Зарган

Мъжът с черно бомбе и вдигната яка на черното палто се криеше в сенките на мрака. Вече трета нощ идваше тук под моста, където в полунощ се събираха клошари. Облягаше се на колоната и запалваше цигара. Оглеждаше се. Взираше се в лицата на изстрадалите мъже и жени.

Тази нощ те се събраха по-рано. Запалиха огън. Пламъците стоплиха ръцете им. Мъжът в черно хвърли цигарата на земята. Стъпка я с крак. Доближи се незабелязано и огледа лицата им. Жената, седнала по турски на земята, запя. Другите ѝ пригласяха. Клошарят, изправен до нея, затропа с крака в ритъма на песента. Другите запляскаха с ръце развеселени. Животът не беше щедър към тях, живееха за мига. Ден за ден. Животът им поднасяше много страдания. Бездомни. Окъсани. Мръсни. Жадни. Често гладни. Заспиваха пребити от умора. Борба за оцеляване, но умееха да се веселят. Лицата им бяха озарени от огъня, с блеснали очи алчни за живот. Мъжът в черно премина покрай тях незабелязано. Отдалечи се. И изведнъж го видя. Точно този бездомник очакваше да види. Седнал на земята далеко от другите. Самотен. Оскотял. Празният му поглед гледаше в една точка. Изтощен и кльощав, потреперваше. Мъжът в черно се доближи до съсухрения бездомник. „Точно ти си този, когото търся“ – помисли той. С тихи стъпки се промъкна до него. Никой не го видя. Докосна рамото му. Мършавият мъж се сепна. Погледна нагоре с безизразния си поглед. Понечи да стане, но залитна. Мъжът в черно посегна с ръка, хвана го под мишницата и го придърпа към себе си. Огледа се. Клошарите продължаваха да пеят.

– Ела с мен – прошепна той.

Дрипавият се подчини. Двамата преминаха покрай развеселените мъже и жени. Закатериха се по височината. Държеше го здраво под мишница. Стигнаха до паркираната на шосето черна кола с изгасени фарове. Отвори вратата и го бутна на предната седалка. Мъжът в черно обиколи предницата на колата. Седна зад волана. Потеглиха.

– Не съм ял от няколко дни. Гладен сам. Умирам от глад. – Безизразните очи на бездомника гледаха напред през стъклото.

– Ще ти помогна. Но трябва и ти да ми помогнеш.

– Не знам как мога да ти помогна. Гладен съм!

В безчувствения му равен глас нямаше отчаяние. Само апатия. Шофьорът го погледна с интерес. Това беше точния човек, който му трябваше.

Колата спря пред куполен павилион, построен близо до океана. Зад него се простираше огромно поле, а по-нататък се виждаше внушителната сграда на Изследователския център. Мъжът в черно паркира колата на паркинга между две коли.

– Господин професоре, доведох ви човек подходящ за експериментите – влизайки в обширна зала каза мъжът в черно.

Професорът и асистентката му се обърнаха едновременно и се втренчиха в новодошлите. Професорът се доближи до бездомника. Огледа го с одобрение.

– Кристина, заведи човека в столовата и се погрижи за него. – Воднисто зелените му очи ги проследи, докато изчезват зад вратата. След това се обърна към мъжа в черно: – Разкажи ми всичко! Къде и как го намери?

Мъжът в черно украси разказа си с повече подробности. Професорът то слушаше задълбочено с интерес. Точно такива хора им трябваха за безкрайните опити – хора, които никой няма да потърси, хора без надежда, апатични, изгубили вкуса към живота, хора останали на предела на силите си и безразлични към целия свят.

