Кристофър – белият вампир

Мръсните прозорци на лабораторията пропускаха достатъчно слънчева светлина, за да убедят гризача в кафеза да не бърза да става. Наедрелият плъх се завъртя на другата страна и зарови глава в талаша, продължавайки дрямката си. Той беше късметлия. За разлика от събратята си, които отдавна ги изнесоха в жълти платнени чувалчета, Кристофър успя да доживее до завидните 6 месеца. Чувстваше се в апогея на силите си, жизнен и изпълнен с енергия, а просторната клетка, която му бяха отредили, разполагаше с всички удобства за един плъх, не като онези аквариуми, които миришеха на екскременти и в тях се бутаха по 4-5 индивида.

Лабораторният гризач беше облагодетелстван с уникална имунна система и резистентност към всяко едно вещество, което се опитваха да му инфлузират в интраперитониалния тракт, включително и белина. След като всички опити да го убият с експериментални лекарства завършиха с провал, научните работници решиха, че е достатъчно издръжлив, за да го качат на горния етаж и да го показват на студенти. Сега Кристофър си живееше като цар в широкия кафез, оборудван със стълбички, къщички и огромна въртележка, на която да тренира спринта си. Нощем, когато лабораторията се изпразнеше, обичаше да се измъква между решетките и да планира свои собствени експерименти. Ах, как мечтаеше един ден да създаде векторен вирус, който изключва някои невромедиаторни механизми в мозъка, и да създаде собствена армия от марионетки, с която да превземе света.

Един ден, когато слънцето тъкмо беше изгряло и Кристофър се готвеше за дрямка, в лабораторията връхлетяха няколко асистенти. Когато видя ужасените им лица, лабораторният гризач предположи, че ще идват студенти, но това не го притесни. Той размърда мустаците си и се завъртя на другата страна, без да обръща внимание на цинизмите, които се стелеха във въздуха и епруветките с киселина хвърчащи напосоки – асистентите се опитваха да скрият всички разяждащи и лесно запалими субстанции. Не след дълго настъпи неловко мълчание и в лабораторията се изсипаха шепа леко стреснати младежи, блуждаещи с погледи по неразбираемите постери, залепени с хартиено тиксо по стените, и правещи се, че знаят всички елементи от Менделеевата таблица, гордо курдисана на централното място. Неочаквано тънък силует засенчи кафеза и Кристофър долови втренчен поглед – някой стърчеше неподвижно и го фиксираше обезпокоително. Ако имаше човешки ръце, сигурно щеше да му покаже среден пръст, но нямаше, затова се скри в малката си плъша къщурка. Лежейки си в тъмното убежище, лабораторното животно дочу как решетката на клетката се мести и нещо препречи тесния отвор на покоите му. Тънък показалец се показа изпод триците и Кристофър зае отбранителна позиция. Фалангата се раздвижи, а гризачът заби острите си дълги зъби в бледата плът и веднага усети добре познатия мирис на желязо. Любопитният студент подскочи, събаряйки решетката на клетката на пода.

– Колега, моля не закачайте лабораторното животно! – чу се гласът на асистента.

Кристофър подаде глава от къщичката си и съзря подозрително съсухрен младеж, който се мъчеше да спре кървенето, причинено от острите му резци. Нямаше да му е лесно.

– Абе вие нормални ли сте?! – викна асистентът. – Чий го търсиш, та бъркаш в клетката на Кристофър!

Алени капки бяха покрили напукания балатум на лабораторията, пострадалият студент хвърли един последен изпитателен поглед към лабораторното животно, преди да напусне, притискайки кървящата си ръка. Плъхът му отвърна, присвайки отмъстително червените си очи – никой не можеше да го закача в собствените му покои, особено в светлата фаза на деня!

Останалата част от упражненията премина без повече инциденти и без никой да се залее с киселина. Асистентите старателно бяха скрили опиатите и тълпата заблудени студенти напусна лабораторията леко разочарована. Отново се възцари мълчание, само трясъкът на хладилната врата и металното стържене от отварянето на кен наруши тишината. Асистентът повдигна решетката на лабораторния кафез и изсипа щедро количество пенлива кехлибарена течност в поилката.

– Наздраве Кристофър! – изстена мъжът облекчено и отпи юнашка глътка от бирата. – Оцеляхме след още едни упражнения.

