен.

Жела бързо се скри, долепяйки гръб до кората на дървото, и стисна очи. Глупав, Арсен беше толкова глупав!

Самовилата ахна и се засмя гръмко.

– Ела, девойко, не бой се! Присъедини се към нас! Ще танцуваме най-красивия танц!

Сърцето на Жела трепна, тя се поколеба и погледна към поляната, където седеше Арсен. Очите му, непоколебими, се срещнаха с нейните. Самовилата стана, водата се разля по полата на роклята ѝ, а тя с лека крачка и лукава усмивка се приближи до Жела.

Отвсякъде и отникъде започна да свири лека, весела музика. Самовилата заобиколи дървото, зад което беше Жела, и я дръпна за ръката. Поведе я обратно към поляната, а Жела не смееше да се съпротивлява.

Арсен започна да пляска с ръце в такт с музиката с ленива усмивка на уста. Мелодията обгръщаше Жела като копринена нишка. Ефирната ръка на Самовилата се протегна към нея и двете започнаха да танцуват сред древните дървета. Стъпките на Самовилата бяха плавни, движенията ѝ бяха танцът на самата гора.

Докато танцът се разгръщаше, Жела не можеше да откъсне поглед от Арсен, който оставаше вкопчен на място. Главата ѝ се замайваше все повече с всяко завъртане и всеки пирует. Съвсем далечно, сякаш от друго тяло, тя осъзнаваше, че магията на Самовилата я превземаше. Арсен наблюдаваше танца с усмивка, но в очите му сякаш блещукаше тревога. Усмивката му скоро се стопи, заменена от мълчалива клетва.

Когато лунната светлина се засили, очите на Самовилата заблестяха от злоба. Тя долепи тяло до това на Жела и прошепна в ухото ѝ, гласът ѝ – копринена змия:

– Танцувай, прекрасна девойко. Танцувай до смърт!

Самовилата махна с ръка към Арсен, а той стана от мястото си на брега и се приближи. Жела видя за момент блясъка на зелените му очи, преди Самовилата да я завърти един последен път и да я пусне право в ръцете му. Арсен я хвана в обятията си и за момент светът спря.

Бяха само те двамата. Жела едва чуваше песента на Самовилата някъде иззад тях. Светът ѝ се сви, докато в него не остана само Арсен. Арсен и ръцете му, които обгърнаха тялото ѝ, косите му, връхчетата на които гъделичката скулите ѝ, и нежните му устни, които се сляха с нейните без капка нерешителност.

В момента, в който я целуна, всичките ѝ сетива се върнаха, стовариха се в главата ѝ като гръм. Ала Жела не се отдръпна. Нито пък Арсен. Вместо това, той я поведе в танц, докато музиката наближаваше своята кулминация. Жела чуваше неистовите възклицания на Самодивата наблизо.

– Колко красиво! Колко трагично!

Арсен откъсна устни от Желините. Тя отвори очи и усети руменината по лицето си, а на неговото грееше усмивка. Между двама им премина безмълвна вълна на разбиране.

Тя го остави да я поведе, движенията му бяха толкова леки и без усилие, като че ли стъпваше по въздуха. Жела се изненада – не беше очаквала, че някой толкова борбен може да крие у себе си такава нежност и грация. Не си позволи, обаче, да покаже каквото и да е от страх, че Самовилата ще забележи малката им постановка.

С всяка крачка се приближаваха все повече и повече. Усмивката на Арсен си остана все така широка, въпреки че в очите му се четеше напрежение. Лунната светлина се процеждаше измежду придошлите облаци и хвърляше зловещо сияние върху полянката и танцуващата двойка. Във въздуха летяха странни течения от магия, а Самовилата се въртеше с разперени ръце и се смееше, наслаждавайки се на музиката. Русите ѝ коси се вееха около нея и над нея, а кожата ѝ изглеждаше сякаш светеше повече от преди.

Въпреки ефирната красота на танца, в очите на Арсен се разрази буря. Той насочи поглед към Самовилата и Жела почти чуваше всяка стъпка от плана, който съставяше в главата си.

– Каква трагедия! – продължаваше да припява Самовилата, а в очите ѝ, насочени към пълната луна, пробляснаха сълзи.