Мракът поглъщаше сенките в обширното подземие. Спотаена светлина осветяваше лицата на облечените в кафяви роби трима мъже-магове. Отстрани погледнати приличаха на монаси. С отмерени движения наметнаха качулките върху обръснатите си глави. Опънаха ръцете си напред, разпериха пръсти и призоваха стихиите. Обърнаха се един към друг. По средата между тях в огнището лумна огън. Кръстосаха ръцете си и ги скриха в широките си ръкави. Припяваха тихо и монотонно магически слова за да привлекат космическата енергия. Сиво-зеленикавата гъста течност в големия казан поставен върху огнището завря, едри и дребни мехури забълбукаха. Сивкава пара достигна до тавана. Тримата магове засилиха мисълта си, концентрираха се, вглъбиха се. Затвориха очи.

Те успяваха с магически ритуали да съчетаят астралната, менталната, етерната и ефирната енергия, а с определени кристали материализираха фантастични тела, с помощта на професора вдъхваха живот, който им доставяше човешки и животински души. Опитите често не бяха сполучливи, но все пак три същества живееха вече няколко години. Три същества съчетани между хора и риби, наречени русалки живееха в кристалната сграда- аквариум, построена специално за тях близо до брега на океана.

Тримата магове продължиха да припяват, докато над котела се издигна червена пара, сгъсти се и оформи тяло на странно същество. Те отвориха очи. Спряха да припяват. Концентрацията им се разпиля. Те мислиха различно за това съществото, което изглеждаше различно от представата им. Това ги обърка. Извадиха ръце от ръкавите си, държейки блестящи кристали. Мъжът пред тях изглеждаше много странно – на гърба на мускулестото му тяло бяха закрепени орлови крила, а вместо крака от кръста надолу се виеше рибя опашка. Тримата се наредиха един до друг. Въпреки несполучливата форма те решиха да довършат започнатото. Кристалите заблестяха в опънатите им ръце. Първо направиха една крачка назад. Зашепнаха тайнствени слова. Направиха още една крачка. Успяха да издърпат съществото към себе си. Така то се уплътни повече. Трябваше да му вдъхнат живот. Поставиха сътвореното от тях същество от плът и кръв в голяма вана с цветна течност за да запазят топлината му.

След сътворението на всяко същество професорът завършваше експеримента с помощта на Кристина и маговете. Последният етап се извършваше в една обширна зала на последния етаж на Изследователския център. В средата на облото помещение се намираше хирургическа маса постлана с бял чаршаф, няколко подвижни лампи , масичка с хирургични инструменти, уреди с екран за измерване кръвното налягане и ритъма на сърцето. Светлината идваше от куполния стъклен таван. Около стените се издигаха мраморни колони. Между тях имаше статуи на мъже и жени изваяни от знаменит скулптор. Шест стъпала ограждаха цялата зала, която бе само с един вход и един изход разположен на противоположната страна.

Четирима стажанти, три момчета и едно момиче, се появиха през входната врата на залата бутайки количка на колелца покрита с бял чаршаф. Успяха да я придвижат през стъпалата и я оставиха близо до хирургическа маса в средата. Професорът и Кристина забързани слязоха по стъпалата след тях и приближиха до количката с колелца.

– Криста – професорът винаги се обръщаше по име към Кристина, – вдигни чаршафа, за да видим какво са ни донесли стажантите. О, това са много добри екземпляри!

Върху количката с колелца лежаха упоени един делфин и млад орел. Професорът бързо се разпореди. Стажантите излязоха и почти веднага се върнаха носейки упоения бездомник, доведен от мъжът в черно. Поставиха го върху хирургическата маса. Последно довлякоха ваната с безжизненото тяло на съществото потопено в червената течност.

– Криста, моля те, подай ми инструментите. Вие застанете срещу мен. – нареди на стажантите. След това се обърна отново към асистентката си, която му подаде нож с диамантно острие и уред, приличащ на малък черпак, в чиято вдлъбната част блестяха кристали обковани с метал. – Благодаря, Криста.

