Времетраене на вечности

Миризмата на влага и мъх проникна в дробовете ми. Лежах върху каменна плоча с ръце привързани над главата, гола от кръста нагоре. Наметалото ми от еленова кожа бе захвърлено настрани и студеният камък хапеше гърба ми. Единствената светлина идваше от пукащия наблизо огън.

– Безсмислено е – процедих. – Този демон не се договаря със смъртни.

– Но ти си различна. – Лицето на шамана, съсухрено като изсушена хвойна, се надвеси над мен.

Кремъчното острие, което държеше, проряза диагонално корема ми. Стиснах челюсти, когато той потопи два пръста в шуртящата кръв и започна да изписва ритуалните знаци по лицето ми.

– Появи се в лагера ни от нищото, ала изпълняваше духовните ритуали с лекота. В кръвта ти тече силна енергия. Трябва да си ми благодарна. Дадох ти подслон. Нахраних те. А сега ще умилостивиш Демона, който ни тормози и ще донесеш мир и благоденствие на бъдещото поколение. Кланът ще те запомни с добро.

– Останалите знаят ли, че това не е ритуал за тяхното спасение, а за твоето?

Шаманът се усмихна кротко.

– Бъди спокойна, дете. Ще те почитаме като наша закрилница. Няма да бъдеш забравена.

Той заби ножа дълбоко в гърдите ми и аз скръцнах със зъби. Опитах се да го разубедя, но някои от смъртните бяха упорити, алчни създания. Време беше целия този фарс да приключи.

Сухожилията, с които бе вързал китките ми, се скъсаха.

– Така и не ме попита коя съм – рекох. – Нито веднъж.

Шаманът се опули.

Знаех какво вижда. Очите ми – искрящи в цвета на изгряващото слънце. Старецът се дръпна назад и в същия миг замръзна. Пращенето на огъня секна. Дори звездите спряха да мигат.

Не бях аз.

Нощта и времето, което минаваше през нея, бяха подвластни на други създания. Бях срещала такова преди стотина лета на едно от пътуванията ми. Създанието, което вилнееше тук, обаче ми бе непознато.

– Каква наслада – изсъска нисък глас. Като свистенето на снежна виелица. Шепотът на борови клони, разклатени от есенния вятър. – Жертвоприношение в моя чест.

От дълбините на гората, там, където сенките се вплитаха и трептяха, се заформи фигура. Висока, стройна, с обтегнати по ръцете жили и с походка като на хищник – бавна, грациозна, уверено запътваща се към своята цел. Когато се приближи, топлата светлина от огъня обагри острите черти на лицето му. Дълга, черна като опал коса, падаше разрошена по рамене му и сенките сякаш още полепваха по нея, отказвайки да я напуснат. Можех да вкуся реещата се на талази мощ, която струеше от него. Луда и необуздана.

Непознатият огледа незаинтересовано шамана и насочи погледа си към мен и раната ми.

– А ти защо си жива?

Засмях се. Той повдигна вежди.

– Повярвай ми – изпъшках, докато се надигах от каменната плоча, за да не бъда по-ниско от него, отколкото се налага. Безсмъртните изпитваха удоволствие от това да показват надмощието си. Кървящата дупка в гърдите ми не работеше в моя изгода. – Не си първият и нещо ми подсказва, че няма да си последният, който ме пита това.

Той наклони леко глава. Започна да обикаля около мен, оглеждайки ме от глава до пети.

– Би следвало ти да си жертвоприношението, но … – Застана зад мен и сведе глава, за да подуши тила ми. – Миришеш на човек, ала и на нещо друго. Какво си ти?

Обърнах се с лице към него.

– Нямам намерение да бъда пренесена в жертва. Исках да помогна на тези човеци, но един от тях реши да отхапе подадената от мен ръка. Не ме интересува какво ще се случи с него, но техният клан преживя достатъчно страдания. Те трябва да спрат.

Ониксовите му очи просветнаха развеселено.

– Това заповед ли е?

– Не съм толкова нагла. Считай го за предупреждение. Ако продължиш да вилнееш над тези смъртни, аз ще съм тук, за да ги защитя.

Наблюдаваше ме със смесица от любопитство и небрежност. Мистерията, която представлявах, го забавляваше.

