Един пакет със синя бира

Знам, че за повечето хора съм „отрепка“ търсеща лесни доходи. Но след академията за космически летци не ме взеха в армията. В частния бранш искат опит, а аз в началото нямах. Година по-късно се запознах с „правилните хора“. На тях не им пукаше дали имам опит. Просто им трябваше пилот. След няколко т.н. от Пешо Магданоза „мисии“ станах част от екипа. Но не знаех, че тази мисия, ще ми е последната с тях.

– Това ще е удара на живота ни!- започна разбора за бъдещата мисия Пешо Магданоза. Този ден бе особено превъзбуден. И имаше защо. – Пет милиона бита! Представяте ли си?

Над петдесет годишния обирджия веднага поръча от любимата ни синя бира за всички. Но докато обясняваше колко лесен ще е обира, аз се разсеях от много красива жена на около четиридесет годишна възраст, която със смела стъпка влезе в бара. Може би беше най-красивото същество, което съм виждал. С блестящо руса коса, светло зелени очи и сексапилна полупрозрачна черна рокля. Зелените ѝ очи веднага видяха, че я наблюдавам. Аз обаче не отклоних поглед. Напротив, усмихнах и се. Тя също ми отвърна с усмивка. Макар и плахо и сигурно случайно докато ме гледаше облиза розово-червените си устни. Тя се запъти към нашата маса.

– ..,след което си тръгваме по живо, по здраво с пет милиона бита. – довърши инструкциите Пешо и вдигна халбата си за наздравица. Но докато отпиваше огромна глътка синя бира дамата, която влезе отпусна фината си ръка на рамото му и се усмихна на всички ни. Магданоза се стресна и преглъщайки свали чашата. Обърса притеснено ръце в тюркоазените си дънки и каза сконфузено:

– Момчета това е мис Малина Колева. Тя е нашата клиентка. – тогава той притеснено и прошепна нещо, а тя със задоволство му отговори също шепнешком, от което той се смути още повече. До сега ние не се бяхме срещали с клиент. Обикновено Пешо се занимаваше с тази част. Но ето този ден настъпи и ни представи на клиентката: -Това е Момчил Крика, той ще ни вкара в космическия превозвач. – грамадният мъжага се изправи и показа оределите си зъби във вид на усмивка. – …Пилето и Гошо са общаци. Те ще правят всичко, което трябва.

Пилето всъщност се казваше Сергей, знам от опит, че с него и Гошо не трябва да се заяжда човек. Двамата бяха момчетата за мръсни поръчки на Магданоза, но често вършеха и хамалска работа.
– …а това е малкия Пейо. Той е от сравнително скоро, но е отличен пилот. – представи и мен, най-младия член на групата. Едва на тридесет, висок, слаб и притеснителен. А дамата галантно ми подаде ръка гледайки ме в очите. Аз леко притеснено я поех и чух звънкия ѝ глас:

– Надявам се товара ми да пристигне невредим…

– Имате думата ми. – отговорих нервно усещайки се, че още държа ръката ѝ. Пуснах я и сконфузено си седнах. Пешо ѝ бе поръчал някакъв странен кърваво червен коктейл, а тя се настани до мен на масата. Ухаеше много хубаво на люляк. Момчетата си поръчаха по още една бира, но аз когато изпих своята се извиних и бързо се отправих към стаята си. Всички знаеха, че не съм особено социален.

Когато се прибрах се изкъпах и точно си оправях леглото, когато на вратата се почука. Реших, че е Пешо Магданоза, който иска да ми каже за някоя особеност относно „мисията“. Но когато отворих врата се изненадах. Там стоеше тя – Малина Колева. Държеше в една ръка огромна три литрова кана със синя бира и две чаши в другата. Зелените и очи направо ме стъписаха.