Кристина разтвори ризата на бездомника. Намаза гърдите му с жълта течност. Под знака на професора стажантите се доближиха до ваната, издърпаха тялото на съществото нагоре, разкривайки гърдите му. Професорът се наведе над бездомника и заби диамантното острие на ножа в гърдите му. Образува се малка цепнатина. Бездомникът се размърда, но не отвори очи. От устните му се изтръгна болезнен стон. Професорът издърпа внимателно ножа. Малка бяла светлинка излетя от цепнатината. С умели движения професора улови душата на бездомника, обърна се и постави уреда приличащ на черпак върху гърдите на съществото във ваната. Иззад колоните изникнаха маговете с кафявите си одежди, качулките закрили лицата им, с ръце скрити в големите им ръкави, повтаряйки монотонно магически слова. Душата на бездомника се отлепи от кристалите и потъна в тялото на съществото във ваната. Професорът се обърна към орела и делфина и повтори ритуала с ножа и уреда с кристалите. Придружен от монотонните песнопения на маговете вдъхна живот на съществото във ваната, дарявайки му душите на орела и делфина. И така бяха погубени три живота за сметка на един. Съществото се размърда. Отвори очи. Размаха крила. Излъчваше сила и мощ.

Професорът се втурна напред. Хвана раменете на съществото. Развика се да му помогнат. Стажантите изчезнаха за миг и се върнаха с дебели въжета. Вързаха го. Махнаха от количката с колелца орела и делфина. Поставиха на тяхно място съществото. После маговете се наредиха в редица. Мълчаливо излязоха от залата. Стажантите бутаха количката с колелцата, последвали професора и Кристина.

Минаваше полунощ, когато някой почука на вратата. Професорът още не спеше. Взираше се в екрана на компютъра, описваше експеримента. Стана от бюрото си и отвори вратата.

– Криста, какво правиш тук? Случило ли се е нещо? – Учудването му беше искрено.

Тя мълчеше и го гледаше с големите си очи с цвят на кестен. Професорът я пропусна да мине покрай себе си и затвори вратата.

– Какво толкова спешно те доведе посред нощ при мен? Да не е станало нещо с русалките или със Зарган – човекът-риба-орел?

– Не е станало нищо със тях. Всъщност моето посещение няма нищо общо с работата. – Жената сведе поглед и плахо продължи : – Аз… аз… искам да…

Не можа да се доизкаже. Професорът разбра. През ръцете му бяха минали много студентки, стажантки, жени, които го обожаваха. Той не се подаде на любовта. Работата, експериментите, изследванията изпълваха живота му. Кристина беше дясната му ръка, най-добрата асистентка, най-милата и най-отзивчивата. Не предполагаше. Не мислеше. Тя го гледаше с премрежени, влюбени очи. Тя трепереше. Защо не…

– Криста, ела тук.

Тя се подчини. Той хвана първо раменете ѝ после я прегърна силно. Поведе я към леглото. Безпомощна се остави той да я съблече. Безумната любов, безумната страст, която изпитваше към него замъгли съзнанието ѝ. Двадесет години по-възрастен от нея. Нямаше значение. Неговата енергия, неговия плам заразяваха. Подчиняваха. Тя му се отдаде бурна, страстна, огнена.

Слънцето усмихнато обходи стаята. Първо освети бюрото и разхвърляните листи върху него. После премина по килима и се спря на леглото. Слънчевите лъчи се заиграха върху лицето на професора. Той отвори очи. Усети топлото голо тяло до себе си. Не съжаляваше.

– Криста – прошепна в ухото ѝ.

Тя се протегна. Отвори очи. Лежеше в прегръдките му. Той я погали по косата. Целуна я по челото и се отдръпна от нея. Леглото можеше да побере петима.

– Знаеш ли? Мислех си… – тя не довърши изречението.

– Шшш… – докосна с пръст устните ѝ. – Нека първо да закусим.

Професорът имаше спортно тяло въпреки възрастта си, изненадващо гладко лице, загадъчния блясък във воднисто зелените му очи пленяваше жените. Лекият загар и прошарените слепоочия му предаваха особен чар. Той се протегна, без да я изпуска от прегръдката си, натисна два пъти бутона поставен на ръба на леглото. Вратата се отвори, влезе млада жена от обслужващия персонал с поднос в ръка с закуска за двама.