Лабораторното животно жадно засмука тесния отвор на поилката и пресуши до последна капка тръпчивата течност, след което доволно се излегна по гръб.

– Лесно ти е на тебе – засмя се асистентът. – Плъх да си в тоя живот!

Ключалката на лабораторната врата щракна и глухите стъпки на научните работници се стопиха по празния коридор. Кристофър подаде глава от колибката си и установи, че е вечер, пълнолуние и че отново е сам. Днес беше решил да направи подробен подбор на химикалите, необходими за създаването векторния вирус, но стомахът му изкъркори настоятелно. Хранилката му винаги беше пълна и храна никога не му липсваше, така че набързо изгриза две големи пелети, но гладът продължи да пречи на мисловната му дейност.

Никой не си беше направил труда да забърше кървавите капки от любопитния студент и на лунната светлина личаха едри тъмни петна. Лабораторният гризач беше виждал много подобни гледки, но сега намери нещо изключително изкушаващо в покафенелите лекета на напукания балатум. От носа на Кристофър започнаха да излизат балончета, гъста слюнка плъзна по продълговата му муцуна. Той отмести решетката с едната си лапа и с ловък скок се приземи на пода. Червените му очи заблестяха щом усети позавехналия дъх на желязо. Без да умува повече, се нахвърли върху петната и изчисти пода от тях за секунди. Стомахът му изкъркори доволно, но плъхът все още се чувстваше гладен. “Сладолед” – помисли си той и се затътри към фризера, където съхраняваха пробите с кръв. Отвори вратата широко и се шмугна между епруветките замразен материал. Плазмата му се видя кисела, затова предпочете чиста тромбоцитна маса. Бялата му муцунка се напои с червени еритроцитни краски и той доволно примляскваше, докато дупчеше поредната алена торбичка, а грапавият му език разтапяше дълбоко замразената течност.

Лабораторията осъмна с размразен фризер, омазан със засъхнала кръв. Може Кристофър да беше дребен гризач, но знаеше как умело да прикрива следите си. Той старателно бе изчистил всички улики, водещи към неговия кафез, и доволен и сит, тънеше в дълбока дрямка малко преди да връхлетят асистентите. Лабораторният персонал се разхвърча във всички посоки и настъпи всеобщ хаос. Някои плачеха, други викаха, трети виеха, събра се целият институт – от чистачките, през директора, та чак до случайния минувач, който си разхождаше кучето.

– Всички проби са съсипани! – стенеше някой, свит на пода.

Изведнъж въздухът се наелектизира, всички присъстващи потръпнаха, тежки стъпки се разнесоха из пустия коридор, цялата академична колегия затаи дъх. Професор Валкирова, както винаги закъсняла, връхлетя през изгнилата лабораторна врата.

– Всичките ни кръвни проби са съсипани – констатира тя с властен тон. – Но не се тревожете, всички ще дадем по петстотин милилитра, за да изпълним проекта. Аз съм първа!

Тя свали колана, който държеше дънките чарлстон около кокалестата ѝ талия, и го стегна на тънката си ръка. Сините вени изпъкнаха на бледата ѝ кожа. Червените очи на Кристофър светнаха, не от равномерните пулсации, които разпределяха кръвта по тялото на професорката, а от нейното излъчване, нейната всеотдайност. Тя бе готова да жертва живота си и да даде собствената си кръв в името на науката, или по-точно на проекта, защото щяха да ги накарат да връщат не малките хонорари, но все пак!

Професор Валкирова беше жена на средна възраст със завидно за възрастта си телосложение и стегнати форми. Плътната ѝ черна коса се вееше по лабораторните плотове, докато се опитваше да намери спринцовка и някоя тъпа игла, с която да си перфорира вената.

– Професор Валкирова, сигурен съм, че има и друг начин да завършим проекта – намеси се директорът, точно преди амбициозната професорка да продупчи кръвоносния си съд.

– Нима, академик Стоянов? – професор Валкирова го изгледа под тънките си очила. – Вие никога не сте се интересували от нашите дела!

Кристофър вкопчи малките си лапички в тънката решетка и се втренчи в началника на института. Щеше да бъде прекалено подозрително, ако го направеше първата си жертва, подозренията можеше да паднат върху професор Валкирова, а малкият гризач не искаше това. Той взе решение да помогне на амбициозната професорка и да поправи неволната си грешка, провокирана от новото му увлечение. Имаше цял ден да размишлява как да възстанови кръвните проби.