– Е, няма ли да ме поканиш, Малкия? Бирата тежи…

– Да, аз…ам…колко съм не тактичен… – аз веднага поех трилитровата кана и с жест я поканих в стаята. След малко бяхме седнали във виртуалното помещение на стаята ми, в което зададох гледка към черноморски залез, сякаш сме на плаж Велека до Синеморец. Едно от любимите ми места за отдих на Земята. До тогава не си бях представял, че ще споделя такъв момент с такава жена.

– Компанията в бара не ви ли допадна? – подех леко притеснено аз.

– Колко е красиво! – тя привидно не обърна внимание на въпроса ми. – Знаеш ли аз никога не съм била на Земята. Обиколила съм всички населени планети, но… Земята си остана мит за мен. Родена съм тук в космоса, и…– тя рязко смени темата: -Твоите приятели се сбиха с някакви докери и аз се изнесох. – Малина чаровно се усмихна и премести кичур от русата си коса.

– Чак приятели.., ъъ.., просто работим заедно. С Пешо Магданоза може да се каже, че…. Абе имаме си уважението. Той ми даде работа в тежък за мен момент.

– И все пак е престъпник…

– Аз също! А и вие, щом сте го наели. – усмихнах се на свой ред.

– Не се бях замислила, но си прав. – Дамата наля по бира натискайки автоматичната помпа. – Пейо, знаеш ли как се получава синия цвят на тази прекрасна и уникално синя бира?

– Предполагам с добри и качествени багрила..? – отпих от чашата си с наслада.

– Да, по-евтините варианти със сигурност, но не и тази произведена тук на Космическа станция 21. Синият оттенък се получава със спирулина. Водораслите се отглеждат в басейни тук на станцията. Съдържащият се в тях фикоцианин се добавя в процеса на варене, който се извършва в специално помещение в безтегловност. После бирата отлежава точно четиридесет дни в специални бурета от единствения по рода си син космически Бряст, който е създаден и расте само тук. Наздраве…

– Наздраве. Да разбирам ли, че след този разказ ще последва…

Тогава Малина ме целуна. Усетих приятния ѝ език с вкус на ягоди и бира. Аз не очаквах точно този завършек на разказа ѝ, но не се и съпротивлявах. След малко бяхме в леглото ми…

Сутринта се събудих от неистовата нужда да източа бирата от тялото си. Но се почувствах като използван, когато видях, че я няма. Бе оставила бикините си на възглавницата ми. Сигурно всички момичета, с които съм бил за една вечер са се чувствали така, както аз тогава? Но нямах време да разсъждавам много над това, защото комуникатора ми зазвъня. Беше Пешо Магданоза. Виртуалната му проекция се материализира пред мен.

– Хайде бе Малкия колко е часа? Ооо, това дамски бикини ли са на възглавницата ти? Снощи да не си мърсувал с някоя палавница?

– Не… не е твоя работа. – отвърнах обувайки своето бельо, до него се материализира и Крика.

– О, Малък подочух, че си имал гостенка снощи? – двамата се засмяха в синхрон. Аз затворих комуникацията и влетях в банята, че бирата вече напираше сериозно. След което набързо се изкъпах и веднага се телепортирах срещу 5 бита на нашия товарен звездолет. На палубата и четиримата не спряха да ме бъзикат. Но аз седнах и си сложих слушалките. Ретро метъла от ранните години на двадесет и първи век заглуши гласовете им. Звездолета ни представляваше бивш боен десантен звездолет клас III. Тези звездолети макар и доста старички могат да се приземяват директно на дадена планета или да се закрепват за вражеските звездолети с цел бързо проникване, лесно пренасяне на стоки и други. Някога космическите сини каски на ОН(Обединените нации) са пренасяли тежки бойни машини с такива превозвачи на други планети. Някога Магданоза го е взел с голям подкуп от ОН.