– Прекрасно! – Кристина плесна с ръце, белите ѝ зъби блеснаха в усмивка. – Колко мило от ваша страна, господин професоре!

Жената с нищо не показа изненада, че вижда жена в леглото на професора. Постави подноса между двамата и с леки стъпки излезе от стаята.

– Роб, може да ме наричаш Роб, когато сме сами.

– Роб… Ще ми е нужно време да свикна! – Погледна го влюбено. – Колко вкусно изглежда! Какво да си избера?

Погледът ѝ зашари между чашите с ароматно кафе, билков чай, мляко и кроасаните, сандвичите, сладкишите, маслото, конфитюра и меда.

Професорът намаза един кроасан с мед и масло и ѝ го подаде. Тя оправи възглавницата си. Облегна се назад и хвана с два пръста кроасана. Очите ѝ с цвят на кестен се скриха зад дългите извити мигли. Черните ѝ вежди се повдигнаха от удоволствие. Тъмните ѝ къдрици се люшнаха и закриха голите ѝ гърди. Професорът се наведе с възхищение към нея и целуна малиновите ѝ устни, едва не изтървайки чашата с димящо кафе. Очите ѝ заблестяха. Звънливият ѝ смях го очарова.

– Колко си красива… Не бях забелязал това, въпреки че с теб работим вече пет години. Умна си. Сладка си. Какво бих правил без теб.

– Надявам се, че няма да ми се разсърдите, но аз отдавна ви се възхищавам, професоре.

– Роб, забрави ли?

– Роб. – повтори тя. – Обичам те.

Това признание го стегна. Светна червена лампичка в главата му. Опасност. Никоя жена не допускаше до себе си. Щом усетеше заплаха веднага прекъсваше всякаква връзка. Предпочиташе мимолетни преживявания. Кристина го изненада. Трябваше да прекъсне тази омая. Обърна се към нея и тъкмо щеше да каже нещо грубо, срещна очите ѝ изпълнени с обожание. Реши да се възползва и по-късно да я полее със студена вода. Любиха се до полуда.

Отново бяха в леглото. Кристина се протегна и отвори очи. Лежеше в прегръдките му. Той се размърда. Обърна се с гръб към нея. Часовника иззвъня. Как не му се ставаше. Кристина се изправи, нахлузи чехлите и отиде до прозореца. Облаци покриваха небето. В далечината се виждаше аквариума, както наричаха убежището на русалките. Професорът отвори леко очи. Каква прекрасна гледка бяха оголените ѝ стройни крака, гъстите едри къдрици спуснати до талията ѝ.

– Криста, ела тук при мен. – Тя се обърна и тръгна към него. – Седни до мен, красива си. Какво щях да правя без теб, Криста? – Въпросът му я свари неподготвена. Той я привлече към себе си и я целуна по устните. – За какво мислиш?

– Мислих си за русалките. Какво ще правим с тях? Гледах към аквариума. Докога ще държим Зарган – човекът риба с орловите крила завързан за ко̀ла във водата? Ами и другите три русалки, двамата мъже и жената?

– Зарган засега трябва да е завързан, за да не отлети. Трябва още да учи. Не се тревожи и за другите. Цели три години ти се грижи за тяхното обучение. Изелда и Смайло са двойка, ще видим дали ще имат поколение. Зеб е малко проблемен. Има буен характер, но ти ще го укротиш.

– Как мога да го укротя? Той е истински красавец, ако не беше рибята опашка можеше да краси кориците на някое модно списание.

– Ти го харесваш?!

– Да, харесвам го. Той е мил, интелигентен. Изказва правилно думите. Чете и пише. Борови с лаптопа. Любознателен е. Всъщност аз донякъде му се възхищавам. Чувствителен е и има бурен характер, но не си и помисляй, че го харесвам толкова, че да искам да се омъжа за него. Аз съм влюбена в теб. – Мислено си каза – „Искам да се омъжа за теб“.