Жела стисна ръката на Арсен в знак.

Той протегна ръка към Самовилата – покана да танцува с него. Тя се спря и пое ръката му. Арсен дръпна Самодивата към себе си, а след като пусна Жела, другата му ръка плавно мина през ножницата на хълбока му. Светна желязо. Преди Жела да разбере какво се случва, ножът на Арсен бе забит право между гърдите на Самовилата.

Над цялата гора ехна болезнен писък. После всичко замлъкна.

Арсен и Самовилата се гледаха един друг. Нейните очи бавно се спуснаха към течащата на гърдите ѝ кръв. Арсен здраво държеше дръжката на ножа, сякаш от страх, че ако го извади, тя ще избяга.

– Защо си сама? – попита я той. – Къде са сестрите ти?

Лицето на Самовилата се изкриви с разкаяние.

– Изгониха ме. Сестрите ми ме изгониха и избягаха надалеч. Понеже исках да правя добро. – Жела премигна объркано. – Те крадат децата ви, избиват овцете ви… Аз не исках. Исках да помагам. Когато им казах, сестрите ми се смяха. Подиграха ми се и ме изгониха. Намерих това езерце, единственото място, където не идваха. Но тук е самотно, гората е гъста. Никой не идва тук. – Сълзи напълниха очите ѝ. Арсен се подготви с бурканче в ръката. – Само ти дойде, юнако. Исках да те омагьосам, да ми правиш компания. – Тя погледна косо към Жела, после се приближи до Арсен и прошепна нещо в ухото му.

Сълзата се търкулна по бузата ѝ и падна в малкото бурканче на Арсен. Той най-накрая извади ножа от гърдите на Самовилата, която вече избледняваше и изчезваше. Арсен се обърна към Жела, очите му притъмнели и мътни.

– Да се връщаме в онази пещера преди да са ни намерили още белѝ.

Двамата върваха в мълчание по пътя обратно. Въздухът между тях се чувстваше странен, тежък. Сякаш и двамата имаха нещо да си кажат. Целувката още гореше по устните на Жела, а сърцето ѝ препускаше все по-бързо с всяка стъпка.

Студеният въздух на нощта изведнъж защипа бузите ѝ. Стигнаха до пещерата, а Жела веднага запали огън с магията си. Очакваше Арсен да я смъмри, да ѝ каже нещо като – „Светлината ще доведе опасност“. Вместо това, той си замълча и скри входа на пещерата със сенките на собствената си магия.

Магията на Жела трептеше, жив пламък, който хвърляше кехлибарени и пурпурни оттенъци върху каменните стени наоколо. Огънчето танцуваше с необуздана енергия, отражение на всички емоции, който горяха ярко и неукротимо в сърцето ѝ. Тя седна на земята пред огъня.

Арсен седна зад нея и я прегърна откъм гърба. Рядко използваше магията си. Сенките му бяха тиха, загадъчна симфония, игра на мрака, която обгръщаше пространството около него, преплитащи се силуети и шепот, които ѝ разкриваха какви войни водеше той със себе си дълбоко в душата си.

– Благодаря ти – каза той след малко.

– За какво? – Жела се сгуши в обятията му. Сърцето ѝ препускаше, а зад себе си усещаше, че неговото ѝ отвръщаше.

– Че ме спаси.

Жела не го попита какво иска да каже с това. Замълча си от страх, че ще ѝ каже нещо, което не искаше да чуе.

– И съжалявам – прошепна във врата ѝ след малко.

Този път тя се обърна и го погледна иззад рамо.

– За какво?

– Съжалявам, че тръгнах пред теб на моста и те изложих на риск. Изплаших се до смърт, когато падна в реката, помислих, че ще се удавиш. – Тя погали с палец ръката му. Арсен я пусна и се премести до нея. – Съжалявам, че хукнах така недообмислено към Самовилата. Съжалявам, че заради мен едва не те омагьоса. И съжалявам, че видя как я убивам.

Жела поклати глава и се обърна към него.

– Направи това, което направи тогава. Целуни ме пак.