– Тялото ти е смъртно, но притежаваш ярка енергия – рече замислено. – По-стара си отколкото изглеждаш. Нека позная. Сключила си сделка с някой като мен. Може и да те е дарил със сили, но всяка сделка има своя срок. Когато твоят изтече, аз ще бъда там, за да се насладя на края ти.

– Дали?

Не очаквах да е толкова арогантен, че да не разпознае отвъд човешката ми плът. Смъртното тяло, което заех преди толкова време, ми помогна да разбера, че животът сред човеците ми носи наслада. Открих радостите и мъките, които ги вълнуваха. Помагах им. Повечето безсмъртни не обвиваха душите си в кожа и кръв като мен. Дори маскировката на Демона, с която ми се показваше сега, не бе истинско тяло. Силите му поддържаха илюзията за твърда плът, но усещах, че мъжът пред мен можеше всеки миг да се разпадне в тъмнината.

Погледът му се изостри. Вдигна дългите си, бледи пръсти и докосна с показалец раната ми. Черни шарки пробягаха по кокалчетата на юмрука му и преминаха от пръстите към гърдите ми. Върху мен се стовари болка по-страшна от разреза на нож.

Очаквах я.

Моята собствена длан се настани върху неговата и се нажежи до бяло. Очите на Демона леко се разшириха. Зад него кладата се съживи. Пламъците се възпламениха диво, подавайки червеникавите си езици към звездите.

– Ах! – По лицето му пролази лукава усмивка. – Май те подцених.

Той бе създаден от мрак, докато аз сътворена от огън. Човеците ни се прекланяха и ни обичаха, и ни мразеха, и се страхуваха. Можеше да ме нарани, така както можех и аз да го нараня. Силите ни бяха изравнени. Поне засега.

Тази нощ даде начало на нашето надбягване.

345 г., Ирландия

– Разочароваш ме, сине на мрака. – Кръстосах ръце. – Усетих присъствието ти още миналата луна. Оттогава се криеш в най-затънтените кътчета на гората. Като куче, изгонено от стопанката си.

Не откъснах поглед от дузината огнени клади, подредени в няколко сферични кръгове из потъналото в тъмнина поле. Около огньовете танцуваха смъртни – мъже и жени, млади и стари, облечени в дълги бели роби, зашити с различни символи и руни против зли духове и проклятия. Някои от тях биха помогнали срещу по-низше божество, ала всички бяха твърде слаби за Демона, появил се със залеза на слънцето.

Смехът му мина през мен като звука от далечна гръмотевица.

– Чаках сама да ме извикаш, дъще на огъня. На последната ни среща се зарече, че следващия път ще ме заличиш от света.

Съзнателно пропусна да отбележи, че на последната ни среща той ме бе приковал със сенките си към едно дърво, а аз изгорих половината му лице. Сега върху нас нямаше и следа от битката, ала и двамата бяхме злопаметни.

– Това беше преди… колко… двеста, триста години? – Позволих си тънка усмивка. – Да не очакваш, че през времето, в което не се засичаме, аз постоянно мисля за теб и за това какво сме си обещавали? Имам по-важни задачи.

Можех да усетя раздразнението му и без да се обръщам. Ако през всички тези години бях научила едно нещо за него, то бе, че повече от всичко друго мразеше да не го удостоявам с вниманието, което си мислеше, че заслужава. Да го застрелвам с пренебрежителни коментари беше станало толкова естествено като дишането.

Както и предполагах, той не издържа и препречи гледката ми към празненството. Очите му бяха една идея по-присвити.

– Знаеш защо съм тук – рече той. – Няма ли да ме спреш и този път?

– Да поръсиш от своя хаос върху нещастните смъртни? Естествено, че ще опитам. Но не и тази вечер. Тази вечер е моя.

– Започвам да си мисля, че затова спасяваш твоите любими човеци. – Той наведе глава към мен и черните му кичури докоснаха лицето ми. – Признай си. Правиш всичко това, за да те боготворят.

Потиснах желанието да захапя красивият му прав нос, който толкова обичаше да пъха там, дето не му е работата.

Самайн, с традиционно запалените си огньове, бе прекрасен начин келтите да засилят енергията ми, а и аз наистина давах много от себе си, за да им помагам. Исках обаче да вярвам, че го правя не заради някаква полза, а защото Великата Сила ме бе създала с любов. Така и не научих истинското значение на тази дума, ала смъртните се променяха, когато правеха нещо в името ѝ. Душите им блестяха по-мощно и от тези на най-силните безсмъртни, които познавах. Беше мистерия, която така и не успях да разгадая и винаги се бях чудела защо другите божества не си задават същия въпрос. Стигнах до извода, че може би бе защото бяха неспособни на тази любов. Следователно губеха интереса да я опознаят.