– Да се захващаме за работа. – Той скочи от леглото.

Кристина се облече, бързо метна бялата престилка на раменете си и излезе от апартамента на професора. Тук в изследователския център живееха повечето от служителите, асистентите, стажантите и маговете. Апартаментите им или единичните стаи се намираха близо до лабораториите, за да могат по всяко време на денонощието да са в помощ на професора.

Кристина се забърза по коридора. Излезе навън. Остър вятър ощипа лицето ѝ, миришеше на дъжд. Закопча престилката си и тръгна към кристалната сграда на русалките. Когато влезе в общата стая разбра, че ги е изпуснала. Цареше тишина. Водата стигаше почти до ръба на трите легла изработени от бял мрамор. Кристина мина по мраморните плочки без да се намокри и стигна до леглото на Зеб. Лаптопа беше отворен. На екрана се виждаха серия от оръжия. Защо? Сърцето ѝ се сви. Какво ли се въртеше в главата на Зеб – мъжът русалка?

Зеб плуваше с устрем, ловкост и бързина. Стигна дъното на океана. Плъзна се между водораслите. Уплаши рибите. Замаха с ръце и опашка. Бързаше. Търсеше потъналия кораб, който откри наскоро. Ето го. Килнат на една страна зарит до половината в жълтия пясък. Приличаше на град потънал в зеленина. Може би тук ще открие тайната.

Предният ден той се върна от плаване. Завари Кристина в стаята. Тя лежеше по корем в неговото легло и ровеше в лаптопа му. Той се доближи до нея. Почувства такова желание, че не успя да се въздържи. Беше гледал порно филми. Знаеше какво трябва да направи. Обгърна я с ръце. Тя изненадана не успя да реагира. Разкъса дрехите ѝ. Целуна я по врата. Тя се опита да се обърне към него. Опита се да каже нещо, но той пъхна пръсти между краката ѝ. Тя изохка. Той нямаше мъжки полови органи. Страстта го погубваше. Пламенната му натура се сблъска с невъзможността да я притежава. Мускулестото му тяло завършваше с рибя опашка. Затисна устата ѝ с целувка. Ръцете му обхождаха тялото ѝ, проучваха всяка извивка. Болката го разкъсваше. Искаше да е човек. Искаше да обича. Искаше да изпита човешките радости. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Кристина се поддаде на неговата страст. В един момент успя да се обърне. Обви ръце около шията му. Отвърна на целувките му. Каза му, че е красив. Каза му, че има чаровна усмивка. Той се възбуждаше от тези думи. Кристина галеше черните му дълги до талията коси. Докосваше с пръсти гърдите му. Той подлудя от страст. Пъстрите му очи я изпиваха. Гледаше я в захлас. Тя обви крака около кръста му. Това го побърка. Любиха се с ръце, устни, сливаха се илюзорно. Нещо не достигаше. Накрая се отдръпнаха един от друг. Тя беше жестока. Присмя му се. Каза му, че не е мъж. Каза му, че обича професора. Каза му , че друг път ще внимава. Каза му, че никога повече няма да му позволи това, което се случи в момента. Каза му, че не го обича. А той я желаеше. Той я обичаше. Тя беше неговия учител. Тя го научи да говори, да чете, да пише, да борави с лаптопа. Когато тя си замина, той изпита гняв. Да, той не беше мъж, не беше човек, а нещо… Какво нещо? Русалка. Изрод. Думите ѝ кънтяха в съзнанието му. Гордата му природа се пробуди. Гневът му нарастваше. Дори и другите две русалки го избягваха, омаяни в любов. Ще им отмъсти. Ще ги погуби всичките.

