Удоволствието преди работата

Феола трябваше да е сигурна кой точно беше вампирът в тази история. Това бе единствената причина, поради която прие да присъства на импровизирания бал тази вечер. Какво по-удобно извинение можеше да намери, за да отиде там с най-новата си рокля? В имението щеше да бъде и Витриус, нейният основен заподозрян.

Ако Феола бе права в догадките си, Витриус бе колкото красив и сексапилен, толкова и опасен. Все пак един вампир не би се поколебал да убие дори и нея, магьосницата. Още повече когато тя бе изпратена да сложи край на загадъчните убийства в този град, със сигурност дело на същество с нечовешка сила и жажда за кръв.

Както сама се убеди през последната седмица, повечето от жертвите бяха жени. Навярно подмамени от някого да отидат на уединено и дискретно място. Но вместо удоволствието и някой друг оргазъм, които изглежда бяха очаквали, някой ги бе убил, изпивайки кръвта им. А може би все пак вампирът първо бе правил секс с тях, един последен дар, преди да им отнеме всичко? Образите им като на неестествено бели порцеланови фигури още бяха пред очите й.

Останалите три жертви бяха мъже, очевидно имали неблагоразумието да прекъснат пиршеството на вампира. За това неволно провинение се бяха простили с живота си, разкъсани на парчета.

Витриус бързо бе привлякъл вниманието на Феола. Все пак, бяха я обучавали да открива свръхестественото. Но не можеше да е съвсем сигурна, той се прикриваше добре, а и външността му я заслепяваше и замъгляваше преценката ѝ за онова, което се спотайваше зад зелените му очи и леката усмивка, която често играеше по устните му. Магьосницата не бързаше да разкрива картите си, вместо това щеше да го опознае още. Колко отблизо, още не бе решила.

Облеклото ѝ тази вечер гарантирано щеше да разпали още повече интереса му към нея. Деколтето на небесносинята ѝ рокля разкриваше щедра част от гърдите ѝ, а вталената кройка плътно обгръщаше фигурата ѝ и колкото я покриваше, толкова и подчертаваше формите ѝ. Парфюмът с касис и къпина, внос отвъд Трите морета, ѝ беше любим, а сребърната диадема се открояваше в лъскавата ѝ черна коса, падаща свободно по разголените ѝ рамене.

Феола се огледа доволно в овалното огледало на тоалетката. Финалният щрих бе малка сребърна пентаграма със смарагд в центъра, която сложи на врата си. Скъпоценният камък зае мястото си над гърдите ѝ, за да привлича още повече погледите към тях тази вечер.

Кметът ѝ бе осигурил всички удобства, които бяха по силите му, и я бе настанил в обширната си мрачна къща. Хората обикновено се страхуваха от магьосниците, но бяха и любопитни да научат повече за тях, защото малцина в кралство Тирилия притежаваха магическа дарба. Появата им в някой град винаги бе голямо събитие. Феола бе свикнала с вниманието, което ѝ оказваха или натрапваха простосмъртните. Но днес се вълнуваше само от вниманието на Витриус, нейният вампир. Ако бе права, вечерта щеше да завърши не със секс, а с борба на живот и смърт.

Каретата я чакаше на улицата. Без орнаменти и гербове и без завеси, каквито имаха тези на заможните хора в столицата. Но това бе без значение, Феола беше от скромен произход и преди да отиде при магьосничките в Кръга на лунната светлина не бе мислила, че някога ще бъде в карета, освен за да я чисти. Един от слугите на кмета ѝ подаде ръка и тя се качи, хвърляйки бърз поглед към залязващото слънце. Нощта беше времето на вампирите. Но тогава и нейните женски магьоснически сили бяха в зенита си.

До бала имаше само няколко километра. Каретата, теглена от два коня, бързо напусна града и се отправи по самотния прашен път, водещ към имението на барон Фус, единствения благородник в околността. Феола нямаше много време за размишления. Така или иначе, планът ѝ беше прост – без да губи време щеше да притисне Витриус, за да разкрие истинската му същност преди изгрев. Бе сигурна, че той няма да се противи да бъде близо до нея. Феола знаеше какви погледи ѝ бе хвърлял.