Когато настъпи нощта, жаждата за кръв отново обзе съзнанието на Кристофър. Стомахът му скърцаше заплашително, подсказвайки му, че трябва да задоволи потребностите си. Той премести решетката и скочи на пода с глухо “туп”. Странно чувство в най-далечния ъгъл на съзнанието му го поведе към тъмните улици на спящия град.

Дребният гризач ситнеше по тъмните алеи, усещайки страха в светещите очи на бездомните хищници. Новият му инстинкт го отведе през дупка в стената към влажно, изгнило подземие. Тесните мърляви коридори, напоени със зловоние на мърша му напомниха за онези лабиринти, по които го караха да препуска. И там, както в лабораторията, на изхода го чакаше награда.

Въздухът се сгъстяваше и ставаше все по-студен, след последния завой Кисттофър бе посрещнат от онзи съсухрен студент от упражненията. Той го погледна с отекли сиви очи и му се усмихна. Седеше зад ниска маса, отрупана с контейнери истинска човешка кръв.

– Бях слушал за теб, но не се и надявах, че ще ме намериш толкова бързо – изрече странният студент. – Аз ти дадох сила, за която не си и мечтал, сега искам ти да работиш за мен!
Кристофър обмисляше шансовете си. Какво беше това енигматично същество, което бе насадило в него жажда за кръв?

– Ти какво ще ми дадеш? – проговори гризачът.

– Не се ли вижда? – разпери ръце събеседникът му. – Никога няма да останеш гладен и никога няма да се върнеш в онзи кафез.

– А аз какво ще трябва да правя? – попита Кристофър.

– Ти ще си моят куриер, ще доставяш на приятелите ми вампири прясна кръв – обясни мъжът.

Червените очи на Кристофър просветнаха, резците му се удъжиха, по всичко личеше, че е взел своето решение.

На другата сутрин лабораторията осъмна с пълен фризер кръв, прецизно разделена на плазма и тромбоцитна маса. Единствената улика, която подсказваше кой е извършителят на това благородно дело, бе хвърчаща бележка, залепена за лабораторния плот.

Намерих нужната кръв, друг път ще ми благгодарите
– гл. ас. др. Василев

Професор Валкирова все още беше готова да се жертва, ако кръвта се окаже негодна, но останалата част от екипа ѝ изглеждаше изключително облекчена. Кристофър наблюдаваше как асистентите се суетят и бързат на пуснат всички проби, че току виж пак изчезнали. След като се увери, че експериментите вървят по план, гризачът се оттегли в къщурката си и заспа сладък сън. Снощи, след като разкъса сънната артерия на главатаря на вампирската групировка, бе преживял невероятни приключения. Кристофър не бе и предполагал, че зад съсухрения студент стоеше цяла вампирска мафия за трафик на кръв. Дори след като видяха безжизненото, изцедено до капка тяло на главнокомандващия в хладилната камера, останалите вампири продължиха да подценяват крехкия гризач, но той бързо им показа възможностите си. На зазоряване десетки кръвопийци подвиха коляно пред новия си командир, който бързо пое задълженията на стария. Сега Кристофър трябваше да живее двойнствен живот, но това никак не го притесняваше. Той се виждаше една крачка по-близо до върховната си цел, но както всеки тираничен владетел, трябваше да започне с малки промени.

И професор Валкирова…

Сърцето му заби бясно, карайки бялата му козина да настръхне. Щеше да я направи своя кралица в новия световен ред! Следващата стъпка, зародила се в малката му плъша глава, включваше един арогантен директор.

Кристофър имаше два коза между тънките си лапички – беше получил вампирска свръхсила и покрепата на главен асистент Василев. Оказа се, че научният работник също не остарява, а само сменя институтите и научните направления. След преместването в секцията по фармакология, уникалния гризач бързо бе привлякъл вниманието му. С желанието си да се докаже, Василев, бе успял да убеди съсухрения лорд Хорасиус, че може да подчини това необикновено животно. Когато видя как Кристофър с лекота изтръгва основния кръвоносен съд от шията на господаря му, научният работник без съпротива се врече във вярност на новия върховен лидер, а дребният гризач знаеше точно как да се възползва от главния асистент. Той през целия си шестмесечен живот беше събирал информация и не му представляваше трудност да напише проект за финансиране. Имаше само една малка подробност, с която също знаеше как да се справи.