Без да губи дори секунда, Арсен долепи уста до нейната. Устните му бяха меки и топли, и я караха да иска все повече и повече от него. Ръцете ѝ се озоваха около врата му и го придърпаха по-близо. Той, на свой ред, уви едната си ръка плътно около кръста ѝ, а другата се плъзна по гърба ѝ, придърпвайки я по-близо. Тялото и душата ѝ се разтопиха в него, когато той се наведе напред, извивайки гърба ѝ, задълбочавайки целувката. Сякаш цял живот беше чакала точно този момент. Беше съвършен.

Когато ръцете му започнаха жадно да обхождат тялото ѝ, всичките ѝ мисли напуснаха главата, инстинктът задвижи тялото ѝ. Устните им се разделиха за момент, докато Арсен надвисна над нея и я положи нежно на мъхестата земя. Жела се изгуби в себе си, когато се целунаха отново. Когато се опомни, вече бяха без дрехи, а Арсен я обливаше с пеперудени целувки по шията, голите ѝ гърди и корем, спускайки се надолу към още по-тайните ѝ места. Пламъкът ѝ растеше и буйстваше като нейно отражение. Пръстите на краката ѝ се свиха от начина, по който движенията на устата и езикът му я накараха да се почувства. Докосваше самата ѝ сърцевина, а силните му пръсти, вкопчени в бедрата ѝ, ги разтваряха. Не след дълго я обляха вълна след вълна на сладко удоволствие, ръцете ѝ се вплетоха в корените на косата му, докато тя се разтапяше. Жела все още се опитваше да си поеме дъх, когато Арсен изравни лицето и бедрата си с нейните. Очите му бяха притъмнели от желание.

– Може ли? – попита и изсъска със задоволство, когато тя кимна нетърпеливо.

Неземно беше слаба дума, за да опише чувството, което изпълни гърдите на Жела, когато тялото ѝ и това на Арсен се сляха в едно. Тя заби нокти в голия му гръб, докато тъпата болка изчезне. Устните им отново се срещнаха, а телата и душите им се преплетоха. Чувстваше се толкова грешно, но и толкова правилно едновременно. Но нямаше никакво значение, защото единственото, за което тя си мислеше, беше той, той, той. Той и как тя винаги му се дразнеше. Начинът, по който винаги му се караше. Начинът, по който той я караше да се чувства. В този момент нищо нямаше значение освен те двамата.

Жела пристискаше топлото тяло на Арсен близо до себе си, попивайки ласките и целувките му, наслаждавайки се на бавните движения на бедрата му върху своите. Дишането му ставаше все по-накъсано, а стоновете – все по-отчаяни. Тя сложи длан на бузата му и го целуна. Дълбоко. Страстно. А това го докара на върха.

Задъхан и все още разтърсен, Арсен силно стисна Жела в прегръдката си. След като страстите се охладиха, двамата се облякоха и се сгушиха до огъня. Зората щеше да настъпи скоро.

– Не искаш ли да знаеш какво ми прошепна Самовилата? – попита Арсен.

Тя се засмя тихо и погали с кокалчета бузата на лицето му.

– Какво ти прошепна Самовилата?

Арсен я целуна по челото и преплете пръсти с нейните. Въпреки че не се усмихваше, в очите му се беше върнала искрата на радостта.

– „Жалко, че в сърцето ти вече има друга“.

Жела се засмя.

– Щастлива случайност.

– Истина е – каза той и Жела го погледна с изненада, тревога и, може би, с малко надежда. – От известно време е така. Харесвам свободния ти дух, харесва ми, че никога не ме слушаш. Харесва ми, че се грижиш за хората, които са ти близки, дотолкова, че тръгна без оръжие в прокълната гора на пълнолуние. – Сниши глас. – Харесва ми колко силно обичаш. Иска ми се да го усетя.

Бузите ѝ пламнаха. Той я придърпа до себе си и започна нежно да милва косите ѝ. Жела се сгуши в гърдите му и продължи да го топли с огъня си, както огънят зад думите му бе стоплил душата ѝ.

А когато той заспа, а тя стана тихо, прерови нещата му, взе със себе си бурканчето със сълзи и тръгна, Жела наистина се надяваше Арсен да я беше излъгал за чувствата си