Конете забавиха ход, бяха настигнали няколко други карети. Имението вече се виждаше – масивна каменна сграда на два етажа, квадратна и не особено голяма. От прозорците струеше светлина. Отпред се суетяха слуги и коняри, посрещащи гостите. Феола пристигаше точно когато бе планирала – балът бе започнал неотдавна и повечето гости вече трябваше да са тук. Витриус, който се представяше за заможен търговец на платове от Търговската лига, също бе сред поканените, Феола се бе уверила в това.

– Каква чест, че сте тук, Ваше Сиятелство – дебелият барон с прошарена коса бе излязъл да я посрещне. – Радвам се, че отделихте от ценното си време.

– Нямаше как да ви откажа, бароне. Можете да бъдете много настоятелен.

Феола идваше на бала по работа, а не за удоволствие. Или поне така си мислеше. Във всеки случай, нямаше защо да го споделя с Фус.

– Просто за първи път от край време в града ни идва магьосница – разпери ръце той. – Това е голямо събитие.

– Каквото са и бруталните убийства, заради които съм тук.

Думите ѝ охладиха ентусиазма му, но Фус бързо се овладя и я покани да се присъедини към другите гости в имението. От тясното преддверие импозантно мраморно стълбище водеше към залата, която изглежда заемаше по-голямата част от втория етаж. На последното стъпало ги чакаше и баронесата, облечена в жълта рокля. В ръка държеше сребърна чаша.

– Колко мило, че се отбихте, магьоснице! Партито нямаше да е същото без вас.

Беше десетина години по-млада от съпруга си и малко по-ниска от Феола. Или просто не се бе осмелила да се качи на толкова високи токчета като магьосницата.

– Как бих могла да го пропусна. Ухажорите дали са твърде настоятелни тази вечер?

Баронесата се засмя, елегантно прикривайки уста с белоснежната си ръка. Феола се усмихна в отговор, но в сърцето ѝ се загнезди страх. Тя изглеждаше като съвсем подходяща плячка за вампира. Надали това, че бе благородничка, би я спасило. Трябваше да действа бързо, за да няма повече трупове с източена кръв.

Феола остави барона и жена му, взе чаша вино от подноса на един слуга и пристъпи в балната зала. Там пет-шест двойки вече танцуваха под акомпанимента на музиканти, събрани в близкия ъгъл. Феола се преструваше, че се наслаждава на виното и музиката, докато погледът ѝ внимателно обхождаше залата. Още хора в пъстроцветни дрехи стояха край стените с чаши в ръце, улисани в разговори, а някои и във флирт. Магьосницата набързо огледа оформилите се двойки, но Витриус не бе сред тях. Накрая го зърна в компанията на няколко от местните големци и половинките им.

Беше с черна туника с пищно сребърно везмо по ръкавите, панталон в същия цвят и колан с катарама с блестукащи инкрустации, които Феола не можеше да различи добре толкова отдалече. Черната му коса стигаше до раменете, а зелените му очи все още не бяха обърнати към нея. На ръката, в която държеше чаша, проблясваха два пръстена.

Имаше нещо във властното му младо лице, в изсечените скули и правия нос, което едновременно я привличаше и тревожеше. Дали и той като нея щеше да остане вечно млад? Но при нея това се дължеше на магическата ѝ дарба, а при Витриус може би беше защото бе вампир, който подхранва вечния си живот с кръвта на простосмъртните.

Феола не искаше да пришпорва събитията. Прие покана за танц от младеж, който се бе изчервил като домат. Както и очакваше, оказа се не особено сръчен, но стъпките на танца ѝ позволиха да се приближи до Витриус и скришом да му хвърли още някой поглед. Долови и няколко думи от разговора им, очевидно посветен на роклите на някои от дамите тази вечер. Като търговец на платове, Витриус се смяташе за много вещ и по този въпрос.

Знаеше, че този път е привлякла вниманието му. Беше пристигнала в града преди пет дни и бяха разговаряли само веднъж. Два пъти го бе следила тайно из уличките и в странноприемницата, но не твърде настойчиво, за да е сигурна, че няма да се усети. Сега, докато танцуваше с неумелия младеж, и без заклинание можеше да усети погледа на Витриус по тялото си.