Корабът го чакаше. Зеб размаха ръце. Размърда опашка и влезе през една зееща врата вътре. Тук нямаше живот. Плуваше от стая в стая провирайки се между съборените мебели. Достигна да танцувалната зала. Завъртя се в кръг. Дългата му коса танцуваше феерично след него. Премина през една въртяща врата. Влезе в кухнята. Тук на земята се търкаляха чинии, тенджери, ножове, вилици. Завъртя глава на ляво, после надясно. Заизвива гъвкавото си тяло. Метна опашка. Тук нямаше живот. Само зеленикаво прозрачна вода, спокойствие и тишина. Зеб се стрелна към пода. Взе в ръцете си остър нож.

Всеки ден той виждаше да минават покрай къщата на русалките рибарите с пълни кошове с риба, които оставяха за храна на русалките. След това идваха готвачите и върху маса, закрепена здраво за земята, разфасоваха с остри ножове рибата, като по-късно на порции я даваха на него и другите русалки.

Рибарите, готвачите, всичко изплува пред очите му. Идеята нахлу в главата му. Отмъщение! Можеше да ги убие всичките, които му причиниха това. Можеше да ги нареже на парчета, както готвачите режеха рибите. Засмя се. Нагълта вода. Изплю я. Покрай него се издигнаха мехурчета. Завъртя се във водата. Наведе се. Взе от земята два остри ножа и един сатър. Бързо плувайки премина покрай мебелите и излезе от кораба. Заплува към брега към къщата на русалките.

Кристина се огледа. Чу вълче ехо. Зад всяко дърво дебнеше вълк. Побягна. Не знаеше, къде се намира. Дърветата и шубраците я объркваха. Препъваше се в търсене на пътека. Вълците я следваха от разстояние. Чакаха да се умори. Да падне на земята. Да пълзи. Тогава щяха да я нападнат. Задъхваше се. Пот изби по челото ѝ, когато забеляза гола поляна пред себе си. Още малко и ще бъде спасена. Със сетни сили премина последните дървета и стъпи на гладка земя. Появиха се русалките. Зеб имаше крака. Голото му тяло блестеше на слънчевата светлина. Изелда и Смайло също имаха крака и тичаха пред нея. Смееха се хванати за ръка. Какво се случва? Не проумяваше. Къде се намираше? Вълците изскочиха със силен вой. Втурнаха към нея. Подскачаха, въртяха опашки. Обиколиха я в кръг готови да нападат. Тъмна сянка закри слънцето. Зарган полетя устремен надолу. Хвана един вълк. Разкъса го. Хвърли го на земята. Кръвта потече, като река. Вълците за миг оставиха Кристина и се втурнаха към окървавеното тяло на събрата си. С ръмжене заръфаха тялото. Заблъскаха се. Зеб се доближи до нея. Видя възбуденото му мъжество. „Кога? Какво? Не искам! Не мога!“. Отблъсна го. Той я хвана за врата. Опита се да я удуши. Тя хвана ръцете му. Само една глътка въздух.

Отвори очи. Какъв кошмар. Утрото надничаше през прозореца. Кристина се протегна. Въздъхна с облекчение. Намираше се в своята стая. От два дни избягваше професора. След случката с Зеб чувстваше необходимост да остане сама и да помисли. Как ще се справи със създалото се положение? Трябваше да говори с професора. Трябваше да събере смелост. Стана от леглото. Облече дрехите си и излезе от стаята. Тръгна по дългия коридор, зави ъгъла и стигна до вратата на професора. Нахълта вътре без да почука. Завивката на леглото се размърда. Две рошави глави се обърнаха към нея. Кристина се задави. Едва не извика. Професорът скочи от леглото полугол. Момичето в леглото понечи да каже нещо, но млъкна. Кристина видя младото ѝ лице, беше стажантката, която им помагаше при сътворението на Зарган. Обърна им гръб и побягна обратно към своята стая. Професорът се облече.

– Когато се върна, искам да те няма! – Момичето въздъхна, но той ѝ направи знак да мълчи.