Никога нямаше да споделя тези мои размишления с Демона. Вероятността да ми се присмее бе по-голяма от това да размишлява с мен.

– Ще си призная, когато ми кажеш името си – предизвиках го с насмешка. – Истинското ти име.

Знаех, че това беше последното, което би споделил с мен. Истинските имена съдържаха първичната ни сила. Никой безсмъртен не би бил достатъчно глупав да предаде своето без борба.

Устните му се разтвориха в лежерна усмивка.

– Разбира се, огнена дивост. Веднага след като ти ми кажеш своето.

985 г, Испания

Битката за Барселона бе в разгара си. Пристигнах точно преди да залостят портите и вражеските сили да стоварят войската си в околните ниви. Градът бе под обсада вече два месеца и по всичко личеше, че агонията нямаше да продължи още дълго. От известно време конфликтите в този район назряваха, а това само ми подсказваше за чужда намеса.

Търсих го из цяла Барселона, но без следа. Или нарочно не се показваше, за да се забавлява отстрани с усилията ми да спра това кръвопролитие, или бях в грешка. Знаех, че нямаше как да бъде последното. Демонът живееше за хаоса, за войната. Не би пропуснал такъв шанс.

Реших да подложа теорията си на тест. Изчаках войските да пробият защитата на града, да започнат безчинствата си и… им позволих да ме хванат.

Прехвърляха мен и още няколко момичета като сламени кукли. Когато един от мъжете ме бутна на земята и коленичи отгоре ми, осъзнах истината. Игнорирах с цялата си воля внезапното стягане в гърдите ми.

Той нямаше да дойде. Защо изобщо го чаках?

Войникът падна на земята, лумнал в пламъци. Станах, отърсих се и напуснах пределите на града без да бъда спряна от никого. Зад мен градът се раздираше от викове.

Дълго време след това горчивия вкус на разочарованието продължи да ме преследва.

1334 г., Италия

Първата ни среща, преминала без взаимно да се нараним поради нечии човешки конфликт, се случи в Сиенската катедрала. Стоях в захлас пред картина от дърво и злато, в центъра на която скромно седеше фигурата на облечена в черно жена и прегърнатото от нея дете. Всеки път, щом видех нечие произведение, се изумявах с каква бързина напредват човеците в усъвършенстването на изкуствата си. Какво ли щяха да постигнат след сто, петстотин, хиляда години?

Свещите в катедралата затрептяха и светлината им се приглуши. Типично за него да изскочи неканен като признак от сенките. Свистенето на нощния вятър покори катедралата, обви иконите, декоративните фасади и кръстовете, обсебвайки всичко с енергията си. Едно време щях да дамгосам руната за болка върху фалшивата му плът заради това нагло парадиране.

Сега просто въздъхнах. Драматичната му поява ми бе позната. Очаквана дори — под някаква странна, извратена форма.

Той огледа картината.

– Твоите човеци се развиват. Май започвам да разбирам увлечението ти по тях.

– Комплимент за смъртните ли чух? От теб? – Сложих ръка пред устата си в преекспонирано изумление. – Караш ме да си мисля, че някой друг син на мрака е заел красивата ти маскировка и безуспешно се преструва на теб.

Устните му се разстелиха в толкова широка усмивка, че на бузата му се откри трапчинка, която не бях виждала досега. Тя преобразува цялото му излъчване. Пред мен не стоеше древно, хаотично същество на мрака, а чаровен млад мъж.

– Намираш ме за красив?

– По човешките стандарти. Знаеш го, не се прави на смаян. Не ти отива.

– А по твоите стандарти?

Хвърлих му бърз поглед. Това беше ново. Небрежното флиртуване.

– Защо ти е да знаеш за моите стандарти?

– Поставил съм си цел да разбера всичко, което мога за теб.

Изражението му все още бе игриво, но очите му бяха не мигнаха. Това незнайно защо ме смути. Дадох всичко от себе си, за да не го покажа външно. Не можех да си позволя подобни слабости пред него и се ядосах на себе си, че изобщо допуснах да ми повлияе по такъв начин. Целта му не беше да разбере всичко за мен, а да влезе под кожата ми. Най-добрата стратегия за отведен удар беше смяна на темата.