Това ѝ харесваше и възбуждаше. Из Кръга се шушукаше, че вампирите са прекрасни любовници. Но това бе забранено познание, все пак те бяха чудовища, врагове. Каква ли наслада губеха жените с магическа дарба, за да останат верни на призванието си? Феола леко въздъхна при тази мисъл, а стъпките на танца я отведоха към другия край на залата, по-далече от Витриус.

След взаимния поклон в края на танца Феола взе нова чаша вино и отклоняваше следващи покани. Предпочиташе да бъде нащрек. „Добрата магьосница е наблюдателна“, беше ѝ повтаряла нейната наставница Мелвида преди години. Сега това ѝ позволи да види, че от време на време някоя двойка напускаше балната зала, за да се усамоти някъде наблизо. После се връщаха, а прическата на дамата имаше нужда от малко оправяне.

Феола остана доволна, защото знаеше какво ѝ се иска да направи по-късно, без да привлича твърде много внимание. Вампири или не, мъжете бяха толкова прости създания. Трябваше само да заложиш стръв и да чакаш. На нея това винаги ѝ се бе отдавало доста добре. Жалко, че матриархът не би ѝ позволила да го преподава на послушничките.

Витриус не напускаше залата, но и не танцуваше. Разговаряше с неколцина от гостите и Феола видя как с някои от жените си хвърляха сластни погледи, скришом или не съвсем. Да не беше магьосница, ако вече не бе правил секс поне с една от местните омъжени красавици. Постепенно той се приближаваше към нея. Използва момента, в който близо до Феола бе застанал слуга с поднос. Витриус взе две чаши и с лек поклон ѝ подаде едната.

– За ваше здраве, Феола. И дано имаме повече поводи да се срещаме.

– Ако ми потрябва екзотичен плат за рокля, например – тя отвърна на поздрава му и леко отпи. – Нека не бъдем толкова официални, не сме в кралския двор.

– С удоволствие. Сама ли си тук тази вечер? Нима нямаш кавалер?

– Ние от Кръга на лунната светлина винаги пътуваме сами.

– Колко тъжно. Това значи ли и че си тръгваш сама?

– Зависи.

– От какво? – Очите му се отместиха от гърдите ѝ и срещнаха пъстрите й очи. – Ще се радвам да разбера.

– Тук има немалко красиви жени, видях как ги оглеждаш. Сигурна съм, че все някоя ще те ощастливи.

– Ти си единствената магьосница, обаче. Аз също съм наблюдателен и виждам, че си най-красивата.

– Ами ако това е просто магическа илюзия? – Феола вече усещаше възбудата, която близостта с Витриус разпалваше в нея. – Ако е заклинание и съм гърбава и грозна?

– И двамата знаем, че не е така. Красотата ти е по рождение, а дарбата ти само я съхранява за ценители като мен.

– Кой си ти, Витриус? Не говориш като търговец, те се интересуват само от злато.

Той се приближи още и Феола не можа да скрие лекото потръпване, когато сложи ръка на рамото ѝ. Усещаше дъха му и знаеше, че го желае. Тук и веднага, дори и да беше чудовище. Знаеше, че и Витриус я желаеше сега, повече от всичко в това измерение и във всички други на Вселената.

– Ела с мен и ще разбереш – прошепна в ухото ѝ, а зърната ѝ настръхнаха под броката на роклята. – Освен ако не ти се танцува още.

Феола поклати глава. Твърде възбудена бе, за да отлага повече. Изпи на един дъх останалото вино, отърва се от чашата като я тикна на преминаващ слуга, и леко замаяна последва Витриус и галантната му усмивка. Той я поведе покрай гостите на барона към врата в отсрещния край на залата. През нея се озоваха в пуст коридор. Когато Витриус затвори тежкото дъбово крило зад нея, музиката и глъчта приглъхнаха и Феола ясно можеше да долови биенето на сърцето си.