Десетина минути след като потеглихме се обърнах и видях, че партньорите ми са сменили темата. Вече обсъждаха шампионската космическа лига по футбол. До зададените координати пътувахме около час. Когато наближихме достатъчно свалих слушалките и реших, че е време да ги прекъсна както винаги в този момент:

– Така момчета до десетина минути ще сме на координатите. Според плана искате, да стрелям директно в оръжейните му системи?

– Да, нещо те притеснява ли Малак? – попита Пешо.

– Да, но ще се справя! – Притесняваше ме, че нашия звездолет ще се покаже от към противоположната страна, на оръжейните им системи. За да ги поразя трябваше или да заобиколя, но тогава щяха вече да са ме засекли на радарите си. Или да използвам „дроните“. Тях още не ги бях използвал. С този експериментален военен продукт се сдобихме при предната мисия. Това са малки автономни ракети, които винаги уцелват целта. Една изстреляна капсула съдържа хиляди дрони. Открихме ги на технически неизправен прототип на военен десантен звездолет клас VII. С Крика го свалихме и го монтирахме на нашия звездолет. Но не ги бях тествал. Рискувах! Щом стигнах на мястото изстрелях „дроните“ по зададената цел и за всеки случай заобиколих за да обстрелям с ракети при необходимост. Но оръжията на товарния звездолет бяха обезвредени. Тогава изстрелях една ракета в двигателя и превозвача изгасна съвсем.

– Иха тия дрони са мега яки бро… – въодушевено ме поздрави Момчил Крика и се затича към хангара. След него веднага тръгнаха с по-бавна крачка Пилето и Гошо. Аз се заех да скача нашия хангар с техния. За прихождах бавно, не можех да включа автоматичното скачване, защото нямаше да получава сигнал от другия превозвач. Точно за такъв тип десанти бе проектиран нашия звездолет. Бавно се приближих до чуждия звездолет. Нашата врата на товарния хангар застана точно срещу тяхната. Превозвача се разтресе леко. Но с помощта на електро-магнитите двата звездолета останаха допрени един в друг. След това на ход бе Крика. Той трябваше ръчно да отвори техните врати и да свърже двата звездолета. Пешо Магданоза ме потупа по рамо и каза:

– Порастваш Малкия… – той също се насочи към хангара, а на мен ми стана едно приятно, топло, сякаш бях получил майчина прегръдка. Никой не бе ме хвалил така. На екрана ми се изписа, че скачването е успешно. Момчил бе успял да отвори вратите и да свърже двата превозвача. Щом получих достъп смених кода за достъп от вътре на екипажа. Така момчетата бързо пренесоха товара в нашия хангар, а аз когато приключиха откачих звездолета вече автоматично и отпрашихме отново към Космическа станция 21. В глава ми се пови образа на Малина Колева. Усещах вкуса ѝ на ягоди и бира. Тогава момчетата нахлуха шумно. Бяха доволни от лесния удар. Аз им се усмихнах и попитах:

– Всичко наред ли е? – А те ми се присмяха. Крика взе да куца, правейки се, че са го ранили в крака, после Гошо се хвана за гърба, че било много тежко. Пилето го плесна зад врата и той спря, а Пешо Магданоза просто разпери ръце и ме прегърна както си стоях в стола.

– Богати сме Малак… – Тогава им пуснах любимата ни песен на някакъв изкуствен интелект. Музиката ги отпусна и те почнаха да танцуват щастливи, че след малко всички щяхме да сме много богати. Така поне си мислехме.

Но когато пристигнахме на Космическа станция 21 нещата за всички ни щяха да се променят.

– Отивам да се видя с Малина да ми преведе парите, след което ще ви преведа вашите дялове. – каза Пешо Магданоза, след като момчетата разтовариха пакетите в посочения от Малина Колева хангар.

– Чакай! – каза изведнъж Пилето. – Вече се запознахме с нея, обади ѝ се да дойде тук и да ти преведе парите.
Гошо веднага застана зад приятеля си в знак, че го подкрепя. Момчил Крика също ги подкрепи. Само аз стоях със сведен поглед в страни. Не исках да предам доверието на Пешо Магданоза. Този почти петдесетгодишен гангстер за първи път бе поставен в такава ситуация.

– Добре, щом така искате. – той видимо сърдит я набра пред нас.

След миг Милена Колева се проектира пред нас в жълта спортна рокля пиейки някакво питие отново в червен цвят.

– Наздраве Магданоз! Всичко наред ли е?

– Здравей Малина! – Каза със сериозен тон Пешо. – Да, всичко мина по план. Ела до склада да си провериш стоката и да ни преведеш нашата част.

– Ама защо, аз виждам, че е там на видео камерите? – Малина отпи от питието си, примижа с очи и сякаш се вгледа в мен. – Какво има? Защо да идвам?

– Просто момчета се съмняват… – каза с леко пресипнал глас Магданоза.

– Разбирам! Ами доведи ги тук да изпием по бира. Всичко ще е наред!

Тя прекъсна връзката. Ние подсигурихме звездолета си и бързо се насочихме към близкия телепорт за близки разстояния.

Онзи ден беше петък и в бара беше пълно с всякакви хора. Ние едвам се разминавахме измежду всички, които се наливаха със Синя бира. Пешо рязко се обърна и каза:

– Днес не искам неприятности! Есен ли съм?

Всички кимнаха в знак на съгласие. Милена ни видя и ни помаха да я последваме. Точно до тоалетните имаше врата тя я отвори и всички влязохме. Озовахме се в мрачно помещение с три въоръжени робота. Те изчакаха и последния да влезе в помещението и започнаха да стрелят. Лъчите от бластерите просветваха край мен. Аз легнах на земята свит очаквайки смъртта, но те просто не стреляха по мен. Четиримата ми другари бяха мъртви. Когато стрелбата спря, а се поопипах, нямах нито драскотина, а роботите поставяха телата на летящи носилки и ги вкараха в някакво съседно помещение.От някъде чух гласа ѝ:

– Пейо…

Но бях прекалено уплашен за да осъзная какво чувам. Тогава усетих хладната и длан да ме прегръща:

– Пейо…

– А, к…как…во стана? – запелтечих аз, но вместо отговор получих целувка. Толкова сладка и възбуждаща целувка. Тя ме успокои за малко, но не отговори на въпросите ми:

– Защо ги уби? – попитах отблъсквайки я.

– Защото ти казах, те са престъпници!

Тя ме хвана за ръката и ме вкара в малка стая с огромен екран и две кресла. На екрана бяха четирите тела поставени на болнични легла. Ръцете им бяха скръстени пред гърдите им. Роботите бяха почистили кръвта и ги бяха преоблекли в чисто черни дрехи.

– Те няма да умрат. Те вече са стока! Скъпа стока! – каза Малина. Когато роботите си тръгнаха в помещението отнякъде се появи една чисто черна котка. Тя за щъка из между леглата. Почна да души наоколо. Гледах като онемял, но още не разбирах какво точно прави Малина. Котката прескочи първо през трупа на Пешо Магданоза, после прескочи и другите три тела.

– Какво правиш? Защо е тази котка при труповете на партньорите ми?

– Ще видиш Малкия, ще видиш… Потърпи още малко!

Малина се отпусна на едното кресло докато гледахме. Разкрачи краката си даде ми знак да се настаня до нея и почна да докосва първо гърдите си, а езика ѝ предизвикателно заоблизва устните ѝ.
Аз също се отпуснах и загледах напрегнато в екрана, но често поглеждах и към нея. Тя бе най-красивата жена, която съм виждал и се държеше меко казано предизвикателно. Но как мога да си мисля за такива неща като точно преди миг видях смъртта на другарите си. Мина време, не знам колко точно. Но на екрана с починалите ми партньори нищо не се случваше, а Малина продължаваше да докосва нежно с лявата си ръка гърдите си, а дясната я спусна под роклята . Възбудата ме връхлиташе постепенно, но сигурно. Вече не гледах екрана, гледах нея, вече исках да отменя ръцете ѝ. Посегнах към нея…

– Гледай, сега е най-хубавата част… – изпъшка тя сякаш получаваше оргазъм. Аз погледнах екрана и забелязах ръцете на Пешо Магданоза. Те помръднаха. След миг потрепна и единия му крак, а след това той рязко отвори очи и се изправи. Очите му бяха кръвясали, а кожата му бе бледа. Ужасно бледа, като на жив мъртвец от сериалите за живите мъртви. Аз се изправих, това ми подейства като леден душ, погледнах към Малина, а тя не спираше да мастурбира. Бе като вглъбена в екрана. Не откъсваше зелените си очи, а от устата и извираха сексуално-задоволствени стонове. Докато се взирах в действията на Малина от другите три легла се изправиха останалите. Те изглеждаха като Магданоза. А той като ги видя със светкавично бързо движение подуши всеки от тях. След което отвори уста, в която над стърчаха два кучешки зъба. Божичко те се бяха превърнали във вампири. Четиримата взеха да надават ужасяващи звуци. Докато гледах екрана усетих нежните ѝ ръце. Те миришеха на нея. Малина бавно потриваше вече голото си тяло в мен. Даже не бях забелязал кога се бе съблякла.

– Но те са вампири… – Извиках аз смутено, а тя просто вкара езика си в устата ми, а едната ѝ ръка разкопча панталона ми. Докато се осъзная се любехме в някаква розова стая. Усещах страстта ѝ, искреното ѝ желание да ме люби, да ми се отдаде. Забравих за възкръсналите трупове на другарите си и се отдадох на похотта. Тази вече правих най-хубавия секс в живота си.
Когато приключихме лежах като парализиран. Едновременно ми бе хубаво и уплашено. Тя ме погледна и почна да се смее палаво.

– Малак, не ти ли харесва с мен? – попита когато спря да се смее.

Аз обаче не и отговорих веднага. В главата ми минаваха множество мисли. Разбира се, че ми беше хубаво! Но не в това беше въпроса. Тя тази вечер бе създала колегите ми във вампири. В същества от фолклора на старите времена. Бях забравил, че когато бях малък и си ходех на село хората не пускаха нито котки нито кучета при мъртвец.

– Вампирите, за какво са ти? – попитах след поне две минутна пауза.

– Ох, да вампирите… – Малина се притисна в мен, аз въпреки всичко се поддадох и я гушнах. – Това е бизнес миличък. Тези същества са универсални убийци. Дресирам ги и ги продавам. А от друга страна, кръвта им е ценна за фармацевтиката. Тя също струва много пари.

– Да не би стоката, която…

– Ха-ха-ха…да! Тази стока бе предназначена за грешния купувач. Някой ги купи от мен и после ги препродаде. Аз не работя така! Трябваше да си ги върна! Можеше да попаднат в ръцете на непроверен купувач.

– Божичко, но те само до преди няколко часа бяха хора? – още не можех да проумея в какво точно вече се бях забъркал.

– Ха-ха-ха, хора? Престъпници! На кой му пука, вече са стока!

– От Синята бира не изкарваш ли достатъчно? –тя за пореден път ми се присмя.

– Не глупчо, и цялата вселена да удавя в синя бира няма да изкарам толкова колкото от един пакет вампири.

– А колко е един пакет?

– Четири вампира са пакет! А един пакет е и 24 литра синя бира със специалните кегове за пренасянето ѝ. – тя ми намигна, след което ме целуна намествайки се върху мен.

– Сега разбирам, и сигурно ти трябва пилот? Нали? – отново ми затвори устата с целувка и продължи да целува гърдите ми…

Тази „мисия“ промени живота ми. Вече официално съм превозвач на Синя бира. Но реално превозвам пакети с…