– Наблизо няма назряващи войни. Какво правиш тук? – попитах го.

– Противно на онова, което смяташ за мен, аз не съм божество на войната. Конфликтите ме подхранват, да, но не завися от тях, нито пък съм длъжен да ги подклаждам постоянно. А и… – Не отмести очи от мен. – Не сме се засичали от известно време.

Не знаех какво да отговоря на това. Можеше да означава всичко. Потърсил ме бе, за да подхванем нова битка? Или пък му липсваше…

Прехапах език и не довърших мисълта си.

Вместо това се обърнах към иконостаса.

– Не си ли се чудил какво е? – кимнах към Мадоната с детето.

– Боя се, че досега не съм изпитвал нужда да се превръщам в смес от цветове, нахвърлена по дървен панел. Необичаен порив дори за теб, бих казал.

Забравих колко хаплив можеше да бъде езикът му. И не, не беше забавен.

Потиснах напиращата усмивка.

– Да имаш майка, имам предвид. Да знаеш откъде идваш… кой те е създал и защо.

Той се взря замислено в картината. След малко, заяви:

– Смъртните също не знаят защо са на този свят. Никой не знае.

– Но когато едно дете е създадено, то е заради любовта между мъжа и жената. Чрез любовта. Тогава ние с какво сме създадени? Аз и ти.

Усетих как погледът му ме обхожда и бузите ми, за мой ужас, почервеняха. Какви му ги говорех?

– Няма значение – измърморих, ала той ме прекъсна.

– Не винаги има любов… – Думата любов изскочи от устата му неловко, сякаш беше сдъвкал храна, която не бе опитвал досега, и не беше сигурен дали му харесва или не. – … Между човеците. Всъщност е рядкост. Повечето създават поколение от необходимостта да не изчезнат. А понякога тези, създадени с любов, порастват по-жестоки от онези, които не са.

Погледнах го изненадано.

– Вярваш в любовта?

– Какво е любовта? – изсумтя пренебрежително. – В стремежа си да изпитат някакво величие, смъртните хвърлят по-голямо мистично значение върху чувствата, които ги правят хора.

– Значи казваш, че в момента изпитвам любов към тази картина, защото ми харесва? И това ме прави човек.

Дали един художник можеше да обича картините си със същата сила, с която двама влюбени се взираха един в друг? Не, по-добрият въпрос беше, можеше ли изобщо творецът да създава без да изпитва любов към занаята си? Сигурно. Ала може би тук идваше разликата между посредственото произведение и истински великото. Онова, което проникваше в сърцето и не те пускаше.

И ако наистина бе така, то тогава бях ли просто едно посредствено копие, създадено от онази всеобхватна енергия, отговорна за целия живот? Бяха ли хората безспорно великите произведения? Не исках да знам отговора от страх, че най-лошите ми догадки щяха да станат истина.

Дадох си сметка колко се бе променил Демона. В началото на запознанството ни той беше вихър от мрак – неуравновесен, жадуващ за действие, за кръв и за болка. Не си представях Демона отпреди хиляди години да стои спокойно до мен и да размишлява върху подобни въпроси.

Той поклати глава.

– Ти си всичко друго, но не и човек. Чувствата на смъртните са мимолетни. Твоите и моите са бездънни. Думите, с които описват онова, което обичат и което мразят, са една бегла идея на това, което ние побираме в себе си. Всичко в нас е необхватно, всепоглъщащо, вечно.

Това ме остави безмълвна.

Стотици години по-късно все още си припомнях този разговор. Демонът никога нямаше да разбере какъв подарък ми бе направил в онзи момент. Бе ми дал успокоение, че може би имаше замисъл в моето съществуване отвъд въплъщението на огнената стихия. Че може би и в моето сърце бе посадено зрънце любов, което чакаше своята причина да покълне.

1702 г, Сибир

Той винаги първи ме намираше.

Намери ме и сега в долината на топлите извори. Потопена до кръста в бълбукащото езеро.

Навлезе във водата с онази уверена хищническа походка, която бе толкова типична за него. Положих ръце върху тъмната роба, която го предпазваше от голотата.

– Това не ти трябва.

Стиснах плата и той се запали, изгаряйки за секунди.