Размениха погледи, нямаше нужда от повече думи. Продължиха надолу по коридора, който зави наляво. Имаше три врати, Витриус отвори първата, не беше заключена. Изглежда и преди бе идвал тук, но дали за да обсъжда търговията с барона или за да обладае някоя красавица? Магьосницата би заложила на второто.

Стаята бе потънала в мрак. Единствено сребърните лъчи на луната се изливаха през големия прозорец и разкриваха очертанията на няколко стола, бюфети покрай стените и масивно писалище. Феола пристъпи няколко крачки навътре и чу как зад гърба ѝ Витриус пуска резето. Вече бе сама с него, точно както бе искала. Оставаше да провери що за чудовище е.

Той не губи време, хвана я за раменете и я завъртя към себе си. Не я чака да се опомни, устните им се долепиха и хищно преплете език с нейния. Вкусът му я опияни повече от виното и Феола не искаше да го пусне. Целувката им продължи дълго и я остави без дъх.

Гърдите ѝ се надигаха и отпускаха. Витриус се насочи към тях и ги обхвана здраво с ръце. Деколтето покриваше малка част от тях, затова той сръчно отхлаби вървите на роклята откъм гърба и я смъкна надолу. Феола изпъшка без да се противи и го остави да ги стиска колкото пожелае. Скоро и езикът му играеше по тях, усети топлината му по набъбналите си зърна. Целуваше ги и ги лижеше, с което само застрашително разгаряше огъня между бедрата ѝ.

Витриус усети, че Феола започваше да губи търпение за нещо повече, и я насочи към писалището. С лекота ѝ помогна да седне отгоре, после бръкна под полите на роклята ѝ. Пръстите му се заизкачваха по нежната кожа на бедрата ѝ и стигнаха до бельото ѝ. Влажността издаваше възбудата на Феола, но тя нямаше какво да крие повече. Затова му помогна да го махне и да вдигне роклята ѝ нагоре, за да я разкрие напълно, разкрачена върху писалището на призрачната светлина.

Витриус клекна и тя почувства езика му между краката си. Феола прехапа устна, потъвайки във все по-магическа наслада. Партньорът ѝ беше ловък и отдели много внимание на най-чувствителната частица от тялото ѝ. Не бързаше, за разлика от много други, с които бе правила секс. Това я възбуждаше неудържимо и усещаше как все по-обилно се разтича от удоволствие.

Когато спря да го усеща, тя отвори очи, за да види как разкопчава и сваля панталона си. Сега можеше да види и неговата възбуда, гледката не я разочарова.

– Искам всичко, което имаш – прошепна тя, стискайки едната си гърда. – Веднага!

Той се подчини с безмълвна усмивка на похот. Пристъпи към нея и разтвори краката ѝ още повече. Феола простена, когато плавно влезе в нея. Изпълваше я изцяло, а ритъмът му беше точно както го обичаше – не твърде бърз, но не и прекалено ленив. Достигаше достатъчно навътре, за да я кара да стене през цялото време. Стараеше се да го прави по-тихо, макар и да знаеше, че вратата е заключена. Витриус издаваше звуци, подобни на стържещо ръмжене. Възбудата на Феола не ѝ позволяваше да се уплаши от тях, но ясно съзнаваше, че нямаше как да принадлежат на човек.

Партньорът ѝ забави темпото си, което я подразни. Не след дълго отново се забърза, дори доста повече от преди и силните му тласъци я разтърсиха отвътре. Феола се държеше с две ръце за писалището, а гърдите ѝ се тресяха. Между тях потече струйка пот. Точно когато мислеше, че не може да издържа повече и ще започне да пищи от болка, Витриус се върна към предишния ритъм.

Докато лежеше разкрачена на писалището, вдигна поглед към Витриус и се зачуди защо не си бе свалил туниката. Искаше да го види напълно гол. Дали желанието да я обладае час по-скоро не му бе оставило време? Или криеше нещо? Феола трябваше да разбере, но първо искаше да стигне до оргазъм. Поне тази нощ удоволствието щеше да бъде преди работата. Сигурно дори и матриархът го бе правила все някога.