Хукна след Кристина. Не искаше да я изгуби. Дължеше ѝ обяснение. Когато зави ъгъла видя, как тя влезе в стаята си. Доближи се до вратата ѝ и натисна дръжката. Беше заключено. Но какво очакваше той? Зад вратата се чу сподавен смях.

– Криста, отвори! Искам да поговорим! – Чу хълцане. – Криста ще ти обясня! Отвори ми!

– Върви си! Не искам да говорим! – Криста подсмърчаше.

Професорът се повъртя още известно време пред вратата ѝ и се отказа. Върна се в стаята си. Момичето си беше отишло.

Кристина открехна вратата видя, че професорът го няма. Побягна по коридора. Зави ъгъла. Премина на пръсти покрай стаята на професора и взе асансьора. Излезе навън. Вятърът разроши косите ѝ.
Професорът я видя през прозореца, как премина голямото разстояние до къщата на русалките. Видя как се спря и загледа Зарган, който беше склонил глава на гърдите си. Поклащаше рибята си опашка във водата, беше завързан здраво за талията с верига. От време на време разперваше криле, които образуваха сянка зад него.

Кристина се поколеба. Спомни си очите на Зеб – толкова пъстри и дълбоки, искрени в гнева, който излъчваха и същевременно изпълнени с любов. Мина ѝ абсурдната мисъл, че може с професора да измислят начин да премахнат рибята му опашка да му присадят крака. Изпита топли чувства към Зеб.

Влезе в стаята на русалките. Зеб я чакаше. Тя протегна ръце да го прегърне. В съседното легло спяха двете русалки Изелда и Смайло. Той прие прегръдката. Тя обичаше професора. Главата му пламна в пламъци. Ревността забушува в гърдите му. Изгаряше го. Грабна ножа и го заби в гърба ѝ.

– Щом не можеш да бъдеш моя, няма да те има никого! – извика той, измъкна ножа и го заби отново в гърба ѝ.

Кристина извика и понечи да го отблъсне, но той я притисна здраво към себе си, извади ножа и нанесе още няколко удара в гърба ѝ. Пусна я. Тя падна по гръб загледана в тавана. Озверял грабна сатъра и с резки движения започна да разсича мъртвото ѝ тяло така, както готвачите разчленяваха рибите. Кръвта ѝ изтичаше, пръски обагриха лицето му, оцветяваха в червено водата около леглата на русалките. Изелда и Смайло се събудиха и изплашени погледнаха към Зеб. Ослепял от ревност той взе единия нож и го хвърли напред. Той излетя над водата и се заби в гърдите на Изелда. С рязко движение хвърли другия нож, който се заби в челото на Смайло. Двете същества успяха да се прегърнат и прегърнати паднаха в окървавената вода. Зеб избута накълцаните парчета от тялото на Кристина на една страна. Надигна се и преплува от другата страна на леглата. Отвори решетъчния прозорец на стената и се загледа в оклюмалата фигура на Зарган. Той беше много близо до него. Обърна се. Измъкна ножа от челото на Смайло, измъкна ножа от гърдите на Изелда. Върна се при прозореца. Затвори едно око и се прицели. Ножът полетя и се заби точно в сърцето на Зарган, който надигна глава, отвори очи и издъхна.

Зеб се върна в своето легло. Зачака професора. Професорът не закъсня, приближи къщата на русалките. Зеб чу със задоволство вик, вик на ранено животно. Професорът стенеше, видял мъртвото тяло на Зарган. Влезе в стаята на русалките. Спъна се в останките от тялото на Кристина. Видя мъртвите Смайло и Изелда. Погледна надолу. Смаян видя дръжката на сатъра да стърчи навън, а острието беше потънало в гърдите му. Залюля се и падна по гръб. Укротил яростта си Зеб премина през отвора и заплува в океана. Стигна до потъналия кораб. Скри се там, в дълбокото, където никой човешки крак не можеше да го открие.

Чак след много години екип водолази откриха потъналия кораб и скелет на русалка.

Но това беше друга история.