Академик Стоянов обичаше да удря по 2-3 питиета по обяд, смяташе, че му помагат да потъне по-лесно в следобеден сън и да се зареди с енергия за среднощните партии покер. Той седеше в задимената кръчма в мазето на съседния институт и тамън привършваше второто си питие, когато нещо го убоде по крака.

– Уф! – изстена той и погледна под масата.

На кожения му мокасин имаше две дупки, около които се разширяваха тъмни, алени петна. Академикът огледа пода за стърчащи пирони, след което сви рамене и си поръча трети аперитив. Без да обръща особено внимание на миниатюрните рани, директорът на института довърши дневната си рутина и завърши със спокоен следобеден сън.

Когато се събуди, слънцето отдавна се беше скрило и в тясната спалня цареше пълен мрак. Стомахът на академика стържеше непоносимо, принуждавайки го да се надигне и да потърси нещо за ядене. Излапа цялата храна, която намери в полупразния хладилник, но това не задоволи досадния му глад. Отвори хладилната камера и се опита да впие зъби в замразена пилешка пържола.

– Това няма да засити глада ти – заяви писклив глас от ъгъла на тъмната кухня.

Академикът извърна глава и се втренчи в дребния силует.

– Аз мога да реша проблема ти, стига да ми съдействаш – продължии тънкото гласче.

Стоянов светна лампата и видя Кристофър изправен на задни лапи да го пронизва с малките си червени очички.

– Ти си плъх! – възкликна директорът, копаейки в съзнанието за наскоро взимани халюциногени.

– Има ли значение какво съм – изрече лабораторното животно. – Мога да реша проблема ти с този нечовешки глад.

– Как? – повдигна вежди Стоянов.

Кристофър кимна на някого зад себе си и в кухнята изникна блед набит мъж с вакуумирана торбичка кръв в ръка. Зениците на директора се разшириха и устата му се напълни със слюнка.

– Сънувам ли?! Може някой да ми е сложил някое психхотропно лекарство в питието – започна да пелтечи. – Това не е възможно!

– О, напълно възможно е! – озъби се в усмивка Кристофър. – И ние сме единствените, които могат да помогнат.

– Вампир ли съм? – академикът се хвана за главата и след като получи положително кимване, избухна в смях, строполвайки се на колене.

Плъхът и събеседникът му наблюдаваха мълчаливо как директорът се гърчи на пода на кухнята обзет от истеричен кикот.

– Добре, вампир съм, но защо си мислите, че ще взема ТОЧНО от вашата кръв?! – задъхано изкрещя Стоянов. – Мога да изляза на улицата и да източа всеки случаен минувач, а в академията ме чакат десетки фризери пълни с тромбоцитна маса и плазма на каквото си щеш!

– Не, ти ще вземеш ТОЧНО нашата кръв! – настоя Кристофър. – И ще се съобразиш с малкото ни изискване! – той кимна към втори образ, който бавно се надвеси над академика. – Иначе лесно можем да прекъснем вечния ти живот! Тези момчета са част от нашето обединение, с което контролираме безразборното поведение на вампирите. Не можеш да излезеш на улицата и да пиеш кръв! Не можеш да унищожаваш пробите на колегите! Не можеш дори да оближеш превръзката на някой ранен клошар в спешното! Можеш да пиеш само нашата кръв! И понеже аз съм добър и щедър лидер, мога да ти осигуря доживотен запас, единствено искам от теб да подпишеш този проект и да го изпратиш за незабавно финансиране, като изключително важен за науката.

Долната устна на Стоянов започна да трепери, вторият вампир тръшна на масата пред него папка с документи. Академикът с трепереща ръка разписа набора от прилежно подпечатани бели листа и ги бутна към лабораторното животно.

– Много добре – одобри Кристофър. – Утре искам да ги входираш и гледай да не ги омажеш с кръв!

Първият вампир постави на масата платнена торба пълна с банки алена течност. Зъбите на Стоянов се подадоха изпод треперещата му устна и той жадно проби първата торбичка, изсмуквайки я до капка. Кристофър наблюдаваше със задоволство поведението на новата си жертва. Той бавно се придвижи към спътниците си, оставяйки директора в дива еуфория.