Умът ѝ се рееше над нея, мислеше за всичко и за нищо. Витриус я хвана за токчетата и уверено продължаваше в същия ритъм, докато държеше краката ѝ във въздуха. Стенанията на Феола станаха по-силни, беше близо до върха на насладата и не можеше да се сдържа. Витриус отново забърза ритъма, тласъците му станаха по-силни и тя трябваше здраво да се държи с едната ръка за ръба на писалището. С другата милваше и търкаше центъра на удоволствието между краката си, с което сякаш още повече възбуждаше не само себе си, но и настървения си партньор.

В един вълшебен миг тя стигна до върха и остана там неизвестно колко, целият свят изчезна за нея. Изви се назад, а краката ѝ трепереха. Постепенно дойде на себе си, убедена, че в мъжа между краката ѝ има нещо нечовешко. Подобен екстаз нямаше как да бъде от този свят. През главата ѝ се стрелна мисълта, че трябва да се пази от него, защото освен да ѝ донесе наслада, можеше и да я убие.

Витриус се отдръпна от нея, след което властно я свали от писалището, още трепереща. Но поне засега страховете ѝ не се оправдаха, защото той не искаше кръвта ѝ. Вместо към врата ѝ, той насочи вниманието си към устните ѝ. Подкани я за застане на колене пред него. Феола му позволи това удоволствие, разтвори уста за него и вкуси самата себе си. По пъшкането на Витриус разбра, че и на него вече му остава малко до края. Костваше ѝ известни усилия, но когато той избухна обилно в устата ѝ, успя да не похаби нито капка.

Феола се изправи със залитане и се облегна на писалището. Облиза устни, докато гледаше как Витриус си вдига панталона, застанал до прозореца. Под сребърната светлина на луната лицето и цялата му осанка вече не оставяха място за съмнение. Той не беше смъртен. Кой знае на колко века беше и колко жени бе обладал за това време. И колко бе убил.

Спокойната му усмивка ѝ показа, че знае, че тя бе разбрала.

– Доста време ти отне, магьоснице. Сигурно досега не си го правила с някой като мен.

– С вампир, искаш да кажеш. – Тя улови погледа му върху голите си гърди и припряно се зае да оправя деколтето на роклята, което не бе толкова лесна задача с развързаните върви откъм гърба.

– Колкото и добър любовник да си, знаеш, че не мога да ти позволя да продължиш да избиваш хора. Затова съм тук.

– Затова или защото си незадоволена?

Смехът му я подразни.

– Само защото още съм в много добро настроение, ще ти предложа два изхода оттук. – Тя размаха показалец. – Да напуснеш кралството и да отидеш чак отвъд Трите морета, там Кръгът на лунната светлина няма да те търси.

– Несъмнено много щедро предложение. А другият вариант?

– Да те унищожа тук и сега.

Настана мълчание, пропито с тревожност. Феола вече бе започнала да приготвя в съзнанието си подходящо заклинание.

– Има и друг изход – прошепна Витриус, докато се пресягаше към близкия стол с висока облегалка.

С нечовешка мощ го вдигна с една ръка и го запрати към нея. Феола се успя да се отдръпне достатъчно бързо и тялото ѝ пое част от силата на удара. Падна на пода и оттам насочи огнено заклинание към вампира. Пламъкът леко го облиза, докато разбиваше прозореца. Витриус скочи през изпочупените стъкла и изчезна в нощта.

Феола не можеше като него да политне от втория етаж, затова се хвърли към вратата. Проклинаше се, докато трескаво се бореше с резето и с падащата ѝ рокля. Най-сетне успя да отвори и се затича по коридора към мястото, където трябваше да е задният изход.

Знаеше, че е ранила Витриус. Беше му причинила болка и го бе уплашила. Вампирът със сигурност щеше да напусне града, но нейният дълг повеляваше да продължи да го преследва. Осени я неприятната мисъл, че трябва да започне този лов без бельото си, което бе останало в стаята с разбития прозорец.

Щеше да ѝ липсва, беше копринено и по последна мода от столицата. Какво пък, поне онези, които щяха да го намерят на сутринта, щяха да имат повод за много мръсни шеги.