Тя беше сладка… на вкус
Чемби Чембърс
Светът беше претъпкан и шумен. Нови раси щъкаха по повърхността му. Деляха се на родове, племена и групи по признаци, които само те си разбираха. Щон трябваше да ги опознае и да избере най-силните сред тях. После щеше да ги съблазни, омае и да ги насъска срещу ки’каанците. Да видим тогава кой кого щеше да изяде…
Синът на Първия човек тръгна по брега на О’ри, а тя го отведе сред най-гъстите гори. Достигна до острова на Саки’Те – Бялото дърво, и самия град на Първородните Тен Шулу – Градът на стотиците цветя.
Щон вървеше из него и с интерес разглеждаше зданията. Те бяха не само практични, но и изящни. Изумителна комбинация от живи растения и дялан камък. Първородните, които срещаше, учтиво му кимаха за поздрав и той им отвръщаше.
Вървейки по брега на О’ри, неминуемо стигна и до Саки’Те. Това бе центърът на града и всички пътища водеха натам. Макар да беше просто издънка от великото Бяло дърво, растящо в градината на боговете, а Щон да го беше зървал само за миг с неизбистрените си бебешки очи, веднага го позна. Усмивката му се изкриви и стар спомен изплува, неясен и мъглив.
… Валеше дъжд… По лицето му капеше кръв… Кръв от раните по тялото на баща му… Рани, които Първородните му нанасяха…
Щон сбърчи вежди и лицето му се разкриви от гняв. Тръгна си с груби и решителни крачки. Първородните, които срещаше, продължаваха да му се усмихват любезно. Но той съзираше хищната им същност. Зад усмивката се криеха остри зъби. Те не го разпознаваха, не виждаха в него сина на Първия човек, защото не си спомняха онази нощ. Но той вече имаше ясен и бистър спомен от тогава. Първородните може и да бяха красиви и изящни създания, но той въобще не ги харесваше. Те бяха неподходящи за целта му. Въпреки това щеше да ги опита на вкус…
Щон искаше да се махне от Тен Шулу, и най-бързият начин беше по вода. Можеше да открадне лодка, но се оказа по-лесно просто да попита. Един Първороден се съгласи да го качи. Плавайки надолу по реката, момчето осъзна, че е допуснало грешка…
Беше се качило в лодката не на Първороден, а на Първородна. Едва сдържаше смеха си. Всички те му се виждаха еднакви с тези дълги коси и нежни черти.
Щон си мислеше, че се е възползвал от наивността на Първородната да си осигури безплатен превоз, но скоро откри, че е направил повече от една грешка. Първородната непрекъснато се буташе в него, опипваше го, дори го пошляпваше, а лодката не беше чак толкова малка, че да не може да спазва дистанция.
Пътят беше дълъг, нямаше да стигнат за един ден. Наложи им се да спрат, за да пренощуват. Първородната започна да се вайка, че не е преценила добре разстоянието и не е взела достатъчно храна. Щон се направи, че не вижда нелепите ѝ опити да срита торбите с провизии под седалките. На него му беше все едно. Отсече права пръчка от гората и я заостри, за да си направи харпун. Съблече се и уверено нагази във водите на О’ри. Той беше най-добрият рибар в Окун’Ка. Нямаше да се посрами и да се върне без улов от някаква си река.
Когато излезе на брега, върху харпуна му все още потрепваха няколко рибета. Междувременно Първородната беше спретнала малък лагер и бе разпалила кокетен огън. Изтягаше се на шарени черджета и не сваляше поглед от него, абе направо си го опипваше с очи. Беше съблякла ежедневните си дрехи, оставайки по безсрамно ефирно облекло. Щон осъзна, че е напълно гол. Това никога не беше го притеснявало, но сега, в компанията на тази пищна жена, усети, че лицето му пламти от избилата червенина.
Макар и още момче, Щон беше добре сложен, твърде висок за годините си, а животът, който бе водил, беше изваял мускулите му до съвършенство. Първородната се изправи и дрехата ѝ се свлече, защото не беше нищо повече от ефирен воал. Червенината върху лицето на Щон става още по-ярка и пареща, щом усети някои части от тялото му да се изпълват с кръв.
Първородната го прегърна, притискайки се силно в него. Ръцете ѝ трескаво шареха по гърба му в нежни ласки или стискаха страстно задника му. Повлече го надолу и скоро двамата се търкаляха по шарените черджета и кой знае откъде взелите се пухени възглавнички.