Всичко вървеше по план, Василев спечели проекта и двамата с Кристофър съставиха график за изпълнение. Мечтата на дребния гризач изглеждаше все по-близо. Сега, когато имаше армия от вампири, лесно можеше да изследва ефекта на вируса върху тях и ако покажеха резистентност, щеше да има перфектната защита, с която да окупира дори най-секретните места на планетата. Умните и способните щеше да превърне в свои роби, зависими от ценната алена субстанция, а над всички останали щеше да властва еднолично.

Оставаше му само да привлече професор Валкирова…

Дребният гризач предпочете да направи тази крачка сам, без да разчита на верните си слуги. Затова пожертва част от дневния си сън за да слезе там, откъдето се бе издигнал.

Събота сутрин институтът беше празен, но Кристофър знаеше, че професор Валкирова ще бъде долу във вивариума, заета със сложни мозъчни операции. Лабораторният плъх пое дълбоко въздух и отмести решетката на кафеза си. Малките му лапички застъргаха по немития от няколко седмици балатум, и тънкото му тяло се провря през фугата под вратата. С тихи, равномерни подскоци плъхът взе стълбите към подземния корпус, където се намираха събратята му. Сърцето му започна да прескача, когато премина през стелажите с прозрачни аквариуми, от които го наблюдаваха десетки червени очи. Да, бе дошъл да сключи сделка с техния бъдещ палач, но всяка жертва в името на науката беше оправдана! Ако се бяха родили в някое мазе навън, също щяха да ги тровят, да ги давят, да ги хващат в капани и да насъскват срещу тях котки, но убийците нямаше да научат нищо от тях.

Кристофър се опита да не мисли повече за съдбата на събратята си и безшумно влезе в операционната. Професор Валкирова, вгълбена в работата си на операционната маса, не му обърна внимание. Изписаните ѝ очи се взираха през тънките очила право в тестовия обект, чиито череп бе отворен като орехова черупка. Вампирясалият плъх пристъпи плахо на място, прочисти гърло и заговори с пискливия си гласец:

– Уважаема професор Валкирова!

Пофесорката се обърна и зяпна с интерес дребния гризач.

– От няколко месеца мисля за вас и за вашите невероятни умения – продължи Кристофър. – Знаете, че главен асистент Василев спечели проект и бих искал да ни съдействате в разработката и прилагането на този уникален нов подход.

Жената се изправи рязко и столът зад нея падна с трясък. Сините ѝ очи следяха всяка мимика на Кристофър, което го накара да се почувства неудобно.

– Професор Валкирова, аз изключително много ви уважавам – лабораторното животно се изправи на задните си крака и повдигна лапи. – Ще бъдете ли мой партньор в живота и в лабораторията?
Професор Валкирова направи още две крачки и двамата с Кристофър застинаха в този неясен момент. Лабораторното животно трепереше от вълнение, докато жената на средна възраст го изучаваше с искрящи очи. После фокусът на погледа ѝ се измести и професорката извика:

– Наде, приготви малко течен азот!

Кристофър не успя дори да ахне преди опитната ръка на професор Валкирова светкавично да го стисне през предните лапи и да натика главата му в тесен отвор. Чу се само едно нежно…

ЩРАК!

И Кристофър загуби чувствителност в крайниците си. Виждаше как около муцуната му се увеличава локва кръв и не можеше да осъзнае негова ли е или (не дай боже!) е нападнал любимата си професорка. Продължаваше да не усеща нищо, главата му се понесе през операционната и се стовари до упоеното животно на стойката за мозъчни операции.

През вратата влезе възрастна жена с малко димящо термостче.

– Благодаря ти, Наде – разсеяно измърмори професор Валкирова. – Току що дойде един плъх вампир и нямам търпение да изолирам мозъка му, за да видим какво се случва.

Лабораторното животно остана още малко в съзнание, усещайки как черепът му се пропуква. Погледът му неумолимо се замъгляваше, жизнените сили го напускаха. Остана му надеждата че все още може да се пренесе в чуждо тяло.

Професор Валкирова отдели мозъка и остави само празната черупка на черепа, с няколко ловки движения на скалпела изолира отделните структури и ги постави в лабораторни тубички. Малкото термосче пое пробите със свистене и течният азот ги обгърна, превръщайки ги в твърда маса.

Настъпи мрак и всичко изчезна. От Кристофър бе останало само едно безжизнено тяло.

Илюстрация: Петър Петров