– Някой е нетърпелив. – Дъхът му погъделичка устните ми. Дланта му се плъзна по талията ми, погали вътрешността на бедрото ми и се потопи във водата, спускайки се надолу. Само надолу. Стомахът ми се изви сладостно. – Чакаше ли ме? Мислеше ли си за мен?

– Не си толкова важеее… – Вдишах рязко, когато натисна онова място, от което се разтапях.

– Я пак? – промърмори той, докато кръгообразните движения, които правеше с пръстите си забързаха ритъм. С другата си ръка сграбчи бедрото ми и грубо го разтвори, за да му дам по-добър досег.

– Казах, че не си толкова ва… – Той вкара пръст в мен, а после и втори, и от гърлото ми се откъсна дълбок стон. Обвих ръце около раменете му, здраво впивайки нокти. Кожата му прокървя, досущ като истинска. Умението му да поддържа човешкия си образ толкова реален, винаги ме изненадваше, сякаш ликът му бе реален и откраднат като моя. Имах усещането, че поддържаше тази илюзия единствено заради мен. Защото знаеше колко ми харесва.

Той допря лицето си в извивката на шията ми и езикът му обходи цялото протежение. Затреперих неудържимо, цялата възпламенена. Водата покрай нас закипя.

Внезапно той извади пръстите си и почувствах такава смразяваща празнота, каквато не вярвах, че е възможно да съществува. Изгледах го лошо, ала той просто ме притисна към себе си, целуна ме и сенките му ни обгърнаха изцяло.

За момент се намирахме сред нищото, сред необятната чернота на космоса.

Хлад. Тишина.

И тогава сенките ни върнаха обратно. Гърбът ми падна върху мекия сняг, покриващ брега на езерото. Контрастът между горещината на водата и студенината на снега, причини тръпки по кожата ми.

Застанал над мен, очите на моя Демон блестяха със същата яркост, като звездите над главите ни. В тях танцуваше нещо, което едва ли много създания бяха зървали у него. Щастие. Истинско, неприкрито щастие.

Облизах устни и погледът му се залепи в движението.

– Наслаждаваш се на гледката? – Усмихнах се доволно. Можех да си представя как изглеждам. Косите ми разпилени сред снежната покривка, тялото ми голо и трептящо.

Изражението му се промени. Потъмня. Нещо древно и неопитомено излезе на повърхността. Пулсирането между краката ми се засили нетърпимо. Винаги, когато ме погледнеше така, ме караше да се чувствам толкова не-цяла. Недовършена.

Вдигнах бедра и се отърках в него.

– Моя дивост огнена – изхриптя той преди да проникне в мен.

Изстенах гърлено, изпъвайки глава назад. Той подхвана стабилен ритъм, който постепенно забързваше. Устата му, топла и влажна, завладя моята и езикът му си проправи път, вкусвайки всяко кътче. Челата ни се докосваха с всеки следващ тласък и напрежението в долната част на корема ми се насъбра, дотолкова, че не можех повече така. Щях да се пръсна.

Телата ни слети. Пръстите ни преплетени. Дъхът ни едно цяло.

От кожата ми се надигнаха златисти пламъци, но не го изгаряха, а нежно го захапваха. Тъмни сенки се просмукаха от него, но не ми причиниха болка, а ласкаво ме галеха.

Очите ни се срещнаха.

И тогава осъзнах.

Ярката светлина не идваше от пламъците ми. Тя струеше мощно от сърцевината на душата му. Заслепяваше ме.

Нямаше нужда да поглеждам към себе си. Чувствах го.

В цялото си същество го чувствах. Течеше във вените ми неспирно.

Блестяхме по-ослепително от слънцето. По-силно, от което и да е безсмъртно създание.

– Ел Иа Алскандра – името изскочи от мен без да се замислям.

Очите му се разшириха невярващо. Веждите му се сключиха в някаква гримаса и зърнах частица уязвимост миг преди да скрие лицето си между вдлъбнатината на гърдите ми.

При следващия тласък на бедрата му, той се наведе към ухото ми и дрезгаво прошепна:

– Рианв’р Кал

1812 г., Руската империя

Искрата, която унищожи Москва из основи, тръгна от мен.

Разбира се, че тръгна от мен.

Та от кой друг? Дъще на огъня. Моя дивост огнена.

Знаех, че беше твърде хубаво, за да продължи вечно. Дойде момент, в който трябваше да се изправим един срещу друг, така както го направихме на съдбоносната ни среща преди толкова хиляди години.

И все пак болеше.

– Ти направи това – изръмжах. – Мислех, че си се променил. Мислех, че след всичко онова, което ние… след онова, което аз… Но не! Това – махнах с ръка към обсадата отвъд града, към многобройните палатки на вражеските войски, – Това е, за което си създаден. И за нищо друго.

Той поклати глава. Лицето му бе изчистено от емоции. Винаги бе толкова спокоен. Сякаш всичко вървеше така, както го бе предвидил. Единственият знак, че нещо не вървеше по плана му, бе напрегната извивка на рамената му.

– Не бях аз – рече ми тихо.

– Тогава какво правиш тук, когато има война, дяволите да те вземат! – изкрещях. – Какво би трябвало да си помисля?

– Не всички войни се подклаждат от такива като нас. Не съм единственият, причиняващ страдания по света. Смъртните често сами си ги навличат, Алскандра, знаеш това.

– Да не чувам името ми да излиза от противната ти уста.

Той примигна. Един път. Два пъти.

– Има неща, които не ти казах, признавам. Но това не е…

– О, не думай! – Стоварих юмрук в гърдите му. Той не помръдна. Това ме ядоса още повече и го ударих отново. От контакта помежду ни полетяха червени искри. Ударих го още веднъж и искрите увеличиха размерите си. – Аз ти се доверих. А ти… ти си ме използвал!

Той светкавично улови китките ми и ме придърпа към себе си.

– Чуй ме. Някой друг стои зад това. Мисли рационално. Почти не съм се отделял от теб. Кога бих намерил време да организирам всичко това?

– Не знам, но ти си майстор в това. Сигурно си…

Той пусна китките ми и обви лицето ми в дланите си. Докосването му бе нежно. Познато.

Нещо вътре в мен се пропука.

– Никога не бих те наранил – прошепна ми. – Знаеш това.

Затворих плътно очи, отчаяно опитвайки да задържа напиращите сълзи. Исках да му вярвам. И една част от мен наистина му вярваше. Но как се изтриваше многохилядна история, изпълнена с насилие, с едни мижави стотина години на мир?

Взрях се в него с непоколебимост в очите и раздор в сърцето.

– Ще напуснеш Москва. Ще се махнеш и никога… никога повече няма да се появяваш пред мен.

Той стисна здраво челюст. Нещо проблесна в погледа му. Отчаяние? Гняв? Мъка?

– Дори и да бях виновен, не е ли време да спреш да бъдеш лицемерна и да се приемеш такава, каквато си? Защото ти не си човек. Не си смъртна. И никога няма да бъдеш такава.

– Спри.

– Винаги готова да помогнеш на бедните човеци. За чия изгода? Как помогна на всички онези градове като Барселона, които бушуваха от конфликти, а аз не бях там да поема вината, за да подхраня моралното ти превъзходство?

– Млъкни! – изсъсках и сключих горещите си пръсти около дланите му. От кожата му се вдигна пушек и замириса на изгорено. Той не ме пусна.

– Изостави ги – Кал повиши глас. В стаята се смрачи. Светлината, сякаш се огъна, придърпана към него, към тялото му. – Продължи да ме търсиш, колкото и да не искаш да си го признаеш. Защото това е в природата ти. Защото си егоистична. И жестока. И горделива. Точно като мен. Време ти е да се приемеш, Алскандра.

Изпищях пронизително. Около нас се завъртя дъжд от пламъци, който изгори по земята руните за унищожение и вечност. Огнен водопад се изля от мен, сякаш го изплаках. Изпепеляваща стихия, която се откъсна от душата ми и не остави нищо живо след себе си.

Не мислех, че ще видя Кал отново.

2016 г., Индонезия

Винаги той бе намирал мен.

Този път аз намерих него.

Скрит в пещера, дълбоко под земята, където светлината не можеше да го достигне. Стана случайно. Просто болезнено съвпадение. Шанс един на милион.

Ала не бяха ли такива повечето от нашите срещи?

Когато ониксовите му очи срещнаха моите, нещо забравено в мен се възроди. Така и не го намразих. Нито веднъж. През цялото това време.

Спомних си онази сибирска вечер. Спомних си ослепителното сияние, струящо от телата ни.

– Алскандра – прошепна ми мрака.

– Кал – отвърнах.

В крайна сметка той се оказа прав.

Това, което изпитвахме ние безсмъртните, се оказа наистина безкрайно.

Необхватно.

Вечно.