Щон не беше го правил преди. Беше виждал как го правят животните, но усещаше, че нещата не стоят точно така. Беше непохватен, припрян и твърде бърз. Първородната скри устните си в шепи, но той знаеше, че тя се смее. Ала той беше Щон, синът на Първия човек; нямаше да се остави да му се присмиват. Щеше да опитва толкова пъти, колкото трябва, за да се представи подобаващо.
Първородната отново го прие в топлите си обятия и скоро подигравателното ѝ кикотене премина в доволно мъркане. Момчето мачкаше пищните ѝ форми така, както грънчар меси глина. Колкото повече наближаваше моментът на експлозивен екстаз, толкова по-стръвно впиваше пръсти в плътта ѝ. Търкаше лице в гърдите ѝ, а устните му трескаво търсеха зърната ѝ, които се бяха втвърдили и наподобяваха дори на вкус зрели плодчета на малина.
Първородната обви крака около кръста му и го притискаше към себе си, карайки го да достига места, до които не би могъл дори да се доближи, ако разчита само на собствените си сили. Възбудата му достигна своя предел и той прекрачи отвъд…
Зъбите му се впиха в зърното ѝ. Първородната изписка, но все още не се съпротивляваше, не осъзнавайки, че това вече не е любовна игра. Щон отхапа зърното ѝ. Швирналата кръв оплиска лицето и гърдите му.
Сега вече Първородната крещеше от болка. Опита се да го отблъсне, но той просто притисна дясната ѝ ръка към земята. Докато тя се мъчеше да го удари с лявата, Щон сграбчи лицето ѝ с цялата си длан. Бавно изви главата ѝ на една страна, безразличен към ударите, които се сипеха върху му. Дори под всичката тази плът, която правеше Първородната така съблазнителна, се виждаше как вените ѝ пулсират в едно с разтуптяното ѝ сърце.
Щон ѝ се усмихна, преди да впие зъби във врата ѝ. Кръвта ѝ беше сладка и галеше езика му. Предсмъртните ѝ конвулсии се сляха с тласъците му. Момчето усети, че екстазът ще избухне в него за пореден път. Засмука жадно последните глътки кръв и учести движенията си. Още един тласък и оргазмът експлодира.
Когато след време погледът му се избистри, разбра, че все още лежи върху Първородната, а тялото ѝ изстива под него. Отиде до реката, за да се измие от засъхналата кръв. Докато гледаше отражението си във водната повърхност, една мисъл се заигра в главата му. Беше „сладка“… Той се ухили на двусмислието. Отражението му също се смееше… като че ли малко по-дълго от него самия.
След като отми кръвта, Щон се зае да претърси лодката. Имаше достатъчно припаси, че дори и екзотични подправки. Върна се при Първородната и след кратък размисъл я разпори. Зарови ръце в тялото ѝ, за да извади черния дроб и далака.
Можеше да ги заръфа още тук и сурови, но щеше да е твърде просташко след всичката наслада, която беше получил от нея. Затова реши да приготви изящно ястие. Изми и подсуши вътрешностите и старателно ги наряза на малки кубчета. Поръси черния дроб със сол и черен пипер, а далака овкуси с див лук и пикантен пипер. Подреди парчетата върху листо и седна на брега на великата О’ри, за да се наслади докрай на Първородната. Взимаше внимателно всяко парче само с два пръста и го оставяше да се разтопи в устата си.
Почувства се похотлив, дързък и нещо малко женствен. Не това търсеше. Първородните не бяха подходящи за целите му. И все пак бяха сладки…
“Изрисуваният камък” е книга първа от цикъла “Пограничната земя”. В момента се работи върху книга втора “Смъртоносната клонка” Романа може да се определи като епично фентъзи с елементи на портално фентъзи.
В това произведение ще се сблъскате с Богове такива каквито никога не сте си ги представяли. Ненужни, безполезни и нежелани те са изхвърлени на бунището – Пределният риф – сметище между световете. Озлобени те искат само едно- да си го върнат и то тъпкано, но на кого като тук няма никой. Щом няма, защо да не си създадат играчки с които да се забавляват и да ги чупят без угризение. Арогантни и безразсъдни първият им опит е пълен провал – същество по силно от тях самите, по алчно от тях и пропито със злоба до мозъка на костите си. Прогонено, пратено в изгнание той крои планове за отмъщение…останалото е то е в книгата.
Прочетете ревюта на романа в:
Вижте и:
